Кон Игълдън
Кръвна връзка (13)

11.

Уорик трудно успя да свърже образа на Едуард от спомените си с брадатия гигант, който се изправи пред него, облечен в туника с медна украса, дебел вълнен клин и бронирани ботуши. Грубичко, но със задоволство, младежът се пресегна и тупна Уорик по рамото с масивните си метални ръкавици. Всеки сантиметър от тялото му беше втвърден от мръсотия и смърдеше на коне и нощи, прекарани на открито.

Едва ли имаше някакъв признак на цивилизованост у младия херцог, който спря и слезе от коня леко и грациозно, като по този начин накара Уорик да се почувства стар на трийсет и две. Двамата се прегърнаха набързо, предпочитайки да са сдържани, за да не се отвори място за скръбта им. И двамата обаче я усещаха. Последният път, когато се бяха срещнали, бащите им бяха живи.

Около тях по-малката армия на Йорк разпъваше лагер за благородния си капитан, роля, на която, изглежда, Едуард се радваше, както подсвиркваше и раздаваше нареждания. Уорик виждаше, че черната брада и потъналите очи биха подхождали добре на някой разбойник или пък водач на войнствена банда. Не се и съмняваше, че младият херцог може да бъде свиреп. Историите за това, какъв воин е синът на Йорк, вече се бяха разпространили, разказвани безброй пъти край селските огнища. Без съмнение междувременно биваха украсявани, но Уорик усещаше как очите на Едуард не изпускат меча, който държеше до бедрото си. Мълвата твърдеше, че той се бил счупил наполовина само от силата на удара му. Някои от историите дори твърдяха, че се е прекършил със звук, наподобяващ камбанен звън в момента, когато младежът чул вестта за смъртта на баща си.

— Хубаво ми става, като те видя — с мрачно задоволство отбеляза Уорик. — Благодарен съм, че си се отървал от Тюдорите.

Налагаше се да гледа нагоре, както бяха застанали заедно. Това го дразнеше по странен начин, макар че не излъга. Ужасните му преживявания при Сейнт Олбънс го бяха лишили от част от самоувереността му. Изведнъж армията му от осем хиляди войници му се бе сторила недостатъчна за предстоящите задачи, не и с тази предистория. Знаеше, че са го победили, но и още по-зле — че са го надминали в маневрите и са го накарали да изглежда като глупак. Отвътре още го гризеше и малко му олекна, като видя как трите хиляди на Едуард се съюзяват с него.

В този момент Уорик реши да не набляга на достойнството. Вярно, Едуард бе по-млад и по-малко опитен от него, въпреки че имаше по-висок ранг. Младият херцог не би очаквал да води общите им сили. По право Едуард се нареждаше по ранг веднага след херцога на Норфолк за подобна чест, но Уорик се зарече да не го унижава. Съществуваха хиляди начини да го стори, но той бе решен да включи сина на Йорк във всичките си предстоящи планове, за да почете баща му, пък и за да обучи младия мъж.

Фактът, че хората на Едуард бяха спечелили своята битка, изигра роля за това решение. То проличаваше в поведението им и критичните погледи, които стрелкаха към кентските мъже. Не една схватка бе започнала заради това, че се подхвърляха обиди, а гласовете се повишаваха от възмущение и изненада. Той не показа реакция, когато капитаните му притичаха с тояги, за да въведат пак мир и тишина сред редиците на войската. Уорик усети, че го гледат, и се обърна — Едуард Йоркски се взираше в него.

— Не те обвинявам за нищо от случилото се в Сандъл — рече той. Гласът му звучеше странно силно и Уорик примигна. — Не можеше да дадеш на хората си криле, за да пристигнеш да ни подкрепиш — а и знам, че споделяш загубата ми. Знам, че твоят баща е загинал заедно с моя, за същата кауза и на същото бойно поле. Предадоха ли ти думите на баща ми?

— Казал на кралицата, че не е спечелила победа — отвърна Уорик почти шепнешком. Познаваше Едуард още от тринайсетгодишен, когато се учеше да пие и да се бие в английския гарнизон в Кале. У този свръхмускулест боец, изправен пред него с тези сини очи, имаше нещо много притеснително. — Казал, че тя така само развързва ръцете на синовете им да действат.

