Кон Игълдън
Кръвна връзка (14)

12.

— Аз съм наследникът на трона — заяви Едуард, обръщайки се към всички. — Със закон на същия този лондонски парламент баща ми бе обявен за наследник на Хенри преди не повече от година — леко потрепване и стягане в гласа издаде нервността му, после той прочисти гърлото си и продължи: — Аз съм първородният син на Йорк. Тази чест се пада на мен.

Залата беше препълнена и то не само с онези, които Уорик и Едуард бяха довели в града. С напредването на вечерта Уорик забеляза, че някои благородници се промъкват вътре, за да чуят речта на Едуард. Огромната глава на кмета се мяркаше встрани, както и трима от неговите придружители. Бяха пристигнали и членове на парламента — за да отсъдят и да докладват обратно на другарите си. А може би още по-важно — Уорик разпозна и лицата на двама водачи от търговската гилдия, както и абата на манастира „Светата Троица“. Тези хора можеха да осигурят изключително важни заеми, ако харесат онова, което ще чуят.

Освен гласа на Едуард се чуваше единствено огънят. Огромната зала в Бейнардс Касъл като нищо бе най-топлото място в Лондон тази вечер. С дузини малки пънове непрекъснато бяха добавяни в огъня, носени от червенолики слуги, които набързо се оттегляха да донесат следващия наръч. Кухненски прислужници пък досипваха въглища от железните кофи. Пламъците се разрастваха и пращяха от дървесния сок, а изпаренията накараха мъжете да разтворят връхните си дрехи и да бършат потта от лицата си. Не им беше непосилно топло, не и след толкова дълги зимни месеци и премръзнали крака. Колкото и силно да гореше, огънят бе добре дошъл, като благословия, и мъжете се скупчваха край него, като малцина оставаха далеч от светлината и топлината му.

Уорик не се включи в скупчването около огъня и мълчеше. Не беше малко да имаш до себе си най-големите богатства и власт в Лондон. Властимащите в града нямаха друг избор, освен да поддържат Йорк, след като бяха отказали на краля и кралицата си. Нямаше трета страна, нямаше средна позиция. Той присви устни — усещаше ги изтънели, а челюстта си — стисната. Наистина Хенри Ланкастър и дузина мощни лордове все още се изпречваха на пътя на неговата амбиция. Но тази реалност, изглежда, не притесняваше Едуард. Младият мъж не криеше намеренията си, нито пък се мъчеше да бъде дискретен. Желанието му беше да се срещне с Ланкастър на бойното поле и веднъж завинаги да разрешат там чие е надмощието.

Синът на Йорк се облегна на една масивна подпора, част от комина, който се простираше до стрехите над главата му. Зад него огънят пукаше и припламваше, хвърляше сенки и го осветяваше в златисто, улавяше проблясъци светлина, когато той се обръщаше. Уорик наблюдаваше мъжете точно толкова внимателно, колкото и младият херцог: гледаше как са застанали, как реагират. Кръвта имаше власт. Родът Йорк произхождаше по мъжка линия директно от кралете. Този прост факт придаваше авторитет на Едуард пред всички, които му го позволяваха. Мъже като тази планина от кокали и месо Норфолк, два пъти по-стар от Йорк и двойно по-опитен, но въпреки това застанал с леко сведена глава и гледащ изпод вежди. Той беше сред добрите. Имаха нужда от неговите войници и силата на войската му.

Не пречеше на каузата и фактът, че Едуард имаше такава масивна фигура. Не беше само височината; макар че Уорик бе познавал само двамина през живота си с подобен ръст. И двамата изкривени и странни на вид, нескопосани имитации на истинския воин. В сравнение с тях Едуард имаше масивни крайници и широки гърди и рамене, заради които изглеждаше като исполин във всяко помещение. В доспехи сигурно беше ужасяваща фигура. Уорик потръпна при мисълта. И освен доброто обучение и страшната му сила важна беше младостта му, с цялата й бързина и безкрайна издръжливост. Все едно да се изправиш пред бик с доспехи. Ако се беше родил в семейството на ковач или например на зидар, размерите му биха го направили рицар или по-вероятно капитан с огромна слава. С името и кръвта, които притежаваше, нямаше граници за това, което би могъл да стане.

