Кон Игълдън
Кръвна връзка (18)

16.

Четиримата капитани на лорд Клифорд яздеха от двете му страни, като всеки от тях носеше герба му с червен двукрил дракон върху белите туники над доспехите си. Независимо от гордия символ, на Клифорд някак си му се струваше, че представляваха жалка гледка в сравнение с фалшивия крал и рицарите му на отсрещния бряг. Различаваше знамената на Йорк, както и тези на Уорик. Нямаше следа от Фокънбърг, нито пък от знамената на херцог Норфолк. Усещаше, че далеч по-малобройната му сила също е обект на наблюдение, затова седеше на седлото си възможно най-изправен.

Най-старият от капитаните му замислено прочисти гърло и се наведе, за да се изплюе върху калната земя. Корбен беше мрачен, тъмнолик мъж с дълбоки резки по бузите и около устата, която мнозина биха нарекли кисела. Той беше ветеран с двайсетгодишна служба в семейството на Клифорд и бе познавал бащата на барона.

— Господарю, можем да опитаме с една последна серия стрели, намазани с олио, за да подпалим пожар. Сега, като слънцето е изгряло, това може да ги забави още повече.

Клифорд го изгледа презрително, припомняйки си защо никога не беше обмислял да го предложи за титлата рицар.

— Ние не искаме да ги забавяме повече, капитан Корбен. Убеден съм, че Негово Величество крал Хенри не е събрал тази огромна армия, за да чака пролетта. Не, аз постигнах целта си — дори повече. Вярвам, че съм нанесъл най-първия удар в тази „война на двамата крале“, както може би ще стане известна след време.

Клифорд се усмихна прехласнато, представяйки си какви похвали заслужава. И както се бе загледал покрай реката, с поглед в собственото си бъдеще, той се оказа сред първите, които съзряха какво идва насреща им. Капитан Корбен го изгледа объркано, като видя как господарят му пребледнява като платно.

— Милорд? — попита го, но после погледна през рамо и изруга.

На бледата утринна светлина полето покрай реката сякаш беше оживяло от войници — тичащи или на кон.

— Стрелци! — извика веднага Клифорд. — Тук отпред, стрелци!

— Те нямат стрели, милорд — мигом отвърна Корбен, макар Клифорд вече да го бе осъзнал и да поемаше дъх, за да оттегли командата. Баронът хвърли гневен поглед към капитана си, после изкрещя към редиците от мъже: — Не изпълнявай последната заповед! Оттегли се на север в пълен боен ред! Оттегли се!

Капитаните и сержантите повториха последната заповед, като сграбчваха хукналите напред стрелци и ги обръщаха грубо обратно, далеч от втурналите се напред войници. Сякаш отне цял век под непрекъснатия натиск на приближаващия враг. Гласът на Клифорд секна, после се извиси отново над всички тях.

— Капитани, няма ли как да придвижите хората по-бързо? Отстъпете към основната армия!

Сякаш за да подчертаят думите му, най-предните стрелци, които тичаха покрай реката, спряха на ръба на обхвата си, за да опънат лъковете. Стрели наизскачаха оттам; те не достигаха до целта, но бяха ясно видими за онези, които бяха обърнали гърбове и бягаха назад. И макар че нямаше ранени, това причини паника сред отстъпващите редици — всички започнаха да се бутат и блъскат, забравяйки за всякаква дисциплина. Стрелците на Клифорд бяха най-бързи, защото нямаха доспехи и ризници, които да ги забавят. Те започнаха да се промъкват през другите редици, отдръпвайки се от преследвачите си. Около барона имаше не повече от дузина мъже на кон, а и те бяха будували цялата нощ. Представляваха нещастна дружина, тичаща и подрънкваща покрай реката и рухналия мост. Зад тях се разнасяше зловещо дюдюкане, три хиляди гърла, които ги преследваха, виеха, като имитираха бухали или вълци, докато скъсяваха разстоянието помежду им.

Лорд Клифорд се принуди да потисне надигащия се страх и повика при себе си Корбен.

— Прати един ездач да съобщи, че ни трябва помощ, някой по-бърз. Трябваше да си изпратил съгледвачи, за да ни предупредят от по-рано, Корбен.

— Да, милорд — рече капитанът и прие упрека без промяна в изражението, с обичайния си орлов поглед. — Вече изпратих младия Ансън, милорд. Той е дребен и конят му е най-бързият, който имаме.

