Кон Игълдън
Кръвна връзка (28)

26.

Дворецът Лувър беше точно толкова впечатляващ, колкото бе предвидено да бъде, три пъти по-голям от Лондонската кула, дори без да се вземат предвид обширните градини. Когато Париж беше под английска окупация, Лувърът остана почти празен, като само малка част се използваше за конюшни и като резиденция на кралския лейтенант и губернатор.

Всичко това остана в миналото, помисли си Уорик скръбно — и със сигурност той нямаше да доживее, за да види връщането на тези дни. Докато прекосяваха провинцията, дъхът му секваше при мисълта, че тези места с лекота можеха да бъдат Кент, Съсекс или Корнуол. Нормандия и Пикардия толкова много приличаха на Южна Англия, че съвсем не беше изненадващо един-два пъти да са били завземани от английските крале. Уорик се усмихна на собственото си отражение в прозореца, загледан в декоративните живи плетове, които се простираха като че ли на цели километри по протежението на реката Сена. Такива мисли не бяха на място сега, когато толкова много се очакваше от него.

Присъствието на младия херцог Кларънс съвсем не навреди на каузата му, трябваше да си признае. Още от момента, в който официално обявиха тяхното пристигане в столицата, крал Луи и най-висшите му придворни не пестяха нито разходи, нито ласкателства за представителите на крал Едуард. Самото присъствие на собствения му брат бе посрещнато със стаено удоволствие, все едно фактът, че са изпратили Кларънс, беше доказателство за възобновеното желание на английската страна да търси мир и законна търговия. Помогна също и това, че младият херцог говореше прекрасен френски, макар че Уорик го помоли да се ограничи единствено до комплименти за двореца и града.

Крал Луи беше ранобуден. За да бъде куртоазен и да чака идването на Негово кралско височество, Уорик трябваше да става далеч преди зазоряване и да язди в тръс из мъгливите улици на Париж тъкмо когато този древен град се съживяваше. Стана му навик да спира пред една пекарна в близост до квартирата си, та докато се придвижваше, късаше парчета горещ хляб от самуна. Повечето от рицарите му бяха разквартирувани из града и Уорик бе оставен само с двама слуги, които го придружаваха до кралския дворец всяка сутрин. В други години той знаеше, че може да го принудят да чака с дни, но сега като по чудо свикна със само малко закъснение — докато кралят закусеше и го изкъпеха и парфюмираха, така че той се появяваше с прясно напомадена коса и изчеткани кадифени одежди. Уорик се чувстваше поласкан от благосклонното му внимание, от начина, по който го поздравяваше всяка сутрин, все едно бяха приятели.

Вратите в далечния край на залата се разтвориха с трясък — сигнал, че всички стражи и слуги трябва да застанат мирно. Вестителят започна рецитацията на множеството титли и почести на крал Луи и Уорик и Кларънс паднаха на коляно, перфектната двойка английски придворни в целия им блясък.

Френският крал премина през шпалира от придворни, цяла група мънички момченца в синьо-бели униформи носеха краищата на огромната му официална червена мантия. Около него се събраха дузина теснолики писари, които записваха всяка негова дума, дращеха с перата си на свой собствен език, за да не изостават от изговореното. Уорик присъстваше, когато един от тях припадна два дни по-рано. Сега този човек не се виждаше никъде, несъмнено заменен от някой, който можеше да следва по-добре словесния поток. Крал Луи обожаваше да говори, макар че никога не се отдаваше на безсмислено бъбрене. На Уорик му се струваше, че той разпръсва думите както рибар пуска стръвта си, и през цялото време следеше дали нещо няма да изплува от дълбините.

— Изправете се, скъпи ми английски лордове, които сте станали преди слънцето, за да ме поздравите тази сутрин. Апетитът ви задоволен ли е, господа? Жаждата ви утолена ли е?

