Кон Игълдън
Кръвна връзка (9)

7.

Изправен върху стремената, Уорик с ужас наблюдаваше как войската на брат му бива погълната. Най-далечното крило бе превзето, но той го видя, останал сам. Не беше за повече от няколко мига, но те му се сториха векове, докато битката вилнееше около тази неподвижна точка.

Всичките му пазачи бяха избягали или бяха паднали убити, а знамената на Монтагю лежаха стъпкани в калта. Уорик усети, че диша със затруднение, не можеше да откъсне поглед от тази сцена и, стиснал здраво юздите, чакаше по-малкият му брат да бъде убит. Настана тишина, целият шум, който вестоносците и капитаните му вдигаха наоколо, остана без отговор. Уорик изведнъж пое дълбоко ледения въздух и почти простена, щом видя как ред войници с брадви пометоха с крясъци Джон на земята. На разстояние половин километър един от друг те бяха разделени от хиляди войници, окопи, каруци и оръдия. Но той не виждаше нищо друго.

Затвори очи и ги стисна силно. После ги отвори, кървясали, свил устни до кръв. Дъждът се усили, направи от наметката му скулптура от подгизнали гънки и накара коня му да запръхти и да пръска капки из въздуха.

Обърна се към капитаните и видя, че чичо му Фокънбърг е приближил. На почервенялото му лице бе изписан праведен гняв. Уорик изстреля серия от заповеди, след като ясно видя в главата си картината на бойното поле; раздаде команди за отделните части, които щяха да задържат позициите. Половината от армията на кралицата все още се спускаше по хълма. Ако успееше да заздрави разредените редици на Джон, не беше късно някак да укрепи фланга. Северните диваци на Маргарет щяха да са като овце, тичащи към наредените пред тях касапи. Тогава нямаше да има значение колко е успяла тя да събере за бой. Щеше да ги смели ред по ред — и имаше оръжието да го направи.

— Чичо, това е за теб. Докарай оръдието — извика той на Фокънбърг. — Нека стрелците ми с лъкове и войниците с пушки да стоят там за поддръжка. Избери позиция и ги подготви. Разбираш ли ме? Оръдия, бомбарди и кулверини. Щом дам заповед, не искам стрелбата да намалява, докато не ги отблъснем и разгромим.

— Ще ги спрем тук, Ричард — отвърна чичо му, — заклевам се.

Уорик се взря в него с леден поглед, докато онзи обърна коня си демонстративно и препусна, събирайки след себе си куп сержанти и наемни войници, които да изпълнят заповедта.

Боевете продължаваха от лявата страна на Уорик, а едва крепящите се войници на Джон бяха избутани назад върху труповете на убитите. Не беше никак поучително. Тези мъже знаеха, че са най-слабото звено в армията на Йорк — старците и момчетата, еднооките и престъпниците. Наистина те не бяха страхливци, но никой командир не би рискувал защитата си да разчита на това дали подобни мъже биха удържали. Те нямаха особено гордост — а тук гордостта имаше значение.

Уорик вдигна очи, като чу тракането на лъковете, и въздъхна облекчено, щом видя на хоризонта дългите редици на собствените си стрелци в червени покривала. Знаеше, че сигурно ругаят и псуват дъжда, защото мразеха влагата, която изкривяваше лъковете им и разтягаше ленената тетива. У тези мъже пък гордостта беше в излишък. Те биха стояли до безкрай, обзети от праведен гняв, срещу онези, които им причиняваха това. Той кимна доволно, обнадежден от несекващото дрънчене на стрелите.

Нападението се забавяше, затлачваше се и това даваше нужното време на капитаните му да образуват цяла редица от органови оръдия. Все едно дали бяха направени от желязо, или бронз, огромните топове тежаха тонове. Някои бяха качени на лафети, докато други трябваше да бъдат влачени на дървена шейна, приличаща на лодка, теглена от пъшкащи впрегатни волове. Тези оръдия изискваха огромен брой войници, понякога до двайсет, за да бъдат придвижени, заредени и да стрелят — мъже, които в друг случай биха били в редовете с останалата войска. Въпреки това те бяха неговата радост, неговата гордост.

Уорик избърса от челото си потта и дъжда. При цялата му външна самоувереност положението му все още беше близко до отчайващо. Не можеше да си позволи да мисли, че Джон ще падне. Толкова скоро след загубата на баща им това щеше да му дойде твърде много.