— Точно така — потвърди Йорк, — наистина така е казал, тъй като го чух от поне десетина души, които дойдоха да ми разкажат за последните му моменти. Той е знаел, че аз ще ги чуя много след смъртта му. Знаел е, че ще чуя онова, което ми е предал — Едуард пое дълбоко въздух и напълни дробовете си, после издиша през носа. — Тогава нека развържем ръцете си за действие, Ричард. Пред тези мъже, които ни следват. Нека не се поддаваме на ничии юзди и поводи, на никакво ограничение от нечия ръка — докато не вземем всичко, което ни дължат, от всички наши длъжници.

Докато говореше, Едуард се разкъсваше между ликуваща увереност и гняв. Яростта му поне беше чиста и до самите си граници беше напълно разбираема. В тихите часове обаче той не знаеше какво да каже, какво да нареди. В подобни моменти мислеше, че хората му сигурно усещат как следват измислен герой, мъж, който се чувства като дете, облечен по-скоро като скитник, отколкото като херцог. Загубен в собствените си страхове, той не виждаше как го гледат те, как блестят от гордост очите им при вида на техния гигант.

Под този пронизващ поглед Уорик кимна бавно. Едуард въздъхна облекчено.

— Заедно имаме колко, може би дванайсетина хиляди? — рече Уорик и потри с ръка наболата си брада. — Кралицата, Съмърсет и Пърси сигурно разполагат с повече, но може би не са твърде много.

— Аз съм херцогът на Йорк — заяви Едуард, като смръщи леко вежди, защото титлата все още му звучеше странно. — А ти си графът на Солсбъри сега. Провинциалните градчета гъмжат от яки ковачи и бакалски момчета, които искат да вдигнат гордо глава. Те ще се влеят при нас, Ричард, ако ги поканя от името на баща си. Или пък ти от името на твоя. Те ще дойдат да отмъстят за тях. Ще дойдат заради проклетите пръти по стените на град Йорк.

Уорик забеляза, че младежът потръпна и затвори очи, представяйки си неприятната гледка, после ги отвори, дори по-разгорещен и ожесточен.

— Кралицата сигурно е в Лондон — рече Уорик.

Вратът му почервеня, докато се мъчеше да заобиколи темата за загубената битка. Едуард не го забеляза; сечеше с ръка въздуха като с брадва.

— Е, тогава там искам да ида. Нали виждаш, всичко е много просто. Все едно къде са враговете ни, там ще бъдем и ние. Колко е пътят до Лондон?

— Не повече от шейсет и пет километра. Два дни нормален ход, ако мъжете са в добра форма и нахранени.

Едуард се разсмя.

— Моите няма да изостанат. Те дойдоха или дори тичаха с мен чак от Уелс и водят с нас стада овце, които, като тръгвахме, наброяваха стотици. Изядохме толкова много овче месо, че надали някога пак ще имам вкус към него. Хората ти да си вземат от това, което ни е останало, макар че животните изпосталяха, докато ние дебелеехме.

— Мъжете ще са благодарни за този дар. Повече, отколкото си представяш дори — отвърна Уорик и усети как устата му се пълни с топла слюнка при тази мисъл.

Едуард поклати глава нехайно. Гласът му звучеше студено, когато продължи:

— Трябва да са силни, Ричард. Бях свидетел как баща ми се отнася с уважение към крал Хенри и неговите съюзници. А резултатът е главата му, нанизана на острие. Помниш ли как ти ми задържа ръката миналата година, когато се натъкнахме на краля в шатрата му, неохраняван и безпомощен? Ако можех пак да се върна към тази сутрин, бих му прерязал гръкляна и може би… — гласът му изтъня, гърлото му се стегна от скръбта, която го задушаваше. Уорик чакаше, докато Едуард стискаше очи, а от тях се процеждаха сълзи, които изчезваха в черната брада по бузите му. — Може би тогава съм можел да го спася, баща ми. Може би щеше да е жив сега, ако бях прерязал гърлото на онова мяукащо дете, когато имах… О, по дяволите да върви всичко! Няма връщане назад, Ричард. Не си спомням и един-единствен ден, нито пък грешките, които съм допуснал. Видях как изгряват три слънца на небосклона, казах ли ти това? Заклевам се, истински бяха, не по-малко от теб както си сега и стоиш пред мен. В Уелс. И не можах да накарам нито едно от тях да се върне по курса си. Дори в името на баща ми. Бог да пази душата му. Христос да го спаси.