На това не се очакваше истински отговор и Уорик и Кларънс само кимаха с глави и се покланяха, а кралят минаваше край тях. Те стояха абсолютно безмълвни, докато дворът се събираше около своето ядро, изникваше от разни странични врати, а през това време Луи се настаняваше начело на масата от черен мрамор. Тя беше някакъв символ, така беше разбрал, макар да не знаеше точно какъв. Забеляза, че рядко някой минаваше, без да докосне камъка с ръка — дали за късмет, или защото бе реликва.

Донасяха плодове и още столове, като осмина или деветима непознати се появяваха и започваха да шепнат в ухото на краля. Вероятно беше бутафория, с която да впечатлят гостите, макар че той усещаше, че пред очите му се обсъждаха сериозни неща, че донасяха информация на краля и че неговият отговор излизаше иззад прикритието на дланта му.

Минаваше цял час, може би два, без Уорик и Кларънс да покажат и следа от умора или отегчение. Веднъж Уорик го обърна на шега помежду им и оттогава то бе станало игра, при която очите на двамата се срещаха, а от тях струеше слаб интерес и скрит хумор, все едно колко дълго продължаваше забавянето.

— Господа, приближете се, моля! Тук, тук. Елате, елате! Съсипан съм, че ви държах толкова дълго да чакате. Канцлерът Лалонд ще присъства като мой съветник, разбира се — кралят погледна към стареца, сякаш го предизвикваше да реагира. Възрастният човек го изгледа от упор, превит върху бастуна си. — Знаете ли, господа, всяка сутрин ставам с увереността, че един ден Лалонд няма да го има, че ще изчезне от списъка. Предварително скърбя, ако следите мисълта ми, представяйки си тъгата, която със сигурност ще изпитам, като че така бих могъл по някакъв начин да намаля болката, като я изживея предварително.

— Предполагам, че дори и така пак ще скърбите за него, Ваше Величество — обади се Уорик. — С опита се научих, че времето може да притъпи болката от повърхността, но почти нищо не може да се направи за по-дълбоката рана.

Крал Луи прехвърляше погледа си от Уорик към Кларънс и обратно дълго време, за първи път странно безмълвен. Той повдигна палец и го размаха, после го прилепи към устните си.

— А, баща ти, да. Граф Солсбъри. И, разбира се, милорд, този голям мъж и приятел на моя род, херцогът на Йорк. И двамата сте били сломявани с болка и загуба. Нали това е английската фраза? Придали са ви още сила, така както се калява метал? Знаете ли, когато баща ми напусна този свят, двамата с него не бяхме… помирени, нали ме разбирате. Той сякаш виждаше в мен заплаха, такава грешна преценка, която съвсем не бе типична за него. Смяташе, че погубвам таланта си. Въпреки това сега ми липсва.

Без предупреждение в очите на краля бликнаха сълзи и той се задави. Слугите веднага се притекоха на помощ, донесоха вода, копринени кърпи и вино. В следващия миг признаците на скръб изчезнаха, а погледът му стана студен и остър като бръснач.

В отговор на това Уорик можеше само да сведе глава, за пореден път обзет от странното усещане, че е наблюдаван от човека, който в действителност го гледаше, сякаш очите му бяха от непрозрачно цветно стъкло и целият поток от мисли и думи целеше единствено да прикрие истинския крал отвътре, който надничаше иззад фасадата.

— Аз видях в теб, милорд Уорик, още в първия момент, един чувствителен човек. Човек, който, ако ми простиш ласкателството, заслужава вниманието ми и евентуално ще оправдае доверието ми. Ти дойде при мен без притворство и игрички, за да заявиш своето желание за мир и търговия по този прекрасно прям английски начин, изложен честно на показ, като на сергия, за да можем ние да приемем или откажем. Моят баща презираше всички вас и съм сигурен, че ще го разберете, след като английски бродяги и земеделци се разхождаха из улиците му, все едно им бяха собственост.

