Кон Игълдън
Кръвна връзка (19)

17.

Клифорд спря внезапно и се заслуша. Невероятно как падащият сняг попиваше звука. Чуваше единствено собствения си дъх в шлема, докато не реши да го свали и да размърда глава наляво и надясно, напрегнат да долови някакъв шум. Снегът носеше преувеличена тишина и дори най-минималните звуци, издавани от коня му или доспехите, се усилваха. Все едно яздеше през обезлюдена равнина, огромна и празна долина, без признаци на човешки живот. Знаеше, че наоколо има армии, тръгнали напред с намерението да се сблъскат и да умрат, но не можеше да усети дори бегъл признак, че ги има. Завладя го ужасното чувство, че може да се е движил в кръг; отдавна беше напуснал главния път, а следите на коня му се заличаваха веднага щом отминеше. Вече се бяха натрупали почти десет сантиметра сняг, а може да бяха и повече, нямаше как да прецени и не го интересуваше. Представи си, че се движи в омагьосан кръг, докато накрая се изправя в лицето на противника си, или пък замръзва от студ. Беше разярен, но можеше единствено да върви напред, търсейки следи от кралския лагер. Петнайсетина километра никога досега не му се бяха виждали толкова дълги както тази сутрин. Самият въздух сякаш потъваше в тишина.

От лявата му страна се появи тъмно петно, което привлече вниманието му. Нищо повече от размазана точка, но изпъкваше в този свят на белота. Дори дърветата бяха загубили тъмните си силуети в такъв силен снеговалеж. Клифорд проточи врат, като избърса снежинките от лицето си с рязко движение, за да присвие очи към далечината.

Ето, вече видя движение и повече от една фигура. Чуваше ударите на сърцето си и усети, че гърлото му пресъхва. Ако тези мъже бяха стражи от кралския лагер, значи се е прибрал у дома и е в безопасност. Ако ли не — намираше се в смъртна опасност. Изнервен, стисна силно юздите. След моментно размишление, изтегли меча и го положи пред гърдите си, за да скрие червения дракон. По-добре да се приготви за бой, макар че инстинктът му подсказваше да бяга.

— Хей, там, вие в редицата! — извика. — Какво ви е знамето?

Които и да бяха, мъжете едва се мъкнеха през снега. Значи наборници, обикновени селяни с брадви от желязо и брезово дърво, като горски ловци. В снега те нямаше да посмеят да нападнат благороден лорд на кон, да не би да е някой от техните. Клифорд почувства облекчение, че червеният двукрил дракон беше изрисуван върху бял плат. Можеше да приближи доста, преди да го разпознаят, и ако бяха от силите на Йорк, моментално щеше да хукне да се спасява. Сложи шлема си върху рога до седлото и бавно започна да се придвижва към тях, приближаваше внимателно, като едва си поемаше дъх.

Чу как те извикаха в отговор, макар да не разбра какво казват. Изруга, че в идващите насреща му редици няма обозначително знаме. Линията им вече се оформяше сред бялата пелена; тъмни редове, които изникнаха в периферията на зрението му. Дочу тропот на копита недалеч и започна да изпада в паника, изведнъж осъзнал, че конят му, както и самият той, беше страшно уморен и лесно можеше да го настигнат. Въпреки това би било лудост да бяга от безопасността на кралската армия, затова продължи с тракащи от студа зъби.

— Ей, вие! Какво ви е знамето? — извика отново и пак стисна юздите и меча си. Пред очите му се появи прът и той застина, щом се оформиха същите четвъртини от червен диамант и сини лъвове, изправени на задните си крака, които го бяха накарали да бяга от реката Айър. Фокънбърг. Устата му зяпна от ужас, разбра, че се е върнал обратно, че се е придвижил към мъжете, които го преследваха по собствените му дири. В миг съзря, че настъпващите пешаци са стрелци с лъкове, стотици. Бяха го видели, бяха го чули, че вика с приглушен от снега глас.

Той обърна коня си, но твърде късно, твърде бавно. Няколко десетки мъже бяха чули този самотен глас и го издирваха сега. Щом съзряха ездач, облечен в доспехи, веднага реагираха като истински стрелци — извадиха стрели от дългите колчани, които се удряха в бедрата им, заредиха и ги изстреляха с такава лекота, с каквато и дишаха, пуснаха ниски изстрели, насочени по инстинкт, които се загубиха в белотата, изчезнаха от поглед още щом пуснаха тетивата.

