Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войните на Розите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
filthy (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Кръвна връзка

Преводач: Анелия Данилова

Издание: първо

Издател: Издателство Алма

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Фолиарт“ АД

Излязла от печат: 13.02.2019

Редактор: Саша Александрова

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Саша Александрова

ISBN: 978-619-214-015-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9055

История

  1. — Добавяне

28.

Зимата беше време на тъмнина и смърт. Във всяка една къща мразовитата утрин можеше да разкрие изстиналото тяло на някой старец или пък дете, твърде малко, за да преживее треската. Този хапещ и мразовит сезон означаваше задушени ястия с овес или стари зеленчуци с вкус на пръст, месеци или дори години след като са били откъснати. Моркови, лук и стари картофи — всичко това отиваше в супата заедно с твърдо синьо сирене и парчета сланина, която помагаше да се пребориш със студа. С хляб, яйца и бира преживяваха поданиците на краля, събуждайки се посред нощ, за да разговарят или да се възстановяват, после пак заспиваха, докато слънцето не донесеше новия ден.

Пролетта означаваше далеч повече от зелени кълнове и кокичета из плетищата. Прераждането се проявяваше и в едно ново чувство за посока, в пробуждането от тежък сън към нов живот, който кипи във вените. Чуваше се смях и сега вече и последната запазена храна можеше да бъде погълната, след като бяха стигнали до края на още една зима. По градските пазари отново се появяваха прясно месо и зеленчуци. В омекналата пръст се копаеха гробове, малки или пък дълги, като телата се изваждаха оттам, където бяха държани — в плевни или хладни мазета. Мъжете и жените, които искаха да си намерят жених или невеста, посрещаха сезона с чисти дрехи и изкъпани. Хвърляха първата си за годината пот, като посвещаваха деня си на труд — да направят нещо за продан или пък да подготвят земята за първата сеитба.

Едуард Плантагенет усещаше как жизнените му сили се увеличават със светлината на зората. Пролетта означаваше и първия лов след новогодишната езда, с гореща кръв и пиянско опиянение, далеч от градове и села. Ловът изкарваше на показ гнева и страха, изявяваше същността на човека. Едуард се усмихна на себе си, докато наблюдаваше как оседлават коня му в кралските конюшни на Уиндзор. Козината му беше изчеткана, но все още бе рошава от дългите зимни косми. Той го потупа по хълбока и се усмихна, щом във въздуха се надигна облак от косми и прах.

Около него конюшните бяха оживени и шумни, земевладелци забързано подготвяха господарите си за кралския лов. Трийсет рицари и същият брой слуги щяха да излязат на коне, за да преследват дивеч и птици с кучета. Едуард се усмихна само като си представи каква енергия е това, почеса шията на коня си, с което накара огромния жребец да изпръхти и да махне с опашка.

През годините на управлението си той бе насъбрал около себе си дружина от яки смелчаци, които го придружаваха в дни като този, когато слънцето грееше, но не топлеше, а небето беше чисто. Мъже като Антъни и Джон Удвил, които можеха да му съперничат по безумна смелост и по умението да пускат соколи.

Огромната птица на Едуард стоеше на красива декоративна стойка и обръщаше глава при всеки звук. Той чу как писука и се пресегна, за да погали тъмните й криле, по-скоро за свое собствено удоволствие, отколкото със съзнанието, че птицата се радва на допира му. Ирландският сокол беше жесток убиец, той изпитваше нещо, което на пръв поглед много наподобяваше удоволствие от способността си да доминира и да плаши гъските, дивите патици и зайците, стрелкайки се от височина над хиляда метра, за да се вреже с все сила в бягащата си жертва, а после да разкъса плътта й с острия си като бръснач клюн. Едуард прошепна приветствие към птицата. Тя бе ловувала с него в продължение на шест години и щом чу гласа му, го разпозна и веднага се обърна. Беше му забавно, че тя може да се обърне към него, независимо къде се намираше, дори както си беше в клетката. Междувременно соколът изтрака с човка и издаде въпросителен звук. Беше гладен и Едуард усети как сърдечният му ритъм ускорява само при мисълта да го изпрати във въздуха.

