Уилям Гибсън
Периферни тела (10)

10.
Любовта на менадите

Заведението беше питеен капан за туристи, предположи Недъртън, оградена арка от първата половина на деветнайсети век в ъгълче на долното ниво на Ковънт Гардън, обслужвана от самотен мичикоид, който той все очакваше да се накичи с всевъзможни мерници. Имаше нормална на размер и живописно автентична на вид табела на пъб, изобразяваща нещо, което Уилф прие за менади — няколко на брой — монтирана над бар, достатъчно дълъг за четири стола и отделеното със завеса сепаре, където седеше той в очакване на Рейни. Така и не беше срещал тук други клиенти — тъкмо причината да го предложи.

Завесата — дебело виненочервено кадифе — се размърда. Появи се детско око, лешниково, надзъртащо изпод светли кичури.

— Рейни? — попита Недъртън, макар да беше сигурен, че това е тя.

— Извинявай — каза детето и влезе в сепарето, — нямаха нищо възрастно. В операта се провеждало популярно събитие, та всичко в района е взето.

Той си я представи, изпъната на дивана в дългия си апартамент в Торонто — мост над булевард, свързващ диагонално две по-стари кули. Щеше да си е сложила диадемата, за да измами нервната си система, че движенията на наетия периферник са нейни, но насън.

— Отказвам мичикоидите — обясни тя, на вид десетгодишна, може и по-малка, и — както повечето наемни периферни тела, без прилика с конкретна личност. — Гледах онази от мобито, докато пазеше Дийдра. Гадна работа. Движат се като паяци, когато потрябва… — Седна на стола срещу Недъртън и го погледна мрачно.

— Къде е тя?

— Няма как да се каже. Правителството й прати някакво въздушно хвърчило, но, разбира се, затъмниха екстракцията. Наредиха мобито да се оттегли.

— Но все пак можеше да гледаш?

— Не изтеглянето, но всичко останало. Големият тип лежеше по лице, останалите бяха накълцани на парчета. Не се появиха други, така че нямаше повече пострадали. Хубаво за нас, на теория, стига проектът да продължи по някакъв начин.

— Приятелката ви ще иска ли нещо, сър? — попита мичикоидът иззад завесата.

— Не — отвърна Недъртън, понеже нямаше смисъл да се налива качествен алкохол в периферник. Макар че те и бездруго нямаха нищо свястно.

Рейни убедително се намеси:

— Той ми е чичо. Честно.

— Ти предложи да се срещнем по този начин — напомни й Недъртън. Отпи от най-евтиното от скъпите уискита в бара, идентично с най-скъпото, което бе опитал, докато я чакаше.

— Големи лайна — заключи колежката му и махна с малката си ръчица да обхване цялата ситуация. — И купища. Хвърчат. Навсякъде. И са яки.

Рейни работеше, както той го разбираше, за канадското правителство, макар те без съмнение да се бяха оградили херметично от всякаква отговорност за действията й. По негово мнение уговорката й се отличаваше с твърде стряскащо разголена простота в онази част, според която тя вероятно знаеше — поне приблизително — кои са нейните началници.

— Можеш ли да говориш по-конкретно?

— Саудитците излязоха от проекта — обясни Рейни.

Това се очакваше.

— Сингапур излезе — продължи тя. — И половин дузина от най-големите ни НПО-та.

— Излезли са?

Детската главица кимна.

— Франция, Дания…

— Кой е останал?

— САЩ — потвърди Рейни. — И фракция от правителството на Нова Зеландия.

Недъртън отпи от уискито. Все едно малък огнен език се плъзна върху неговия.

Колежката му наклони глава.

— Смята се, че е било поръчково убийство.

— Това е абсурдно.

— Така чухме.

— Кои вие?

— Не питай.

— Не вярвам в това.

— Уилф — стресна го детето и се наведе напред, — това беше поръчково. Някой ни използва да помогне да убият Главния кръпкар, да не споменаваме антуража му.

— Дийдра вземаше значителен процент при всякакъв успешен резултат. Като изключим това, случилото се не би могло да е добро за нея.

— Самозащита, Уилф. Най-лесната лъжа на земята. И двамата знаем, че тя искаше да ги провокира. Трябваше й извинение, за да го обърне на самозащита.

— Но тя поначало щеше да бъде свръзката ни, нали? Вече беше част от пакета, когато ти подписа. Нали?

Рейни кимна.

— След това нае мен. Кой я доведе всъщност?

— Тези въпроси — отвърна колежката му с все по-ясна детска дикция — предполагат, че не разбираш положението ни. Не можем да си позволим да инвестираме в отговорите на такива въпроси. Ще си го отнесем за случилото се, Уилф, професионално. Но това… — Тя остави мисълта си недоизказана.

Недъртън се взря в неподвижните очи на наемното тяло.

— По-добре, отколкото да ни ошушкат, нали?

— Нито знаем — заяви твърдо детето, — нито желаем да узнаем.

Той погледна уискито си.

— Бяха я покрили със свръхзвукова оръжейна система, нали? Нещо орбитално, готово за пускане.

— Естествено, че нейното правителство ще го направи. Нали така си изкарват хляба. Но ние дори не би трябвало да го обсъждаме. Свърши, край. И за двама ни трябва да приключи. Тук.

Недъртън я погледна.

— Можеше и по-зле да е — допълни Рейни.

— Така ли?

— Все още седиш тук — каза детето. — Аз съм у дома, в топлата си пижамка. Живи сме. И ще си търсим работа, както го виждам. Нека си остане така, става ли?

Той кимна.

— Положението вероятно нямаше да е така усложнено, ако не беше имал сексуална връзка с нея. Просто забежка. И приключи. Приключи, нали, Уилф?

— Разбира се.

— Без незавършени краища? — поинтересува се Рейни. — Не си оставял самобръсначката си там, нали? Понеже трябва да сложим край, Уилф. Честно. Не трябва да има причини когато и да било повече да се свързваш с Дийдра.

И тогава той си спомни.

Но можеше да оправи положението. Нямаше нужда да казва на Рейни.

Посегна към уискито.