Клифорд бе улучен сериозно отстрани и в гърба и се олюля на коня, който цвилеше и от ужас се вдигна на задните си крака. Друга стрела уцели барона в гърлото, докато той слепешката размахваше ръце и крака в паника, мъчейки се да се освободи от животното, за да не го притисне, когато падне. Умря още преди да докосне земята, доспехите му се удариха в повърхността с нещо като металически протестен звън, след което и конят се стовари отгоре му с още ритащи крака.

Мъжете, които бяха стреляли, не можеха да напуснат мястото си в маршируващите редици, макар че извикаха „ура“ и вдигнаха във въздуха лъкове, като така привлякоха вниманието на останалите войници с умението си. Друга част от редицата достигнаха до разкъсаното тяло на Клифорд и със задоволство разпознаха червения двукрил дракон върху бял фон. Един войник задържа трима от мъжете около трупа, докато други хукнаха, за да съобщят новината на Едуард. Втори вестоносец тръгна към Уорик и Фокънбърг, така че и те пристигнаха в тръс, за да го видят.

Не отне много време на водачите от армията на Йорк да достигнат мястото. Фокънбърг пристигна пръв и разгледа с мрачно изражение поваленото тяло на Клифорд. Заповедта на Едуард да не се взима откуп вече се бе разпространила и бе посрещната с възмущение от някои. Един обикновен воин можеше да се сдобие с богатство на бойното поле, ако вземе за заложник правилния пленник. Въпреки това мъжете с брадви чакаха със страхопочитание пристигането на Едуард и паднаха на коляно, щом той застана пред тях. Уорик и Фокънбърг сториха същото, отдавайки му чест, докато хиляди очи се взираха в тях.

Погледът на краля се спря върху трупа. Той се наведе и сграбчи косата на Клифорд, като обърна главата му така, че да огледа добре вече застиващите му черти, изкривени от досега със земята.

— Нима това е страхливецът, който уби Едмънд?

Уорик кимна и Едуард въздъхна, пусна рязко главата, която тупна на земята.

— Предпочитах да е от моята ръка, но по-важното е, че е мъртъв. Брат ми може да почива в мир, а този вече няма да кукурига като петел на стобор. Много добре. Продължаваме, милорди, макар че не виждам по-далеч от един хвърлей разстояние. Някой да е срещал Норфолк? От сума време не съм забелязал знамената му. Не? В този сняг хич не е време за битка. Извикайте, щом стигнете до врага, или пък ако забележите липсващото ни крило — той дишаше тежко през носа, като така контролираше раздразнението и нервността си. — Заловените пленници твърдят, че Тадкастър е главният им лагер. Вече не ще да е много далеч. Давайте напред и надувайте рогове, когато ги видите да се тресат и да хвърлят оръжие от ужас пред вас.

Събраните мъже се изсмяха и тръгнаха.

— Ваше Величество — обади се Фокънбърг. — Все още съм по-напред от вашето централно каре. Знам, че крилото на херцог Норфолк трябва първо да се сблъска с тях, но дойде ми… една идея за снега. Имам при мен стотина стрелци, Ваше Величество. Ще ги използвам, за да изненадам и да поваля онези, които ни очакват, с ваше разрешение. Освен ако херцог Норфолк не се обиди от това.

Едуард се обърна и скри притеснението си с усмивка. Доволен остана, че чичото на Уорик използва кралската му титла с такава лекота, сякаш винаги е било така.

— Може би, ако милорд Норфолк беше тук, би възразил, но струва ми се, че най-силното ми крило се е отдалечило от мен повече, отколкото бих искал. Да, имаш моето разрешение, лорд Фокънбърг. Ще успея да ти пратя още хиляда стрелци, ако се придвижваш бавно през следващия километър-два.

Като видя, че Уорик остава, Едуард му се усмихна.

— Ще държиш ли центъра с мен, Ричард? — попита го.

— Разбира се, Ваше Величество — отвърна доволен Уорик. В такъв момент можеше само да клати глава и да се възхищава на младия крал, който сякаш изникна от нищото.

Едуард се обърна към войниците, без да сваля напрегнатия си поглед от него. От очите на двамата струеше вълнение. Усети го и забрави за страховете си относно Норфолк и това, че осем хиляди воини бяха изчезнали в снега в момент, когато най-много имаше нужда от тях.

— Напред, момчета! Днес ще свалим един крал. Това тук беше само неговото куче.