Уорик стаи дъх при тази необуздана ярост. Йорк просто се тресеше от нея и тя преливаше, сякаш напираше изпод недозатворен капак на гърне.

— Може би ще намериш малко успокоение, ако поговориш с брат ми Джордж — предложи Уорик.

Разбираше, че в Уелс Едуард не е имал никого от семейството си наоколо, само хората под негово нареждане, груби и буйни мъже, които биха презрели всяка проява на слабост, ако им бе позволил да станат свидетели на такава. Едуард Йоркски бе загубил по-малкия си брат, когото обичаше, както и баща си, когото бе смятал за абсолютно неуязвим. Той виждаше все още признаците на шок у него.

— Не, нямам нужда да говоря — отвърна по-младият мъж. — Имам нужда да видя кралица Маргарет мъртва. Няма да подложа и другата си буза на тази белолика харпия, Ричард. Това сигурно означава, че не съм добър човек, не знам. Но ще бъда добър син — и ще отприщя силите си на воля.

Армията на кралицата представляваше значително по-смълчана гледка, когато се запъти на север, отколкото беше при пристигането си пред стените на Лондон. Мъжете, които се бяха смели и бъбрили, сега се влачеха със сведени глави, изпосталели като хрътки, вторачени в ботушите си, чиито шевове зееха разпорени и трябваше да се овързват с конопени вървища.

По съвета на лордовете армията зави на запад, далеч от изгорените къщи и разграбените градове по досегашния им път. Почти от самото начало беше невероятно каква разлика имаше, когато кралят беше с тях — единственият видим за очите символ за правотата на тяхната кауза. Те бяха дошли на юг, за да спасят богопомазания суверен и ето го него, качен на гърба на една кобила, кима и се усмихва на тълпите, събрали се да го видят.

Дори и без Големия кралски печат процъфтяващите пазарни градове вече не криеха провизиите си, нито им се опълчваха и залостваха портите си. Лихварите се надпреварваха да им заемат монети — направо на кило, а не на бройка, и бършеха потта от челата си, като гледаха как целите им богатства си заминават заедно с краля и кралицата. С тези средства и със занаятчиите от средните графства армията им щеше да е нахранена и възстановена. Парите отново се стичаха и ако трябваше да дойде момент да се изчисляват лихвите, то Маргарет сякаш не се безпокоеше от него. Беше изпратила Дери с още стотина други да преговарят за провизии. Резултатът дойде под формата на блеещи овце и съскащи ята гъски, много повече, отколкото се бе надявала. Англия беше като хазна за сребърни монети, можеше да нахрани всички тях, та и сто пъти повече на брой. За първи път от месеци хората й можеха да хапнат дебели резени месо направо от въртящите се шишове, чувстваха как силите им се възвръщат, а стомасите им се пълнят до пръсване. Все още бяха твърде слаби, но очите им вече не бяха празни. Само след няколко дни угощения с печено месо, яхнии и риба те възстановиха тегло и мускули. Чувството да предвождаш такива мъже бе зашеметяващо.

В замъка си в Кенилуърт Маргарет спря армията и даде нареждане да извадят най-доброто месо и снаряжение, всичко, от което тя имаше нужда. Извиха се опашки от хора, за да приберат нещо от дължимото заплащане, което сержантите отброяваха от кедровите сандъчета. Жените от околните села се присламчиха, за да спечелят част от тези монети по най-разнообразни начини. Някои от тях шиеха и кърпеха.

