Кон Игълдън
Кръвна връзка (35)

33.

Едуард гледаше как децата си играят — по-голямата му дъщеря размахваше парче ябълка пред сестра си на малко повече от ръка разстояние. Двете момчета на Елизабет от първия брак се състезаваха да носят момичетата през цяла върволица от зали в замъка Уиндзор и препускаха през вратите с крясъци като бойни викове. Едуард не изпитваше кой знае каква привързаност към синовете й. Естествено, беше им назначил учители, за да се упражняват с меча и да се учат, така че да не го излагат. Оттук нататък не се интересуваше от тях повече от кой да е непознат.

Но за трите си дъщери откри, че ги обожава, когато не са наоколо му, сякаш идеята за тях му доставяше някак си повече радост, отколкото истинското им присъствие с писъците им и непрекъснатото изискване за внимание. Обичаше ги най-много, когато ги нямаше.

Елизабет хвърли поглед към съпруга си и се усмихна, прочитайки без проблеми мислите му, все едно бяха нейни. Още щом започна да се смръщва, тя отпрати всичките ревящи и вдигащи глъчка деца навън и затвори вратата, за да не ги чуват.

След като шумът утихна, Едуард облекчено премигна, вдигна очи и я разбра, улавяйки усмивката й. Елизабет бе много грижовна към него, макар и не по начин, който да го направи слаб, или поне се надяваше да не е така. Той й се усмихна в отговор, макар че нейното изражение вече бе станало сериозно. Докато я гледаше, тя прехапа долната си устна.

— Не съм те безпокоила с това, точно както ти пожела, вече цял месец — заговори тя.

Той изпъшка, веднага разбрал за какво става дума. Макар жена му да твърдеше, че е останала безмълвна, беше виждал всеки ден в очите й този тих упрек.

— И съм ти благодарен — отвърна той. — Подчини се на това, Елизабет. Иначе то ще посее горчивина помежду ни, ако не успееш да се отърсиш. Подписал съм помилване за всички престъпления. Амнистия за държавната измяна. Няма да има изземване на имущество и лишаване от права, няма да има екзекуции, нито пък наказания и преследване.

— Значи — рече тя с уста като тънка бледа линия — отново ще оставиш плевелите да поникнат. Няма да сториш нищо, докато техните пипала се разрастват, за да задушат собствените ни деца.

Докато говореше, прекара ръка през корема си, сякаш да се защити. Там все още не се забелязваше истинска заобленост, макар че знаеше признаците. Сутрешното повръщане вече бе започнало, този път толкова силно, че по бузите й се появиха спукани капиляри. Това й даваше надежда за момче.

Едуард поклати глава. Недоловил мислите й, той просто проявяваше упорит гняв, докато тя го притискаше.

— Казах си волята, Елизабет. Бях ясен. Сега, разбери от дума. Ако не се откажеш, това ще застане между нас. Не мога да променя миналото. Брат ми е женен за Изабел Невил и двамата чакат първото си дете. Нима мога да изкореня това семе? Баща ти и брат ти Джон са мъртви — той нацупи устни. — Не мога да ги съживя, Елизабет! Сега брат ти Антъни е граф Ривърс. Нима искаш да му отнема титлата? Този път води до лудост. Нека е достатъчно, че забраних на мъжете Невил да стъпват в двора. Не е нужно да ги виждаш в скръбта си. Останалото… останалото е минало и аз отказвам да се връщам към него ден и нощ, да го чопля, докато прокърви отново.

Той чу колко бе повишил глас в гнева си и извърна очи, почервенял и засрамен.

— Мисля, че си прекарал твърде много време да въздишаш и да мечтаеш за Лондон, Едуард — каза жена му, като смекчи гласа си и го докосна по ръката. — Трябва да излезеш да пояздиш, може би да занесеш правосъдие на местата, където шерифите и бирниците все още не са сменени. Сега има много села, които се нуждаят от това. Брат ми Антъни ми разправяше за някакво място на не повече от трийсет и пет километра на север. Трима мъже са обвинени в убийство, хванали са ги с окървавените ножове в ръце и със скъпоценностите, които са откраднали от една голяма къща. Оставили са зад себе си мъртви баща и дъщеря. Въпреки това имат добър сън в килиите си и се присмиват на местната войска. Хората там нямат кралски служители. Преди няколко месеца имало кървави бунтове и се страхуват. Не смеят да съдят престъпниците, без да присъства съдия.

