Кон Игълдън
Кръвна връзка (10)

8.

Едуард Йоркски слезе от коня си възможно най-тихо, като завърза юздите на един нисък клон. Не можеше да направи нищо срещу поскърцването на доспехите, нито срещу развяващото се, плющящо от вятъра наметало от вълча кожа, което напоследък бе свикнал да носи. Някои звуци вятърът щеше да прикрие, а гората и падините наоколо щяха да ги погълнат. Не се замисляше много над това, но знаеше, че няма да заблуди глутницата вълци. Самите те бяха хищници, които също ловуваха за прехраната си, и щяха да узнаят, че той е там.

Долови ръмженето им, докато се прокрадваше през гранитните скали. Природата край Нортхамптън беше дива, с огромни скални късове, съществуващи там от векове, покрити с тъмнозелен мъх. През последните два дни от лова си не беше виждал жива душа и не се боеше, че ще попадне в засада, макар че пътеката ставаше все по-тясна, докато накрая небето се превърна в тънка сива ивица над главата му. В това тясно пространство раменете му търкаха стените; пред него лаят и ръмженето се усилваха — праисторическа комбинация от гняв и страх, типична за глутницата. Мина му през ума, че може би не е разумно да навлезе дръзко в периметъра на толкова много диви вълци, поне не преди да е сигурен, че има пътека, която да го изведе навън. Ако блокираше бягството им, те със сигурност щяха да го нападнат яростно както всяка друга плячка.

Усмихна се при тази мисъл, защото беше убеден в силата и бързината си. Откри, че рискът е нещо чисто — част от света, който все още можеше да му достави радост; свят, където всичко друго беше болести и скръб. Наред с опасността той беше целият бели кости, лишен от тегобата на плътта. Посрещна я с удоволствие.

Между каменните стени беше тъмно, та светлината отпред му се струваше болезнено ярка. Крачеше колкото се може по-бързо, а шумът от боричкане и квичене прерасна почти в шумотевица от битка. Започна да тича, щом пътеката се разшири, после рязко спря, когато тя го изведе над една падинка, не повече от четирийсет метра в диаметър. Престраши се да погледне нагоре, но не видя място, където би могъл да се покатери. Само на няколко крачки пред себе си видя огромна глутница вълци, които виеха и тракаха със зъби срещу хрътката, която бяха обградили. На свой ред тя лаеше насреща им, но лаят й се губеше в цялата какофония. Зверовете бяха притиснали кучето към далечната стена и не му оставяха пролука да се спаси.

Те усетиха, че зад тях стои човек. Видя го в погледите, които му хвърляха. По-малодушните страхливо наведоха глави при миризмата на потта му. Три млади мъжкаря се обърнаха към него, подивели от бяс, лаещи и потръпващи, ту напъваха напред, ту се отдръпваха, изцъклили очи и изпружили крака.

Едуард усети как нова пот руква по лицето му. Беше очаквал малка глутница, шест-седем, дори дузина. Но наоколо се бяха струпали повече от трийсетина вълка, всичките изпосталели жълтозъби убийци. Те все още реагираха на присъствието му; беше стоял там само няколко мига.

Кучето, което бяха приклещили, беше огромен черно-бял звяр, толкова успя да види; някакъв вид ловен мастиф, който имаше достатъчно разум да стои близо до стената. Не можеше да мърда оттам и глутницата със сигурност щеше да го убие, ако не се беше появил той. Знаеше, че това все още не е изключено.

Той вдигна поглед, усетил, че нещо проблясва над главата му по ръба на каньона. Ямата в земята не му се виждаше по-дълбока от шест метра и широка също толкова. Имаше симетрична форма и това го наведе на мисълта по-скоро за човешка ръка, отколкото за руслото на древна река например. Из горите все още се намираха оставени римски пръстени и камъни; беше ги виждал. Такова чувство му навяваше това образувание.

Мислеше, че ще види някое овчарче; боеше се да не се окаже войник. Но не очакваше иззад бодливите храсти и бръшляна да изникне млада жена. Остана със зяпнала уста, щом я видя да се взира в дупката, стиснала коренищата на един храст. Тя вдигна дясната си ръка и той видя, че в нея има камък колкото ябълка. Изглежда, жената усети погледа му и сведе очи, очевидно сащисана, че вижда там брадат и въоръжен воин, наметнат с вълчи кожи.

— Бягай оттам! — извика му тя и хвърли камъка с все сила насред глутницата. Той удари една от по-дребните вълчици, която подскочи и изквича, като в объркването си се ухапа.

