Кон Игълдън
Кръвна връзка (8)

6.

Крал Хенри скочи на крака, когато край него минаха цели потоци от войници. Коленете го боляха, но искаше да се изповяда на абат Уедъмстед. Старецът изслушваше греховете му всяка сутрин, изключително тържествена и пищна церемония, която по същество беше съвсем тиха, тъй като Хенри шепнешком му разказваше за своите вини и неуспехи. Знаеше, че е загубил добри мъже заради слабостта си и лошото си здраве, мъже като Уилям де ла Пул, херцог Съфолк; мъже като Ричард, херцог на Йорк, и граф Солсбъри. Хенри усещаше всяка смърт като още едно бреме върху плещите си, което усукваше костите му, притискаше го надолу. Беше харесвал Ричард Йорк, много. Беше се наслаждавал на разговорите си с него. Този добър човек не знаеше колко е опасно да застава срещу краля. Небесата крещяха срещу такова богохулство и той знаеше, че гордостта погуби Йорк; въпреки това беше и грях на краля, защото не принуди Йорк да го разбере. Може би, ако той бе накарал тази истина да зазвучи в ушите му, човекът още щеше да е жив.

Кралят чуваше какво говореха в лагера, чу за съдбата на Йорк и Солсбъри, и на сина на Йорк, Едмънд. Стана свидетел на болката и омразата, причинени от тези смъртни случаи, неутолимата жажда за мъст, която водеше всички в тъмните земи, как започваха да падат, завъртени във вихъра й, все по-надолу и по-надолу. Под тежестта на тази вина Хенри не беше много повече от едно ярко петънце в бездната, слабо и едва мъждукащо.

Край неговия дъб хиляди войници от армията на кралицата бягаха, клатеха се, яздеха, изливаха се откъм града с лица, зачервени от бясното спускане по хълма. Двама рицари останаха край краля, миниатюрен застинал остров, останал неподвижен след хаотичното отстъпление на Невиловите редици. По-старият, сър Томас Кайриъл, беше огромен мъж, сивокос ветеран от две-три десетилетия воини. Мустаците и брадата му бяха омаслени и увиснали не по-малко от угрижената му физиономия.

Хенри се чудеше дали да не повика някого от преминаващите пехотинци, да каже, че иска да го заведат горе при абата. Вдишваше дълбоко студения въздух, защото знаеше, че така мисълта му се изостря. Наблюдаваше мъжете и някои от тях се обръщаха към самотната фигура, застанала с една ръка, облегната върху ствола на старото дърво, която им се усмихваше, докато те препускаха напред към смъртоносната схватка. Един или двама му отвърнаха с агресивни жестове, по някакъв начин раздразнени от миролюбивото и добронамерено лице, толкова не на място на бойното поле. Те прекарваха палци през гърлата си, надигаха юмруци, докосваха зъбите си или бодяха с два пръста въздуха в посока малката им групичка. Движенията им напомниха на Хенри за учителя му по музика в Уиндзор, който разсичаше въздуха с ръце, за да наложи тишина преди всяко изпълнение. Това беше един по-щастлив спомен и той отпърво затананика, а после и запя с глас народни песни, почти в такт с ритъма на преминаващите мъже.

Сър Кайриъл прочисти гърлото си, а лицето му стана аленочервено.

— Ваше Височество, макар че това е една чудесна, силна песен, може би тя не е подходяща за момента. Смятам, че е твърде сладникава за ушите на войници. Поне със сигурност е такава за мен.

Рицарят се обля в пот, а кралят се засмя и продължи да пее. Идваше ред на припева, а как да откажеш на песента собствения й припев — старият Кайриъл ще го разбере, щом го чуе.

„И когато отново видим зеленина, чучулигите пеят за пролетта…“

Един от преминаващите рицари в доспехи обърна глава при звука на весел глас на такова място. Боят се водеше не много далеч, с писъци, със свистящи стрели и тътен от сблъсък на метал, които се смесваха с ръмжащия вой на хората. Те всичките познаваха добре тази музика. Високият тенор, който лееше песен за пролетта, беше достатъчен, за да накара рицаря да спре и да вдигне шлема си.

Сър Едуин де Лайз усети как сърцето му тупти под ризницата, докато се взираше през оголелите дъбови клони. Огромното дърво изглеждаше мъртво, въпреки това простираше изкривените си издънки в диаметър от петдесет крачки, чакайки зеленината да се възроди. В подножието на масивния дънер двама рицари стояха на стража край друг мъж с извадени и опрени в земята мечове. Приличаха на каменни статуи, неподвижни и изпълнени с достойнство.

Сър Едуин беше виждал крал Хенри още веднъж преди това, в Кенилуърт, макар и от разстояние. Внимателно, той слезе от коня и метна поводите през главата му, за да го води. Мушна се под най-външните клони и свали изцяло шлема си — показа се младо и зачервено от страхопочитание лице. Сър Едуин бе рус и имаше рошава брада и мустаци, от векове неподстригвани поради похода и дългото нападение. Пъхна шлема си под мишница и приближи до тримата мъже. Видя как двамата, оградили невъоръжения в средата, се напрягат. Забеляза и изцапаните им, по-овехтели, но качествени дрехи.

