Кон Игълдън
Кръвна връзка (7)

5.

Огромните редици на кралската армия се втурнаха нагоре към абатството. Дери не забеляза никакво колебание у Съмърсет или Пърси, щом ставаше дума да се използва преимуществото, което им даваше информацията на неговите съгледвачи. Мъжете живнаха от вълнение, отърсиха се от умората при тази възможност за атака иззад гърба на врага — да се стоварят върху му като ястреб, който се спуска стремглаво, за да притисне някое по-малко животно към земята. Мнозина бяха нанасяли неочакван удар на някого в даден момент от живота си, когато измамник или търговец не бе очаквал да му се нахвърлят. Може и да не беше много достоен ход, но изненадата бе един от основните фактори по време на война и имаше не по-малко значение от силата на оръжието. Дери откри, че и неговото сърце бушува, докато яздеше Възмездие по една улица. Огледа се на светлината на изгряващото слънце и видя огромния лагер на Уорик под себе си, разделен на три грамадни карета по протежение на северния път.

Мъжете около него не се спряха, за да възприемат гледката. Задачата им беше да отскубнат задните части на тила им, които бяха под знамето на лорд Монтагю. Тези войници щяха да са най-лошо въоръжените, всеки го знаеше. Такава битка често беше и последната, ако изобщо влезеха в бой. За мъжете, спускащи от високото през шокираните и запустели улици на Сейнт Олбънс, това войнишко формирование приличаше на окуцял елен, който изостава от стадото.

Дери нямаше особено желание да ги следва. Що се отнася до него, работата му свършваше, щом боевете започнеха. Беше довел Съмърсет и граф Пърси на точното място. Сега оставяше на тях да прободат врага. Зачуди се дали да не скицира разположението на огромните карета от мъже, които се разстилаха отвъд града, поне траншеите и основните групи, но се отказа, щом дочу рева на паникьосани гласове някъде наблизо, които отекваха в стените на абатството.

— Внимавай там, нескопосано копеле! Ето! — чу Дери и обърна коня си внимателно, за да слуша и да открие източника. Не познаваше гласа.

— Стрелци! Пазете се, стрелци! — изкрещя друг, по-писклив, по-уплашен глас.

Дери преглътна нервно, изведнъж осъзнал, че е прекрасна мишена за всеки стрелец с лък, на който ще се натъкне. Присви се върху седлото, готов да ритне с крака и да рискува да се изскубне.

Една странична врата на абатството се отвори със скърцане и от нея се подаде перчем от тъмна коса и смъртнобледа кожа, изскочи навън и се огледа. Застаналият и вторачен насреща му Дери Бруър сякаш не го обезпокои и той подсвирна тихо. Още дузина мъже навлязоха, някои куцаха и подскачаха, но държаха оголени ножове и опънати тикови лъкове. И всеки от тях имаше на някоя част от тялото си шев или превръзка от напоено в кръв платно. Видът им беше трескав: със зачервени лица и толкова блеснали очи, че определено не беше от силните емоции. Когато вдигнаха поглед към Дери, той се стъписа. Твърде късно беше да бяга. Човек, който бяга от стрели, трябваше да започне от дистанция осемстотин метра, а не от двайсетина.

Досети се, че абат Уедъмстед бе позволил да настанят ранените в абатството, за да бъдат лекувани от монасите. Винаги имаше произшествия, когато се събираха накуп мъже и огън или оръжия. Свят му се зави, а в мозъка му изплуваха думите на стария му приятел Уилям де ла Пул, който твърдеше, че Глупостта е петият конник на Апокалипсиса от Откровение на Свети Йоан Богослов. Като не знаеше латински или гръцки, Дери никога не успя да прочете този пасаж, да се увери дали е казвал истината. Под взора на вражеските войници сега имаше чувството, че може да е срещнал този конник и лаещия му смях. Потръпна.

Колоната от ранени се изниза. Само тринайсет на брой, сред тях осмина стрелци, макар че единият бе загубил окото си и със сигурност до голяма степен точността на изстрела си. Когато го налегнеше страх, Дери имаше навика да се концентрира върху дребните детайли. Простата истина беше, че ако тези мъже знаеха на чия страна е, щяха моментално да го убият.

— Вие, момчета, няма да се биете — изведнъж продума той. — Казали са ви да почивате и да оздравеете. С какво ще помогнете, като сте ранени?

— С повече, отколкото мъртви в леглото — сряза го един от тях, обладан от подозрения. — Ти пък кой си?

— Мастър Питър Амброуз. Помощник на милорд Норфолк — обясни Дери възмутен. — Имам познания по медицина и ме пратиха да наблюдавам работата на Добрите братя, евентуално да науча как се прави някой мехлем или мазило.