Слънцето залезе точно тъй бързо, както през последните месеци, замръзналата земя ни за миг не омекна през няколкото безценни часа на бледа светлина. Зимата беше тежка и не се задаваше признак за началото на пролетта. Дори ставаше все по-студено. Сутрин тревите блестяха от сивкавия скреж и в някои дни той изобщо не се вдигаше.

Маргарет стоеше до високия прозорец и наблюдаваше собственото си малко градче около Кенилуърт, запалило стотици огньове. Някои от войниците й пееха, независимо от студа. Не разбираше думите, но мелодията се извисяваше и снижаваше като жуженето на пчели. Зачуди се дали ще почувства вибрациите от гласовете им, ако докосне стъклото.

— Понякога съм им почти като майка — каза тя.

Усещаше присъствието на Съмърсет като тежест. Той беше с няколко години по-млад от нея, строен и силен, настъпателен по начин, който съпругът й не познаваше. Зачуди се дали по-възрастните мъже и жени намират сбръчканата си плът за привлекателна и дали тя самата ще гледа на твърдите млади мускули, изправените рамене и здравословния тен като на нещо приятно. Кичур от косата й се беше измъкнал от шнолата и тя си играеше с него, склонила глава настрани, замислена за стотици неща.

Съмърсет не бе убеден как да реагира на идеята, че Маргарет питае майчински инстинкт към увитите в полички шотландци и грубите, псуващи войници, тъй че прочисти гърлото си и развърза кожената връзка на един сноп писма.

— Убеден съм, че те… оценяват загрижеността ти, Маргарет. И как иначе? Сега, тук имам заявка за крепостно обвързване. Все още не сме се сдобили с Големия печат, а това създава затруднения и досадни проблеми. Предполагам, че е в Лондон или пък в личния багаж на граф Уорик. Без него съм принуден да продължа да използвам герба на собственото си семейство с восък, запечатан с пръстена на крал Хенри, както и уверенията за кралска подкрепа, изписани в книжата. Дори и така някой може да забележи липсата на печата. Маргарет, убедена ли си, че крал Хенри ще… — той поспря и прокара длан от челото до челюстта си, уморен и притеснен. Мразеше да обсъжда с кралицата мислите и действията на краля, сякаш той беше някаква дървена кукла. — Убедена ли си, че ще подпише документите? Без печата името му ще е достатъчно, ако е тъй добър да ни го предостави.

— Смятам, че да. Хенри, разбира се, се съгласи, когато го помолих — и тя размени бърз поглед със Съмърсет при тези думи. И двамата знаеха, че Хенри ще се съгласи с абсолютно всичко. Това беше и същината на слабостта му. — Ако трябва, аз сама ще подпиша името му.

Той я изгледа шокиран и тя приближи към него, като махна с ръка.

— О, не прави тази ужасена физиономия, милорд! Не бих го сторила — макар и само заради това, че някои от неговите епископи и благородници може да имат други книжа с подписа му, много любими и често преглеждани. Не бих искала да ме уличат в лъжа; иначе бих слагала подписа на съпруга ми и бих използвала печата му за всичко — тя видя колко неловко се чувства той и отчаяно разтърси глава. — Бих направила само онова, което самият той би сторил… ако можеше. Разбираш ли? Синът ми е принцът на Уелс и ще седне на престола. Единствената пречка е фактът, че столицата на съпруга ми е затворила вратите си за него и отказва достъп на законния си крал. Единственото затруднение идва от действията на Уорик и Йорк, и една армия, която не иска да се подчини на законната власт на краля на Англия!

Тя се пресегна и докосна бузата и челюстта му с отворената си длан. Той не трепна, нито отмести поглед, когато тя се взря в очите му, търсейки силата, от която се нуждаеше.

— Сега съм готова на всичко, милорд, за да задържа трона. Разбираш ли ме? Не извървях целия този път, за да се проваля в последната стъпка. Нуждая се от повече мъже от тези, които са се събрали около този замък. Имам нужда от двайсет хиляди, петдесет хиляди, толкова, колкото ще са нужни, за да отървем тази страна от хората, които застрашават съпруга ми и сина ми — и мен самата. Само това има значение сега. Каквото и да ми кажете, ще го сторя.