Те го поздравиха с викове и продължиха марша си, набиваха крак, за да възвърнат кръвообращението в замръзналите си крайници. Необятната неподвижност около тях се стопи, заменена от порив на вятъра, който обрули лицата и ръцете им. Зловещата тишина я нямаше вече, но студът стана още по-хаплив. Вихрушката сякаш ги подгони напред, като запращаше късчета лед срещу вече безчувствената им кожа. Мнозина се оглеждаха наляво и надясно по редицата си, но винаги оставаха разочаровани колко малко от редовете им се виждаха. Въздухът бе изпълнен със снежинки, които ги жулеха по лицата и се напъхваха във всеки шев и всяка гънка на дрехите им. Заслепени от снега, целите треперещи, те можеха единствено да вървят напред със сведени срещу виелицата глави.

Уилям Невил, лорд Фокънбърг, притискаше огромното ляво каре да върви пред кралския център, пришпорваше капитаните си през побелелите полета. Съгледвачите му бяха изчезнали напред в снега и всичко, което той искаше, беше час по-скоро да доближи до формированията на Ланкастър. През този ден той и хората му вече бяха влизали в бой, макар че повече приличаше на касапница, тъй като неговите три хиляди се нахвърлиха срещу само четиристотинте бойци на Клифорд — като половината от тях не бяха въоръжени с нищо повече от ножове и лъкове. Късметът не бе притеснил неговите войници. Напротив, лекотата, с която убиваха изтощените си врагове, ги беше успокоила и ободрила. Поне десетина пъти той наблюдаваше как момчетата му бъхтят някой вече повален мъж, нанасят пет-шест удара с брадва, тъй че да счупят костите и да разпръснат червени струи кръв по снега. Бяха и диви, и умели с оръжията, които им бяха дали. Добри момчета са, помисли си той. Справят се.

В момента обаче мисълта му бе при стрелците, които все още се бавеха с пълните си колчани с по две дузини стрели на човек. Фокънбърг вдигна поглед, както яздеше край тях, и почувства как вятърът се надига откъм югозапад, фучи през снега като ледена фурия. Повеите му станаха ураганни и вече виждаше тъмни петна в бялата пелена наоколо, храсти и самотни дървета се отърсваха от тежестта на снега и тъмнееха, но след миг снежинките отново ги връхлитаха.

Убеден беше, че бойната линия на крал Хенри и кралица Маргарет е разположена съвсем наблизо. Неколцината пленници, които залови тази сутрин, му разказаха всичко, което знаят, изприказваха и майчиното си мляко, само и само да спасят живота си. Не знаеше дали след това наистина са ги пощадили, или пък са ги убили. Това, което го занимаваше, бе близостта на лагера на Ланкастър. Мъжете му напредваха половин сутрин, макар че по необходимост ходеха бавно заради виелиците. Теренът не беше равен, минаваха край усамотени стопанства, блеещи овце им пресичаха пътя. Без да се оплакват, хората му слизаха по склонове и се изкачваха по възвишения, прекосяваха цели долини. Не знаеше дали бяха тук заради него, или пък от новоформирана преданост към крал Едуард Йоркски. Но от негова гледна точка това нямаше значение. Даде заповед редиците от стрелци да се наредят в широк фронт; ценните им лъкове бяха увити в намаслена кожа, за да ги предпазят. Без дългите си копия или пики щяха да са уязвими за ездачите, но той, като техен пълководец, пое този риск от тяхно име. Зад тях вятърът се усилваше, блъскаше врага като с юмрук в зъбите. Това можеше да им е от полза.

Най-сетне, когато се спускаше по поредния склон, двама от съгледвачите му го откриха. Единият им кон бе пострадал и куцаше, но го насилваха да се движи напред през неравния терен. Въпреки това, ако искаха да оцелеят, трябваше да поемат рискове. Фокънбърг поздрави младия мъж, който скочи от коня си пред него и залитна, видимо превъзбуден. И двамата бяха поруменели и замръзваха, сочеха с ръка пътя, по който бяха дошли. Жестовете им бяха основателни, тъй като снегът се сипеше все по-гъст, целият свят изчезваше от погледа в танцуваща мъглявина от снежинки.

— От четиристотин до шестстотин метра, милорд — задъхан изрече първият. — Знамената на Ланкастър. Там са избрали да застанат. И да чакат.