Уорик се усмихна, изчаквайки въпроса или пък кулминационната точка, която бе убеден, че ще последва.

— И сега аз съм изправен пред избор, милорд Уорик, да взема решение за твоя характер; решение, от което ме боли. Трябва да реша, преди да си тръгнеш оттук днес, дали си просто глупак или наивник, или пък си част от машинациите и стратегиите на собствения си двор у дома.

Уорик с изумление видя как кралят стана от мястото си и вдигна пръст, насочен към него, а лицето му потъмня, както личеше по всичко, от гняв. Мъжът в копринени одежди и философски размишления се бе изпарил зад клокочещата ярост.

Това стана толкова ужасяващо внезапно, че той трябваше да се пребори с всеки свой нерв и мускул, за да не се разсмее. Имаше нещо великолепно комично в този раздут кралски мехур пред него, макар че в случая животът му висеше на косъм.

Дивият подтик да се самоунищожи отмина и го остави слаб и разтреперан.

— Ваше Височество, не разбирам…

— Глупак, тогава? Нали знаеш, не е такава репутацията ти, Ричард Невил — мъжът, който отведе провалилия се крал до килията му в Лондонската кула. Нима твоят крал Едуард смята, че ще ме заплаши с теб? Дали смята, че аз ще видя в твоето присъствие някакъв вид заплаха?

Уорик преглътна от неудобство.

— Заклевам се, не е такова намерението му. Ако се бяхте срещали лично с крал Едуард, Ваше Височество, сами щяхте да се уверите, че той не е човек, който играе такива игри, такъв лабиринт от интриги. Кълна се в името и честта си…

Крал Луи вдигна ръка, чиста и бяла.

— Изпратих ти подаръци — златни и сребърни чаши, милорд. Поисках от парижките търговци да не взимат пари от никого от вашата делегация, нито от един! Дори блудниците се предоставят на мъжете ви без монета заплащане. Накарах най-умелите си шивачки, тъкачи и бояджии във Франция да вземат мерките на всеки мъж, който дойде с теб от крайбрежието. И защо не, милорд? Те ще се върнат у дома с по-хубави дрехи от онези, които са купили в Англия. Моите майстори шивачи ще покажат по този начин изделията си на английските семейства, които са достатъчно богати да си поръчат още. Виждаш ли? Търговията е нишката, която ни свързва, а не войната. Англичаните негодуват за по-висококачествено вино от онова, което вашите бедни лозови масиви раждат, за по-хубави платове, по-добро сирене. В замяна, кой знае, може вие пък да имате нещо, което ние да поискаме?

— Стрелци ли? — подхвърли Джордж, херцог Кларънс.

Дали намерението му беше да защити Уорик от тази тирада, или бе просто нахална и свръхчувствителна реакция към обидата, Уорик нямаше представа. Той стисна набързо, инстинктивно, ръката на младежа, за да млъкне.

— Ваше Височество, не разбирам какъв е източникът на този гняв — побърза да вмъкне Уорик. — Подозирам, че е настъпило някакво объркване, може би неправилно разбрано съобщение, или пък някой враг, който ни мисли злото…

Крал Луи присви очи, погледна го и въздъхна.

— Наистина не вярвам, че ти е било казано, Ричард. Ето затова съм ядосан — донякъде и заради теб самия. Какво ще правиш сега? След като кралят ти те направи на глупак за втори път? Накара те да преговаряш за френска принцеса и, тряс, всичко се сгромоляса с едно признание — „женен съм вече“. И сега, милорд, пак те праща при мен, за да постигнеш споразумение, което струва… е, няма значение. А докато си във Франция, той си сключва свой собствен договор с херцога на Бургундия за търговия и повече, милорд. Много повече! По моя информация се е договорил за пакт с онзи милорд, херцогът на Бургундия, скъпия ми Филип! Пакт за взаимна защита срещу Франция. Какво предателство… и все пак, все пак, безпокоя се за теб, милорд. Да бъдеш тъй предаден от своя крал! Нечувано! Сега какво, как мислиш, война ли ще водим? Такова ли е намерението на крал Едуард?