Сърцето на Едуард се сви, като видя, че тя пак вдига ръка. Виждаше, че е решена да спаси кучето си, но резултатът… Почувства как в гърлото му се надига киселината на гнева. Беше с доспехи, имаше наметката си и меча, който баща му му беше дал. Изтегли дългото острие, докато край него валяха камъни и удряха по вълците. Те скимтяха и се дърпаха под това нападение, забравяйки за жертвата си. В миг им се прииска единствено да бягат.

Сред тях имаше човек. Едуард усети как настроението им се променя, най-едрите екземпляри се обърнаха и го загледаха втренчено. Той преглътна. Но беше на осемнайсет и лесно избухваше. Мечът бе изработен специално за него, с тънък стоманен гръбнак по цялата дължина на острието. Беше прекалено тежък за повечето мъже, но понасяше с лекота неговите удари. Той го държеше, все едно беше лек като перце.

— Е, хайде, тогава, момчета — изръмжа им през зъби. — Вижте какво съм ви приготвил.

Беше ходил на лов за вълци много пъти, но никога не бе виждал как цяла глутница реагира, изправено през недвусмислен избор. Без дори за миг да се поколебае, всяко животно му скочи, разпенено от ярост. Независимо от ръста си, той бе изблъскан срещу скалната стена, свалиха го почти на колене с тежестта си. Доспехите го спасиха тогава, издраният метал стана защитата му от техните зъби и нокти. Вълците докопаха наметката и я разкъсаха, дърпаха я наляво и надясно, захапали я, теглеха и него, тъй че да загуби равновесие. Тогава Едуард нададе бойния си вик. Размаха меча, сякаш косеше наоколо си, макар че нанесе големи поражения и с металните си ръкавици.

За секунди всичко свърши — още щом водачите на глутницата успяха да се изтеглят по единствения си път за отстъпление. Едуард едва поемаше дъх, наведен, поставил длани върху коленете. Четири вълка лежаха на земята до него, два все още живи, другите — определено мъртви.

Останалата част от глутницата вече бе изчезнала, а от жената, която ги беше раздразнила, нямаше и следа. Бавно, смръщил лице заради раздраните и наранени места по себе си, Едуард клекна и протегна ръка към едно от ранените животни. Виждаше се, че гръбнакът му е счупен, затова то влачеше таза си в опит да се надигне. Когато ръката му приближи, то му се озъби с разширени очи и той го зашлеви силно през муцуната. Вълкът изръмжа веднъж, после се отдръпна, пълзейки, като скимтеше през цялото време.

Едуард се изправи внимателно и огромният мастиф тръгна към него, издавайки ръмжащи звуци дълбоко от гърлото си, щом някой от вълците помръднеше. Те не представляваха опасност сега и черно-бялото животно не се страхуваше. Поодрано и прашно, то отиде, куцукайки, право при Едуард. Едната му лапа беше обляна в кръв. Едуард погледна надолу и то го забута с глава, търкайки муцуна в гънките на наметката му. Надали беше виждал някога по-голямо куче.

— Ама наистина си голям, а, момче? — рече той. — Като мен. Онази горе господарката ти ли беше? Която насъска цялата глутница срещу мен? Да, явно. Господарката ли беше, момче?

Кучето замаха с опашка като кожен бич. Силно развеселен, той забеляза, че животното като че ли се усмихва, докато го галеше между плешките. Независимо от всички прорези и драскотини, които беше получило, явно бе доволно, че някой го потупва приятелски.

Едуард погледна нагоре, щом усети, че около него валят камъчета и листа. Жената, която бе видял, слизаше по камънаците и шубраците, държейки се за коренища и скали. Роклята й се закачаше за тях и показваше краката й чак до бедрата. Той беше натъртен и раздразнен, беше му горещо, затова се подпря на коляно и още по-усърдно започна да гали кучето, докато в един момент то неочаквано се търколи и му даде гладкия си корем с изплезен от удоволствие език.

Той чуваше дишането на жената — по-силно в тази падина, отколкото би звучало горе на открито. Чакаше я, задоволявайки се само да потупва и глези кучето, докато собственото му дишане се върне към нормалното. Ранените вълци около него скимтяха и се зачуди дали да не прекрати агонията им с нож, но после се отказа. Те го бяха нападнали и от преживяното го беше дострашало, макар да не би го признал пред никого. Какво като имаше доспехи и нагръдник — вълците в зряла възраст бяха тежки и бързи като светкавица. Ако се беше повалил по гръб, знаеше, че веднага щяха да му прегризат гръкляна. Още пазеше спомена за жълтите зъби, които тракнаха тъй близо до окото му, че очакваше да го прониже болка.