Съмърсет се изчерви, допирът й пареше по кожата му, а след като тя отдръпна ръката си, усети как горещината изчезва.

Вратите на Лондон зееха отворени за армията, приближила града под знамената на Йорк. Едуард и Уорик яздеха заедно начело на колоната, докато преминаваха през Мургейт, а сред насъбралите се да ги посрещнат не се забелязваше страх. Наистина, цялата столица замря, щом новината се пръсна из нея, чак до бордеите. Мъже и жени изоставиха инструментите си или се изправиха от масата, грабнаха шаловете и наметките си заради студа, който сякаш ставаше все по-хаплив с всеки изминал ден.

Небето беше тъмносиньо, ясно и замръзнало над града. Говореше се, че по Темза има лед, докато Едуард и Уорик минаваха в тръс през претъпканите улици в редици със знамена отпред и отзад. И двамата бяха в пълно снаряжение за такова официално влизане, с гербовете на семействата си по щитовете, тъй че всеки, който ги видеше, знаеше кой преминава. Хората на Уорик се бяха постарали максимално със смазката и боята, но след месеци на поход металните части бяха очукани и напукани, а кожените ремъци се бяха втвърдили и заели формата на онова, което придържаха.

Хората на Йорк наведоха знамената, когато минаваха край управляващите града, облечени в пищни роби в синьо и аленочервено. Заедно с кмета всички те бяха наизлезли от гилдиите, за да отдадат почит на навлизащата в Лондон армия. Мъжете бяха зачервени, все едно са тичали, но се поклониха ниско пред мечката и жезъла на Уорик и бялата роза на Йорк, издигнати високо над главите им.

Уорик се усмихна и поклати глава, оглеждайки малката група. Те бяха отказали достъп на рода Ланкастър, на краля и кралицата на Англия. Бяха направили избора си и вече нямаше връщане назад. Нищо чудно, че прекъсваха закуската си, за да излязат и да благословят Едуард Плантагенет. Бяха преплели съдбата и живота си с рода Йорк.

Той хвърли поглед през рамо. Кметът наистина беше дебел като шопар, с огромни розови длани и черти, потънали сред тлъстините на лицето му. Почувства раздразнение от факта, че такъв човек можеше да се храни тъй обилно, докато войниците си оставаха слаби. Изсумтя под нос, знаейки, че двете неща нямат връзка. Освен ако не подхвърлеше кмета за храна на армията си, естествено. Така цялото му разточителство щеше да се изплати. Тази мисъл му се стори изключително развеселяваща.

Улиците край тях, водещи към реката, се изпълваха и навяваха спомени за нашествието на Джак Кейд в града. Тогава беше видял подобни тълпи, както и неописуеми ужасии. Потрепери и си каза, че е от студа. Надяваше се само да е убедил Едуард в правия път. Младият херцог на Йорк беше решил да напада повторно армията на кралицата. Бяха тръгнали на юг с такова намерение, но по пътя дойдоха други новини. Кралят и кралицата били отпратени от стените на собствената си столица, отказан им бил достъп до града. Това променяше всичко и двамата с Йорк разговаряха до късно през нощта.

Уорик се молеше да е направил правилния избор. Армията на кралицата сигурно ще е деморализирана, а правотата на каузата им — поставена под въпрос. Всичко това накуп даваше възможност най-сетне да се забие меч във фланга на Ланкастър.

Но вместо да ги преследват по петите, Уорик настояваше двамата с Едуард да влязат в града, който бе отказал на крал Хенри. Отпърво младият херцог побесня, ревеше и опонираше, без да го е грижа, че всичките им хора слушат. В изблик на ужасен гняв той припомни на Уорик, че и преди го бе задържал, когато крал Хенри бе оставен на милостта им. Едуард споменаваше непрекъснато за тази битка край Нортхамптън, като болката и скръбта му бяха ясно изписани по лицето му. И все пак не беше дете. Макар че този осемнайсетгодишен гигант направи нечовешки усилия да се контролира, съвсем очевидно, го беше послушал. Остави го да говори, да обясни какво може да направи Лондон за тях.