Уорик стоеше абсолютно застинал, без дори да съзнава присъствието на неспокойния, зяпнал от изумление младеж до себе си. Нямаше причини да подозира в лъжа френския крал. Всичко това беше прекалено изумително, ужасяващо, за да бъде друго освен истината. Това просветление бе ясно изразено върху лицето му.

— Ах, както се досещах, глупакът — продължи Луи едва ли не с тъга. — Тъй си и мислех, независимо от репутацията ти. Твоят крал Едуард рискува с мен много, като ме обижда за втори път, може би с теб не толкова.

— Брат ми сигурно има причини… — започна Кларънс.

Уорик рязко се завъртя към него и излая нареждане да мълчи, тъй че младият мъж преглътна думите си.

— Милорд Кларънс — заговори Луи и очите му се изпълниха с жалост. — Разбира се, че брат ти си има причини, всички хора ги имат. В Бургундия знаят, че вие сте в Париж и преговаряте с мен. Не се съмнявам, че шпиони ще доложат дори за този наш разговор точно както постъпиха вчера и деня преди това. Гълъби летят навсякъде над Париж, над цяла Франция. Брат ти сигурно е договорил прекрасни условия за търговия и защита на страната си, убеден съм в това. Факт е, че ние с Бургундия не сме се радвали на мирно приятелство през последните години. Може би аз предадох краля им в ръцете на англичаните. Не знам. Вашият крал Едуард си получи търговски път към целия континент — но в замяна рискува да направи Франция свой враг, а може би също и Уорик и Кларънс, а? Кой да знае? Кралете обичат да се пресегнат и да грабят, и после пак, като деца, докато не открият, че вече нямат сила. Така стоят нещата в живота.

Погледът на Луи се плъзна по Уорик, преценявайки тоталното опустошение, което се четеше по изражението му, сломените черти, очите, потънали замислено във вътрешен взор. Кимна, след като всичките му изводи се потвърждаваха. Уорик не бе уведомен.

— Можете да задържите даровете си, милорд. Нима не сме все още приятели? Отчаян съм, заради вас и заради доверието, което усещах, че започва помежду ни. Виждах бъдеща слава, а сега е само пустош. Наистина съжалявам.

Уорик разбра, че го отпращат, но не можеше да намери думи, никакви аргументи, за да продължи. Издиша бавно със стиснати устни. Докато двамата с Кларънс се покланяха, крал Луи пак им се закани с пръст.

— Мислех си… не. Милорди, имах намерението да направя на този млад мъж тук един последен подарък, снаряжение, изработено от най-добрия парижки майстор. Майстор Огюст е донесъл най-хубавите си модели. Той иска само да вземе мерки, а после… е, добре. Не, наистина, чисто прахосничество е! Все едно, може би все пак може да му го изпратя в знак на уважение и приятелство.

Мрачното настроение, което бе надвиснало над челото на Кларънс, се избистри изцяло, щом чу това. Той погледна към Уорик въпросително, питайки се дали смее да го приеме.

— С разрешението на милорд Уорик ще бъда много щастлив да видя това нещо. Всъщност тъкмо вчера му описвах доспехите, които видях на тренировъчната ви площадка. Завидях им… Ваше Височество, това е щедър дар. Свят ми се завива!

Луи засия, като видя какво удоволствие се изписва по лицето на младежа.

— Върви, върви тогава, преди да съм се отказал или да съм сметнал колко ще ми струва. Последвай този човек тук и той ще те заведе при майстор Огюст. Няма да останеш разочарован.

Уорик кимна леко, когато Кларънс се обърна въпросително към него.

— Не се притеснявай — успокои го. — Ще разбера откъде идва проблемът в тази работа — и усети, че се усмихва. Ентусиазмът му беше заразителен, а и подаръкът наистина бе разкошен.