За миг Клифорд се замисли дали да не вземе Корбен със себе си. Човекът бе служил на семейството му в продължение на двайсет години. Но пък не се беше проявил с нищо особено.

Погледна покрай капитана отново и заклати глава, като видя колко близко са враговете.

— Аз може… — устата му се отваряше напразно, търсейки точните думи. — Аз може би ще се придвижа по-бързо и по-далеч от пешаците тук, Корбен. Може да…

— Разбирам, милорд. Моята клетва е към вас… и към баща ви. Не ги приемам лековато тези неща. Ако вие тръгнете на север след Ансън, ние можем за известно време да ги задържим тук.

— Разбираш ме — рече Клифорд и кимна рязко. — Добре. Аз съм… ценен… за краля — и усещайки, че думите май не са напълно достатъчни, когато оставяш един човек да умре, той задъвка още известно време вътрешната страна на долната си устна.

Корбен се размърда на седлото, конят му подскочи настрани.

— Милорд, почти са ни стигнали, трябва да ида при мъжете.

— Да, да, разбира се. Просто да ти кажа… че… не бих могъл да искам нищо повече от свой слуга, Корбен.

— В това сте прав, милорд — скастри го Корбен.

Клифорд се вгледа объркано в мрачното лице на капитана, после обърна коня си и потегли, като от копитата му във въздуха захвърчаха мокри буци пръст. Баронът изчака достатъчно, за да види първите стрели, с които започнаха сериозно да ги обстрелват. Те захапаха най-задните отстъпващи редици, все едно нокти разкъсваха жива плът. Не можеха да се защитават, докато бягаха в гръб и той осъзна, че малцина щяха да се спасят. Клифорд погледна към ездачите, които с лекота се придвижваха по двата фланга. Преглътна, изведнъж почувствал как стомахът и мехурът му се свиват от страх и сърцето му заби лудо. Виещите редици бяха тези, които предната нощ бяха гледали как убиват приятелите и капитаните им, изтръгнати от живота насред тъмния водовъртеж от сипещи се стрели. Не можеше да се очаква милост от тях и всеки от отстъпващите войници го знаеше добре.

Клифорд погледна нагоре, усетил как нещо студено докосна лицето му. Сипеше се сняг, тихо, а след първите снежинки се посипаха още и още. Сякаш бяла пелена ги обгърна, докато накрая едва можеше да различи тъмните ездачи край реката или пък редиците, които препускаха към него отстрани. Избърса очите си и пришпори коня, като принуди стреснатото животно да побегне в галоп.

 

 

Едуард Йорк наблюдаваше мрачно случващото се само на половин километър разстояние отвъд реката. Бойният му кон сякаш улови напиращите у него емоции. Изпръхтя и отметна глава, металните люспи на доспехите по гърдите му потракаха. Конете в същата редица реагираха, зацвилиха и запръхтяха, така че накрая Едуард трябваше да се пресегне и да потупа врата му, за да го успокои.

Той се приведе напред на седлото за по-добра видимост отвъд водата, където дърводелците на Уорик довършваха работата си. Един последен товар от дървен материал беше натрупан върху нестабилната редица от дъски, широка колкото по нея да мине кон или пък двама мъже едновременно. Целият първи ред от армията на Едуард чакаше да се провре през този тесен проход. Старшите войници виждаха в това тактически проблем, затова подготвяха една дружина с пики да мине първа отсреща, за да обособи безопасна зона от другата страна и да могат после рицарите на кон да преследват отстъпващия враг. Щеше да е трудно и опасно, а и през цялото време от бялото небе се сипеше сняг, който изчезваше в река Айър със звук, наподобяващ човешка въздишка.

Всички около краля усещаха надигащото се вълнение, напрежението, което натежаваше във въздуха. Фокънбърг надуваше роговете на отсрещния бряг и хората му се бунтуваха срещу врага, все едно бяха бандити, които преследват по петите жертвите си, останали без стрели, с които да се защитят. Задаваше се безпощадно клане — и хората около Едуард до един искаха да участват в него.

Вниманието на Уорик бе обърнато към неговите мъже, които чукаха и забиваха клинове в дупките, където трябваше да държат гредите на място, а после поставяха железни кръстачки, които пък да ги пристегнат към подпорите на моста. Реката вече течеше бърза и дълбока — ако прибързаха с работата и мостът рухнеше, това би коствало живота на онези, които ще паднат в реката. Но пък всички виждаха как се оттегля червеният двукрил дракон на Клифорд със завита като на змия опашка. Едуард със сигурност го бе забелязал. Исполинът потрепери, като разпозна лицето на точно онзи лорд, който бе убил брат му в полето край замъка Сандъл. Искаше сам да се разправи с него и едва не рискува да загуби коня си насред бурното течение, за да се прехвърли на другия бряг.