— Крал Хенри…? — прошепна зачудено. — Ваше Височество?

При тези думи Хенри спря да пее. Погледна нагоре с празни като на дете очи.

— Да? Дошъл си да ме заведеш на изповед ли?

— Ваше Височество, ако ми позволите, ще ви заведа при съпругата ви, кралица Маргарет — и при сина ви.

Ако рицарят бе очаквал бурна благодарност, остана разочарован. Хенри наклони глава и се смръщи.

— Ами игуменът Уедъмстед? За изповедта ми?

— Разбира се, Ваше Височество, каквото заповядате — отвърна сър Едуин. Погледна нагоре и усети лека промяна в позата на по-възрастния рицар.

Сър Кайриъл поклати бавно глава.

— Не мога да ви позволя да го отведете.

— Не ставайте глупак, сър. Огледайте се — рече младият. — Аз съм сър Едуин де Лайз от Бристол. Вашето име?

— Сър Томас Кайриъл. Другарят ми тук е сър Уилям Бонвил.

— Вие сте хора на честа, нали така?

Този въпрос докара гневна искра в очите на сър Кайриъл, но все пак той се усмихна.

— Тъй са ми казвали, момче, да.

— Разбирам. Въпреки това държите законния крал на Англия затворник тук. Предайте в ръцете ми Негово Височество и аз ще се погрижа да се върне при семейството си и верните си лордове. Иначе ще трябва да ви убия.

Сър Кайриъл въздъхна, почувствал възрастта си, изправен пред простичката вяра на този младок.

— Дал съм дума, че няма да го оставя. Не мога да сторя това, което искате.

Знаеше, че ударът идва, преди още да е започнал. Някой по-опитен боец би извикал подкрепление от другарите си, може би дори неколцина стрелци, които да му гарантират преимущество. Но в своята младост и сила сър Едуин де Лайз не си бе представял бъдеще, в което да може да се провали.

И в момента, в който той тръгна да изтегля меча си, Кайриъл бързо пристъпи и с пълна сила заби тясно острие в гърлото му, после се дръпна със скръбно изражение, изписано по дълбоките бразди на лицето му. Мечът на младия рицар тракна обратно в канията си. Двамата кръстосаха поглед — очите на сър Едуин бяха разширени от изненада, когато почувства как кръвта му избликва, а дъхът му разпръсква капки от гърлото.

— Истински съжалявам, сър Едуин де Лайз от Бристол — тихо промълви Кайриъл. — Иди при Бог сега. Ще се моля за душата ти.

Тази сцена не остана незабелязана. Когато тялото на младия воин се строполи с трясък, наоколо се разнесоха гневни, предупредителни крясъци. Преминаващите бяха готови да се бият, с ускорен пулс и зачервени лица. Приличаха на диви кучета, които са уловили мириса на кръв във въздуха, но въпреки това не скочиха веднага върху сивокосата фигура в сребристи доспехи, която ги предизвикваше с поглед. Мнозина от тях предпочетоха да извърнат поглед, оставяйки тази задача за другите. Но имаше достатъчно. Някакви мъже, въоръжени с овощарски секири, приближиха до дървото и нападнаха рицаря, който бе убил един от техните хора. От небето се изсипа дъжд, чиито ледени струи в миг ги заляха и охладиха.

Сър Томас Кайриъл не повдигна повторно меча си. Скръбен и засрамен, той само извърна глава така, че да открие врата си, като още първият удар го свали мъртъв на земята. Другарят му се бореше и крещеше, докато не повалиха и него и не набиха навътре с дръжката на брадва металната пластина, която пазеше гърлото му, и той се задуши в доспехите си.

Облегнал рамо на дървото, крал Хенри леко потръпна, макар че причината беше в студа и дъжда, които караха кожата му да настръхне като на коледна пуйка. Той наблюдаваше смъртта на похитителите си с не повече ужас или интерес, отколкото би гледал как оскубват същата такава птица за трапезата. Когато схватката приключи и присъстващите се обърнаха към него, кралят отново тихичко настоя да го отведат при абата за изповед. Тогава пристигнаха по-старши войници, които го поеха, изпълнени със страхопочитание при този неочакван късмет. Те бяха дошли да освободят краля и той попадна в ръцете им още в първите минути на битката. Ако някога бе имало знак свише, че Бог стои на страната на Ланкастър, то това бе именно този момент.

Джон Невил, лорд Монтагю, залиташе, а дъхът му излизаше на пресекулки все едно дробовете му се свиваха като бъбреци, забучени на шиш над огъня. По доспехите му се стичаха ручеи кръв, плъзгаха се и променяха посоката си по намаслената повърхност. Както гледаше объркан червените ленти, бавно си припомни силния удар, който беше понесъл преди малко. В ъгълчетата на полезрението му избухваха бели искри, които избледняха, щом шумът от боевете се върна. Един от личните му пазачи го гледаше втренчено и сочеше към окото му.

— Можете ли да виждате, милорд? — питаше го човекът със странно приглушен глас.