Той се спря, защото знаеше, че лъжците говорят твърде много. Сърцето му се мъчеше да се свие в гърдите, щом разбра, че се е представил като полезен за тези мъже. Те не биха искали да го убият, ако можеше да им помогне за раните и превръзките.

— Тогава ще дойдете с нас долу — рече същият мъж и го изгледа свирепо.

Носеше с лекота лъка си в дясната ръка и леко го полюшваше. Палецът му потриваше дървото и Дери забеляза на това място по-светло петно, получено от повторението на същото движение години наред. Изведнъж беше убеден, че стрелецът очаква той да побегне. А да побегне, означаваше стрела в гърба. Двамата се гледаха студено.

— Долу, Бруър! — чу глас от дясната си страна. Дери се хвърли от седлото, рискувайки да си счупи врата, като просто се отпусна и се плъзна надолу като мъртъв. Чу как Възмездие изпръхтя и използва тялото му за прикритие, докато бързо се измъкваше на четири крака, целият настръхнал в очакване на някоя стрела, която ще го забоде на земята. Трополенето и виковете зад него заглъхнаха, прекъснати от дива ярост. Дери продължи напред със сведена глава, докато не чу тичащи стъпки, които идваха към него изотзад, извършени с лекото равновесие на млад човек.

Незабележимо, той измъкна от връхната си дреха нож, присви крака под себе си в позиция за отскок. Бавен беше, чувстваше го. Движения, които в младостта му бяха бързи и ловки като на котка, бяха станали тромави, непохватни и бавни. За мъж, който някога се гордееше със силата и подвижността си, осъзнаването на този факт беше силно депресиращо.

Войникът, надвесен над него, протегна двете си ръце — едната стиснала окървавена брадвичка. Беше ужасно млад и видимо развеселен от необуздания му, задъхан гняв.

— Спокойно, мастър Бруър. В комбина сме, или каквото там казвате. От една и съща страна.

Погледът на Дери премина край него и се спря на купчината струпани тела, осеяни с украса от прекрасни нови бели пера. Един или двама все още мърдаха, краката им подритваха по калдъръма, сякаш се опитваха да станат. Стрелците на Съмърсет вече бяха сред тях и вадеха стрелите с безпощадна бързина. Всяка една от тях бе изработена от ръката на познавач и беше прекалено ценна, за да бъде изоставена. Сърцето на Дери се сви от съжаление към тези ранени мъже. Понякога дали ще оживееш, или ще умреш, беше въпрос на късмет. Не знаеше дали фактът, че го осъзнава, го караше да цени собствения си живот повече или по-малко. Щом смъртта можеше да дойде само защото си избрал неправилната врата, която водеше навън към слънцето, може би във всичко това нямаше никакъв смисъл — просто петият конник. Той повдигна рамене, за да отпъди подобни мисли. Едно нещо в живота му, което му харесваше, беше, че винаги се намираше някой, който искаше да умре преди него. Независимо какво друго се е случило, Дери Бруър искаше да умре последен. Това беше пътят към щастието точно сега — да надживее всеки един от подлеците.

Конят му Възмездие се прости с малко от кожата си. Стрела бе откъснала част от бута му, която още висеше на ивица кожа и от нея капеше кръв. Дери стисна очи и я освободи, и с потупване я върна обратно на мястото й, успокоявайки животното с гласа си. През зимата поне нямаше мухи, които да се нароят по раните.

Още редици от стрелци и бойци се изнизаха край него и се присъединиха към тълпите, стичащи се към подножието на хълма и каретата от мъже долу. Чуваше сблъсъка на оръжия и изкрещените заповеди в ниското, точно там, където преди време се беше взирал в значително по-малката армия на Ричард от Йорк. Чуваше и барабанчиците на Уорик, които с палките си предвещаваха смърт за мъжете на кралицата, сега, както преди шест години, и спомените му се смесиха, докато вятърът се мъчеше да замрази очите му, както си бяха отворени.

Барабанчиците не успяха да удържат атаката. Дери наблюдаваше как в най-предното каре отляво се появява дупка като от отхапване, след като го нападнаха и притиснаха. Една по-подвижна войска може би щеше да успее да се обърне с лице към кралската армия — някои може и да го бяха сторили. Въпреки това половината от мъжете на Уорик стояха в окопите и рововете, обърнати на север, без да са в състояние да заемат бързо нова позиция.

Херцог Съмърсет, граф Пърси на Нортъмбърланд, дори лорд Клифорд и останалите барони вкараха хората си сред тях с мълниеносна бързина, виждайки златната възможност. Каретата на Уорик наистина щяха да се обърнат; стрелците му щяха да отстъпят, за да забавят армията на кралицата. Резултатът от битката зависеше от това доколко може да се увреди и разруши това най-задно каре, преди силите на Уорик да се преформироват, за да посрещнат в лице мъчителите си.

