Уилям Гибсън
Периферни тела (21)

21.
Мошеник

Така и не догониха Леон. Може и наистина да беше въртял педалите — или, по-вероятно, хем беше въртял, хем беше използвал мотора. Колелото на Флин завариха облегнато на един дъб в предния двор, Леон не се виждаше никъде, но един от приятелчетата на Бъртън, Рийс, седеше на дървения стол на моравата, с мандолина в скута. Флин и брат й оставиха колата при портала и се приближиха; чак тогава тя видя, че това не е мандолина, а военна пушка с вид, все едно е разточена до невъзможност и сплескана отпред назад. Наричаха този модел „булпъп“^[1]. Рийс беше нахлузил бейзболно кепе чак до веждите си — от онези, които постоянно си сменяха шарките. И той беше служил в армията — в специално подразделение, но не толкова специално като Тактилното разузнаване — и обожаваше Бъртън по начин, който Флин смяташе за нездравословен, макар да не беше сигурна дали е такъв за Рийс, или за брат й.

— Здрасти, Рийс! — поздрави Бъртън.

— Бъртън! — Младежът пипна козирката на бейзболното кепе, почти като отдаване на чест, но не помръдна от стола си. В лявото си око имаше виз, а Флин вече се намираше достатъчно близо да види движещата се светлинка от него, отразена в ретината му.

— Кои други са тук? — попита Бъртън и погледна към тъмната къща, чиито бели стени бяха започнали да просветляват в утринния здрач.

— Дювал е горе на хълма — отвърна Рийс, докато Флин наблюдаваше пикселирано петно кафяво да се мести по-близо до мястото, където на обикновено кепе щеше да има копче. Тези на морската пехота нямаха, понеже ако нещо те удари по темето, би могло да натика копчето чак в мозъка ти.

— Картър е някъде отзад, Карлос е долу при караваната. Вдигнали сме мрежа, двайсет единици и още двайсет в резерв…

Двайсет дрона над имота, разбра го Флин, летящи в синхрон по затворена крива, всеки от тримата войници следеше по една трета. Ужасно много дронове…

— Отиваме при караваната — обясни Бъртън. — Предупреди Карлос!

Козирката на кепето шавна.

— Лука 4:5 ли те преследват? Дювал каза, че така чул.

— Лука не са ни проблем — увери Бъртън приятеля си. — Трябва да очакваме по-зловеща компания… — Той положи за секунда длан на рамото на Рийс, после се спусна надолу по склона.

— Лека, Флин! — пожела войникът с пушката.

— ’Брутро — отвърна тя и догони брат си. Попита го: — Как изглеждат онези, които ти се обадиха?

— Спомняш ли си „Жертвените аноди“?

Почти не ги помнеше. Май бяха от Омаха.

— Преди моето време е било.

— Е, тя приличаше на певицата от Анодите, Кет Блекстоук, но с хелоуински контактни лещи. Другият беше може би на моя възраст, едър, отпуснат, с брада и старомодни очила. Свикнал е хората да се съгласяват с него.

— Колумбийци ли бяха? Латиноамериканци?

— Англичани. От Англия.

Флин си спомни града и кривата на реката.

— И защо си им повярвал?

Бъртън спря и тя почти се блъсна в него.

— Да съм казвал и дума, че им вярвам? Вярвам в парите, които ми плащат, тях мога да ги похарча. Сложили са десет милиона в „Хефти Пал“-а на Леон, в тях също вярвам.

— А вярваш ли, че по следите ти е наемен убиец?

— Смятам, че „Колдайрън“ вярва в това.

— Достатъчно, да докараш Рийс и останалите тук, въоръжени?

— Няма да навреди. Пък и им харесва. Леон печели лотарията, може да сподели кинтите и с останалите.

— Лотарията е подправена?

— Би ли те изненадало, ако се окаже така?

— Смяташ ли, че са от правителството, тези „Колдайрън“?

— Имат пари. А наскоро някой да ти е предлагал кинти, като изключим мен? — Той се обърна и отново тръгна по пътеката. Започваха да пеят птички.

— А ако се окаже някакъв фокус на Вътрешните?

Бъртън подметна през рамо:

— Казах им, че ще поговориш с тях. Налага се да го направиш, Флин!

— Да, но не знаеш кои са те. Защо нямат запис на смяната? Нали ни плащат да пилотираме камери?

Бъртън пак спря и се извърна към нея:

— Има си причина да съществува уебсайт, където се предлага да убиваш хора, за които дори не си чувал. Същата, поради която никой в тази страна не изкарва сносни пари, освен ако не печата дроги! — Той я измери с поглед.

— Добре — съгласи се Флин. — Не съм казала, че няма да говоря с тях. Просто е налудничаво…

— Офицер от Вътрешна сигурност ми каза, че трябвало да кандидатствам да вляза при тях. Момчетата, които работят под негово командване, въртяха очи зад гърба му. Времената са тежки!

Вече почти бяха стигнали до караваната, чийто сребристобял силует започваше да се очертава между дърветата. Флин имаше чувството, че не е идвала насам от страшно много време.

Някой стоеше до пътеката, едва видим в мрака. Карлос, предположи момичето. Той вдигна многозначително палец.

— Къде е логинът? — попита Бъртън.

— Под масата. В сака с томахавката ти.

— Брадва — поправи той сестра си, отвори вратата и влезе. Лампите светнаха. Бъртън се обърна към Флин. — Знам, че ти се струва налудничаво, но може да се окаже възможен изход от финансовото ни дъно. А изходите напоследък не се срещат много често, ако не си забелязала.