— Гледах как баща ми се бори с ужасни сили — продължи Едуард със звънтящ глас. — Гледах го как се бори с уважението, което изпитваше към краля на Англия — и с отчаянието, което изпитваше заради мъжа, който беше крал. От друга страна, баща ми почиташе трона и подвиваше крак пред него. Както се и полагаше. Както го задължаваше дадената клетва.

Утвърдителен шепот плъзна сред мъжете, потрепващи от напрежение. Едуард ги обходи с поглед, а накрая го спря върху Уорик и му кимна.

— От друга страна, той откри, че на този трон седи едно голобрадо невинно момче, което срами Англия с недостойното си управление. Изгуби Франция. Разцепи благородническите родове. Видя Лондон нападнат от тълпи, а Лондонската кула разрушена. Позволи размирици, въоръжени сили да обикалят из страната без надзор. В своята слабост крал Хенри докара Англия и Уелс до ръба на беззаконието и хаоса. Не мисля, че някога е имало по-недостойна глава от неговата да носи короната.

Едуард поспря, за да пийне от чашата с греяно вино, и така позволи на хората от тълпата да си поемат набързо въздух. Вече нямаше съмнение, че слушаха реч за държавна измяна, и това ги разтърси.

Уорик си спомняше времето, когато младият мъж обръщаше дузина големи халби ейл и пак викаше за още. Сега, както пламтящият огън го загряваше от едната страна, а другата оставаше тъмна и студена, той отпи глътка и остави халбата върху тухлите, за да се топли. Не изглеждаше да е нервен, поне на Уорик му се стори така. Младият херцог, застанал пред огнището, говореше на тези мъже все едно организираше деня за лов. Те чакаха, застинали от паузата, която направи, и от важността на думите му.

— Родът Ланкастър стоеше над рода Йорк — продължи той. — Делеше ги един син — Джон Гонт, онзи велик съветник, който се нареждаше преди Едмънд Йоркски, моя предшественик. Родът Ланкастър ни даде двама велики крале, а после — един слаб, като по този начин силната линия се наруши. Колко често сме виждали серия от добро вино, последвана от години на лоша реколта? Същото се случва и с кръвта и затова мъжете от парламента сметнаха за правилно да обявят баща ми за наследник на трона. Като всеки внимателен градинар, те протегнаха ръце към добрия зелен клон преди мястото, където лозата е изсъхнала — а лошите издънки подкастриха.

Неколцина наоколо му се засмяха, други промърмориха „да“ под носа си или сведоха глави, или пък удариха халбите си, тъй из залата зазвуча звън на метал и камбанни звуци се издигнаха към подпорните греди над главите им.

— Аз съм тази лоза — рече Едуард.

Уорик бе сред онези, които извикаха в отговор: „Да, така е!“.

— Аз съм херцогът на Йорк! Аз съм наследникът на трона!

— Да! — проехтя отново и пак насред смях и глъчка.

— Аз ще бъда крал! — продължи Едуард и гласът му се извиси по-силен и по-мощен. — И ще бъда крал още довечера.

Смехът и шумът заглъхнаха, сякаш някой затвори врата. Тълпата застина, макар че някои помръдваха нервно от потта, която се стичаше, или пък от тръпките по гърба им. Уорик знаеше отпреди какво ще каже Едуард, но беше един от малцината посветени. В резултат на това бе в състояние да наблюдава останалите и да види къде може да има съпротивление. Очите му се спряха на най-важните представители на властта, но, обхождайки събраното множество, той с изненада установи, че никой не извърна поглед от гиганта, застанал пред огнището. Гледаха го така, сякаш сам той беше източник на светлина.

