Кон Игълдън
Кръвна връзка (31)

29.

Времето се задържа добро, без дъждове и с малко слънце, така че кралската ловна дружина имаше над главите си почти идеално за лов на птици небе. И което е още по-важно, соколът на крал Едуард направи така, че ястребът на Удвилови да изглежда бавен. Сър Джон Удвил достатъчно добре се справяше с птицата на брат си, но грешката бе в природата, а не в уменията му. Ястребът кокошар надаваше писък на ярост, когато не можеше да преследва, емоция, която беше толкова явна, колкото и тази на мъжете наоколо. От своя страна, кралският сокол сякаш изпитваше удоволствие да показва превъзходството си, правеше плътни кръгове и се спускаше току пред лицето на рицаря Удвил, тъй че ястребът се залюляваше във вихъра, който сам предизвикваше.

И за двете птици имаше достатъчно плячка, която кучетата разгонваха от прикритието й. Зайците се спускаха да бягат и гъските лудо махаха с криле във въздуха, докато слугите крещяха и им сочеха посоката. Стрелците също се състезаваха помежду си да свалят някоя летяща птица или, в един случай, дори пъстърва от реката, като тези, които твърдяха, че това е невъзможно, бяха заложили в облога сребро. Заедно цялата група доставяше достатъчно храна всяка вечер, за да се изхранва, а слугите изравяха ями и разпалваха огньове. Онези, които не успяваха да улучат, стояха гладни с дни, докато някой приятел не ги съжалеше. Помагаше също, че бяха надонесли върху конете си само гарафи и манерки с вино. Вечер пиенето се лееше и мъжете се боричкаха и състезаваха, за да забавляват младия крал.

Едуард беше доволен. Би предпочел някой по-предизвикателен улов, но нямаше следа от вълци, и или елени толкова близо до пътя. Животните бяха твърде привикнали към звуците на хората и знаеха кога да бягат и да не спират. С какво умиление си спомняше той ловните си приключения в дълбоките гори на Уелс, където дивечът не беше свикнал с миризмата на човека.

Съвсем не се бяха втурнали на север, за да въздават справедливост за краля върху бунтуващите се тъкачи. Едуард и рицарите му се наслаждаваха на гостоприемството и пиршествата, уредени в тяхна чест в толкова много имения и пазарни градове. Имаше дни, в които страдаха от такъв махмурлук и тъй стенеха непрекъснато, че успяваха да извървят не повече от осем километра от пътя си. В продължение на цели два дни граф Ривърс бе налегнат от толкова силно разстройство, че накрая Едуард предложи да го оставят зад себе си или да му намерят нов кон.

Младият мъж се смееше при спомена за ужасеното изражение на стареца. Тъст му яздеше наблизо и го погледна с подозрение, като съвсем не виждаше къде е смешното, заради което някои рицари се превиваха от смях до сълзи.

Пред тях се намираше град Йорк и при вида на тези стени и извиващата се река Оус Едуард загуби желание да се усмихва. Твърде много жестоки спомени, свързани с камъните тук, за да може да го нарече дом. Най-ужасен беше Микългейт. Помисли си, че може да разруши тези кули и стени или пък да ги построи отново, тъй че да не го изваждат от равновесие всеки път, щом ги видеше.

Той се взираше напред, когато съзря тъмна линия на хоризонта, която опасваше града. Присви очи и се наведе напред, като ги засенчи с длан. Нямаше пуснати съгледвачи пред себе си и за миг почувства как стомахът му се свива, преди отново да си възвърне естествената за него войнственост. Нямаше да се бои от бунтовници.

— Сър Джон, тръгни напред и разузнай кои са тези мъже — подвикна той.

По-малкият брат на жена му пришпори коня си и се втурна в галоп, чудесна проява за мъж, чийто ястреб беше твърде бавен. Едуард го гледаше как се отдалечава и за първи път огледа мъжете около себе си като въоръжена единица, а не като огромна ловна дружина. Това, което видя, не му се понрави като човек, който е познал дисциплинираните редици при Тоутън. Рицарите и наемниците, които придружаваха краля на север, бяха малко опърпани за такива преживелици. Но пък стрелците му бяха доста енергични.