Уорик се стресна и излезе от своята замечтаност, щом Едуард заговори. Отпърво гласът му бе само за онези около него, но после младият мъж спря и повтори думите си високо, за да достигнат навсякъде.

— Знаете, че обичаят на бойното поле повелява да се убиват всички от простолюдието и да се пощади живота на благородниците, които се предават или молят да си платят откуп — той поклати глава и върху лицето му се изписа такава горчивина, че устата му се изкриви. — На баща ми не беше предоставена тази възможност. На брат ми Едмънд също. Затова ето какво искам да ви кажа. Това е заповедта ми: убивайте благородниците, подчинете ми се за това — той си пое бавно въздух и доспехите му проскърцаха. — Не позволявайте да има откупи. Не приемайте, когато се предават. Аз искам да поддържам моите хора живи. Но не и отровните родове, които са застанали срещу мен. Не и Нортъмбърланд, нито Съмърсет, нито пък Клифорд, макар че той ще е лично мой, или пък ще стане жертва на съдбата. Ако сам не си счупи врата, аз още днес ще го вкарам в гроба.

Едуард прекъсна пак, доволен, че никой не продума, сякаш дори не дишаха в натежалия от сняг въздух.

— Тази сутрин ще се лее кръв, потоци от кръв като реката, която сега ще пресечете. Тъй трябва, за да се промият и прочистят старите рани, преди те да ни убият всичките. Досега ни тресеше треска, но тук ще я пресечем, ще я изцедим върху снега.

Пред тях край водата хората на Уорик вдигнаха ръце, за да сигнализират, че са завършили работа, и забързаха към другия бряг да обезопасят прехвърлянето през реката. Вече не се забелязваше дружината на Фокънбърг, нито пък тази на Клифорд, макар че това отчасти се дължеше на снега, който се вихреше из въздуха и така ограничи полезрението им, като им отне далечната видимост. Едуард погледна отвъд реката, загледа се в снежинките, които изчезваха със съскане в реката. Не бе останал никой, който да заплашва мъжете му, и той губеше търпение.

— Проклет да съм, ако дори още миг остана тук — отсече той. — Ако ме уважавате, следвайте ме!

Той нахлузи шлема си и пришпори коня, който хукна като вятър напред. Огромното животно затрака по паянтовия мост и накара всички нови сглобки и гвоздеи да дрънчат под тежестта му. Знаменосците и рицарите се втурнаха след него, мъчейки се да не го изпускат от поглед, докато се стопяваше в белезникавия въздух пред тях.

Останалите пресякоха набързо в индианска нишка, без да оставят пространство помежду си, конете препускаха с муцуна, забита в задницата на предходния кон, или пък хората, притиснати плътно в съседа, докато онези отпред веднага се изтегляха, за да отворят още пространство. Хиляди пресякоха реката и образуваха карета, а снегът се трупаше по земята и околността побеляваше.

 

 

Лорд Клифорд разбра, че е загубил главния път, когато звукът от подковите на коня му се промени от ясен звън в приглушено тупкане върху разораната и замръзнала земя. Не смееше да спре и да се помъчи отново да го открие. Целият му свят се бе ограничил до едва стотина метра във всички посоки.

Яздеше много бързо покрай някаква долина, оглеждаше се, но не виждаше повече от безбрежна земя в далечината, като всичко останало бе скрито зад завеса от плътни сипещи се снежинки, които се въртяха и носеха, но не спираха, запълваха въздуха така, че чак да се задавиш. Единственото му успокоение бе, че вестоносецът Ансън трябваше да е вече далеч напред, може би дори бе пристигнал в кралския лагер. Ако той наистина бе толкова бърз, колкото твърдеше Корбен, може да е предал новината и някоя въоръжена дружина вече да препуска по пътя, готова да се нахвърли върху онези, които го преследваха. Той беше уловката! Разсмя се при тази мисъл.

Усети, че започва да трепери, докато яздеше, бършеше студени сълзи от очите си и поглеждаше през рамо през няколко секунди за следи от преследване. Капитан Корбен и четиристотинте войници, които бе довел да разрушат моста, разбира се, бяха останали далеч назад и изпълняваха задълженията си да задържат преследвачите. Клифорд стисна челюст при мисълта, че те ще бъдат победени и убити.

