Кон Игълдън
Кръвна връзка (16)

14.

Едуард вдигна половината от кръглия сребърен печат, който тежеше върху дланта му. С нокътя на палеца си изстърга останало петънце от червен восък и го запрати във въздуха. Около него бяха подредени дузина продълговати маси, целите затрупани от призовки за военна повинност, адресирани до рицари и лордове. Трийсет и две графства и десетина града щяха да получат тези свитъци пергамент, които изискваха от най-добре въоръжените мъже в страната да отговорят на призива на новия крал.

Едуард се усмихна, щом четиримата носители на Големия печат се пръснаха да изпълняват задачите си. Мангалите даваха достатъчно топлина, за да накарат всички да се изпотят. Един от мъжете разбъркваше голям казан с восък с цвета на кръв, докато други двама се грижеха за по-малки съдинки с гореща вода, която вреше около глинени делви. Щом восъкът се разтопи, те вдигнаха делвите с парцали, навити около дръжките им, и склониха глави, за да покажат, че са готови.

Едуард ги подкани с жест, като разсече въздуха с ръка.

— Продължавайте.

— Ваше Величество, няма нужда да… Ние имаме, ъъ… — единият се изчерви и се вторачи в краката си.

— Не, ще го сторя. Първият ми кралски печат заслужава да го поставя лично.

Слугата преглътна и заедно с другарите си приближи към обръча от маси. Едуард постави върху тях печата и двамата мъже бързо пристъпиха напред. Единият отля точно необходимото количество восък в сребърния калъп, докато другият сложи златна панделка и разля диск от восък върху свитъка, за да подготви повърхността. Това беше дело на експертни ръце и очи и Едуард ги наблюдаваше впечатлен, после обърна втвърдяващия се печат, преди восъкът да стане прекалено твърд. Чака, както му се стори, векове, докато носещите печата се суетяха около веществото, което управляваше живота им.

Един от тях отстрани сребърните половинки, оставяйки идеален отпечатък на Едуард, седнал върху трона с кралския скиптър. Майсторът ювелир в съкровищницата на Тауър му го беше отлял предната вечер и той само можеше да му се чуди и мае, докато служителят чистеше печата и го пусна в съд с ледена вода, за да подпомогне процеса.

— Хайде пак — рече Едуард и погледна към пръстена от бял плат.

— Ще взема готовия, Ваше Величество, ако ми разрешите — каза Уорик зад гърба му.

Едуард се обърна с усмивка на уста и направи знак на другия да му го предаде.

— Странно е да видя лицето си от восък — каза му Едуард. — Все още ми е трудно да повярвам. Толкова бързо се разви всичко.

— И още се развива — добави Уорик. — Осемдесет конници чакат, готови да отнесат призива ти докъдето трябва. Норфолк е навън и събира рицари, прокламира новия крал и рода Йорк на трона.

Едуард кимна. Движеше се с носещите на печата и още веднъж обърна сребърния калъп. Загледа се в образа, оставен във восъка, и заклати невярващо глава.

— Добре. Засега това е достатъчно, господа. Можете да продължите без мен, докато всичко е подпечатано. Милорд Уорик ще ги отнесе.

Четиримата подчинени се поклониха ниско, притиснали съдовете и сребърните пособия към гърдите си. Едуард избута една от масите, за да излезе от обръча, като придвижи масивната дъбова мебел само с една ръка.

— Преди една нощ бях обявен за крал — рече той. — Резултатът от това май е, че всички други имат да вършат хиляди неща, докато аз седя тук и си играя с восък. Нима можеш да го отречеш?

Уорик се засмя, макар че гласът му заглъхна веднага щом видя как в очите на Едуард проблясват опасни искри. Далеч от факлите и масите новият крал сякаш се бе извисил на ръст.

— Май трябва да се заемеш с осигуряването на пирони и сатъри, а също и на осолена риба — отвърна Уорик. — Мъжете идват непрекъснато, но имаме нужда от оръжия, храна — един куп неща, за да могат те да излязат на бойното поле. Днес от твое име взех назаем четири хиляди паунда и чакам да дойдат още от Светите места.

Едуард подсвирна тихо, после сви рамене.

— Дали и това ще бъде достатъчно? Естествено, искам най-добрите стрелци, но трябва да взема и хора от града. Онези, които не могат да използват лък, ще имат нужда от добри брадви, щитове, ризници и ками.