— Благодаря на Бога за това — прошепна той. Подсвирна и повика при себе си един капитан, като му даде низ от заповеди, с които да придаде нещо като структура на тази разнородна група.

Сър Джон Удвил се върна след известно време и с интерес разгледа стегнатите редици от рицари и крила от стрелци, оформили се край краля в центъра. Въпреки всичките му недостатъци от Едуард Плантагенет би излязъл чудесен капитан, никога не се беше съмнявал в това.

Сър Джон слезе от коня си и Едуард протегна ръка с видимо раздразнение.

— Стой върху седлото, момче. Какво успя да видиш?

Сега вече ясно се виждаше, че далечната тъмна линия се състои от фигури. Те не приличаха на никои бунтовници, които кралят бе виждал дотогава, нито на работници, нито на тъкачи.

— Две хиляди, може би три, Ваше Височество. Видях може би стотина на кон, осемстотин стрелци. Останалите тръгнаха срещу нас, след като вече ни видяха.

— Знамена? Кой ги командва?

— Не видях знамена, макар че са формирани като войници. Може да са поддръжници на Ланкастър.

— Кои? Те не останаха вече — тогава му дойде една ужасна мисъл — че граф Пърси, когото бе възстановил, може да се е обърнал срещу него. Призля му от това предположение, до голяма степен и заради туй как щеше да го погледне Уорик, щом го чуе.

— Който и да ги води, далеч повече са от нас, милорд — обади се граф Ривърс, който дойде до рамото му.

Бащата Удвил размени разтревожен поглед с най-малкия си син, виждайки колко е напрегнат. И двамата забелязаха как младият гигант почуква по дръжката на меча си, докато се взираше в хоризонта. Ако имаше човек в Англия, който би могъл да обърне капана в победа, то това бе Едуард, но граф Ривърс знаеше, че животът им — животът на сина му — зависи от това решение.

— Мисля, че баща ви веднъж избегна ланкастърската войска, Ваше Височество — прошепна граф Ривърс. — Вие имате армия, която ще се бие за вас.

— Аз имам двеста стрелци тук и сега — отвърна Едуард. — Виждал съм какво могат. Като нищо онези стрелци там са фалшиви, имат за цел единствено да ни накарат да бягаме. Мъже с бойни брадви и въженца, милорд. Моите двеста мъже могат да ги накълцат на парчета заради проявеното нахалство и хитрост.

— Да, Ваше Височество. Или пък е заговор да ви убият и да върнат Ланкастър обратно на английския трон. Вие спечелихте при Тоутън, милорд, но тогава армията ви беше с вас. Моля ви.

Едуард погледна въпросително бащата на съпругата си, после онези, които бе довел на север. Те бяха прекрасна ловна дружина, но съвсем не бяха армия. На лицето им се бе изписал страх, докато линията пред тях се разширяваше.

— Много добре, Ривърс. Макар че ми се къса сърцето, ще предпочета разума и предпазливостта пред прибързаните действия и желанието да отвърна на удара. Да се връщаме на юг, господа! След мен, колкото е възможно по-бързо!

Не убягна на вниманието на Едуард и фактът, че се намираха безкрайно далеч от подкрепленията, които му бяха нужни, за да отговори на заплахата, нито пък че ловуващите се превърнаха в плячка. Той чу роговете зад себе си и потрепери, почувствал хладина.

 

 

Пролетта дойде във Франция и полята блестяха в яркозелена пелена, докъдето стигаше погледът. Документите на Уорик се оказаха стари разрешения за пребиваване, като датите бяха изтрити и на тяхно място с мастило бяха поставени нови. Отговорникът за пристанището и капитанът, които им разпределиха, едва погледнаха написаното и печатите. И двамата помнеха Уорик и Кларънс от последното им посещение и видимо бяха смутени от присъствието на красивата млада жена с тях, която сияеше от щастие.