Помисли си, че направо му се доплаква, като гледа как влачат оръдията му. Те бяха поставени в специални легла, в структури от торф и тухли, нагласени и прицелени, заобиколени от навеси, които да пазят ценния барут. И всичко това сега беше изровено и разрушено. Черно-бронзовите тръби блестяха на дъжда, едва покрити с платно, което по-скоро се подмяташе под колелата и им пречеше, та трябваше да се издърпва, отколкото предпазваше отвора, който водеше до огневата камера. Все пак десетина от най-големите оръдия бяха страховита гледка, наредени едно до друго и с по-малките кулверини помежду им. Мангалите бяха докарвани на групи от по четирима, които мъкнеха греди като гребла, а желязната клетка, пълна с въглища, се вместваше между тях. Уорик чуваше как пламъците съскат и пращят с усилването на дъжда. В бързината някои се изсипаха и по мократа земя припълзя огромна вълна от пара.

Зад топчиите идваха стотици, въоръжени с ръчно оръжие. Те тичаха с почернени лица и пушки, увити в платно, които носеха на рамо. Някои вече бяха заредили дългите цеви, бяха насипали вътре черните зрънца и запалили бавния фитил, който се виеше като змия, готов да бъде поставен. Огнестрелното оръжие беше доста по-евтино от арбалетите и хората имаха нужда само от един ден, за да се научат да боравят с него. Уорик поклати глава с изумление. Дъждът все повече се усилваше, облаците на небето над главите им се сгъстяваха. Щеше да е чудо да се види как действа новото оръжие, ако изобщо сработеше.

Редица след редица армията на Уорик се обръщаше към звука от метален сблъсък. Бойците в червено облекло им осигуриха време със стрелите си по крилата, докато левият фланг на Монтагю отстъпваше без командира си, мъжете спираха само за да си поемат въздух и да изругаят, окървавени, след като веднъж преминеха линията на топовете.

Тогава навлязоха редиците с огнестрелно оръжие в ръце, за да посрещнат врага прави, с приведени в дъжда глави. Земята беше хлъзгава и те залитаха и псуваха, докато успеят да вдигнат пушките на раменете си и да погледнат в цевта с едно затворено око.

— Стреляйте! — прошепна Уорик.

Сержантите му изреваха заповедта и надолу по редицата изникнаха облачета дим, щом мъжете допряха фитилите към влажния барут. Авангардът на кралицата не се стресна и продължи напред в изряден ред. Те не виждаха заплаха сред онези, които стояха пред тях.

Пукотът, който разцепи въздуха, приличаше повече на съскане, отколкото на гръм. Щипещ пушек изненада кралската армия и спря устрема й. Тук-там се появиха празнини на местата, където мъжете падаха — улучени или умрели. Преди останалите да могат да реагират, артилеристите на Уорик им обърнаха гръб и хукнаха зад линията на тежката артилерия, за да презаредят. Сред силите на кралицата се надигна вой от объркване и гняв — и топовете им отговориха. От толкова близко дори най-слабият изстрел разкъсваше редиците им и наоколо се разхвърчаха крайници и кости. Тъй като врагът беше в непосредствена близост, въоръжените с пушки веднага приближиха горещия фитил към барута в огневата камера, после само побягваха, докато целият свят се разтрисаше.

Уорик усети, че сърцето му бие лудо. Насред пушека и пръстта сред кралските войници проблесна злато, след това всичко се скри зад сиви облаци. Мъжете се хвърлиха на земята в паника, запушвайки си ушите от тътена, който притискаше телата им и ги оглушаваше. Неколцина от тях, които бяха близко до пушките, но се бяха спасили, се втурнаха напред, обзети от някаква лудост, с вдигнато оръжие, пищящи, а смърт бе изписана в подивелия им поглед.

След като топовете изстреляха залп, фронтът им бе преодолян. Изпука един последен изстрел, зад линията на кралските редици, може би от по-дълъг фитил или пък заради влажния барут. Каменното топче се вряза в тичащите мъже. Всичко останало беше затихнало. Уорик стисна юмруци, когато започнаха да разсичат войниците му, след като пушките им бяха станали по-непотребни и от пръчки. Трийсетина от тях се помъчиха да спрат отстъплението и той наблюдаваше с отчаяние как останаха в редица и вдигнаха оръжие да се прицелят. Духът му спадна, като видя как се вглеждат в цевта, издърпват на място фитилите и се образува единствено малко, влажно облаче или пък съвсем нищо.