— Имаме и кралската съкровищница — добави Уорик. — Мислех да взема каквото ни е необходимо, но ако се стигне дотам и последствията нямат значение, бихме могли да отмъкнем кюлчетата.

Едуард вдигна ръка, вече уморен от подробностите.

— Не и до самия край. Не искам да ставам крадец. Прави всичко друго, милорд Уорик. Сложи името ми под доживотните спестявания на всички евреи в Лондон, ако искаш. Ако зависеше от мен и имах нужните мъже, още днес бих тръгнал на север. Но ти все искаш да отлагаме. Задържаш ни.

В раздразнението си Уорик затвори очи и младият крал се смръщи, разбрал реакцията му, преди да отговори.

— Да, да. Трябва да изчакам — защото баща ми заедно с твоя са се втурнали необмислено на север. Тези двама приятели били прекалено нетърпеливи да сразят враговете си. Да, разбирам.

Само за миг той вдигна глава, борейки се със скръбта, която накара дъхът му да трепери в гърдите. Неспособен да се довери на гласа си, тупна Уорик по рамото, като го накара да залитне.

— Тези военни призовки са искрата, Едуард — тихо промълви Уорик. — Ние ги разпращаме, за да дадем началото на огромен пожар из цялата страна — клада на всеки хълм, която ги призовава. Трийсет и две графства, от южното крайбрежие до река Трент.

— Не е ли и по-далеч?

— Отвъд Линкълншир ли? Не си направих труда. Кралицата си има нейните северни лордове. Цялата й подкрепа е там. Те вече са избрали нейната страна.

Едуард се замисли и поклати глава.

— Изпрати само още едно приканване. На Нортъмбърланд, същото като на всички останали. Изпрати го до шерифите там, все едно семейство Пърси не е предпочело да защитава един безумен, слабосилен крал и неговата жена французойка.

— Семейство Пърси никога няма да се присъединят към нас — рече Уорик.

— Не, но ще са получили предупреждението си. Те започнаха тази война. Аз ще я спечеля в директен сблъсък, заклевам се върху Светия кръст. Нека да знаят, че идвам и че не се боя от тях — Едуард сключи ръце зад гърба си и се приведе до височината на Уорик. — Имаш още седмица, за да събереш армия. След това потеглям. Ако трябва и сам. Но по-добре ще е с трийсет или четирийсет хиляди, нали? Да. По-добре да имаме достатъчно мъже, за да довършим вълчицата веднъж и завинаги. Ще си взема обратно тези глави, Уорик, от Микългейт в Йорк. Ще ги снема и, да, ще намеря други, с които да ги заменя.

 

 

Маргарет яздеше сива кобила, а синът й беше до нея, наместен върху един сънлив стар боен кон. Огромните тълпи, които поддържаха крал Хенри, се бяха пръснали край град Йорк във всички посоки, настанени по домовете на всеки околен град или село. Официалният лагер беше южно от града, там, където пътят за Лондон пресичаше село Тадкастър. Това бе и сборното им място, където мъжете идваха пеша или на кон през разораните поля, за да се присъединят към рода Ланкастър и да се сражават за него. Чиновници и писари проверяваха имената за заплащане и раздаваха брадвички и първобитни секири на всички, които нямаха нищо.

Докато кралицата превеждаше сина си през обграждащите ги знамена и палатки, стрелци с лъкове и воини с брадви, стотици коленичеха при тяхното преминаване. Шестима рицари водеха жребци в доспехи край майката и сина. Знамената, които се вееха зад тях, показваха трите кралски лъва, както и антилопата на Хенри и червената роза на Ланкастър. Маргарет искаше символите да се виждат отдалеч, за да ги покаже на всички.

Всеки един от лордовете й се бе заел със стотина задачи, или поне така изглеждаше. Логично беше съпругът й да язди до нея, да се показва на насъбраните тълпи. Баща му със сигурност би сторил това, би влязъл във всеки лагер, за да говори с всички капитани и с мъжете, които щеше да моли да дадат живота си за него. Така се говореше. Но съпругът й се бе оттеглил в своя собствен мирен свят на молитви и размишления, далеч от опасностите, с които тя се сблъскваше вместо него. В добрите си дни Хенри събираше енергия да се надигне и да обсъжда някой наболял морален проблем с епископа на Бат и Уелс. Понякога той дори успяваше да притесни бедния старец с познанията си. Но не можеше да язди отпред, за да направи преглед на армията си, която опъваше палатки и наостряше оръжие, готова да отдаде живота си в негова чест.