Уорик бе довел със себе си само кочияша и двама стражи, предпочитайки бързината пред демонстрацията на сила. Малката група бе заела коне от един напълно озадачен кралски капитан, на когото обещаха да ги върнат още на следващата сутрин. Всички английски офицери подозираха, че пред тях се разиграва някакво романтично приключение, но оставиха въпросите си незададени.

Групичката не отиде по-далеч от няколко километра по пътя, който извеждаше от Кале към селото Ардър. Там Уорик се ръкува с белокосия селски свещеник и обясни от какво има нужда на безупречен френски. Свещеникът им се усмихна сияйно, очевидно щастлив от тяхното присъствие в скромната му църква, макар че Уорик му подаде също и кесия със сребърни монети.

От своя страна, Джордж Кларънс успяваше единствено да стои с ококорени от щастие очи и да стиска ръката на Изабел, почти невярващ, че онова, за което мечтаеха от толкова време, се случваше в момента. Хората на Уорик позагладиха коси и почистиха дрехите си с вода от кладенеца. Щяха да бъдат свидетели и преливаха от гордост.

Уорик вдигна ръка, щом чу, че отвън приближават коне. Дъщеря му го погледна разтревожено, но той само й намигна. Никой не ги беше проследил от брега, сигурен беше. Имаше само един човек, който би могъл да дойде по личната му покана.

— Изабел, Джордж. Бихте ли почакали съвсем малко… — каза им той през рамо и прекоси църквата, за да стигне до дървените врати.

Те се разтвориха, преди да ги достигне, и двама стражи в снаряжение влязоха вътре с оголени мечове. Зад тях идваше крал Луи Френски, гологлав и облечен в много по-обикновени дрехи, отколкото Уорик го беше виждал да носи.

— Ваше Величество, правите ми голяма чест — рече Уорик.

Луи се усмихна и огледа сащисания свещеник и младите влюбени, които чакаха да ги венчаят.

— А, изглежда не съм закъснял много. Какво трудно за намиране място е този Ардър! Продължавайте, продължавайте! Обещах на милорд Уорик, че ще присъствам, ако мога. И защо не? Женитба във Франция сигурно е най-доброто нещо, нали?

Кралят прие поклоните на хората на Уорик и на самия свещеник, който избърса челото си и сякаш бе забравил службата.

Докато навън слънцето залязваше, свещеникът премина през клетвата на латински, като Уорик я повтаряше на английски и френски, за да могат Джордж и Изабел да я кажат един на друг. Малката църква беше тиха и прашна, но денят беше топъл, а и пролетта бе сезонът на любовта и новия живот. На това място цареше щастлива атмосфера, която дори крал Луи и личните му стражи почувстваха, така че всички гледаха със сияйни и блеснали погледи булката и младоженеца, когато се обърнаха към тях, здраво стиснали ръце. Уорик даде тон на ликуващите възгласи и те отекнаха силно в празната църква, а малката групичка се скупчи, за да поздрави двойката и да ги целуне по бузите.

— Милорд Кларънс, имам сватбен подарък за вас — заяви крал Луи и изпъчи гърди. — Доспехите, които обещах, от майстор Огюст в Париж. Той твърди, че не е изработвал по-хубав комплект и е с мерки, които позволяват да наедреете в раменете и гърдите, тъй че няма никога да ви трябват други.

Джордж Кларънс бе зашеметен от щастие — от Изабел, от церемонията, от присъствието на френския крал в тази странна обстановка. Той се засмя, когато свещеникът му подаде квадратно парче плат, за да избърше потта от челото си, а после ги последва навън.

Уорик крачеше редом с крал Луи на няколко крачки зад женената двойка и двамата размениха усмивки, като мъже с повече житейски опит.

— Дъщеря ви е изумителна — рече кралят, — предполагам, че майка й е необикновена.

Уорик се усмихна.

— Няма друго обяснение, Ваше Величество. Благодаря ви, че дойдохте. Съвсем дребно наглед събитие, на което да присъствате, но те ще помнят, че сте били тук през целия си живот.

— Приятели сме, нали? — рече крал Луи. — Двамата с теб разбираме, мисля, че мирът няма значение — човек винаги ще се бие и ще пролива кръв. Моите лордове се бунтуват и теглят под законите ми. Дори честта си има край. Но любовта? О, Ричард. Без любов какъв е смисълът на всичко?