— Видях пики, милорд — обади се другият, за да не остане незабелязан. — Струпали са се накуп като… като бодли на таралеж. Снегът прикрива мнозина, макар че аз ги приближих съвсем, лазейки по корем, промъкнах се, докато можех да чуя дишането им, както ни чакаха там.

Фокънбърг потръпна. Никой не се биеше през зимата, което означаваше, че никой не знаеше какво да очаква или пък как най-добре да използва необичайната ситуация, при която две армии стояха тъй близо една до друга, че се застъпваха по петите, а не го знаеха. Разполагаше с две хиляди стрелци заедно с онези, които Едуард му изпрати допълнително. Усещаше доверието на младия крал като тежест върху плещите си, но не и като бреме. Прекръсти се и целуна фамилния герб върху пръстена печат на ръката си.

— Добре тогава, момчета. Всичко, което искам да постигна, зависи от вашите умения. Точното премерване на разстоянието ще бъде ключово тук. Докато разпространя заповедта, бих искал да измерите с крачки, поотделно, после да ме уведомите. Приближете колкото посмеете, но не позволявайте да ви забележат, иначе всички сме загубени. Сега имаме възможността да им изтърбушим вътрешностите върху този сняг, ако направим всичко както трябва. Вървете!

Съгледвачите хукнаха, изоставяйки конете си. Фокънбърг подсвирна, за да събере капитаните. Снегът погълна звука от тяхното приближаване, затова получи ясна представа как врагът може все още да седи и да чака, наострил слух, без да знае колко всъщност бе ослепял и оглушал.

Фокънбърг издаде заповедите си и зачака съгледвачите да се върнат, като ужасно се страхуваше да не чуе внезапен вик и призив на оръжие, което би означавало, че са открили и докладвали за тяхното присъствие.

Двамата млади мъже се върнаха един след друг през минута.

— Пет хиляди и двайсет — рече първият.

Другарят му го изгледа укорително.

— Пет хиляди и шейсет — каза той.

— Много добре, господа, това ще ми послужи чудесно. Отивайте при конете си и се пригответе.

Той подаде сигнал и чакащите капитани и войници препречиха пътя на хората си с пики на нивото на кръста. Не бе възможно да спреш толкова много хора съвсем без да издадеш звук, но гласовете бяха приглушени, слаби, предаваха се от човек на човек, докато всички застанаха неподвижно. Стрелците бавно и тихо се придвижиха напред, отдалечиха се от останалите. Празнината се разширяваше и накрая цялата дружина от две хиляди стрелци изчезна в бялото пространство.

Херцог Съмърсет се разхождаше между редиците, минаваше покрай чакащите мъже, чието формирование се простираше далеч нататък, и гледаше как снегът ги покрива. Представляваха впечатляваща гледка. Освен пиконосци и стрелци с лъкове имаше огромно количество въоръжени с бойни брадви, секири и мечове. Те чакаха на крака или на групи от окаляни конници в двете крила. Барабанчици и носачи на вода, и търговци от всякакъв вид придружаваха армията и се движеха между бойните редове, докато войниците проверяваха оръжието и оборудването си, наместваха и оправяха торби и остриета.

Кралят и кралицата бяха в безопасност в град Йорк, на около дванайсет километра оттам. Съмърсет командваше армията, с граф Пърси в центъра, заедно с дузина барони и капитани ветерани. При новината, че ги приближава огромна армия, той ги бе измъкнал от лагера и ги беше отвел по замръзналата земя някъде между селата Тоутън и Сакстън. По негова заповед се бяха разположили върху открита площ с храсталаци, а земята на юг се разстилаше пред тях като на длан. Съмърсет поклати глава, възхитен от самия мащаб на похода. Само шест години преди това Уорик, Солсбъри и Йорк се бяха противопоставили на краля с едни нищо и никакви три хиляди бойци при Сейнт Олбънс — и бяха на косъм да спечелят. Погледът му обгърна три карета с най-малкото дванайсет хиляди мъже. Беше им намерил добро място — отляво защитено от блата, а отдясно — от Кок Бек, река, чиито води сега се изливаха буйно при толкова сняг, който се топеше в тях. Душата му се пълнеше, като гледаше с какъв плам и стоицизъм хората му понасяха всичко. Те бяха опората на крал Хенри, оставаха му верни.