Дери допря буза о меката муцуна на Възмездие и се загледа в километрите обработваема земя пред себе си, доволен, че се е измъкнал от схватката. Моментът би могъл да е дори красив, ако не беше сблъсъкът между двете армии на откритото поле. От такова разстояние едва виждаше знамената. Със сигурност беше твърде далеч, за да разпознае отделни хора или пък нещо повече от основните движения и атаки — като стада, придвижващи се по земята.

Когато беше млад, бе участвал в подобни бойни редици. Той отметна глава, усещайки как тръпка минава по целия му гръбнак, сякаш кожата му искаше да се отдели. Знаеше, че там долу е ужасна касапница, като в последните шеметни моменти от нея всичко се свеждаше до това двама мъже да се втурнат един срещу друг с боздуган или острие в ръка, и с волята да стоят изправени, докато другият падне на земята. А после отново и отново, докато едва можеха да вдигнат меча си, когато поредният противник приближи, бодър и усмихнат, и замахне с оръжие.

Уорик седеше, хванал поводите в безчувствените си ръце с полузамръзнали пръсти, които стискаха кожата. Дъхът му излизаше на пара, но с дебелата вълнена дреха под ризницата му беше достатъчно топло, и тази топлина се подклаждаше още от гнева и възмущението. Чуваше как капитаните му крещят заповеди всички да се обърнат с лице към врага, но над тях, пред очите на всички, улиците на Сейнт Олбънс се превръщаха в потоци от бойци, които изтичаха върху равнината и отхапваха от редиците на Монтагю парчета, сякаш киселина ги поглъщаше. Уорик поклати глава — беше толкова бесен на себе си и на тях, че едва си събираше ума, за да води командването. Но го правеше. Конят му и личната му стража станаха център за галопиращите пратеници, които влитаха, за да чуят заповедите, а после отлитаха с викове към останалите да им изчистят пътя. Капитаните му си знаеха работата, но кентските и лондонските войници бяха необучени, несвикнали с бързи маневри на полето. Това бе една от причините толкова силно да зависи от укрепената позиция срещу по-опитната армия на кралицата. Знаеше, че хората му имат кураж, но трябваше да им се казва кога да стоят и кога да се оттеглят, кога да заграждат и кога да подкрепят, кога да нападат. По-основните движения бяха грижа на най-старшите офицери, докато бойците с едри десници и обикновени войници водеха малките битки с остро желязо в ръка.

Уорик върна тичешком назад всичките си стрелци в две групи по фланговете. Стисна юмрук, когато те започнаха да пускат облаци от стрели срещу мъжете, които продължаваха да прииждат от хълма. От това разстояние и една на десет нямаше да улучи, но силите на кралицата щяха да се движат по-предпазливо заради тази свистяща и жужаща вихрушка.

Уорик изпрати едно момче да поднесе поздравленията му на Норфолк. Без да е виновен за това, оказа се, че авангардът на херцога е възможно най-далеч от боевете. Той изобщо не се беше придвижил, откакто се върна при хората си. Уорик нямаше представа дали другарят му бе замръзнал в шок, или пък просто изчакваше да разбере как най-добре да използва войската си. Вестоносецът тръгна без заповед, само с очакването да донесе нещо, казано от него.

След като свърши и това, Уорик се отърси от последните остатъци на летаргията, която беше забавяла мислите му. Собственото му каре от три хиляди мъже се обърна, доколкото можа, мъжете наизскачаха от укрепленията и окопите. Сърцето му се късаше да гледа, но половината от преградите, които бе поставил за врага, се бяха превърнали в дразнение за собствените му хора, принудени да ги преодоляват. Усуканите шипове, които бяха разпръснали по земята, бяха потънали наполовина и това ги правеше невидими в калта. Конниците трябваше издалече да заобикалят полетата, където ги имаше, от страх да не наранят животните. Бавна работа беше и Уорик продължаваше да командва и да измъчва офицерите си. Брат му Джон беше попаднал в центъра на най-ожесточените боеве и знамената му сякаш удържаха една приливна вълна наоколо си, която заплашваше да се разлее на всички посоки.

Тогава Уорик се сети за крал Хенри. Още виждаше дървото, под което той седеше, без да е помръднал. Намираше се достатъчно близо до армията на съпругата си, та да може да отиде там, но нямаше нито толкова ум, нито воля за това. Уорик притисна с ръкавица оголеното си чело, достатъчно силно, та да остане отпечатък от металните люспи. Въоръжените с пушки войници се събираха в нестройни редици. Стрелците с лъкове бяха забавили врага. Пехотинците му бяха готови да настъпят.

Уорик изпрати една проста заповед на Норфолк, като го призова да влезе в бой. Не знаеше дали може да спаси брат си Джон или дори цялото ляво крило, но все още можеше да обърне битката и да предотврати пълно поражение и хаотично отстъпление. Промърмори си под нос това с нарастващо отчаяние.