Уилям Гибсън
Периферни тела (15)

15.
Нещо хубаво

Миналия Хелоуин Леон издяла една тиква, която приличаше на президентката Гонзалес. Според Флин прилика нямаше, а и не беше расистка, така че я остави на верандата. На втория ден отвън видя, че нещо си беше гризнало от нея и беше дриснало за компенсация. Предположи, че е плъх или катерица. Имаше намерение да занесе тиквата при градинския компост, но забрави, а на следващия ден откри президентската физиономия хлътнала, месото отвътре беше изядено и оранжевата кожа висеше, набръчкана. Плюс това имаше пресни акита вътре. Тя взе гумените ръкавици, които си слагаше за водопроводни ремонти, и отнесе тиквата отзад на компоста, където сбръчканото оранжево лице постепенно ставаше все по-грозно, докато не изчезна напълно.

Изобщо не мислеше за това, докато висеше в люлката на жироскопите и гледаше как сивото нещо диша.

Вече не беше сиво, а бронзово-черно. Беше се изправило и стоеше плоско, с остри прави ъгли, само че всичко друго на фасадата на петдесет и седмия етаж — всички плоски квадрати и правоъгълници — бяха замъглени, потяха се и обилно оттичаха кондензация. А това нещо остана съвършено сухо и изпъкваше на косъм от повърхността около себе си. Огъващите се крака се бяха превърнали в скоби. Центрирано беше над пода на сгъваемия балон точно под хеликоптера.

И дишаше.

Флин цялата се препоти в тъмната горещина на караваната. Избърса потта с лакът, но няколко капки й влязоха в очите и засмъдяха.

Тя приближи леко хеликоптера. Видя нещото да се издува, после да се сплесква.

Имаше само смътна идея каква машина управлява. С четири двигателчета, но дали перките бяха монтирани в рамка или свободни? Ако се беше видяла в огледалото на някой прозорец, щеше да знае, но отражения липсваха. Искаше да приближи още, да провери дали може да предизвика заснемане, както беше станало при свалянето на онази буболечка. Но ако перките й се окажеха открити и докоснеше нещото с някоя, щеше да падне.

То пак се наду по централната си вертикална линия, по-светла от останалата част.

Междувременно онези двамата стояха до перилото, което жената беше прихванала с ръце, а мъжът беше плътно зад нея, може би я държеше за кръста.

Нещото се разплеска. Флин се приближи още малко.

Странният обект се разцепи, полека, по тази вертикална линия, светлите му краища леко се извиха навътре, от него излетя нещо малко и изчезна. Същевременно нещо цопна на предната камера — неясна сива точка. И пак. Като комар с микроскопичен трион или диамантено острие. Нанесе още три, четири драскотини, бързо като насекоми, трепкащи като опашката на скорпион. Опитваше се да я ослепи!

Флин се оттегли бързо назад, издигна се, а нещото още шибаше предната й камера. Тя намери копчето за надолу и се спусна светкавично с три етажа, преди да остави жироскопите да я хванат и да омекотят падането.

Ударите спряха. Камерата беше увредена, но още работеше.

Бързо, наляво.

Нагоре, бързо. На минаване покрай петдесет и шестия, с камерата отдясно видя мъжа да хваща ръцете на жената и да ги слага на очите й. От петдесет и седмия го видя да целува ухото й, да казва нещо. Изненада, представи си думите му, и след това го видя да отстъпва и да се обръща.

— Не! — възкликна, а онова нещо се разцепи. Около цепнатината се вдигна мъглица. Цял облак миниатюрни гадории. Мъжът вдигна глава и го потърси с поглед. Очакваше да го види. Дори не поспря, не се обърна назад. Канеше се да влезе вътре.

Флин се хвърли към главата му.

Почти беше станала от стола, когато той забеляза коптера, приведе се и успя да се подпре на пода.

Сигурно беше издал някакъв звук, защото жената се обърна, спусна ръце, отвори уста. Нещо влетя вътре. Тя застина. Все едно тактилните рецептори на Бъртън гличваха.

Мъжът се оттласна напред като шампион по бягане — от стартовите блокчета. Шмугна се през отвора — врата в прозореца, — който просто изчезна веднага с влизането му, превърна се в гладък лист стъкло, после се поляризира.

Жената така и не помръдна, когато нещо сиво проби през бузата й и остави капка кръв след себе си; устата й още зееше, а вътре нахлуваха нови и нови точици, почти невидими, лееха се от светлия цепнат ръб. Челото й се вдлъбна навътре, като стопмоушън анимация на тиквата на Леон с президентския лик върху компоста в контейнера на майката на Флин, в течение на дни и седмици. А зад гърба на жертвата матовият стоманен парапет се прибра и сапуненото мехурче вече не изглеждаше стъклено. Без неговата опора, жената се катурна с гърба напред и с неестествено разкривени крайници. Флин се хвърли след нея.

Така и не си спомняше да е имало още кръв, просто въртящото се тяло в черната тениска и раирани панталони, все по-безтелесно с всеки сантиметър падане, така че по времето, когато квадрикоптерът подмина трийсет и седмия етаж — там за първи път беше забелязала раницата, — бяха останали само два пърхащи парцала, един раиран и един черен.

Флин се издигна преди двайсетия етаж, понеже си спомни за гласовете. Зависна на място с лениво въртящи се перки, изпълнена с печал и отвращение.

— Просто игра — каза в горещия мрак на караваната, с лъскави от сълзи бузи.

Издигна отново хеликоптера, чувстваше се куха и ужасно нещастна. Гледаше преминаването на тъмния бронз покрай нея, без да си дава труда да се обръща към града. Майната му. Просто майната му!

Когато стигна до петдесет и шестия, прозорецът беше изчезнал, тераската — сгъната над него. Първите буболечки се бяха завърнали, прозрачните мехурчета на деловите им предници обърнати към мястото на доскорошния прозорец. Флин не си даде труда да ги гони.

— Ето затова не можем да имаме нещо хубаво — чу се да казва в караваната.