— Мен какво ме засяга това — сопна й се той. — Ти какво искаш, да раздавам правосъдие на всеки крадец и бандит в тази земя ли? Защо тогава имам съдии и шерифи, и бирници? Това някакъв вид коментар върху отношението ми към Невилови ли е, Елизабет? Ако е тъй, твърде ми е неясен смисълът. Не разбирам намека ти.

Жена му го погледна в очите, изпънала като струна тялото си, и притисна длани в гърдите му. Говореше бавно, с толкова напрегнат глас, че направо го побиваха тръпки.

— Може би имаш нужда да изпуснеш парата от цялото това мрънкане, да пояздиш буйно и да разкъсаш паяжината, която те е обвила и те прави толкова бавен и умозрителен. Ще прозреш нещата, Едуард, когато поговориш с хората и им дадеш правосъдие като техен феодален владетел. Ще го прозреш в начина, по който тези селяни те гледат, като крал. Антъни знае къде е това място. Той ще ти го покаже.

— Не — отвърна Едуард, — не те разбирам, но и няма да хукна изведнъж само защото ти си планирала нещо с брат си. До гуша ми дойде от заговори и слухове, Елизабет. Кажи ми за какво става дума, иначе няма да помръдна от това място, а онези хора там могат да си гният в килията, докато назначим нови съдии и ги изправим пред съда.

Елизабет се поколеба, очите й се разшириха. Дори през ризата си усети как треперят ръцете й.

— Убийствата са станали само преди две седмици рече тя. — Тези мъже твърдят, че Ричард Невил е техният господар: граф Уорик, с предателски действия спрямо короната.

— За бога, Бет! Нима не ме чу? Аз ги помилвах.

— Те обвиняват Уорик — а също и Кларънс, Едуард! Брат ми Антъни ги е разпитвал с огън и желязо. Няма съмнение. Назовават Уорик като участник в конспирация: да те убие и да сложи на твое място Кларънс на трона. Това са нови престъпления, Едуард, които амнистията не покрива, нито пък оневинява. Разбираш ли ме? Баща ми няма мира в гроба си, няма отмъщение за него. Не ме ли разбираш, Едуард?

Кралят погледна жена си и видя как омразата и скръбта бяха добавили бръчки по лицето й, как бяха откраднали и последните следи от младежкия й разцвет. Преди никога не му се беше струвала твърде стара, но сега я видя точно такава.

— О, Елизабет, какво си сторила? — тихо продума той.

— Абсолютно нищо. Тези мъже назоваха двама от най-изтъкнатите ти лордове като предатели и заговорници срещу теб. Антъни ги е разпитвал и с желязо и огън истината е излязла наяве. Те не лъжат.

— И няма да ми кажеш истината, дори сега?

Елизабет скръцна с челюст и погледът й замръзна.

— Това са нови престъпления, Едуард — повтори тя. — Тук не си давал клетва. Скъпоценната ти амнистия е за всичко, което е ставало преди. Не я нарушаваш.

Едуард извърна поглед, налегна го тъга.

— Много добре. Ще отида там, наистина. Ще чуя обвиненията им срещу Уорик и собствения ми брат — той пое бавно въздух и тя се отдръпна, щом видя как гневът напира в него. — Но нищо повече от това не обещавам.

— Това е достатъчно — рече тя, изведнъж отчаяно търсеща да запълни бездната, която се разкри помежду им. Притисна устните си към неговите със сълзи и целувки. — След като чуеш какво разправят те, можеш да арестуваш предателите. Може би тогава ще ги видим да свършват така, както заслужават.

Едуард изтрая целувките, но чувстваше студенина помежду им. Тя не му се беше доверила и той не можеше съвсем да си спомни как я беше гледал преди пленничеството си. Сети се за един момент от живота си — беше оставил едно куче, а после, месеци по-късно, се беше завърнал. Животното си изглеждаше както преди, но някак си бе различно — в миризмата му, в усещането за козината му при пипане. Отне време, докато си възвърнат лекотата на старите им отношения и докато това не се случи, все му се струваше, че е друго куче. Може би това не бе нещо, което да обсъжда с Елизабет, макар че се чувстваше почти по същия начин. Смъртта на баща й я беше направила по-корава или пък бе унищожила някаква мекота, която преди смяташе за даденост.