— Не бих могъл да го кажа по-добре, Ваше Величество — отвърна Уорик и се поклони. — Днес вие ми оказахте огромна чест тук. Няма да го забравя.

— Надявам се, че не, милорд — възкликна Луи с усмивка. После се втурна напред, привеждайки се под ниския трегер.

Отвън Изабел стоеше, поруменяла от неудобство и цялата сияеща. Джордж Кларънс възкликна изумено, като извади меча, с острие, на което фино бяха гравирани числа. Останалата част от подаръка на крал Луи беше напъхана в дисагите на двете мулета.

— Вече е почти тъмно. Ще тичате ли обратно към вашата крепост Кале, милорд? — попита крал Луи. — Бързо, като малки мишлета?

Очите на краля се бяха присвили в ситни бръчици от удоволствие отново да види Изабел с дълга тъмна коса, привързана със сребърна шнола, която се спускаше до кръста й.

Уорик погледна краля и се зачуди, не за първи път, доколко този мъж наистина го разбираше. Не беше нещо, което ще каже на глас, но важно бе младите да консумират брака си. Щяха да преспят една нощ в странноприемницата близо до крепостта Кале, като им даде самостоятелна стая. След това няма човек, дори крал, на света, който можеше да анулира брака им.

— Само няколко километра са, Ваше Величество, макар че денят беше дълъг, много дълъг. Може би ще прекараме нощта в удобство. Като си помисля, само тази сутрин бях в Лондон! Скоростта, с която се движи светът, е невероятна!

— Тогава ще ви кажа сбогом, милорд — и късмет! Ще се срещнем пак като приятели, не се съмнявам.

Крал Луи изчака възпитано малката група да се качи на конете си и да се настани удобно, и остана в църковния двор, докато те не изчезнаха в нощта, в безопасност и отново на път. Все още не знаеше дали щяха да успеят, или да се провалят, но беше положил солидни камъни за основа, невидими, но въпреки това на мястото си. Кралят въздъхна. Тя беше изумително красива, толкова влюбена, че имаше очи единствено за младия херцог до себе си.

— О, какво е да си млад! — рече той на себе си. — Когато животът е толкова прост.

— Моля, Ваше Величество? — рече предпазливо един от хората му, свикнал с мърморенето на краля.

— Нищо, Ален. Води ме някъде под покрив. Води ме към топло местенце с хубаво червено вино.

 

 

Едуард напредваше, макар че луната беше тъничък сърп и камъните по пътя едва се виждаха. Чуваше армията, която се движеше зад него и идваше все по-близко с всеки изминат километър, с всяка подрънкваща крачка. Все още нямаше следа от знамена, дори светлината да бе достатъчна, за да се различат. Едуард направи гримаса, предпочиташе да остане безмълвен, вместо да гадае. Нямаше значение кои са, а само това, че бяха посмели да нападнат кралската дружина. Бяха толкова много и го поставяха в опасност да бъде пленен. Рицарите му просто не можеха да яздят стотина километра, без да спрат. Невъзможно бе както за хората, така и за конете. Вече бяха на път цял ден, докато съзрат стените на град Йорк, където Едуард бе възнамерявал да почине. Вместо това го бяха принудили да завие и да заобиколи града, макар че конете бяха омаломощени, а мъжете — на края на силите си. Зад тях идваха бодри редици пеша или яздеха, напиращи с все сили да съкратят дистанцията помежду им, простираха се над километър по ширината на пътя, по-многочислени, отколкото можеше да си представи. И това не бяха тъкачи! Това беше въоръжено въстание против кралската власт, негови врагове на бойното поле.

Звездите вече изгряваха на небето и хората му настояваха той да върви сам напред. Ако конят му беше отпочинал, можеше да го стори, но главата на животното висеше надолу. Надеждите му бяха попарени. Армията зад него не се задоволи само да го притисне, за да върви на юг. Напираха по петите му по най-бърз начин и идваха все по-близо. Кралят и хората му виждаха тъмните маршируващи редици, които закриваха естествените линии на земята зад тях. Бяха хиляди.