Моментът на зашеметеност и изненада отмина. Те започнаха да тропат с крака и да ликуват все по-силно и по-силно, а Едуард се оттласна от стената и застана изправен сред тях. С едно движение вдигна чашата си за тост. Уорик забеляза, че топлината пари ръката му, но той не обърна внимание на болката и отпи голяма глътка. Мъжете около него сториха същото, а после повикаха прислугата да им долее.

— Чаша или две, не повече, милорди и господа! — каза Едуард през смях.

Брадата му се опърли до кафяво от горещата чаша, вдигната към устните му. Устата му се усмихваше, но очите му имаха напрегнат израз. Те потърсиха Уорик сред множеството, чакаха го. Бяха се споразумели, че сега е негов ред да говори, но Уорик не отваряше уста. Усещаше, че моментът го притиска, но го възпираше чувството, че веднъж като заговори, бъдещето ще се втурне невъзвратимо и ще ги погълне всичките като огнена стихия. Той пое дълбоко въздух и хладната струя се разпростря във вътрешността му, охлаждайки кръвта.

— Господарю Йорк — извика той, обърнат към всички присъстващи. — Ако ще ставаш крал тази вечер, имаш нужда от корона и от клетва — и епископ, който да представлява Светата църква. Дали имаме сред нас тук такъв Божи слуга?

До рамото му застана брат му, облечен в роба и притиснал длани, сякаш се молеше. Епископ Джордж Невил знаеше какво се очаква от него; вдигна глава и заговори веднага със силен глас точно както се бяха упражнявали. В това огромно пространство, с пращящия огън пред тях, гласът му отекна по-силно, отколкото бе очаквал.

— Милорд Йорк, вие сте от кралска родствена линия. По закон вие сте наследникът на трона; никой не може да отрече това. Въпреки това има друг, който седи на него. Какво ще кажете, милорд?

Повече от стотина глави се обърнаха, доволни от зададения въпрос и напрежението, което се таеше в него. Обърнаха се да видят дали Едуард ще се смути, все едно ставаха свидетели на кулминацията в представлението на някой мим. Но Едуард бе подготвен, стоеше уверен, извисяваше се в цял ръст. Беше задал същия страховит въпрос предната вечер. Как би могъл да е крал, щом Хенри е жив? Беше готов да се срещне с него в битка, но едва ли можеше да отрече собствения му трон, докато все още седеше на него.

— За известно време ще трябва да има двама крале в Англия — беше казал Уорик по тъмния път. — Като крал, Едуард, ти ще си в състояние да събереш армията, от която се нуждаем. Рицари и лордове ще се пребиват да се тълпят край краля Плантагенет заедно със своите наемници. Независимо какво друго се случва, не бива да напускаш Лондон без корона на главата си. С нея наистина ще започнеш да управляваш. Без нея, Едуард, амбициите и отмъщението ти ще бъдат стъпкани заедно със знамената ти. Трябва да заявиш това и да го осъществиш. Или можеш да си замълчиш поради липса на кураж.

— Нямам подобно желание — отвърна Едуард. — Готов съм да рискувам всичко. Намери ми корона. Нека брат ти да я постави на главата ми. И ще ти покажа как трябва да се носи.

В голямата зала на замъка Бейнардс в Лондон, над Темза, която лееше буйните си води покрай него, Едуард отново държа реч, а гласът му режеше без следа от мекушавост.

— Моето мнение, Ваша Светлост, е, че тронът на Англия седи празен дори и с Хенри Ланкастър на него — из залата се разнесе смях. — Претендирам за него по закон, по кръвна връзка, с меча си и с правото си да отмъстя на рода Ланкастър. Претендирам за него тази вечер и ще бъда коронясан веднага в Уестминстър, като толкова много други крале преди мен. Преди изгрев-слънце ще съм вече сред братството на кралете, господа. Кои от вас ще тръгнат с мен нататък, за да станат свидетели на клетвата ми за престола? Няма да се мотая тук, в Лондон. Имам работа за вършене и церемонията няма да е от най-изисканите. Кои от вас ще станат мои свидетели? Няма да приканвам отново.