Щом чу тропота на копита, вдигна очи. Покрай конюшните минаваше някакъв кон, държан на къс повод, който въпреки това се дърпаше настрани с изцъклени очи. Животното се бе стреснало от нещо и сега предаваше на останалите нервността си с цвилене и тропане, напомняше им за хищници, които нападат стадото.

Едуард изгледа с раздразнение жилестия мъж, който докара жребеца сред другите и ги разтревожи. Не го познаваше, макар че бе невъзможно външен човек да стигне до конюшните и личността на краля, без да го спрат. Едуард обичаше да се преструва, че не го интересува какви мерки за сигурността му взима стражата му, но, оглеждайки го, с удоволствие установи, че е бил претърсен. Той го наблюдаваше намръщено. Непознатият слезе от коня си и падна на коляно. Носеше ризница и наметало от кожа и вълна, доста износено и почти толкова прашно, колкото конете. Предположи, че идва отдалеч, и не се изненада, когато мъжът заговори със заваления говор на Севера.

— Ваше Кралско Височество, моят господар Джеймс Стрейнджуейз, шериф на Йорк, ме изпрати при вас. Трябва да ви докладвам за въстание на тъкачите в селата край града, с безредици и тревоги, милорд, твърде големи, за да могат хората на шерифа да ги потушат. Сър Джеймс моли за няколко десетки мъже, шейсетина или осемдесетина, не повече, които да идат на север. В името на краля той ще припомни на тъкачите, че те не могат да решават какви данъци ще плащат и на какви закони ще се подчиняват.

Кралят повдигна вежди и потърка четината по челюстта си. Вече нямаше брада, обръсна се заради настъпващата пролет. Беше стоял затворен в Уиндзор и Уестминстър в продължение на месеци, студени и тъмни, ядеше и пиеше твърде много, та бе затлъстял като прасе. Потупваше се леко по корема и размишляваше, докато вестоносецът чакаше.

— Иди в кухните и кажи, че съм наредил да те нахранят — каза той на мъжа.

Онзи се поклони, а Едуард впери поглед в слънчевата далечина покрай конете, хората и шумотевицата. Засмя се на себе си и взе решение. В страната цареше мир. Зимата бе дала път на пролетта с всичките надежди, които носеше.

— Мисля, че ще ида в Йорк — промърмори сам на себе си и се усмихна. Представи си лицата на тъкачите бунтари, щом видят, че самият крал на Англия и хората му галопират към тях. Може би ще трябва да обеси водачите им или да наложи с камшик неколцина; най-често такъв се оказваше случаят. Щеше да пусне сокола си срещу новия ястреб, който братята Удвил бяха отгледали от малко пиленце. Знаеше, че ще се радва да покаже на братята на жена си колко бързо може да лети кралският ястреб, след като тъкачите веднъж завинаги са се прибрали по домовете си.

— Антъни! — извика той.

Рицарят вдигна очи от мястото наблизо, откъдето беше наблюдавал как вестителят влиза и си отива. Мъжете Удвил винаги реагираха бързо, когато Едуард ги повикаше.

— Да, Ваше Височество — той спря и му се поклони. От дясната китка нагоре ръката му бе поставена в шина и пристегната толкова силно, че пръстите му се показваха дебели и червени.

— Как ти е ръката?

— Все още счупена, Ваше Височество. Надявам се да заздравее достатъчно добре. Тогава може би ще ми дадете възможност да защитя честта си.

— Щом така искаш — усмихна му се Едуард. Тъй като той самият бе счупил ръката му по време на турнирните обучения, честно беше да се съгласи. — Макар че, съжалявам, но не може да ни придружаваш днес, брат ти ще пуска вашия сокол. Накрая няма да има никакво значение — захили се, щом другият го погледна с присмехулно отчаяние в погледа. — Смятам да отведа лова малко по-далеч, отколкото бях планирал. Сега със сигурност ще имам нужда от тези прекрасни момчета тук, но и още четирийсетина рицари на кон… и стотина от най-добрите стрелци с лък.

— Има само неколцина майстори на лъка в казармите тук, милорд — отвърна Антъни. — Мога да намеря още дузина в Бейнардс и още от училището за стрелци… — той спря, щом Едуард направи нетърпелив жест с ръка. — Да, Ваше Височество, ще ги събера веднага.