Заела мястото на съпруга си, Маргарет им показваше сина си Едуард. На седем години той представляваше малка фигурка, кацнала върху широкия гръб на бойния кон. Но яздеше гордо, с изправен гръб, и оглеждаше лагерите със спокоен поглед.

— Колко са много, майко! — извика с такава гордост, че сърцето й се сви.

Както Съмърсет, така и Дери Бруър твърдяха, че у него несъмнено тече кръвта на дядо му, войнствения крал и победител при Аженкур. Маргарет все още търсеше следи от слабостта на баща му, но не ги намираше. Тя се прекръсти и прошепна молитва към Светата Дева, защото и тя беше майка и щеше да разбере най-добре страховете й.

— Дошли са, за да се опълчат на предателите, Едуард, да накажат злите хора от Лондон.

— Онези, които не ни отвориха портите ли? — попита той и стисна устни при спомена.

— Точно те, да. Те ще дойдат, настървени и гневни, но ние тук имаме такава огромна армия, каквато не съм виждала досега. Може би е най-голямата, която някога е влизала в битка.

Тя внимателно дръпна юздите и спря кобилата, обръщайки се към сина си.

— Научи знамената, Едуард. Тези мъже ще стоят с теб, когато пораснеш. Ако ги помолиш. Когато станеш крал по Божията воля.

При тези думи лицето на сина й мигом светна и тя се разсмя от неподправеното му удоволствие, протегна ръка към главата му и разроши русата му коса. Едуард се смръщи и я отблъсна.

— Не пред моите лордове, майко — изръмжа, почервенял.

Високият му дух я накара да се колебае между яростта и задоволството с длан, вдигната пред устата.

— Много добре, Едуард — промълви с малко тъга.

— Аз ще ги помоля да ме следват, когато порасна — продължи той, мъчейки се да разчупи внезапната скованост на тялото й. — Те не бива да ме възприемат като момче.

— Но ти си момче. И то моята най-голяма радост, моето сладко сладкишче, което мога да стискам до смърт, ако видя, че се мръщи. Направо ми иде да ти отхапя ушичките, Едуард — той й се присмиваше с присмехулни стенания, докато не чу, че тя произнася името му на френски. Тогава поклати глава.

— Мама̀, това не е моето име. Аз съм Едуард от Уестминстър, принц на Уелс. И ще бъда крал на Англия — и на Франция. Но аз съм англичанин и в кръвта ми тече прахта от зелените хълмове на Англия… и нейният ейл.

В отговор тя го изгледа студено.

— Чувам гласа ти, Едуард, но чувам и думите на Дери Бруър. Не е ли така?

Той се изчерви неудържимо и погледна настрани. Тя видя как изражението му се променя и погледна в същата посока. Не беше сигурна дали изпита раздразнение, или облекчение, когато видя как старата, подпухнала от артрит кранта на Дери Бруър галопира към тях, цялата копита и крака. Какъв скапан ездач!

— Мастър Бруър! Синът ми току-що ми заяви, че в кръвта му тече прахта от зелените хълмове на Англия.

Шпионинът засия в широка усмивка и доволен се обърна към Уелския принц.

— Точно така си е, милейди. И водата на английските ручеи е в кръвта му също. Той ще ни накара всички да се гордеем с него, не се и съмнявам — гласът му заглъхна, щом осъзна, че Маргарет не се усмихва при тази идея. Дери сви рамене, вместо да спори. — Баща му е крал, милейди. Дядо му беше може би най-великият боен крал, когото сме познавали. Някои биха казали, че това е Едуард Трети, но не и тези от нас, които познават наистина стойностните неща — Хенри от Аженкур беше човекът, когото да следваме.

— Разбирам. И у сина ми не тече никаква френска кръв, така ли?

Дери изстърга петно кал от ухото на коня си, преди да отговори.