Уорик се прекръсти и забеляза, че не е единствен. Всички до един бяха на ръба на богохулството и непочтеността, но ако не се взираха в най-малките подробности, Едуард наистина имаше право да претендира. Действително беше наследникът и имаше подкрепата на армията, разположена извън града. Уорик не си представяше, че претенциите на Вилхелм Нормандски са били по-валидни от неговите — а той е бил коронясан в Уестминстърското абатство на Коледа на година господна 1066. И преди това е било правено. Та можеше да се направи отново. Всички закони можеха да бъдат изменени със силата на оръжието, ако нуждата бе наистина голяма.

Някои от мъжете припяваха молитви; други редяха фамилни клетви за васална вярност или пък спомени на честта от детството си. Когато Едуард тръгна, те го последваха.

Вечерта беше тъмна и бял скреж покриваше всяка повърхност. Те се втурнаха, оживени и шумни, на двора, а в самия център беше Едуард. Но това не продължи повече от няколкото ентусиазирани крясъка. Вледеняващият мраз, който вдишаха, помогна да се отрезвят не по-малко от пустите улици. Слуги се разбързаха и доведоха коне, но настроението бе спаднало и истинският смисъл на онова, което смятаха да извършат, се проясни в съзнанието им. В настъпилата тишина дотърчаха още слуги със знамената на Йорк, огромни тъмни платнища с бяла роза на тях, други със сокол и конски букаи. Когато ги разтвориха, те заплющяха и довяха прах под луната като пътека от светлина. Едуард се обърна и видя десетки — увиснали и бледи. Те бяха символите на благородническия му род, затова сниши глава и прошепна молитва за душата на баща си, преди отново да извиси глас.

— Някои от вас бяха с мен в Уелс — рече той. — Преди битката при Мортимърс Крос видяхме как слънцето изгрява на три места и хвърля такива странни сенки, каквито не бяхме виждали дотогава. Три слънца, които светеха върху рода на Йорк. Ще благославям бялата роза до деня, в който умра, но ще сложа слънце на собствения си щит. То топли тези, които обича, но също и изгаря. Живот и разрушение, едно от двете ще избера.

Тогава той се усмихна, наслаждаваше се на авторитета си, макар че Уорик преглътна, като видя колко гняв бликаше у този млад човек.

Не можеше да има двама крале в Англия. Ако през тази нощ коронясаха още един крал в Уестминстър, това означаваше война без спиране и почивка, докато отново се възкачи на трона само един от кралете. Като пчели от различни кошери, техните последователи не можеха да оставят другите да живеят. Това бе техният курс, ориентирът им. И това беше пътят, който той им предложи и който Йорк избра да следва. Знамената с белите рози и бели соколи плющяха и се вееха надвиснали над тъмната река, докато мъжете яздеха от замъка Бейнардс към двореца Уестминстър.

Маргарет наблюдаваше снизходително от ъгъла на една чудесна, топла стая и се наслаждаваше на мириса на лакирано дърво и сухи цветя. Лордовете й стояха и разговаряха почти шепнешком, притеснени от присъствието на крал Хенри. Жалка гледка бе как все още го поглеждаха, очаквайки някакъв поглед или искрица живот, докато всичко, което той можеше да им предложи, беше да кимне или да се усмихне, като демонстрира празнотата, която ги бе довела до ръба на разрухата. Не можеше да си спомни кога за последен път бе изпитала състрадание към него. Слабостта му поставяше в опасност сина им, принц Едуард. Само с един поглед сладкото момче й разтопяваше душата — и в тази изумителна всеотдайност тя отново усещаше тръните, които за нея представляваха празните очи и глуповата усмивка на Хенри.

Да беше дърводелец, който си е загубил ума, може би нямаше да има значение. Но когато липсата му на воля създаваше опасност за сина и съпругата му, и за всичките добри мъже и жени, които се бяха посветили на каузата му, това предизвикваше у нея горчивина и гняв всеки път, щом се замислеше.