Сякаш векове минаха, докато чакаше — присъствието на жената отгоре беше осезаемо, но той не реагираше. Беше се спуснала до средата, после спря на едно по-стръмно място, гранитна плоча, покрита с мъх, на около десетина метра над земята. Беше твърде високо, за да скочи, и я чуваше как се движи напред-назад отчаяна, търсейки друго стъпало или нещо, за което да се хване, но очевидно не намираше.

После я чу как се подхлъзва и погледна нагоре, когато тя изруга. Онова, за което се бе хванала с две ръце, неочаквано се изтръгна от земята. Жената полетя с размахани ръце, като в последния момент се изрита далеч от каменната стена и сега летеше към него — тъмна фигура на фона на бледото небе. Трябваше само да се надигне и да направи крачка, за да я хване.

Едуард я наблюдаваше и небрежно чешеше кучето, когато тя се строполи до него и остана да лежи, загледана към небето. Не знаеше дали се е наранила тежко. Кучето се претърколи на крака и изприпка до нея. Опашката му се мяташе неудържимо, докато скимтеше и квичеше, ближеше я по лицето и завираше нос в разтворените й длани. Едуард изниза парче връв от примката около кръста си и започна да прави нашийник за кучето.

— Ще ти трябва име, синко — рече той. Озари го една мисъл и погледна към нея. Тя още не можеше да си поеме дъх и лежеше там, където беше паднала, независимо от всички ласки и цялата слюнка от кучето. — Как му викаш?

Жената изведнъж простена, опитвайки се да стане. Лицето и ръцете й бяха страшно изподрани, боядисани в кафяво и зелено. В дългата й коса имаше листа. В обикновен ден може би, когато не беше падала и не се беше драла по скалата, би могла да се нарече красива. Дори сега, както го гледаше втренчено, очите й бяха впечатляващи, огромни и блеснали от гняв.

— Той е мой, който и да си ти — рече. — А братята ми идват по пътеката след мен, ако си решил да ме нападаш.

Едуард махна небрежно с ръка към пътеката.

— Аз имам цяла армия някъде тук наоколо — и ловна дружина от четирийсетина другари. Не се боя от братята ти, нито от баща ти. Нито пък от теб. Но кучето е мое, затова ми кажи как се казва.

— Смяташ да ми го откраднеш? — тя поклати невярващо глава. — Не ме улови, а сега пък ми крадеш кучето? Защо не ме улови?

Той я погледна. Косата й беше медночервена, опъната назад в кок. Половината се беше раздърпала и стърчеше като четка. Нещо в притворените й очи го караше да съжалява, че не я е хванал, но сега не можеше да отстъпва от позицията, която бе заел. Сви рамене.

— Ти ми причини болка, ти с твоите вълци.

— Не са мои! Мъчех се да спася Бийд от тях.

Мастифът наостри уши, като чу името си. Все още до нея, той се облегна тежко в тялото й, а тя продължаваше да го чеше по гърба. Кучето стенеше и пуфтеше от удоволствие. Едуард почувства пронизваща болка, сякаш бе загубил нещо.

— Бийд ученият ли? Това не е име за куче. Мисля, че ще го нарека Брут.

— Що за мъж си ти, все едно колко си голям? Не ме хвана, когато падах, и не можеш да измислиш по-добро име за куче от едно дете. Брут, за бога!

Едуард се изчерви, бузите му пламнаха, а устата му се сви.

— Или може би Мойсей. А може и Тигър, заради шарката. Това ли ти е името, момче? Тиг? Това ли е? Мисля, че ще е подходящо.

Тя усети как, говорейки на кучето, някаква студенина го завладява отвътре. Очите му сякаш потъмняха и той се приведе леко — излъчваше заплаха, докато преди малко беше просто благ. Жената затвори уста без да протестира повече. Огромното му тяло първоначално я заблуди. Осъзна, че е с години по-млад от първоначалното й впечатление; по-голямата част от лицето му бе покрита с мека черна брада. Наметката му беше разкъсана от вълците, но все още обгръщаше тялото му, като подсилваше още повече впечатлението за снажност в това малко пространство. Тя се изправи, без да е сигурна дали мъжът представлява опасност. Повече от ясно беше, че кучето й няма да й помогне. Смръщи се и усети как болката от раните й започва да пулсира.

— Първо на първо, не бива да крадеш кучето. Щом си го харесал, би трябвало да го купиш от мен — и да платиш добра цена.

Едуард се изправи заедно с нея и сякаш закри небето с гърба си. Не беше само височината, а и широките му рамене, мускулите, оформени от годините битки с меча и щита. Брадата му бе рошава, а косата му — дълга и сплъстена от прах, но очите му гледаха твърдо. Тя почувства как пеперуди затрептяха в стомаха и в утробата й. Той поклати глава.