— Ще говоря с тях.

Китайското кресло се разшири за Бъртън. Флин измъкна парчето хартия от сака и прочете логина на брат си, който го въведе. Той тъкмо се канеше да натисне ВЛЕЗ, но тя положи длан върху неговата.

— Ще го направя, но не мога, докато си тук. Докато има друг човек в караваната. Ако искаш да слушаш отвън, нямам нищо против.

Бъртън похлупи ръката й с длан и я стисна. Стана. Креслото се опита да го примами.

— Сядай, преди да е получило нервна криза. — Той взе брадвата и изчезна през вратата, която затвори.

Флин седна, а креслото осезаемо се сви с поредица въздишки и щракания. Почувства се точно като в „Кофи Джоунс“ — всеки път, когато се налагаше да ходи в кабинета отзад, за да й се кара Байрън Бъркхарт, нощният управител.

Свали телефона, изправи го, използва го като огледало. Прическата й не се държеше много добре, но поне имаше гланц за устни — Джанис донесе цяла касетка от „Хефти Март“, когато работеше там. Повечето надписи от тубичката се бяха изтрили, а вътре беше останало само малко парченце, но Флин го извади от дънките си и го използва. Все едно с кого предстоеше да говори, нямаше да е горкият Байрън — автопилотиран товарен камион сгази колата му на Свети Валентин, около три месеца след като я беше уволнил.

Натисна бутона.

— Мис Фишър?

Екранът светна. На него се виждаше тип горе-долу на нейна възраст, с къса кестенява коса, сресана назад, и с неутрално изражение. Намираше се в стая с много и светло на цвят лакирано дърво или може би пластмаса с дървена щампа, лъскава като лак за нокти.

— Флин — представи се тя, като си напомни да бъде любезна.

— Флин — повтори събеседникът й, след това просто я погледна иззад старомоден монитор. Носеше пуловер с високо деколте, какъвто тя не беше сигурна, че е виждала на живо друг път, а после зърна и бюрото, направено от нещо като мрамор, прошарен с големи жилки фалшиво злато. Приличаше на заемно отделение в реклама на мошеническа банка. Може би този тип все пак беше колумбиец. Не й приличаше на латиноамериканец, но не носеше и брадичка или очила като онзи, който Бъртън описа.

— А ти кой си? — попита Флин, малко по-кисело, отколкото възнамеряваше.

— Аз ли? — Събеседникът й видимо се стресна, все едно бе потънал в размисъл и тя го бе върнала в действителността.

— Току-що ти се представих, нали?

Както я зяпаше, направо й се искаше да провери да няма някой зад гърба й.

— Недъртън — каза събеседникът й накрая и се окашля. — Уилф Недъртън.

Прозвуча й изненадан.

— Бъртън каза, че искаш да говориш с мен.

— Да, така е.

Също като хората, за които й бе разказал брат й, и този имаше английски акцент.

— Защо?

— Научихме, че си замествала брат си при последните му две смени…

— Това игра ли е?

Флин изобщо не знаеше какво ще каже. Просто й се изплъзна.

Събеседникът й започна да си отваря устата.

— Кажи ми, ако е шибана игра!

Все едно какво се разиграваше, беше свързано с онова, което й се случваше, откакто спря да играе „Операция «Северен вятър»“. Понякога имаше чувството, че право от дивана на Мадисън и Джанис е хлътнала в ПТСР-то на Бъртън.

Събеседникът й затвори уста. Намръщи се леко. Прехапа устни. Отпусна ги.

— Става дума за извънредно комплексен конструкт — каза, — част от много по-голяма система. „Милагрос Колдайрън“ му осигурява охрана. Не ни е работа да го разбираме.

— Значи е игра?

— Ако желаеш да го приемаш като такава.

— Какво, по дяволите, ще рече пък това? — Флин я човъркаше безумно да научи нещо, но не знаеше какво точно. Нямаше начин това да не е игра.

— Игроподобна обстановка е — обясни събеседникът й. — Не е истинско в смисъла, в който вие…

— А ти истински ли си?

Той наклони глава настрани.

— Откъде бих могла да знам? — подкокороса го Флин. — Ако онова е игра, откъде да знам, че не си просто ИИ?

— Изглеждам ли ти метафизично?

— Изглеждаш ми както някакъв тип в кабинет. С какво точно се занимаваш там, Уилф?

— Човешки ресурси — отвърна той и присви очи.

Ако беше ИИ, каза си Флин, то с дизайна му си беше поиграл някой хитряга.

— Бъртън казва, че можете да подправите…

— Моля те — прекъсна я той незабавно, — връзката ни не е сигурна. Ще намерим по-добър начин да обсъдим въпроса. По-късно.

— Каква е тази синя светлина, която ти свети в лицето?

— Мониторът. Не работи добре… — Той се намръщи. — Общо две смени ли си замествала брат си?

— Да.

— Ще ми ги опишеш ли, моля?

— Какво точно искаш да знаеш?

— Всичко, което си спомняш.

— Защо просто не прегледаш записа?

— Запис?

— Ако никой не го записва, какъв е смисълът да пилотирам камерата ви?

— Това е в прерогативите на клиента — Уилф се наведе напред. — Ще ни помогнеш ли, ако обичаш?

Изглеждаше наистина разтревожен.

Не й приличаше на човек, на когото трябва да се довери, честно казано, но поне изглеждаше истински.

— Започнах първата смяна в товарното отделение на някакъв микробус — започна тя. — Излязох от един люк, с блокирано от автопилот управление…