Остави я със сълзи в очите, макар да не знаеше дали са от облекчение, или пък от тъга. Отиде до конюшните и се смръщи, щом видя, че брат й Антъни го чака с приготвен за езда кон. Счупената му китка беше зараснала още преди месеци. Както с Елизабет, така и с него Едуард не успя да възвърне лекотата в отношенията им, макар да подозираше, че причината е същата. Той също за известно време бе загубил ума си, след като убиха баща му. Сигурно не беше изненадващо, че Удвилови станаха по-коравосърдечни и изпълнени с горчивина заради смъртта на родствениците си.

Едуард стъпи върху блокчето и се метна на седлото, усещайки как старата му сила се събира и набъбва. Протегна ръка за меча и го закачи на колана на кръста си. Последният път, когато тръгна на кон от това място, беше, за да се запъти към собственото си затворничество. Разклати глава при този спомен, като че се отърсваше от оса, която налиташе на кожата му. Нямаше да се страхува. Нямаше да го позволи.

— Покажи ми това село — извика на Антъни Удвил, докато той прекосяваше двора, за да се качи на собствения си кон.

Братът на Елизабет сведе глава, после заедно с Едуард минаха през отворената врата и изчезнаха, обгърнати от слънчевата светлина наоколо.

 

 

Уорик беше навън, в двора на замъка Мидълхам, и се потеше да се упражнява с меч. Радваше се на слънцето и на мисълта за плодови сладкиши и сладка през цялата есен, с всякакви лепкави лакомства, направени от ябълки, сини сливи, ренклоди и ягоди, и разни други зрели плодове. Никога не успяваха всичките да ги запазят под формата на конфитюри, саламура или пък оцет, затова местните селяни се натъпкваха с тях, докато започнеше да им призлява от вида им, после слагаха остатъка в охладени килери или пък го изпращаха да вдигне цените на някой пазар. Това беше може би най-любимият му сезон и сега пак си помисли за лондонския двор, който напусна, като за кошмар. Вече над четирийсетгодишен, той можеше спокойно да смята, че годините на интриги и войни са останали зад гърба му. Поне се надяваше да е така: че докато е жив, няма да има нов Тоутън, макар само мисълта за това да го накара да посегне и да чукне на дърво, да се прекръсти. Дори по-стари от него се биеха в битките. Още си спомняше първия граф Пърси, надхвърлил шейсетте, когато падна при Сейнт Олбънс.

Неволно потрепери, сякаш сянката на облак премина през слънцето. Чичо му Фокънбърг се спомина, откриха го изстинал в леглото му само няколко дни, след като бе разговарял с него. Изненада се колко тежко понесе тази загуба. Толкова дълго време се бе дразнил на бащиния си брат, че не беше усетил колко близки бяха станали накрая. Или пък може би смъртта на баща му го бе опустошила отвътре.

Видя, че по главния път се задават двама ездачи, обвити в облак прах. Той замъгляваше въздуха зад тях и привлече вниманието му, затова се вторачи напрегнато в тъмните фигури, които приближаваха. Такава скорост и устрем обикновено не предвещаваха добри новини. Почти му се прищя да се върне обратно вътре и да затвори вратите. Това можеше най-после да е брадвата, която щеше да му отсече главата, ударът във врата, от който толкова се страхуваше и очакваше още откакто Едуард се бе завърнал в Лондон.

Цял месец измина без новини за бунтове, макар че той имаше слуги и шпиони из всички къщи на столицата, за да го предупредят, ако кралят тръгне на път с въоръжена сила.

Преглътна притеснено. Зад гърба си чуваше как мъже и жени викат тревожно, щом видяха ездачите. Стражата му сигурно вече събираше съоръжения и коне, подготвяйки се да го защитават или пък да тръгнат напред при негова команда. Уорик стоеше сам пред огромната къща с присвити очи. На бедрото му висеше един стар къс меч, макар че по-скоро бе сечиво, отколкото оръжие, секира на кожен ремък, провесен от колана му. Използваше го в градината, за да прочиства стари клони, но дръжката му беше удобна. Импулсивно го освободи и го облегна на една пейка наблизо, за да е готов за употреба.