Лордовете Съмърсет и Пърси разговаряха един с друг и тя ги чуваше прекрасно от мястото, на което седеше и работеше с конци по един гоблен. Нямаше усет за тази работа и сигурно щеше да се наложи да го разшие впоследствие, но сега това й позволяваше да седи и да слуша, докато забравят за присъствието й, и да научи всичко, което искаше да чуе. След завръщането на съпруга й тези деликатни детайли станаха необходими, защото лордовете й се сетиха отново за ролята й тук.

Тя се усмихна при тази мисъл. Мъжете се притесняваха за мястото си дори повече, отколкото бе смятала като дете. Имаха нужда да знаят кой стои над тях и кого могат безпрепятствено да мачкат под себе си. Не мислеше, че жените отдават толкова много време за подобен род смешки. За миг се усмихна иронично. Жените тъпчеха всички свои сестри, без да фаворизират някоя. Това беше най-сигурният начин. Всяка от тях усещаше опасния потенциал на всички останали така, както мъжете рядко успяваха.

Стените на Търговската гилдия в Йорк бяха покрити, съвсем предсказуемо, с фини платна, всяко от които със сигурност представляваше дългогодишен труд. Като ги гледаше, Маргарет разбираше желанието да се планира бъдещето, да се начене нещо, което не може да се завърши за един сезон. Това беше същинският смисъл на цивилизацията и реда, помисли си тя със задоволство. Посредством нейните усилия и търпение най-мощните й врагове бяха притиснати. Беше отнело години, но пък хубавото и силно платно гоблен, което бе създала, щеше да задържи цветовете си в продължение на още хиляди години, дълго след като всички те са станали на прах.

Отначало изпадна в бяс, когато Лондон отритна съпруга й. Тогава не знаеше как подобно събитие ще посее семената на безподобен народен гняв надлъж и нашир из страната. Вратите на град Йорк се разтвориха широко за лордовете й, като още часове преди пристигането им бяха изпратени мъже, които да им предизвестят, че кралските пратеници са добре дошли.

Това отчасти се дължеше и на Дери Бруър, знаеше го. Дери разбираше каква точно история има нужда да бъде разказана и я беше подшушнал във всеки хан и гилдия — от Портсмут до Карлайл. Кралицата бе намерила малцина смелчаци, рискувала бе живота си да доведе шотландци от планинските им обиталища. От нецивилизованите северни градове тя беше събрала дружина от смели мъже, за да спасят краля, и бе изтръгнала Хенри от ноктите на изменниците, беше го измъкнала от лапите им и бе обърнала врага в бяг. И накрая я предаде самият Лондон, мошенически град на търговци и продажници, град на лудост, изгарян от треска. Град, чиято плът трябваше да се жигоса с горещо желязо.

Дните на отчаяние се изпълниха с почуда, когато числеността на дрипавата й армия започна да нараства. Всеки град, през който преминаваха, им носеше нови попълнения от войници като реакция заради унизения им крал. Новината достигна до всяко селце или град, носена от вестоносците на Дери Бруър и подкрепена от кралската кесия. Всичкият ейл на хиляда ханове беше изкупен с кралски пари, докато някой млад сержант разказваше историята, а на следващата сутрин ги довеждаше, готови да защитават крал Хенри.

Маргарет наблюдаваше мъжете — онези с авторитет стояха неподвижно, докато другите се движеха от групичка на групичка. Изпивайки с очи действията им, тя се зачуди дали не е точно обратното — още повече, че Дери Бруър се държеше като пчеличка, която топва човчицата си в десетки цветове, после ги начева отново. Всъщност не знаеше дали пчелите имат човка. Ако имат, сигурно ще приличат на граф Пърси. Огромният му нос стърчеше така, че беше невъзможно да запомниш нещо друго за него, след като си го срещнал. Видя, че Пърси разговаря с един мъж от Ирландия, чието име не се сещаше… май беше Кортни, граф на Девън.

Разтърси глава, леко раздразнена. Те не й бяха дошли на помощ, когато родът Йорк държеше съпруга й пленник в окови, тогава когато каузата й беше безнадеждна. Не, тези мъже бяха практични. Разбираше това, дори и да ги презираше. Все пак трябваше да им е благодарна, че в студената си пресметливост бяха избрали нейната страна.