Нещо, заради което младият херцог побесняваше, беше времето. Той носеше доспехи от полирани плочки, подплатени с кожа и дебел плат, направени така, че да поемат удари, които в друг случай биха убили човек. Бяха също и защита срещу мразовитото време, много повече, отколкото слоевете вълна и намаслен лен, в които бяха облечени пиконосците му, с торбести клинове и само една туника, които да ги пазят. Проблемът беше, че никой от тях нямаше опит със зимните битки. Дори най-опитните му капитани не бяха сигурни дали е по-добре за мъжете да лежат, или да чакат клекнали, дали имаше по-голяма опасност да умрат от студ, когато са върху земята, или когато стоят неподвижно. Логично беше да ги раздвижва, макар че това ги уморяваше и нарушаваше редиците и позициите. Някои от по-старите разправяха, че потта е коварен враг, че ако човек загрее прекомерно на студа, потта му замръзва върху кожата и му взима живота. Докато чакаха, вятърът се усили, повеите зачестиха, докато накрая бръснеше лицата им с кристалчета лед. Мнозина стояха с ръце пред себе си, за да се пазят, с притворени като цепки очи.

Съмърсет поклащаше глава непрекъснато, все едно имаше тик. Чакаше тук с най-голямата армия, която бе виждал през живота си, почти четирийсет хиляди войници, въоръжени със секири, лъкове и брадви. Още повече, че имаше благоволението на краля и кралицата, особено на кралица Маргарет. Въпреки това мразовитият въздух и снегът го караха да се съмнява във всичко това. Студът като че ли накърняваше самоувереността му, сякаш той я издишваше заедно с облачетата влага, които се превръщаха в капчици и се стичаха по вътрешността на шлема му. Всъщност знаеше, че страда по-малко от старите мъже. Някои от пехотинците му бяха граждани на по четирийсет или петдесет. Доброволци, които не бяха очаквали ентусиазмът им да се охлади до пълна тишина, нарушавана единствено от свирещия вятър.

— Спри! — дочу той някъде иззад бялата пелена наоколо. Вдигна очи, изведнъж разтревожен. Страхът му се предаде и на коня и животното запристъпя нервно, затанцува. Забеляза, че предните му редици се споглеждат, питаха се дали наистина са чули този глас.

— Стрелци, изтегли и спусни! — едва ли не връз тях се обади същият глас. — Отпусни! Сега изтегли и спусни!

Съмърсет рязко издърпа коня си обратно и се обърна с лице към виковете. Присви очи в заснежения въздух, но нямаше какво да гледа.

— Прикрийте се! — изкрещя на зашеметените си капитани. — Щитовете! Прикрийте се! Стрелците напред! Тук! Стрелците! Стрелците да изпълняват!

Никой от пиконосците му не носеше щит. Огромните прътове, които вършеха толкова добра работа срещу кавалерията, се нуждаеха от две ръце, за да се балансира тежестта на желязната глава. Мъжете със секири и брадви насочваха остриетата си с две ръце като дървосекачи, нахвърлили се върху дръвчета. Те стояха като ударени от гръм, неподвижни. После ужасът от стрелците се разля по редиците им, доведе ги до истерия, докато съскащият, писклив звук се усилваше. Прелитащият дъх на стрели във въздуха караше мъжете да се хвърлят по очи, прикрили глави с ръцете си, или пък да приклякат, за да се снишат. Капитаните на Съмърсет грубо ги скастряха да се изправят и им крещяха да се държат като мъже.

Съмърсет вдигна очи към бялата пелена, ослепял, макар че чуваше как стрелите прииждат. Това беше най-ужасяващият момент от живота му.

Веднъж пуснати, те се движеха по-бързо, отколкото погледът можеше да проследи. Изникваха иззад снега като размазано петно и изведнъж очите ги виждаха вече забити в нечия плът или пък в земята, тресяха се или се мятаха в агонията на онези, които бяха улучили. Съмърсет се преви, докато те се удряха в него и тракаха по обвитите му в доспехи рамене. Всяка повърхност от снаряжението му беше излъскана и закръглена, за да не дава достъп на стрелите. Благодареше на Бог за това, макар че изведнъж болка прониза бедрото му и когато погледна, с изненада установи, че оттам стърчат бели гъши пера. Стрела го беше улучила право през желязото и бе приковала крака му към дебелата кожа и дървото на седлото. Той изруга и я сграбчи, започна да я дърпа, ръмжейки, докато след червеното от кръвта се появи и черната желязна глава, разпръсквайки капки кръв. Слава богу, беше от гладкия заострен тип връх, а не механичен с шипове. Никой не беше чул виковете му от болка, не и при всичките писъци, крясъци и вой на стотици други, които умираха, докато той гледаше потрепващите им в конвулсии тела и махащи крайници, чиито движения бавно замираха.