Безпокойството му нарасна до паника, когато видя, че един от ездачите е брат му Джордж, а другият — Ричард Глостър, вече доста по-добър на коня от архиепископа. Брат му подскачаше и се тресеше на седлото, като едва се удържаше да не падне — късмет бе, че животното не го хвърли.

Уорик усети как пулсът му се учести, щом брат му и братът на краля спряха, а зад тях се вдигна облак в землист цвят, който продължи да се движи напред, след като слязоха от конете. Той се изкашля в шепата си и стомахът му се сви, когато разчете изражението по лицата им.

— Кралят ли? — попита ги.

Епископ Джордж Невил кимна.

— Или пък е жена му. Така или иначе, намерили са хора, които са готови да те обвинят в държавна измяна. Вярвам, че сме изпреварили заповедта за арестуването ти, но надали с повече от няколко часа. Съжалявам, Ричард.

— Фигурира и името на Джордж Кларънс — избълва Глостър и гласът му секна. — Собственият ми брат. Ще му съобщиш ли?

Уорик изгледа младия мъж, който преди време беше поверен на грижите му. Без помен от момчето, което беше преди, Ричард Глостър стоеше там с пребледняло и мрачно лице, с дрехи, потънали в прах.

— Как да ти се доверя, Ричард — тихо рече той, — като ръката на брат ти се е обърнала против мен?

— Той ми донесе новините — обади се епископът в отговор. — Ако не беше той, хората на краля щяха да те достигнат първи.

Уорик изтри потта от челото си и взе бързо решение. Беше направил планове за бедствено положение още преди дори да освободи крал Едуард от затворничеството. Беше изпратил кораби и сандъци с пари в земите, които притежаваше във Франция. Никой от тази страна на Ламанша не знаеше за тях — и всичко това бе готово за внезапното му бягство, ако дойдеше лоша вест. Но не беше очаквал да включат в обвинението и съпруга на дъщеря му.

Брат му и Ричард Глостър го гледаха изпитателно и чакаха, докато той, застанал неподвижно, дишаше с мъка и се опитваше да мисли. До брега имаше два дни път на кон. Там чакаше чудесен кораб с екипаж от четирима мъже, готов да отплава по всяко време. Дъщеря му и съпругът й се намираха в една красива къща на петдесетина километра на юг в очакване на края на бременността й и раждането на първото им дете.

— Още не са казали на Кларънс, така ли? — попита той. Брат му поклати глава. — Добре, можем да го доведем тук заедно с Изабел. Тя ще иска и майка й да е до нея, след като раждането е тъй близко. Не е прекалено далеч, а и има няколко пътя дотам. Ако кралят е изпратил армия, тя ще се движи бавно. А ако са изпратили малцина, просто ще си проправим път с бой — той спря с длан епископа, който понечи да заговори. — Не, няма да оставя жена си или дъщеря си на милостта на Елизабет Удвил. — Изпратили ли сте съобщение на Джон?

— Да — сърдито отвърна брат му. — И изобщо не съм предлагал да оставиш Изабел или Ан. Изпрати веднага вестоносец до Кларънс, на отпочинал кон. Здраво се раздрусах на това седло тук и не бих могъл да пропътувам още толкова път — това е цял ден в двете посоки. За бога, хората на Едуард ще дойдат дотогава.

Уорик изруга, като се мъчеше да размишлява.

— Най-бързо ще стане, ако се отплава надолу покрай брега и някой само да свърне навътре в сушата, за да ги доведе. Независимо от това ще изпратя и вестител на бърз кон, та дано мога да им спечеля неколкочасово предупреждение, преди да стигна там, за да ги взема. Ами ти, Джордж? Идваш ли?

Брат му обърна очи към младия херцог на Глостър и сви рамене.

— Нито моето име, нито това на Ричард фигурират в обвинението. Не смятам, че Едуард особено го е грижа за мен, макар да смея да твърдя, че жена му със сигурност все още се интересува. Тя е Ева на тази английска градина, Ричард. От нея трябва да се пазиш.