Щом вратата зад Херцога на Кларънс се затвори, Луи се настани отново на стола си с права облегалка. Уорик се обърна към него с въпросително повдигната вежда и той се позасмя.

— Да, милорд, сметнах, че ще е по-добре да разсеем младото момче през следващия час. О, той ще си получи доспехите — а майстор Огюст е гений, — но това няма да е защото вашият крал тъй ловко ви е използвал само за да получи по-добри условия. Има и друг въпрос, нещо, на което исках да бъда свидетел.

Англичанинът се смръщи объркано, а крал Луи направи знак на канцлера Лалонд, който от своя страна направи жест към други врати в отсрещния край на залата. Уорик имаше чувството, че е застанал в сърцето на някакъв кошер, като всяка врата се отваряше нататък към онова, което крал Луи искаше да му покаже, или се затваряше за друго, което искаше да прикрие. Независимо от добрата воля на краля, той вече бе станал свидетел на яростта и изострения интелект на този мъж. И нямаше да се отнесе с лека ръка към него…

Замръзна на място и ръката му се спусна към бедрото, където обикновено висеше мечът му. Бяха му го отнели още на входа, разбира се, въпрос на най-обикновена учтивост в един чуждестранен кралски двор. Пръстите го сърбяха за оръжието и той се сети за тънкия кинжал, който криеше под препаската си. Можеше да стигне до него за миг, ако се наложеше.

Дери Бруър премина през вратата. Ходеше с помощта на тежък бастун, който завършваше с топка там, където ръката му го захващаше, и приличаше повече на боздуган, отколкото на подпора за куцащ крак. Уорик усети, че част от напрежението му се изпарява, като забеляза, че той влачи крака си и е загубил едното си око. Опита се да не показва неудобството си, докато тази залитаща фигура прекосяваше излъскания под, а накрая застана до него. Шпионинът бе облечен в кафява кожена връхна дреха над туниката си и кремав клин от качествена, плътна вълна, която да пази старите му кости.

Уорик се изпъна несъзнателно, решен да не показва страх, да не се чувства заплашен. Осъзна, че се страхува, макар да се бореше да го прикрие. Този мъж беше негов враг. Усещаше парещия поглед на френския крал, който наблюдаваше тази среща с безсрамно вълнение.

— Добро утро, милорд Уорик — рече Дери. — Ще ме извиниш, че не се покланям с този мой старчески крак. Доста бой отнесе. Вече минаха няколко години, но белезите все още стягат.

— Какво искаш, Бруър? Чудя се какво си мислиш, че имаш да ми казваш?

— Крал Луи беше много мил, Ричард. Помолих го първо аз де се срещна с теб, да не би да решиш да извадиш онзи малък кинжал до гърдите си и да го размахаш. Преди да рискувам да въведа своята господарка в твое присъствие, нали разбираш?

Уорик се сепна поразен и остана застинал. Усещаше ножа, притиснат към кожата под ръката му; кожената му кания бе овлажнена от пот.

— Кралица Маргарет ли? — попита той, давайки й титлата от миналото, макар че с това накара Дери да се усмихне.

— Не мисля, че ще пощурееш сега, нали, Ричард? Всичко, което тя иска, е да попита за съпруга си. Толкова ли е много? Говори се, че ти си отвел Хенри в килията му и че си го посещавал там. Ще позволиш ли на съпругата на един мъж да разпита за него, милорд?

Уорик знаеше, че Дери разбира тази много изкривена логика. Маргарет бе отговорна за смъртта на баща му. Тя бе наблюдавала екзекуцията на Йорк и Солсбъри, как прибират главите им, за да ги закачат на градските стени. Ако се съгласеше да говори с нея, той щеше да погледне същите очи, които бяха наблюдавали как главата на баща му се търкулва отсечена по земята. Трудно беше да се съгласи с подобно нещо.