Отдалечи се с шумни стъпки и остави Едуард на опитите му да подмами ирландския сокол от стойката върху ръката си. Той усещаше как ноктите на птицата се свиват дори през дебелия слой кожа на ръкавицата.

Какво удоволствие е да усещаш как всичко расте и се раззеленява около теб! Едуард щеше да остави Уиндзор и целия студ и влага от зимата зад себе си, за да иде на лов, да търси, да наказва както му е угодно. При тези мисли адреналинът му се покачи и соколът, почувствал това, разпери криле и наддаде крясък в готовност за лов.

 

 

До обяд вече целият град Уиндзор знаеше, че кралят ще излиза да язди. Антъни Удвил пришпори кралските слуги да издирват стрелци с лък от всички села около Уиндзор и Лондон. Те бяха стигнали възможно най-далеч и резултатите идваха от по трима и четирима, присъединяваха се към вече сформиралата се дружина около краля, докато накрая станаха двеста с готови лъкове и колчани, с грейнали лица, предвкусващи предстоящото приключение. Чест беше да придружаваш краля. Виждаха го в двора пред конюшните радостно да бъбри с рицарите и оръженосците си. Щеше да ловува като крал на Англия със сокола си на рамо. В последния момент реши да облече по-тежки доспехи и смени коня си с огромния жребец, вече шестнайсетгодишен и в разцвета на силите си.

Също както броят на стрелците се беше удвоил, така и ловната му дружинка привличаше всеки, който реши, че може да извлече полза от присъствието си край монарха. Поне стотина мъже пристигнаха на кон и още толкова кучета се гонеха и лаеха наоколо. Въздухът ечеше от викове, тропот и смях и Едуард, в центъра на всичко това, със задоволство разкърши рамене, за да се отърси от бездействието.

— Дръж се здраво — дочу той вик наблизо. Обърна коня си и видя, че бащата на съпругата му пристига, яхнал една чудесна кобила, увита в наметало с гербове, и с високо вдигнато копие за глигани. Едуард се засмя при вида на граф Ривърс. Беше се привързал доста към стареца, макар че го посрещна с предупредително клатене на глава.

— Тези прекрасни момчета няма да се сдържат само защото си стар, милорд Ривърс. Младите имат предимство още щом затръбят роговете.

— Ваше Височество, доволен съм просто да мога да изляза на лов още един път. След тази ужасна зима хубаво е да почувствам отново слънцето върху лицето си. Ако не мога да остана с основната група, ще изостана и слугите ми ще се погрижат. Не се безпокой за мен, момче.

Едуард се позасмя на това, че бащата на жена му го нарече „момче“, макар човекът да беше на шейсет и четири години и цял живот да се бе отдал на виното и бирата, та сега туй го бе оставило с червено лице и сълзящи очи. Но той беше приятна компания, когато пиенето и безумните истории започнеха да се леят.

Споменаването на слуги накара Едуард да се смръщи и да хвърли поглед над събралото се множество, което се въртеше около него. Първоначалният му план да уголеми ловната си дружина се бе разраснал неимоверно. Заедно със слугите, рицарите и стрелците пред погледа му имаше около четиристотин души. Видя, че Антъни Удвил гледа посърнало това, което щеше да изпусне. Беше шумен, радостен хаос и той осъзна, че бройката само щеше да расте, ако останеше още тук. Още веднъж това беше притегателната сила на краля — мъжете искаха да го следват.

Едуард вдигна ловджийския си рог от връвта около врата си и изсвири продължително. Докато спре, мъжете вече се бяха смълчали, макар че кучетата все още квичаха и джавкаха превъзбудено.

— Бях уведомен, че край град Йорк има размирици — извика им той. — Тъкачите, господа! Те са забравили, че на мен дължат живота си. Трябва да им припомним за дълга им. Хайде, тръгваме сега! На север и към лова!

Воят на хрътките се усили още повече и се превърна в почти постоянен рев. Свиреха рогове и стотици тръгнаха напред в равен ход, смееха се, махаха с ръка на любимите си и онези, които оставаха зад тях. Пролетта бе дошла.