— Определено си много убедителна, жено. Но няма да захапя стръвта. Хайде, Тиг, при мен.

Огромният мастиф се върна до краката му и застана задъхан там, с толкова широка зъбата паст, че сякаш разцепваше главата му на две. Едуард метна клупа на врата му, като нави остатъка от връвта около лявата си длан.

— Препоръчвам ти да се качиш горе, ако можеш — каза й той през рамо. — Момчетата ми ще дойдат да ме търсят, а не ти трябва да те намерят тук. Кучето ще ми е отплата за раните, милейди. Пожелавам ти хубав ден.

Елизабет Грей го наблюдаваше как си тръгва. Усещаше освен физическата сила на този гигант и някаква застиналост, тъмни дълбини у него. И тази комбинация й беше достатъчна, за да почувства странна слабост, след като той си тръгна. Напомни си, че е омъжена жена с двама силни синове и съпруг в армията на лорд Съмърсет. Реши, че няма да споменава за тази странна среща пред сър Джон Грей. Понякога съпругът й ставаше много мнителен. Въздъхна. Просто ще трябва да го излъже, че кучето е умряло.

Сейнт Олбънс беше на не повече от трийсетина километра от Лондон, по-малко от един ден път. Всеки войник, тръгнал на поход с краля и кралицата, знаеше, че ако поеме, докато слънцето още се изкачва на хоризонта, ще види Темза преди да е мръкнало. Тази представа повдигна настроението на всички. Лондон означаваше ханове и ейл. Означаваше заплащане — и всички хубави неща, които го съпътстваха. В подготовка за последния преход войниците на Маргарет се поизтупаха, доколкото можаха, смееха си и се шегуваха, докато опаковаха съоръженията и товареха каруците.

Почти веднага след като Уорик и Норфолк се оттеглиха на север, новината за спасението на краля се разнесе. Нейната важност не остана незабелязана от онези, които се бяха били. Те ликуваха, изпитали неистово облекчение. Победни възгласи се носеха над откритото поле и дори до самия град, събираха сила на приливи, докато гласовете им прегракнаха, после отново започнаха, когато кралското семейство се присъедини към тях на коне същата вечер.

Някои от тези мъже бяха преминали и се бяха били по целия път от Шотландия на юг. Част от тях трамбоваха през гори и долини, за да се бият на два пъти за краля срещу най-мощните му врагове — и излязоха победители както в Сандъл, така и в Сейнт Олбънс. И сега слънцето отново изгряваше. Лондон беше пред тях и, както подобава на всеки владетелски град, предлагаше всички лостове и благини на властта — от съдилищата и тъмниците до двореца Уестминстър и Тауър. Това беше сърцето на народа. Лондон означаваше не само власт, но и безопасност, а най-вече — добра храна и почивка.

За първи път Маргарет се въздържа да се посъветва публично със Съмърсет. Още щом зората огря лагера им, тя даде заповед да се тръгне на юг. Със сина си и съпруга си до рамото й, лордовете й се поклониха дълбоко и с уважение, през цялото време усмихнати.

Присъствието на крал Хенри беше като талисман, тя ясно го виждаше. Онези, които роптаеха под заповедите й, сега отново се отнасяха внимателно, с безизразни лица. Други, които преди се чувстваха твърде фамилиарни в нейно присъствие, се държаха на нова, почтителна дистанция. Барабанчиците удряха бойни ритми и мъжете вървяха и пееха песни с ръка на сърцето. Настроението беше радостно и леко, защото бяха оцелели и изстрадали, с перспективата за предстоящата награда.

Нямаше значение, че Хенри не разбира нищо. Кралят и кралицата на Англия заедно с уелския принц яздеха към своята столица. Тежката артилерия, която бяха заловили при Сейнт Олбънс, изоставаше, а армията се точеше на километри по пътя към града.

Кралското семейство яздеше начело, лордовете Съмърсет и Пърси леко предвождаха останалите. Въпреки цялото въодушевление от победата старшите офицери не забравяха, че армията на Уорик е някъде наблизо.

При тези обстоятелства това не би могло да бъде триумфален марш, нито пък те биха позволили Маргарет и крал Хенри да яздят в първите редици, където една проста засада от стрелци щеше да ги повали за мигове. Съмърсет бе подредил най-добрите си рицари в доспехи в редици около краля и кралицата. Не бе предвидил шотландците, но те също бяха тук, подскачаха на босите си крака, въоръжени с най-различни оръжия. Тези брадати мъже без притеснение зяпаха бледоликия крал, когото бяха спасили, и коментираха помежду си на собствения си странен език. Настроението беше приповдигнато и празнично, хората се движеха през смях и от време на време с песен, докато преброждаха пътя за Лондон.