— Ще ми окажете чест, милорд Уорик — продума зад гърба му крал Луи. Уорик се обърна наполовина, като държеше под око Дери Бруър. — Маргарет е моя братовчедка — продължи френският крал — и, ето, ти си тук в Париж. Тя, естествено, е под моя закрила. Изглежда ми грубо да не изпълня молбата й, нали разбираш?

Уорик се зачуди. Да го информират за поредното унижение, на което го подлага крал Едуард — а после да се срещне с врага си, всичко това в рамките на минути. Зачуди се колко ли часа планировка е изпуснал, че да го доведат на това място в точно този отрязък от време. Той сви рамене в отговор към Дери Бруър.

— Нека да влезе тогава. Можеш да ми вземеш кинжала, ако желаеш. Аз не търся отмъщение от жени, мастър Бруър, макар че ми се ще да ти отнема този бастун и да те насиня с него.

— С удоволствие, милорд Уорик, ако пожелаеш да опиташ — захили се Дери, с което показа, че половината му зъби ги няма. Очевидно е бил пребит с необичайна жестокост. Въпреки това изглеждаше силен, ръката му върху топката на бастуна бе изпъстрена с изпъкнали вени. Само изкривеният крак и празното му око показваха, че е страдал.

Маргарет влезе без почести и слуги, прекосявайки помещението енергично, облечена в тъмносиня рокля, чийто шлейф се влачеше по пода зад нея. Не беше онази съсипана фигура, която той си бе представял; стоеше с изправен гръб и блестящи очи. Голямата изненада представляваше младежът до нея, тъмнокос и строен в талията, с широки рамене. Едуард Уестминстър вдигна глава за поздрав и Уорик реши, че синът й е около четиринайсет, може би петнайсетгодишен. Той вече беше по-висок от майка си и нещо във вида му подсказваше, че е добър с меча. Осъзна, че е силно впечатлен.

— Благодаря, че се съгласи, Ричард — рече Маргарет.

— То е от възпитание към домакина ми, нищо повече — отвърна Уорик. Но без да иска, леко сведе глава и това я накара да се усмихне.

— Съжалявам, че загуби баща си, Ричард. Честна дума. Аз стоях срещу Йорк, а той остана с приятеля си, но никога не съм била враг на вашия род.

— Не мога да ви повярвам, милейди.

За негова изненада Маргарет обърна глава настрани, сякаш я беше зашлевил.

— Все още си спомням, когато ти и аз бяхме на една и съща страна, Ричард, срещу Джак Кейд и бунтовниците му. Помниш ли? Вярно е, че сме служили на врагове, но не вярвам самите ние винаги да сме се мразили.

— Ах, господа, милейди — обади се крал Луи и стана, — прислужникът ми, който сега ми прави странни знаци като малко дете, е приготвил за нас малък обед — и кралят тръгна преди тях надолу. — Ако имате достатъчно смелост, подозирам, че ще открием някое ястие, което да удовлетвори дори това чудо на природата — прословутия английски вкус. Последвайте ме!

 

 

— Какво щях да правя без теб? — прошепна Едуард и зарови лице между гърдите на жена си. — Без тях?

Горещият му дъх я погъделичка и тя изписка и го избута назад от закръгленото си коремче.

— Щеше да си се облякъл още преди час — отговори тя. Превъртя се върху леглото и застина, като видя там мастифа, който я чакаше търпеливо, огромното черно-бяло куче, което бе достатъчно високо, та цялата му глава да стърчи над ръба на леглото, втренчено в нея.

— От колко време си там, Бийди? Хайде, махай се, навън!

Тя се обърна към съпруга си, който седеше на края на леглото, протегна ръка към рамото му и го прегърна.

— Без мен нямаше да забележиш как те бяха хванали яко онези Невил. Аз го видях веднага, като страничен наблюдател. Във всеки дом, във всяка благородническа линия.