Ръцете я заболяха от работата с конците и тя ги отпусна в скута си, схванати от пипкавите движения; трябваше с едната да разтрие дланта на другата. Търговската гилдия беше впечатляващо място, но тук сигурно имаше поне триста души, които се въртяха от група на група, ядяха и пиеха, и се смееха до насита. Лордовете Дейкър, Уелз, Клифорд, Руус, Кортни; техните капитани, които отмятаха глави, за да се смеят, но въпреки това си бяха вълци с имена като Молейн, Хънгърфорд, Уилоуби. Тя поклати глава и затвори очи. Не можеше да ги запомни всичките, невъзможно беше. Но важното бе, че се бяха присъединили към каузата й. Важното бе, че доведоха хиляди мъже, повече, отколкото някога беше виждала накуп. Нейните петнайсет хиляди се оказаха погълнати от морето от наемници и рицари, от щитове и стрелци и… Тя се усмихна мечтателно. Йорк беше новият Лондон. Не, новият Рим, ако армиите около него разбиеха Уорик и Едуард Плантагенет.

После си спомни почернелите лица, които бе видяла на заострените шипове на Микългейт. Главите на Солсбъри и Йорк не бяха устояли на дъждовете и хапещия студ. Един от местните стражи ги бе намазал със смола, за да ги предпази от природните стихии. Маргарет ги виждаше ясно в съзнанието си. Ричард Йорк, Ричард Солсбъри. Хартиената корона на Йорк отдавна бе отлетяла, макар че няколко капки смола още придържаха парченца от нея. Тя разтри слепоочието си, почувствала наченките на болка, и простена тихо, щом усети, че в периферията на зрението й проблясват искри. Подобно главоболие бе станало нещо обичайно за нея през последните години. Нямаше друго лекарство за него освен тъмнина и сън. Тя се изправи и веднага привлече вниманието на всички в помещението — слуги притичаха да й помогнат и всички мъже се извърнаха, за да видят онова, което е привлякло вниманието на останалите.

Маргарет се изчерви под техните погледи, доволна, че все още може да предизвика интерес, макар че държеше едното си око притворено заради болката. Съпругът й я гледаше с нещо като привързаност. Тя му направи реверанс и ги остави да кроят плановете си, знаейки, че всичко след време ще й бъде доложено. Нямаше никакво значение дали са дошли от лоялност към нея, или към съпруга й. Нямаше значение дали я виждат като френската досадница, която не разбираше как трябва да се вършат нещата. Това изобщо не я интересуваше. Те не бяха дошли, когато най-много имаше нужда от тях — и въпреки това тя спечели, освободи съпруга си и взе главите на двама от най-силните си врагове. Усмихна се при тази мисъл. Доставяше й безгранично удоволствие да мисли за това.

Все още имаше работа за вършене, без съмнение. Едуард Йорк и всички от рода Невил трябваше да бъдат изпепелени. Рани разсичаха дълбоко страната им, раздирана от неприязън и омраза заради годините на война. Но вината твърдо беше у Йорк и Уорик и независимо колко хора ги следваха или какво богатство бяха насъбрали, те не можеха да застанат срещу цялата страна. След като веднъж тези родове бъдеха пречупени и лишени от наследство, след като изпепеляха замъците им и родът им бъдеше унищожен до край, Маргарет щеше да е свободна да гледа как расте синът й и как съпругът й си почива в молитва. Може би дори щеше да бъде благословена с още деца, преди да е станало твърде късно.

Слугите затвориха вратата след нея и от другата страна тя дочу как разговорите се подновяват. Наведе се и подхвана крайчеца на роклята си, вдигна я толкова, че да може да ходи без страх, че ще се спъне в нея. В същото време вдигна високо глава, макар едното й око да не искаше да се отвори, твърде чувствително за зимната светлина.

Навън облаците се нижеха край град Йорк, небето беше бледосиво — като лист олово или пък светъл кон.