— Оттеглете се там! — изрева. — Стрелците да отговорят! Стрелците тук!

Единственият отговор на бурята от стрели беше, че собствените му стрелци успяха да ги накарат да спрат. Но дори когато те с мъка си пробиваха път напред, невероятни количества продължаваха да се сипят с постоянството на снежинките във въздуха. Земята бе покрита с откъснати пера, целите в кръв или пък счупени от удара в метал. Предните редици се бяха отдръпнали хаотично от смъртта, която не можеха да видят и от която нямаше прикритие. Оттеглиха се, замаяни и ужасени от внезапното нападение.

Съмърсет знаеше, че са минали само минути, откакто първите стрели ги удариха. През това време въздухът бе изпълнен с тях, при всеки удар на сърцето. Това не можеше да продължи; това беше и надеждата, която ги крепеше. Колчаните на врага щяха да се изпразнят, пръстите им щяха да потърсят стрели, които вече ги нямаше. И когато това се случеше, отговорът щеше да ги удари по главата.

Стрелите заглъхнаха като последния гръм на лятна буря, оставяйки стотици да стенат и вият от болка, и един бог знае колко, на които кръвта им изтичаше и чийто живот секваше в мъртвешка вцепененост. Ругаещи стрелци крачеха сред умиращите, огъваха лъковете си и отпускаха рамене. Съмърсет тържествуваше, като видя колко са много, достатъчно за адекватен отговор. Молеше се и Йорк, и Уорик да пострадат, както той беше пострадал, да се взрат в небитието, докато стрели с метални върхове ги връхлитат с въртеливо движение.

Той изчака, докато изстрелят първата серия — хиляди стрели, после отново и отново. Беше като разрушителен дъжд и вероятно не по-малко на брой от онези, които преди малко бяха обсипали лагера му. Ще се преборят. Макар кракът му да бе изтръпнал и от железния му ботуш да капеше кръв, той вдигна ръце, за да свика вестоносците да разнесат новата му заповед, докато наблюдаваше как неговите стрелци опъват лъковете си към небето и един след друг запращат нагоре в дъги стрелите, които щяха да пронижат враговете им.

Фокънбърг стоеше безмълвен, заслушан в далечните писъци. Устата му едва-едва се разтегляше в усмивка, макар че беше мрачен и целият трепереше от липсата на сън. Стрелците му бяха използвали най-мощното оръжие на бойното поле, после вкупом се втурнаха назад, точно както им беше наредил, преминавайки тичешком стотината метра, които ги деляха от линията на врага. Тогава вече нямаха останали стрели, а каруците с пълни колчани се намираха някъде далеч назад или пък бяха загубени заедно с дясното крило на Норфолк. Той ги остави да се оттеглят, докато не ги заредят повторно с нови колчани.

Почака съвсем малко и стрелците на Ланкастър отвърнаха. Усмивката му се разшири и очите му заблестяха. Тези мъже стреляха срещу вятъра, а не с него, както бяха сторили неговите воини. И още по-хубавото беше, че заради дебелия сняг нямаха никаква представа, че момчетата му са отстъпили. Хиляди, хиляди стрели паднаха там, където преди съвсем малко стояха неговите воини — съскащо острие на смъртта, което достигаше почти до краката му, но се приземяваше тихо и безропотно, без да отнеме ни един човешки живот. Стрелците се хилеха от безопасна дистанция, а Фокънбърг се засмя при една друга смела идея. Почака, докато блъскането приключи. Значи все още имаха работа.

— Стрелците да съберат стрели! — извика им.

Мъжете, които се чувстваха сигурни само когато колчаните им бяха пълни, затичаха напред и започнаха да издърпват стрелите от местата, където се бяха забили в земята. Някои се бяха счупили или пукнали, но други бяха в добро състояние. Сравняваха помежду си качеството на намерените стрели и изглеждаха доволни, смееха се на това как Фокънбърг е преметнал врага.

Щом напълниха колчаните си, Фокънбърг даде нова заповед на капитаните и стрелците пак се превиха, изпращайки стрелите на Ланкастър обратно, за да дупчат гърлата на онези, които ги бяха изстреляли.