— Точно както ти избута напред твоите Удвил — подкачи я Едуард.

Тя духна с устни и от тях излезе неприятен звук, който го накара да се засмее.

— Ние просто подкастрихме лозата, преди тя да те задуши, това е всичко! Но както и да го погледнеш, не е същото. Моето семейство са стабилни хора от село, не са като тези лукави мошеници и конспиратори. Ние разбираме от животни, така както разбираме от хора, докато тези Невил, ами, те са дори по-хитри, отколкото си мислех първоначално. Предполагам, че след време щяха да са те обградили и заклещили като бик в кошара, да не можеш да виждаш над оградата дори съседната ливада.

Тя прокара ръце по широките му рамене и пак се възхити на силата им, придобита от цял живот боравене с меч и боздуган. Мускулите му се свиваха под допира й и всеки един мърдаше под дланта й, докато накрая цялото му тяло се загърчи от вниманието й. Той се пресегна за ризата си и се облече.

— Не съм сигурен за Джон Невил, Елизабет. Той с нищо не ми е навредил и е доста подло да му отнема онова, което смята за най-ценната награда на света.

Елизабет изведнъж седна изправена и с ръка пред гърдите изтегли коленете си нагоре.

— Не става дума за вреди тук, Едуард, а за баланс, както говорехме досега. Невилови са все още твърде силни, тъй че политиката на трона е винаги такава, че да ги облагодетелства повече от теб самия или пък Англия. Не съм молила да назначаваш някой Удвил за канцлер, а само да откажеш тази важна роля да се изпълнява от архиепископа, с неговата лоялност към семейството му и Рим.

— Той не се опълчи, както ти очакваше — прошепна Едуард. — Съгласи се смирено като агънце.

— Убедена съм, то е, защото си завел там силни мъже и си го открил само с неколцина слуги. Какъв избор е имал тогава, освен да предаде кротко печата? Не, хубаво направи, поправи злото. Ти произхождаш от рода Йорк. Ако сега ги поокастриш, синовете и дъщерите ти няма да трябва да се изправят пред друга гражданска война след трийсет години, нито пък внуците ти след това. Ще намерим баланса отново и няма да има отделно семейство, което да е по-силно от другите — освен твоето.

— Семейство Пърси поддържаха крал Хенри, знаеш го. Ако аз измъкна техния наследник от кулата и го сложа на мястото на Нортъмбърланд, може за нищо да превърна Джон Невил в свой враг.

— Кралят на Севера ли? Така го наричат. От Нортъмбърланд онзи Невил контролира целия Север — с брат си Джордж, архиепископа на Йорк — от границата с Шотландия до река Трент. Сега виждаш ли картинката? Не можеш да управляваш в половин страна, Едуард! Родовете Пърси и Невил се бият помежду си от няколко поколения насам. Има хора, които твърдят, че цялата тази война е причинена от тяхната фамилна вражда. А ти даде Нортъмбърланд на Невилови. Любов моя, сърцето ти е широко. Доверчив и щедър си — повече, отколкото трябва за един мъж, за един крал. Нортъмбърланд е твърде ценна хапка.

— Може би мога да го направя маркиз? — рече той замислено. — Не се използва често, но е велика титла. Малка компенсация, че губи Нортъмбърланд.

— В Англия не може да има двама крале — каза тя. — Най-много от всички ти би трябвало да чувстваш това в костите си. Боя се за бъдещето, ако позволиш на рода Невил да пусне корени на север.

Едуард махна с ръка, уморен от аргументите й.

— Достатъчно, достатъчно. Ще го обмисля, за да има мир. Аз просто… Невилови са ми служили добре.

— Те са служили на собствената си кауза — прошепна Елизабет. Претърколи се настрани и простена заради бременността. — Уф! Тази вечер ще трябва да се задоволиш с прислужниците, любов моя. Много ми тежи вече това дете.

Едуард кимна, потънал в мисли, подпрял брадичка в дланта си.