Дъждът се беше намесил и развалил момента, и в армията на кралицата знаеха едно: стрелците с лък и арбалет трябваше да се втурнат. Стигаше се до старата равносметка между силата на копието или стрелата за лък, или пък болта за арбалет — и най-древното познание, че ако се добереш достатъчно близо, един замах с градинска секира би бил най-добрият отговор.

Откъм войската на кралицата се надигна неистов вой, ужасяващ звук за артилеристите, които още се бореха с овлажнения барут, изстъргваха го с пръсти и се бавеха да намерят сух в торбата си или пък в рога. Мъжете, които им се нахвърлиха, носеха брадви и войнишки ножове, които нямаше да се повредят от дъжда. Още няколко пушки изпукаха и повалиха неколцина войници, но останалите им другари падаха разсечени или намушкани.

Целият батальон на Монтагю бе прегазен, нещастните му останки хукнаха назад, за да се смесят с по-силния център. Това бяха най-добре въоръжените рицари на Уорик, кентските му ветерани и капитани.

Уорик бе заобиколен от знаменосци и дузина пазачи, чиято единствена задача бе да го предпазват. Той се огледа, щом чу от дясната си страна гневни викове, после нареди на хората си да пропуснат херцога на Норфолк.

Норфолк приближи със собствената си група ездачи, всичките облечени в неговите цветове. Господарят им отново не носеше шлем. Той изгледа кръвнишки Уорик изпод гъстите си вежди, а главата му приличаше на куб върху якия му врат.

С жест Уорик го покани по-близо. Норфолк беше на около четирийсет, в разцвета на силите си, макар и странно блед. Той пак съжали, че не смее да се довери напълно на този човек. И преди бе имало предателства между родовете на Йорк и Ланкастър. Но не можеше да си позволи още една грешка, след като всички звезди се бяха скупчили в полза кралицата.

— Милорд Норфолк — рече Уорик, щом онзи приближи, като по този начин призна по-нисшия си ранг, заговаряйки го първи. — Независимо от лошото начало, смятам, че ще успеем да ги удържим.

За негово раздразнение, Норфолк не отговори веднага. Сякаш си правеше собствени преценки, оглеждайки внимателно разбития им тил, изоставените топове и масите, които все още се стичаха надолу към града. Поклати глава и погледна нагоре към дъжда, който се изля върху оголените му теме и лице.

— Бих се съгласил с вас, ако дъждът не беше повредил цялото огнестрелно оръжие. Милорд, нима са отвели краля?

Сега беше ред на Уорик да хвърли поглед назад през рамо към огромния дъб, вече останал далеч зад редиците на кралицата.

— Сякаш дяволът ни донесе такъв късмет, че Хенри да попадне точно на пътя им — отвърна. — Смятах, че е в безопасност в тила, където никой не може да го достигне.

Норфолк сви рамене и се изкашля в шепата си.

— Тогава те са взели онова, за което са дошли. Тази битка приключи. Сега ще е най-добре да се оттеглим. Загубите ни са малки — със сигурност по-малко от шестстотин души.

— И сред тях е брат ми Джон — добави Уорик.

Собствената му преценка за загиналите беше далеч по-висока, но Норфолк се мъчеше да смекчи новината за поражението. Уорик не успя да си наложи да почувства нужното възмущение, което иначе би трябвало да изпита при такъв съвет. Дъждът се лееше и всички бяха мокри, беше им студено, трепереха, както седяха на седлата си, и се гледаха в очите. Херцогът казваше истината — залавянето на крал Хенри още в първите минути означаваше, че битката е загубена, преди да е започнала истински. Уорик прокле дъжда и Норфолк се усмихна.

— Ако решите да се оттеглите, милорд Уорик, тогава армията ще остане почти непокътната и без видима загуба на достойнство. Едуард Йоркски скоро ще пристигне и тогава… е, тогава ще видим.

Норфолк звучеше убедително, но в тъжното си настроение Уорик почувства как го жегна раздразнение. Едуард щеше да внесе в похода пълен хаос, крясъци и инатливост, сигурен беше. Въпреки това, както и при баща му преди това, в рода Йорк течеше кралска кръв и той имаше по-големи претенции за трона от всеки друг освен самия крал Хенри. Кръвната връзка излъчваше мощ, това беше простата истина. Уорик прикри раздразнението си. Ако победяха Ланкастър, единствено Йорк можеше да заеме престола, все едно дали го заслужаваше.