За известно време лондонският път зави на югозапад и прекара кралската дружина през ниските хълмове и долини, където той се беше бил в битката при Тоутън. Онези, които бяха оцелели след нея, се прекръстиха и казаха по молитва за мъртвите. Никой не беше спирал да пренощува на това място, не и при всичките тия духове, при цялата кръв, която се бе пропила в глинестата почва.

Представата, че може да го заловят на такова място, го окуражи да върви напред. Подвикна на мъжете да не губят смелост и да чакат зората, като през цялото време трескаво си мислеше къде може да скочи, за да се покрие, и кой е най-близко до него, за да му се притече на помощ. Докато изгреят първите слънчеви лъчи, Едуард вече бе изпаднал в мрачно примирение. Той не разполагаше и с една четвърт от мъжете, които го преследваха — а неговите хора и конете им бяха изтощени, напълно лишени от сила. Стрелците му бяха пребледнели и се препъваха в сивкавата светлина на изгрева. Заковаха още щом видяха, че той спира.

Едуард обърна бойния си кон с лице към прииждащите по пътя. С няколко резки заповеди рицарите му изпратиха стрелците да се разгънат в широка линия, в случай че започнеше битка. Двеста стрелци можеха да причинят огромни загуби, макар че конниците никога не биха могли да преживеят една размяна на стрели.

Отначало светлината беше твърде слаба, за да могат да видят нещо повече от редиците стрелци, които се разтегляха от другата страна в отговор на неговата маневра. Едуард тръсна раздразнено глава. Той беше кралят на Англия и извън клокочещия в него гняв, който си остана неизлят, главната му емоция си оставаше любопитството. Нямаше много врагове, които биха имали куража да го притиснат по този начин. Изпитваше също и лек страх, който го караше да си припомня съдбата на баща си. С усилие потисна тези мисли, решен да покаже външно единствено презрението си.

Малка група от мъже в доспехи тръгна към тях, предвождана от вестоносец, който прокламираше мир. Едуард се обърна към своите хора, като махна във въздуха с ръка в желязна ръкавица.

— Насочете мечовете си надолу — каза им. — Не можете да ме защитавате срещу толкова много и няма да позволя напразно да си похабите живота.

От тяхната страна се почувства осезаемо облекчение. Неговите четиристотин бойци бяха изправени пред далеч повече, а и знаеха, че едва се държат на крака от недоспиване и глад. Нямаше да е добре за тях, ако младият крал им беше наредил да се бият до последния човек.

— Предай се в ръцете ми, Едуард. Ще се отнесем с теб справедливо, давам честната си дума.

Гласът дойде от центъра на въоръжената група и Едуард се вгледа внимателно. Очите му едва забележимо се разшириха в сумрака, когато разпозна чертите на Джордж Невил, архиепископ на Йорк. В доспехи вместо в свещеническа роба, човекът беше не по-малко як от кой да е боец.

— Държавна измяна, значи? — попита Едуард, все още мъчейки се да разбере какво се случва. До архиепископа той видя Джон Невил, маркиз Монтагю, каквато титла той самият му беше дал. Объркването му се разсея и той кимна на себе си.

Като видя, че кралят приема съдбата си, архиепископът се засмя и приближи с коня си. За изумление на Едуард той насочи меча си към него, а острието му дори не потрепваше.

— Сега, Ваше Височество, предайте се. Кажете го с думи, иначе ще ви прехвърля на брат си и той ще ви вземе главата. Точно както вие взехте титлата му.

Едуард го изгледа с леден поглед и задържа така сякаш с векове.

— Така, значи Невилови са се обърнали против мен — промърмори кралят.

Независимо от широките си рамене, архиепископът съвсем не беше истински воин. Прищя му се да отблъсне меча му настрани и да му се нахвърли в беса си. Но знаеше, че ако го стори, ще го убият. Стисна юмрук, а после отвърза оръжието си и го предаде, като очите му проследиха как го отнасят. Без него се почувства отслабен, принизен.