— Цял живот разни вълчици са се мъчили да ми прегризат гърлото — отвърна Уорик. — Късмет тогава, Джордж. Благодарен ще ти бъда, ако се погрижиш за майка. Вече е полусляпа и не съм сигурен доколко още разбира какво се случва. Убеден съм, че ще ти е благодарна за добрината.

Двамата братя се спогледаха — съзнаваха напълно, че след като веднъж тръгнеха в различни посоки, много вероятно повече нямаше да се видят с години, ако не изобщо. Джордж разтвори ръце и двамата се прегърнаха, притиснаха се здраво един към друг. Уорик трепна, когато наболата брада на брат му го одра по бузата.

Ричард, херцог на Глостър, стоеше край тях изнервен, външен свидетел на сцената с поруменели бузи. Уорик протегна длан и го стисна за ръката.

— Имаш благодарността ми, че изигра такава роля за това предупреждение. Няма да го забравя.

— Познавам те като добър човек, Ричард — отвърна Глостър и се загледа в краката си.

От гърлото на Уорик се изтръгна дълбока въздишка.

— Май не съм достатъчно добър — отвърна и се усмихна на епископа за последно. — Моли се за мен, братко.

Джордж Невил направи кръстен знак във въздуха и Уорик сведе глава, после затича обратно към вътрешността на къщата.

 

 

Въпреки всички безкрайни часове, в които бе планирал изход от катастрофата, в случай че Едуард тръгне да ги преследва, резултатът далеч не излезе тъй гладък, както си го бе представял. Незнайно защо екипажът му се оказа неналичен и трябваше да го буди от странноприемницата — полупияни и стреснати, сънени мъже. Като че ли толкова много седмици, прекарани в готовност, без да имат действителни задължения, се бяха оказали фатални за дисциплината им.

След като веднъж отплаваха, нервите на Уорик се успокоиха малко. Никой не знаеше къде е той и трябваше само да достигне до големия си кораб „Тринити“, на котва в Саутхамптън, за да разполага с моряци и войници, провизии и пари. Не беше трудно да прибере дъщеря си и съпруга й, а после да прекарат два дни по море в хубаво време.

Изабел и Кларънс го чакаха на доковете, когато корабът хвърли котва. Уорик зяпна, като видя колко огромна е станала Изабел, докато я прехвърляха от една мъничка гребна лодка на палубата. Съпругата му й направи място върху откритата пейка, макар там да нямаше нито сянка, нито преграда срещу пръските. Изабел стисна ръцете на майка си и се огледа с тъмните си, сякаш насинени очи, очевидно ужасена от плавателния съд. Съпругът й беше донесъл две огромни торби и нито един слуга в паниката си да избяга по-бързо. Младият херцог Кларънс се суетеше около жена си и свекърва си с разни одеяла, създавайки възможно най-много удобства за Изабел, която беше на крачка от раждането.

Четиримата от екипажа все още се срамуваха от липсата си на готовност, макар че успяха бързо да издигнат платната и да ги опънат на вятъра. Малкият кораб отново се отдели от сушата и се заклатушка по вълните надолу покрай брега. Отплаваха и бяха в безопасност, чайките кряскаха над главите им, а Изабел се гушеше срещу вятъра и пръските с пребледняло лице. Уорик си наложи да се отпусне, но не преставаше да се вглежда пред себе си, докато моряците се разделиха на смени, за да поспят. Слънцето потъна зад хълмовете от дясната му страна и той дълго наблюдаваше как луната се издига и звездите заблестяват една по една. Беше планирал всичко, но въпреки това, докато събитията се разиграваха пред очите му, не си позволяваше да изпита отчаянието и яростта, които всичко това му носеше. Независимо дали беше негова собствена грешка, или пък по вина на крал Едуард или Удвилови, или бе заради злостта на брат му Джон, това означаваше пълен разрив. Означаваше край. Каквото и друго да се случеше, беше загубил повече, отколкото искаше да си представи.

Не беше седял спокойно, откакто пристигна новината. Но на малкия кораб нямаше къде да иде и какво да прави, освен да чака слънцето да изгрее отново. Чу как някой се наведе над перилата и започна безпомощно да повръща. В тъмнината, без да го видят, Уорик затвори очи и усети как сълзите бликват.