— Милейди, достатъчно деца съм видял, та да знам, че майката е много повече от просто съд, градина за семената, както казват някои. Виждал съм червенокоси майки и до едно всичките им деца се раждаха с морковена косица. Утробата сигурно облъчва бебетата отвътре, не отричам това. Въпреки всичко Едуард е принцът на Англия. Ако е рекъл Бог, един ден ще стане крал. Той е отгледан с английско месо и е изучил английското възпитание. Пил е ейл и вода, и вино от гроздето на тази земя. Има хора, които виждат стойността на това. Има хора, които биха казали, че това го прави благословен и над всички останали народи, милейди. А някои, разбира се, не са на това мнение. Предимно французи.

Той й се захили и Маргарет силно зацъка с език, като обхвана с погледа си огромния лагер.

— Не ме търсеше, за да обсъждаме кое е английско, нали, мастър Бруър?

Той сведе глава, доволен, че е готова да остави спора настрана.

— Момчета, ще заведете ли принца да види оръдието? Чух, че капитан Хауард ще изпитва два топа на колела днес. С големи каменни топки, колкото ръката ми. Не капитан Хауард…

Спря, щом осъзна, че Маргарет е вече раздразнена. Тя махна с ръка да даде разрешение и синът й пришпори коня си заедно с двама от знаменосците, възвестявайки по този начин името и кръвта си с разделените на четири английски лъвове и френски лилии.

Дери го наблюдаваше как се отдалечава и по лицето му грееше привързаност.

— Прекрасно момче, милейди. Не бива да се боите за него. Само ми се ще да имаше и една дузина братя и сестри, за да се подсигури продължението на рода.

Сега беше ред на Маргарет да се изчерви, затова тя смени темата.

— Какви са новините, мастър Бруър?

— Не исках синът ви да чуе, милейди. Но вие трябва да знаете. Едуард Йорк се е провъзгласил за крал в Лондон. Един от моите мъже едва не се погуби, за да донесе дотук новината.

Маргарет се извърна и застана с лице към него, а челюстта й увисна от изненада.

— Какво искаш да кажеш, Дери? Как може да се е провъзгласил крал… Съпругът ми е кралят!

Дери се сепна, но се насили да продължи.

— Баща му стана официалният наследник на трона, милейди. След време щяхме да поправим това, но, изглежда, синът се е възползвал и се е спазарил за нещо по-голямо. Той има… ами, като че ли има доста сериозна подкрепа, милейди. Лондон направи избора си, когато държа портите си затворени за нас. Сега лондончани трябва да го подкрепят — а това означава злато и хора, и власт, която идва от Уестминстър, от абатството — тронове и скиптри, кралската съкровищница.

— Но… Дери, той не е кралят. Той е изменник и узурпатор, просто едно момче.

— Моят пратеник разказва, че е гигант, милейди, който сега носи корона и свиква войници и наемници в името на краля.

Дери видя, че лицето й пребледня, както бе седнала с отпуснат гръб. Сърцето му се сви заради нея, боеше се, че ударите ще й дойдат твърде много.

— Единствената добра новина, милейди, е, че вече всички преструвки са захвърлени. Няма да има повече лъжи. Много мъже, които са стояли настрана и са чакали, сега ще дойдат при вас. Армията е вече по-голяма от всяка друга, която съм виждал през живота си. И ще нараства, защото мъжете на Севера ще прииждат да защитават истинския крал от предателите.

— И тогава ние ще ги разбием? — едва чуто попита тя.

Дери кимна и протегна ръката си, макар да я отпусна, преди да посмее да я докосне.

— Няма да преувелича, ако кажа, че имаме почти четиресетхилядна армия, милейди, със здрава сърцевина от бойци и стрелци.

— Виждала съм как се разпокъсват армии, мастър Бруър — рече Маргарет тихо. — Няма нищо сигурно, след като засвирят роговете.

Дери преглътна, почувства се раздразнен. Имаше поне дузина важни неща за вършене и да утешава Маргарет не беше сред тях. Същевременно усещаше как сякаш го обхваща възбуда. Като че имаше нещо във вида на една плачеща красавица, което повдигаше духа му. Зачуди се какво ли би било да притисне силно устата й със своята, после се сепна и насили мисълта си обратно в по-безопасно русло.

— Милейди, трябва да си върша работата. Не може да има двама крале. Онова, което Едуард е сторил, е да ни подтикне към схватка, докато остане само един.