Джон кимна раздразнено. Естествено, че можеше да вижда! Разтърси глава отново и видя, че щитът му е паднал. Дъждът превръщаше всичко в кал, но боят продължаваше. Монтагю премига и мъглявината се разсея, заменена от викове и тътен. Осъзна, че е понесъл върху шлема си силен удар. Виждаше го до краката си, силно вдлъбнат навътре в заоблената си част. Погледна нагоре, когато до него, залитайки, спря едно момче. Беше дотърчало през придвижващите се редици като заек през горичката, и подаде нов шлем на своя лорд и господар.

Момчето сведе глава, докато му подаваше излъскания шлем, видимо задъхано.

— Благодаря — успя да издума Монтагю.

Нахлузи го набързо върху главата си, като усети как от бузата му се отлепва засъхнала кръв и новата болка изостри възприятията му. Изтегли меча си и погледна острието, застанал абсолютно неподвижно, докато навсякъде около него силите на кралицата настъпваха все по-напред и по-напред.

— Милорд, моля, елате с мен сега. Трябва да се оттеглим за известно време.

Рицарят го хвана за лакътя и го задърпа. Монтагю се отърси от него, почувствал отново слабост, но и гняв. Преглътна надигащия се порив за повръщане и едва не се задуши, когато той дойде до гърлото му без предупреждение и изгори вътрешността на носа му. Травмите на главата са странно нещо. Познаваше един човек, който загуби обонянието си след подобен удар, а друг пък се лиши от милостта си, дори към собственото си семейство.

Като млад рицар в добра форма, Джон Невил от години бе наясно, че яростта може да накара човек да извърши невероятни подвизи. Не му правеше впечатление, ако се изправи пред въоръжени войски. Беше го сторил преди в Сейнт Олбънс, когато паднаха лордовете Съмърсет и Пърси. Синовете им не бяха такива герои, те нямаше да го накарат да се страхува. Макар че внезапното появяване на вражеските войски го беше изненадало, месецът, прекаран в чакане и строеж на защитата на брат му, го бе отегчил неимоверно. Изпита едва ли не облекчение, когато забиха камбаните, независимо от шока заради идващата от юг атака. Джон Невил стисна кожения калъф на дръжката на меча, почувствал, че има нужните сили. Все още имаше шанс да хване меча и да го забие в лицето на врага, може би дори в самия човек, който беше посякъл баща му. Зашеметен от болката, спомни си, че е изревал заповеди и е пратил вестоносци обратно, за да иска подкрепление. Усети вкуса на кръв, която слепи устните му. Вече бяха разбили първите му разкъсани редици, атакуващи и виещи.

Хиляди мъже се бяха спуснали от хълма към неговата позиция, приливна вълна от бойци на кралицата, награбили брадви, мечове и лъкове. Омразата му бе преминала в чувство на страх, докато масираните тълпи раздираха фланга му. Спомни си как един умиращ рицар го завлече надолу и как с рев и неистово усилие бе успял да го откъсне от себе си. Друг бе дошъл тичешком, разчитайки на скоростта и тежестта на доспехите си, за да пробие през вдигнатите насреща му щитове. Рицарите на Джон Невил изпопадаха, макар че с удари повалиха нападателя му на земята. Още двама мъже с градинарски секири дотърчаха, а дъждът премина в порой.

Монтагю си спомняше съвсем ясно този момент — как небето изведнъж се изпълни с бледи капки, докъдето стигаше погледът и хълмът на Сейнт Олбънс се разми в мъглявина. Мъжете се хлъзгаха и падаха в мокрото и в калта с извити под странен ъгъл крайници; писъците им бяха по-пронизителни и от предсмъртните викове.

Джон Невил разтърси отново глава, осъзнавайки, че е стоял твърде дълго неподвижен, като окървавена статуя. Усещаше как скалпът му пулсира, но вихърът от мисли се забавяше, изясняваше. Той е Джон Невил. Той е лорд Монтагю. Той може да се движи. Зад гърба му прозвуча рог и разбра, че Уорик обръща армията, че вади основното централно каре от насипите и окопите. Норфолк сигурно язди по откритите флангове, стъпвайки внимателно през осеяната с шипове и капани земя, за да стигне до онова, което преди беше лагерът с провизии — най-безопасното място на бойното поле.

Джон Невил премигваше, за да изчисти от очите си дъжда и кръвта. Пазачите му май си бяха отишли, стоеше съвсем сам. Обърна се, за да види врага, и в този момент го бутнаха на земята, по гръб в калта, с наполовина забита в бронираните му гърди брадва, и тежкият крак на някакъв мъж стъпи върху главата му.

— Мир! Аз съм Монтагю! — изкрещя той въпреки болката, плюейки кал и мръсотия. — Джон Невил. Мир!

Не беше сигурен дали е извикал на глас молбата за милост и откуп, или пък тя само отекваше вътре в стените на черепа му. Очите му се забелиха и той не усети как тялото му се вдигна заедно с брадвата, и как после тупна шумно обратно в калта, когато острието се освободи от метала.