 

 

Уорик крачеше из огромната зала на замъка Бейнардс на брега на Темза в Лондон. Последният път, когато мина край камината, беше в нощта, в която Едуард се провъзгласи за крал в Уестминстър. Той поклати глава при тези спомени, без да чувства съжаление. Тогава това беше правилно. Едуард никога не би могъл да победи тъй триумфално при Тоутън, ако не беше специфичната аура на крал, която го обгръщаше. При всичките му таланти, младият мъж не би могъл да събере достатъчно хора, без да има короната, не и в ограниченото време, с което разполагаха. В това се криеше и заслугата на Уорик.

И наградата му се оказа поредица от нападки срещу притежанията на семейството му — и срещу честта му. Изглежда, Едуард искаше да използва короната, за да действа извън закона, без да мисли за последствията. Той стисна челюст. Тъй да бъде. Може би щеше да изтърпи всички разочарования, ако те идваха от самия крал, но на него му беше ясно, че за втори път в живота му злобата на една кралица обръщаше съдбата му. Маргарет Анжу направи предостатъчно в това отношение. Твърде много бе да се очаква, че пак ще трябва да го изстрада.

Джордж, херцог на Кларънс, влезе в залата, бършейки лицето си с гореща влажна кърпа, тъй като го бяха повикали точно в момента, когато щяха да го бръснат. Изненадан, той видя, че срещу него идва Ричард Невил.

— Милорд Невил? Какво е станало, та да ме търсите тук? — младежът изведнъж пребледня. — Нещо с Изабел ли? Милорд, да не е болна?

Уорик спря и се поклони на мъжа с по-висок ранг.

— Изабел е с мен, Джордж. Навън е, изпълнена с живот.

— Не разбирам — рече младежът и избърса врата си, а след това подхвърли кърпата на един слуга, който я улови във въздуха. — Да дойда ли с вас, за да я видя? Сър, нищо не разбирам.

Уорик хвърли поглед към слугата, припомняйки му, че не са сами. После му показа с жест вратата, която знаеше, че води към стълбите и до железния покрив на двореца. Щеше да е тихо и защитено от ушите на онези, които биха докладвали думите му на краля.

— Това, което имам да ви кажа, е единствено за вашите уши, милорд Кларънс. Елате с мен, моля. Ще ви обясня всичко.

Младият херцог веднага го последва, без на лицето му да се изпише и следа от подозрение. Двамата се изкачиха по железните стъпала и бутнаха капака, който извеждаше на открито. Всеки, който би се качил след тях, за да подслушва, щеше да бъде чут. Сега, за първи пет от дни, Уорик задиша по-леко, усети мириса на реката и на града, докато над главите им се стрелкаха и крякаха чайки.

— Имаш ли ми доверие, Джордж? — попита го Уорик, щом младият мъж застана до него.

— Разбира се, сър. Знам, че се застъпихте за моята кауза пред краля. Знам, че спорихте заради мен с него, и съм ви благодарен повече, отколкото мога да изкажа с думи. Само мога да съжалявам, че не постигнахме нищо накрая. Изабел добре ли е, сър? Не посмях да й пиша през последните месеци. Мога ли да я видя в каретата, когато си тръгвате?

— Това зависи от теб, Джордж — отвърна Уорик. — Аз дойдох, за да те отведа към брега, ако желаеш да дойдеш. Там ме чака кораб, малко корабче, което ще ни отведе до крепостта Кале. Оттам имам документи, с които да мина през портите и да ида във Франция.

Кларънс поклати глава.

— С Изабел ли, сър? Не разбирам точно какво ми казвате.

Уорик пое дълбоко въздух. Тук беше същината и тя бе част от онова, което планираше през зимните месеци.

— Брат ти не може да те ожени, ако вече си обвързан, Джордж. Ако се ожениш за дъщеря ми, Едуард нищо не може да стори, за да го предотврати, не и тогава. Ти си му брат и ми се струва, че впоследствие той ще разбере, че това е най-доброто за теб.

Джордж Кларънс го изгледа сащисано, докато силният на тази височина вятър развяваше косата му по челото и пред ококорените му очи.