Това нямаше да се приеме добре в лагера на краля. Той разтърси глава при тази несправедливост. Защо не напусна реката, докато още беше тъмно! Тогава нямаше сняг и щеше да е далеч пред всякакви преследвачи, щеше да се върне жив и здрав сред основната армия с невероятна история за разказване. Прокле късмета си. Сега всичко, което Съмърсет и Пърси щяха да чуят, беше, че Клифорд е загубил четиристотин войници, сред тях двеста от най-ценните им стрелци. Доста потискащо — и всичко това, за да може да види с очите си пораженията, които бяха причинили през нощта.

Конят му залитна силно. Той наруга животното, издърпа юздите и се намести отново, задъхан от страх да не падне на толкова твърда земя. За момент поспря, заслушан в звуците и виковете далеч зад себе си. Почти невъзможно бе да прецени разстоянието при такъв снеговалеж, но поне не виждаше пред себе си никого. Ако конят му паднеше, знаеше, че ще бъде безпомощен и уязвим като всеки друг пехотинец. Стегна колене и конят му изпръхтя колебливо, хукна в тръс напред. Ръцете и лицето на Клифорд не бяха покрити и бързо започнаха да стават безчувствени от студа. Той наведе глава и замига срещу снега, примирен да търпи.

Главният лагер беше само на петнайсетина километра северно от Ферибридж, макар в този момент да изглеждаше, че е в друг свят. Съмърсет не може да не е пуснал съгледвачи. Сигурно скоро щеше да е на топло в лагера и да им описва каква важна роля е изиграл, като е окървавил армията на Едуард Йорк и по този начин ги е забавил да влязат в битка. Клифорд беше чул, че титлата граф на Кент е свободна и няма кандидат за нея. Един от капитаните му беше ходил да пие с Дери Бруър и шпионинът се изпуснал за тази любопитна новина, след като обърнал доста на брой чаши. Не беше нелогично да си представи, че тази титла може да се запъти към онзи лорд, когото беше задържал Ферибридж срещу цялата армия на Йорк. Минималните му загуби на хора със сигурност щяха да бъдат забравени в сравнение с тази невероятна вест.

 

 

Дери Бруър спря коня си Възмездие, докато наблюдаваше как едно голобрадо момче се бори с двамата непроницаеми часови и напълно безуспешно се мъчеше да се освободи от хватката им.

— Пуснете ме, глупаци такива! — просъска Ансън, почти разпенен от гняв, като лисица, уловена в капан. — Имам много важни новини за лорд Клифорд!

Лицето му бе почервеняло и Дери видя, че той не е нищо повече от русоляво момче, на четиринайсет или петнайсет най-много, дори неизраснало напълно.

Дери слезе от коня и изпъшка, подавайки юздите на един от пазачите, после застана заедно с другия над хлапака. Видя, че наблизо с отпуснати юзди почиваше един сив кон, който разбутваше снега и търсеше трева отдолу. Момчето беше все още зачервено и едната му страна започваше да се подува от удара, който сигурно бе получил заради дързостта си.

— Как се казваш, момче? — извика му Дери.

— Натаниел Ансън, сър. Ако накарате тези… мъже да си свалят лапите от мен, аз съм вестоносец и съгледвач на моя господар Джон Клифорд.

— Какво? Клифорд ли? Та той е долу при Ферибридж по една задача. Там ще го намериш.

— Не. Аз идвам от Ферибридж, сър! Нося новини на лорд Съмърсет.

— Съмърсет е зает човек, синко — отвърна Дери с повишен интерес. — Кажи ми какво са ти наредили да предадеш. Аз ще го кажа на точните уши.

Момчето се отпусна в ръцете, които го държаха прав. Едва се сдържаше да разкаже, а и беше очевидно, че няма да му позволят да иде по-далеч от часовите, без да издаде поне част от информацията си.

— Авангардът на армията на Йорк е стигнала реката Айър, сър. Някои от хората му са пресекли по-надолу и заплашват малката дружина на господаря ми. Сега разбирате ли колко е спешно?

— Да — рече Дери. — Макар че не допускаме разпенени млади мъже да се вмъкнат до сърцето на въоръжения лагер само защото крещят, че трябва да ги пуснат, нали така, синко? Ние спазваме правилата, иначе подобни млади хора може да се окажат прободени от някоя стрела в гърдите, или например в това подуто око. Ясно ли е?