— И Уорик ли? — попита той внезапно. — А, да, сватбата на дъщеря му.

— Дадохте ни достатъчно причини, Ваше Височество — отвърна архиепископът. — Сега ще ви помоля за последен път.

— Много добре. Предавам се — рязко отвърна Едуард. Видя как напрежението напусна лицата на някои от мъжете, застанали обърнати към него, и им се присмя.

— Какъв кураж само, да си скриете знамената! Или пък може би е, защото знаете, че от всички хора аз най-малко бих простил на враговете си? Разбирам страховете ви, момчета. Ако бях на ваше място, и мен, като вас, щеше да ме владее същото чувство.

Загледа се с неприязън в стрелците, които го обградиха с приготвени на тетивата стрели, които щяха да изстрелят при най-малката провокация.

— Ваше Височество — рече архиепископът, — трябва да ви вържа ръцете. Не бих искал да се изкушите да побегнете. Не бих искал да ви видя ранен.

Едуард задиша тежко, щом към него приближи един непознат рицар, който овърза връв около китките му. Усети задоволство от начина, по който мъжът отмести поглед и трепна, когато очите им се срещнаха. В погледа на Едуард се четеше закана за възмездие, която не беше приятно да доловиш.

— Така, Ваше Височество. Чака ви дълъг път до мястото, което сме ви приготвили. И не се тревожете за хората си, те вече не са ваша грижа и брат ми Джон добре ще ги проучи.

Едуард срещна погледа на тъста си. Старецът сви рамене, признание, че нищо не може да се направи. Кралят стисна зъби и позволи да му отнемат поводите на коня. Пътят водеше на юг и с него тръгнаха още около шейсетина конници. Виждаше, че мъжете му почти изцяло са обградени и погълнати от врага. Насили се да гледа напред, обмисляйки собствената си съдба.

— Брат ти Уорик знае ли за това? И той ли е част от този заговор за измяната? — пак попита Едуард.

— Той е главата на семейството, Ваше Височество. Ако ударите някой от нас, удряте и него. Може би ще дойде да ви навести в замъка Уорик. Не е ли странно, като си помислиш, че под опеката на брат ми сега се намира не един, а цели двама крале — Хенри в Лондонската кула и вие? — Архиепископът зацъка с език, изумен от самата идея.

Едуард поклати глава.

— Глупак си, че ми казваш подобно нещо. Няма да го забравя, нито пък каквото и да е друго. И в Англия има само един крал.

 

 

Уорик се усмихна, вдишвайки мекия утринен въздух. По кейовете на Дувър вече беше изложен първият улов за деня, за да могат търговците да го купят и да му искат по-високи цени във вътрешността на кралството. Графът винаги бе обичал корабите и морето, любуваше се далеч повече на пръските и белоснежните гребени на вълните, отколкото на някоя прекрасна пролетна утрин. Но сега каретата му с кочияша отгоре идваше към него, а дъщеря му и нейният съпруг също приближаваха, хванати ръка за ръка и шепнещи си нещо. Наложи се да подсвирне, за да привлече вниманието им и да ги върне при себе си, за да се настанят в каретата.

Дъщеря му Изабел се бе изчервила и все намираше начин да докосне я с ръка, я с коляно Джордж Кларънс. Гледаше го с обожание и Уорик реши, че младият мъж сигурно е бил внимателен с нея предната нощ.

Откритата карета напредваше, докато камшикът плющеше над конете. Уорик забеляза, че зет му изглежда напрегнат.

— Добре ли си, Джордж?

— Никога не съм бил по-добре, сър, макар че, признавам, не мога да не се замислям за реакцията на брат ми, когато чуе новината. Просто се надявам той да приеме нещата както са и повече да не стане дума за това. Както вие казахте, сър, с Изабел вече сме женени. Това не може да се промени. Смятате ли, че Едуард ще го приеме?

Уорик се обърна и загледа ширналия се пред очите им прашен път.

— Сигурен съм, че ще го приеме — отвърна той. — Всички трябва да приемаме нещата, които не можем да променим. Аз не се безпокоя, Джордж. Изобщо не се безпокоя.