Когато Едуард разбра замисъла и прие тихите аргументи на Уорик, превключи от кисел отказ към ентусиазъм и невъздържан, дивашки смях, сякаш идеята бе лично негова. Уорик остана да бърше потта от челото си след ураганните емоции, на които бе подложен. Това не даваше добри знаци за бъдещето им заедно. Едуард му позволи да го убеди, наистина, но не ставаше и дума да го накарат да направи нещо. Беше се съгласил и просто щяха да следват този път.

Уорик се припомни скептично, че Едуард бе изпитвал респект единствено към баща си. Сега, когато Ричард Йорк го нямаше, кой ли друг би могъл да упражнява контрол над сина му? След като изстрада часове да слуша яростните му и грубиянски изблици, само и само да го убеди в собствените му най-добри интереси, това беше перспектива, която не допадаше на Уорик, ако евентуално задачата се паднеше на него.

Колкото и голям да беше Лондон, не ставаше и дума да вкарат цялата си армия вътре. Осем или девет хиляди бяха още на километър и половина от града, върху суха почва. Те чакаха трите хиляди, които придружаваха Уорик и Йорк, да се настанят и да им занесат провизии. Обичайният брой капитани мистериозно се бе удвоил за редиците, които навлязоха в града, тъй че имаше около осемдесет офицери-ветерани, които да надзирават мъжете. Под тяхна команда войниците се разпростряха из улиците, а населението се притаи, докато трополенето на маршируващи крака минаваше край всяка къща и спираше пред всяка сергия и кръчма. Ейлът беше едно от нещата, които рядко можеха да намерят по време на поход. Някои от мъжете от месеци не бяха пийвали и глътка от нещо различно от вода. Главнокомандващите облизваха напуканите си устни и жадуваха за ейл. По заповед на Йорк им бяха изплатили дължимото, та мнозина имаха да изпразват пълните си кесии. Всичките заедно щяха да изпият каквото намерят из града до сутринта. До зори щяха да дивеят и щуреят, но от толкова време трябваше да са сериозни и дисциплинирани, винаги под заплахата от нападение. Нямаше да е зле да потопят в алкохол грижите си за една нощ.

Само стотина души придружаваха Ричард Уорик и Едуард Йорк, когато прекосяваха града. Уорик не знаеше дали тези мъже изпитват гордост от ролята, която им беше дадена, или пък недоволстваха заради пропуснатата нощ на разгул. Яздеха с високо вдигнати глави, отправени все на юг към реката и огромното имение на Йорк в Лондон, познато под името Бейнардс Касъл. Построено от червени тухли, то се извисяваше в квадрат над реката, обвито в бръшлян, който достигаше до кулите му. Новината ги предшестваше и вратите зееха отворени за дружината ездачи. Едуард видя вътрешния двор и пришпори коня, като поведе всички напред с опасна скорост, а конете залитаха по хлъзгавите камъни.

Спряха, задъхани и усмихнати от усилието. Уорик наблюдаваше по-младия мъж, все още в двоумение. Картите бяха хвърлени, добре го знаеше. Нямаше връщане назад. Всеки час, който прекарваха в Лондон, беше още спечелено време за кралицата да прави планове и да събира войници, или пък просто да се отдалечи на по-голямо разстояние. Въпреки това те слязоха от конете в тази крепост на рода Йорк, край чиито стени се виеше река Темза. Странно бе да се чувстват в безопасност на такова място, в град, който беше отказал да приеме Ланкастър. Усети как мускулите му се отпускат, щом Едуард заръча да донесат вино и ейл и да запалят хубав огън. Бяха разпръснали три хиляди мъже из града, разпределяйки ги във всяка странноприемница и голямо домакинство. Дошлите с Уорик и Едуард включваха херцога на Норфолк и най-опитните му съветници, както и епископ Джордж Невил и неговата котерия от прислужници. Само за една нощ всички старши в армията се бяха събрали под един покрив. Уорик се прекръсти при мисълта какво може да се случи, преди слънцето отново да изгрее.