— Вие ще ми позволите да се оженя за Изабел? Във Франция?

— Милорд Кларънс, това ще стане още днес, преди слънцето да е залязло, ако успеете навреме да си съберете ума! Всичко съм подготвил вместо вас. Въпросът е единствено дали искате този брак и дали смеете да рискувате гнева на брат си.

— Да се оженя за Изабел? Хиляди пъти „да“! — отвърна младежът и стисна бъдещия си тъст за ръката — толкова силно, че Уорик трепна от болка. — Да, милорд. Благодаря ви! Да, ще дойда във Франция и да, ще се оженя за дъщеря ви, ще я защитавам и ще й дам честта си като щит, за да я пази.

Младият мъж се загледа в лодките по Темза със замаяни от почуда очи. Изведнъж погледът му потъмня и той се обърна.

— Ами вие, сър? Брат ми ще ми прости, сигурен съм. И, разбира се, ще прости на съпругата ми. Нима той самият не се ожени по любов? Едуард ще беснее, ще чупи посуда, но няма да ми потърси сметка, така мисля. За вас обаче неговият гняв ще бъде… — тук гласът му заглъхна, защото се сети, че не му се иска да разубеди Уорик от изпълнението на плана.

— Аз съм най-първият му граф и негов съветник — внимателно обясни Уорик. — След Тоутън той ме нарече свой другар, а пък семейството ми е поддържало от самото начало както Едуард, така и вашия баща. Може да избухне, Джордж, да, сигурен съм, че ще е така — но двамата с него сме приятели и бурята ще отшуми.

Уорик говореше с лекота, макар че вече не вярваше в нищо от това. Дали заради отровата, която Елизабет Удвил изливаше в ушите му, или заради собственото му чувство за предателство и детинския му нрав, но Уорик имаше съвсем ясно съзнание за пълния разрив, който щеше да последва. Бе прекарал няколко тъмни нощи, за да го планира.

Джордж Кларънс чу всичко, което искаше — че сватбата може да се осъществи и че всичко ще бъде за добро с времето. Той прегърна Уорик, изненадвайки го, преди да хукне надолу по стълбите с такава скорост, че графът бе сигурен как ще падне и ще си счупи врата.

Не можеше да поддържа неговото темпо, галопирайки из залите. По-възрастният мъж стигна до входните врати на замъка Бейнардс тъкмо когато Джордж Кларънс скачаше върху капрата на отворената карета. Херцогът пое в прегръдките си разплаканата Изабел Невил, с което шокира кочияшите, двамата стражи и групичката минаващи. Уорик се изчерви от неудобство, шумно прочисти гърло и приближи, като с това накара двойката да отскочи като попарена с еднакво изражение на виновна страст, изписана върху лицата им.

Ричард, граф Уорик, се качи и седна преднамерено помежду им, загледа се напред, а младите се опитваха да срещнат очи през него.

— Карай, кочияш, карай! — извика той и придърпа кожената наметка върху коленете си.

Мъжът изплющя с камшик над двата черни коня и те се втурнаха напред през калните улици. Уорик забеляза, че хората спираха и сочеха към странната гледка, но новината не би могла да се движи по-бързо от тях самите. Докато дойде време някой да осъзнае какво са замислили, бракът щеше да е сключен и той щеше да има брата на краля за свой зет.

Бързо преминаха по Лондонския мост, където преди години бе закачена главата на Джак Кейд. Уорик потръпна при гледката на редицата железни шипове, наредени там, спомняйки си по-черни минали дни и съдбата на баща си. Възможно беше човек да се протегне твърде надалеч. Един бог знае, че е трудно да обориш това. Без да го видят, Уорик стисна юмрук в скута си. Беше страдал достатъчно, без да има ответна реакция. Дори светец не би бил тъй търпелив като него, но свърши се вече с това. Заровете бяха хвърлени и планът влизаше в действие. Нито крал Едуард, нито Елизабет Удвил биха могли да го спрат, вече не. Протегна се и докосна дървената преграда на каретата за късмет, докато тя поемаше по древния път към южния бряг на около стотина километра оттук. Слънцето все още грееше, докато те се отдалечаваха от столицата.