В този момент Уорик имаше по-неотложни тревоги. Хвърли продължителен поглед към бойното поле и лицето му се сви при мисълта, че отстъплението на север щеше да го преведе през всяка една от безполезните защити, които беше подготвил.

Погледът му се спря на мястото, където бе видял брат си да пада. Ако още беше жив, щяха да го задържат за откуп. Само можеше да се надява на това. Уорик напълни дробовете си с мразовит въздух и усети, по внезапно залялата го вълна на облекчение, че това е правилното решение.

— Отстъпление в пълен порядък! — изкрещя той, изчаквайки капитаните му да подемат вика. Простена на глас при мисълта, че изоставя прекрасните си топове, но тази част от полето вече беше завзета. Нямаше връщане назад дори само за да зачукат шиповете и да ги повредят тъй, че никой да не може да ги използва. Той знаеше, че ще трябва да отлее нови, по-големи оръдия с водоустойчиви покривала над зарядните камери в северните леярни.

Заповедта му бе повторена стотици пъти из бойното поле. В друг някой ден врагът може би щеше да отговори с натиск, омаян от миризмата на победата. Но в проливния дъжд и в лепнещата кал редиците им спряха още щом се появи първата свободна зона, останаха на място и бършеха дъжда от очите и косите си, докато армията на Уорик им обръщаше гръб, за да се оттегли.

 

 

Маргарет седеше в приятното помещение на странноприемницата, стоплено от сухите пънове в огъня. Собственикът беше изпратил цяла свинска глава, която сложиха да къкри за кралицата. В казана тя бълбукаше в тъмен сос, със зеленчуци и боб. Докато Маргарет гледаше вътре, някоя част от бледата зурла или муцуната току изплуваше и я зяпваше, преди отново да потъне и изчезне. Странно я впечатляваше това и тя се взираше като замаяна, докато наоколо хората й сновяха насам-натам. Синът й Едуард седеше смълчан и сърдит, защото му забраниха да бута свинската глава с пръчка.

Обичайните посетители бяха отпратени заради стражите и сина й. Беше чула шум от нещо като схватка на улицата, когато някакви местни момчета се опитаха да възразят. Личната й стража от шотландци и англичани с удоволствие ги бе прогонила, като помагаха на по-бавните с ботуш в задника. Градът в района на странноприемницата се беше смълчал и тя чуваше единствено тропота на дъжда по покрива, шепота на гласове и монотонното съскане и пропукване на огъня. Потри дланите си една в друга и с нокти ги почисти.

И преди беше виждала битки — достатъчно, та да не й се ще да вижда пак. Потръпна при спомена за пищящи мъже, с гласове по-тънки от женските или от заклани животни, които квичат в агония. При всички други житейски ситуации виковете от болка предизвикваха някаква реакция, усилие да бъдат спрени. Съпругата тичаше при съпруга си, ако той се посече с брадвата. Родителите хукваха при детето, което крещеше от треска или заради счупена кост. Но на бойното поле и най-грозните писъци и ридания оставаха безответни, дори по-лошо, разкриваха слабостта на ранения и привличаха хищника отсреща. Маргарет се вторачи в клатушкащата се във водата свинска глава, която я гледаше, и извърна поглед. По ръцете й преминаха тръпки.

Отвън дочу коне и виковете на мъже, които подадоха тайната дума за деня на пазачите. Дери Бруър бе настоял за тези неща, като заяви, че ще бъде глупак, ако позволи да заловят кралицата заради липсата на няколко детински пароли и ритуали. Маргарет се смръщи, като чу гласа, който отговаряше на въпросното име, чудейки се защо главният й шпионин се е върнал от Сейнт Олбънс. Битката нямаше как да бъде спечелена толкова рано през деня, нали така?

Синът й се надигна и изтича към отворената врата, като махна с ръка за поздрав. Маргарет изведнъж вдигна очи, щом усети, че той млъква ненадейно и се ококорва. Почти бе станала от стола, когато чу тракането на оръжието на мъже в доспехи, които коленичеха върху камъните на улицата. Гласът на Дери се извиси по-силно.

— Господа, предавам ви Негово Величество крал Хенри Английски, лорд на Ирландия, крал на Франция и херцог на Ланкастър — каза той.