Младежът промърмори нещо в съгласие и лицето му пламна.

Дери изви глава към по-близкия от двамата стражи.

— Давай, Уолтън. Отведи коня на момчето и предай съобщението за Йорк на Съмърсет и капитаните, на лорд Пърси, ако го видиш. Те трябва да се подготвят да защитават лагера или да тръгнат в атака — това не е моя работа.

Стражът скочи върху сивото животно и то рязко вдигна глава, а момчето стаи дъх побесняло. Дери го сграбчи за дрехата, да не би да затича след него.

— Чакай сега — каза му, след като онзи изчезна насред пелената от сипещ се сняг. Видя, че Ансън трепери като лист и потта му замръзва по кожата след огромното усилие на дивото му препускане. Дери установи, че е силно впечатлен от решителността на момчето, макар че това не го отклони от основния му интерес.

— Казваш, че лорд Клифорд е застрашен? — попита той. — Разкажи ми.

— Когато тръгвах, видях две, дори три хиляди мъже, които напредваха по брега. Сигурно са открили брод…

— Да, има едно място при Касълфорд, на пет километра на запад оттам — отвърна Дери. — С колко добри мъже разполагаше лордът?

— Няколко хиляди, сър. Дори не е по един на дузина врагове! И нашите бягаха като… масово. Сега, моля, пуснете ме да вървя, ако можете да отделите друг кон, макар че този прекрасен жребец си беше мой собствен, подарък. Ще се върна при господаря си и, ако трябва, ще падна с него.

— О, Боже мили — рече Дери. — Звучиш ми като образовано момче. Да не си му незаконен син? Не? Да не си му любовник тогава? Не мога да кажа, че ми е бил любимец, но никога не съм чувал да има интерес…

Тук го изненада шамарът на Ансън. Той се протегна и го удари с всичката сила, която успя да събере. Дери се обърна вцепенен, а по лицето му се разля усмивка.

— Как смеете, сър — започна Ансън.

Дери му се изсмя. Вдигна юмрук и видя как момчето потисна насила реакцията си, стегна се и с презрение зачака каквото там налагане му се готвеше. Дери пусна дрехата му и го остави да падне и да зарита безпомощно с крака.

— Синко, ако искам да спася господаря ти от собствената му глупост, трябва да събера огромно количество закоравели, буйни мъже — и да тръгна веднага. Връщай се сега, по пътя, преди да си замръзнал до смърт в този сняг. Върви! Предал си съобщението. Аз съм Бруър, слуга на крал Хенри. Можеш да разчиташ на мен.

Последното той добави с театрален тон. Момчето скочи на крака и затича през снежната пелена.

Дери изчака известно време, за да се увери, че то си е тръгнало. Щом настъпи пълна тишина, се обърна към стража, който все още стоеше и го наблюдаваше в очакване на нареждания.

— Е? — рече Дери.

Мъжът сви рамене, но не каза нищо. Липсата на реакция не беше достатъчна за Дери и той се приведе към по-високия мъж.

— Как е жена ти? Беше… Етел, нали? И много я бива да шие ризи. Чудесна жена, силна.

Мъжът се изчерви и отмести поглед.

— Не се казва Етел, не. Но не е нужно да ме заплашваш, мастър Бруър. Нищо не съм видял. И нищо не съм чул.

— Точно така. Тъй можеш да си спечелиш и една кесия, синко. Не обичам да заплашвам добрите мъже, макар че на някои трябва да им се каже. Би ли искал да ме разпиташ за лорд Клифорд?

— Не, мастър Бруър. Нямам никакъв интерес.

— Така и трябва, синко. Бог дава и Бог взима. Просто се погрижи да си там, когато дава — и някъде другаде, когато реши да си вземе всичко обратно.

Шпионинът се разсмя и потри лице — все още чувстваше как бузата му пари от шамара на момчето. Зимният мраз превръщаше битките в агония, мъжете губеха силите си, тъй че раните боляха повече, а краката се сковаваха от студ. Не е чудно, че войни се водеха предимно през пролетта и лятото, във всеки друг сезон, но не и когато вали проклетият сняг.

Дери остави съмненията настрана. Беше взел своето решение. Нямаше да направи абсолютно нищо. На няколко километра южно оттук лорд Клифорд щеше да се лута все по-отчаян, търсейки кралския лагер в един свят, където всичко беше потънало в бяла пелена. Той се изсмя гласно при мисълта. Просто не можеше да се сети за друг, който да заслужава тази съдба повече от него.