Ясно чуваше доволството в гласа му. Отиде до вратата и подмина сина си, все още застанал със зяпнала уста като някой селски идиот. Когато полите й го пометоха, Едуард сякаш се разбуди и се втурна навън с нея, на дъжда.

Маргарет не беше виждала съпруга си от осем месеца, откакто бе спасила себе си и сина си, оставяйки Хенри сам в палатката му в Нортхамптън. Почувства, че се изчервява при мисълта, че той може да я укори, но въпреки това вдигна високо глава. Уорик и Йорк триумфираха тогава, впрягайки всички сили да заловят краля от рода Ланкастър. След тази най-ниска точка в борбата тя бе успяла да обърне победата им в поражение. Йорк и Солсбъри бяха мъртви, а Уорик — притиснат. А съпругът й беше оцелял след премеждията. И това бе всичко, което имаше значение.

Хенри слезе от коня и се обърна, залитайки от силата, с която синът му го прегърна.

— Едуард — продума той, — о, момче! Колко си пораснал! Майка ти тук ли е? А, Маргарет, ето те и теб. Няма ли прегръдка за мен? Много време мина.

Маргарет пристъпи напред; стори й се, че вятърът сякаш й удари плесница. Сведе глава и Хенри протегна ръка, едва ли не зачуден, към мократа й буза. Беше много отслабнал, кожата му бе бледа като тази на свинската глава в казана зад гърба й. Знаеше, че той рядко яде, освен ако не го принуди, а на онези, които го бяха държали, надали много ги е интересувало. Не изглеждаше силен и очите му бяха празни и невинни както винаги.

— Ти си като Мадоната, Маргарет — рече той тихо, — майка с голяма красота.

Тя усети как се изчервява и дъхът й секва. Беше на трийсет години и на нейната възраст жените бяха матрони с по десетина отрочета и имаха ханшове, все едно ги бяха народили всичките накуп. Знаеше, че е суетна, но това не беше кой знае какъв грях.

— Сърцето ми се изпълва, като те виждам, Хенри — продума тя. — Сега, като си в безопасност, можем да преследваме враговете и да ги разгромим.

Наясно беше, че не бива да чака похвала, но въпреки това се сви с надеждата да чуе такава.

— Доведох на юг армия, Хенри — продължи тя, защото не можа да се спре. — Чак от Шотландия са някои от тях.

Съпругът й наклони глава; в очите му видя лек въпрос, като куче, което се мъчи да разпознае желанията на господарката. Твърде много ли беше да иска съпругът й да заговори с похвали и любов, след като бе спечелила битката и го беше спасила? Сърцето й се сви, щом той й отвърна с празен поглед, все едно му задаваха въпроси, които не разбираше. Тя усети как в очите й напират сълзи и още по-високо вдигна глава, за да не се търколят.

— Ела, съпруже — каза и протегна ръка, за да го хване нежно. — Сигурно си гладен и замръзнал; вътре има огън и топла супа. И двете ще ти се харесат, Хенри.

— Благодаря. Щом казваш, Маргарет. Бих искал да видя и абат Уедъмстед за изповедта си. Дали е наблизо?

Маргарет изпусна слаб, задавен звук, почти като смях, щом достигнаха топлината в странноприемницата.

— О, Хенри, какви грехове би могъл да сториш по време на пленничеството си?

За нейна изненада ръката му се вдърви и той се обърна към нея с пребледняло лице.

— Ние сме грешни създания, Маргарет, способни сме на лъжи и отвратителна слабост дори в най-съкровените си мисли. Слаби сме умствено, затова грехът се промъква навътре. И сме крехки телом, та можем да бъдем пометени от света за миг, да се задавим и свършено е с нас! С неопростени грехове и завинаги прокълната душа. Нима искаш да седя неизповядан, докато на плещите ми лежи вечността? За какво? Заради топлата стая ли? Или заради купичката храна?

Той почервеня от емоция. Тя го придърпа върху рамото си, успокои го и го накара да млъкне, както би направила със сина си, докато накрая дишането му се нормализира.

— Ще накарам да повикат абата, Хенри. Ако заради битката той не може да дойде, ще помоля да доведат някой свещеник. Разбираш ли ме?

Той кимна, очевидно успокоен.

— Дотогава, Хенри, ще бъда доволна, ако хапнеш и си починеш.

— Ще направя както кажеш — отвърна той.

Маргарет виждаше, че Дери Бруър пристъпва от крак на крак и изчаква, за да заговори. Предаде съпруга си на грижите на иконома и на един англичанин от охраната, след като се увери, че имат някаква идея как да се обръщат към краля и да разговарят с него. Веднага щом настаниха Хенри да седне с одеяло върху коленете, тя забърза към своя шпионин.

— Благодаря ти за това, че ми върна съпруга, Дери. Какви са новините от битката?

— Още не е спечелена, милейди, макар че започнахме добре. Невероятен късмет, че бяха оставили краля в тила. Половината от момчетата ни преминаха край него. Но трябва да ви кажа, че според мен добрият късмет идва след тежка работа и съвсем не е някаква мистерия, както някои хора смятат.

— Открила съм, че молитвите ми биват чути по-често, ако ги придвижвам напред с монети, с планове и с точните хора, да. „Първо изпитай себе си, а след това се обърни към Бога“, Дери. Той не обича мързеливците.

Маргарет притисна кокалчето на палеца в очната кухина върху затворените си очи. Дери чакаше търпеливо, като предпочиташе уханието на супа и топлината пред всичко, което би могъл да открие навън.

— Замаяна съм, Дери, че всичко ми се струпа толкова набързо. Съпругът ми да е жив и здрав, невредим и в безопасност — или поне не по-зле от преди. Синът ми да е с мен, а лордовете ми Съмърсет и Пърси да носят възмездие за онези, които все още ни се противопоставят. Ние възстановихме властта си, мастър Бруър! Кралят е на няколко километра от Лондон. Утре ще бъдем там и цялата страна ще разбере, че родът Ланкастър е оцелял. Ще видят сина ми и ще осъзнаят, че имат прекрасен наследник на трона. Още не мога да го възприема, Дери! Толкова далеч стигнахме.

— Милейди, до довечера ще имам повече информация. Дотогава дръжте съпруга си на топло и в безопасност. Той винаги е бил от ключова важност, милейди. И все още е. Мисля, че…

Конският тропот се разнесе много преди те да стигнат до странноприемницата — поне шейсетина ездачи с подковани коне чаткаха по каменния път. Дери се намръщи, щом шумът започна да се усилва. Дънстъбъл беше едва на петнайсет километра от бойното поле, а той бе пътувал бавно, за да бъде крал Хенри в безопасност. Не беше невъзможно някой враг да го е видял как тръгва и да е изпратил след него кръвожадни рицари или наемници, които да го върнат обратно.

— Милейди, бъдете готова да преместите краля, ако се окаже, че това не са наши хора — рече той.

Той приближи бързо до вратата и я остави да се люлее зад себе си. На дъжда и в мъглата не можеше да разпознае щитовете на приближаващите войници. Всеки един от тях беше опръскан с гъстата кал, хвърляна от копитата на конете. Около Дери трийсетина въоръжени рицари се подготвиха да защитават кралското семейство до смърт.

— Мир! Задръжте! Съмърсет — дойде викът на предводителя им.

И той като останалите беше покрит с кал, но избърса нагръдника си с една ръка и вдигна забралото, като същевременно спря коня на няколко метра разстояние от онези, които извадиха мечове и брадви, за да му препречат пътя.

— Съмърсет! Казах ви! Името ми е собствената ми тайна дума и ще отсека главата на всеки, който посмее да извади острие срещу мен. Ясно ли е? Къде е кралицата?

— Той е, момчета — извика Дери. — Пропуснете милорд Съмърсет.

— Бруър! Би ли помогнал тук?

Дери нямаше друг избор, освен да се подчини. Приближи до херцога и сграбчи ботуша и шпората му.

Херцогът замахна с крак толкова бързо, че Дери загуби равновесие и едва не падна. Когато младият мъж застана пред него, досети се, че Съмърсет си спомня как преди е бил свален от същия този кон. Той го изгледа хладно, абсолютно наясно с властта, с която разполагаше в този момент.

— Заведи ме при кралица Маргарет, Бруър! — каза му.

— И при съпруга й, крал Хенри — добави Бруър.

За миг херцогът се поколеба в крачката си, докато подаваше юздите на един слуга, но това трая само един нищожен миг. За всички тях щеше да е нужно да се адаптират отново към присъствието на краля, помисли си Дери.