Кон Игълдън
Кръвна връзка (3)

1.

— Прекаляваш, Бруър! — сряза го Съмърсет и вдигна лице срещу вятъра, яхнал коня си. — „А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб“, нали така? Columna nubis?, ако си знаеше урока от „Изход“. Черни нишки във въздуха, Бруър! Така Всемогъщият всява ужас сред онези, които биха могли все още да ни се опълчат. И в това няма нищо лошо. — Младият херцог се обърна и погледна през рамо към мръсните коловози, които изникваха зад тях. — Мъжете трябва да са нахранени: в това се състои цялата работа. Какво представляват няколко села сега, след всичко, което сме постигнали? Бих опърлил в черно цялото небе, ако това означаваше, че момчетата ще са добре нахранени. Е? Все едно, в този студ човек би си помислил, че с удоволствие ще приемат един хубав огън.

— И все пак новината ще ни предхожда, милорд — каза Дери Бруър, без да обръща внимание на грубата закачка.

Стараеше се да е любезен, макар че стомахът му сякаш се беше залепил за гръбнака и стържеше от глад. В подобни моменти му липсваше бащата на Съмърсет заради деликатността и разбирането му. Синът беше достатъчно бърз и умен. Но я нямаше дълбочината. На двайсет и пет години Хенри Бофорт притежаваше някаква войнишка самоувереност, която другите обичаха да следват. От него би излязъл чудесен капитан. За жалост, той беше единственият главнокомандващ на армията на кралицата. Имайки това предвид, Дери още веднъж се опита да го убеди.

— Милорд, достатъчно лошо е, че съгледвачите ни тичат на юг с вестта за смъртта на Йорк, докато ние спираме за провизии във всеки град. Влизаме в схватки, за да грабим и убиваме, и мъжете изразходват целия си ден, за да ги догонват — докато местните момчета тичат да предупредят следващото село по пътя ни. Все по-трудно намираме храна, милорд, след като онези, които предпочитат да си пазят провизиите, ги крият. И съм убеден, че знаете защо мъжете правят палежи. Ако така прикриват престъпленията си във всяко село, което сме отминали, ще вдигнем цялата страна на оръжие, преди дори да сме видели Лондон. Не мисля, че такива са ви намеренията, нали, милорд?

— Сигурен съм, че можеш да убедиш човек да продаде и собствените си деца. Не се съмнявам, Бруър — отвърна Съмърсет. — Като че ли винаги имаш приготвени добри аргументи. Но си бил твърде дълго човек на кралицата — Съмърсет бе толкова уверен в собствения си ранг и сила, че дори не се замисли, преди да добави към думите си някакъв обиден подтекст. — Да, в това е проблемът, мисля. Има време за дългосрочните ти планове, Бруър, със сигурност, за твоя… френски шепот. Може би щом стигнем в Лондон. Не се съмнявам, че ще ни накараш да чакаме търпеливо на всички местни тържища, да се пазарим и да просим за купичка яхния или пък за някое петле. И ще ни гледаш как гладуваме — гласът му се засили, за да го чуят и яздещите редици около тях. — Днес е ден на тези мъже, разбираш ли? Виждаш нашите момчета как маршируват на юг — цели километри широки са редиците от стрелци и наемници, току-що победили в битка. С приготвено за бой оръжие. Виж, погледни ги, страхотно сражение преживяха. Виж колко са горди!

Гласът му, извисяващ се в кресчендо, изискваше отговор и мъжете около тях подкрепиха с викове думите му. Съмърсет имаше доволен вид, когато отново се обърна към Дери Бруър.

— Пуснаха им кръв, Бруър. Те победиха враговете си. Сега ще ги храним с червено говеждо и агнешко, и ще ги пуснем на воля из Лондон, разбираш ли ме? Ще накараме граф Уорик да доведе крал Хенри и най-смирено да иска прошка за всички неприятности, които ни е причинил.

Съмърсет се изсмя при тази мисъл, завладян от собствените се фантазии.

— Казвам ти, ще поставим света на място. Разбираш ли, Бруър? И ако момчетата полудуват в Грантам и Стамфорд или Питърбъроу, или пък Лутън, какво значение има? Ако, когато видят, вземат и отнесат пушените зимни бутове, какво пък, може би собствениците им трябваше да са с нас, да се борят с Йорк? — Той се сети да сниши гласа си до шепот и продължи: — Ако прережат някое друго гърло или отнемат девствеността на няколко селски моми, сигурно кръвта им ще се подпали още повече. Ние сме победителите, Бруър, и ти също си сред нас. Веднъж поне оставѝ кръвта си да закипи, без да помрачаваш всичко със страховете и плановете си.

Дери изгледа младия херцог, като едва прикриваше гнева си. Хенри Бофорт беше очарователен и красив — и можеше да говори с разпалени тиради, само и само да подчини някого на волята си. Въпреки това беше толкова млад! Съмърсет почиваше и се хранеше доволно, докато градовете, принадлежали на йоркския херцог, биваха изгаряни до основи. Грантам и Стамфорд бяха напълно сринати и Дери бе станал свидетел на ужаси из улиците им, не по-малко жестоки от онези, които бе видял във Франция. Чувстваше се разгневен, че този млад благороден фукльо го убеждаваше, че мъжете заслужават наградата си.

Дери погледна напред към мястото, където яздеше кралица Маргарет, загърната в тъмносиня наметка, със сведена към граф Пърси, с когото разговаряше, глава. Седемгодишният й син Едуард яздеше понито си от другата й страна. Светлите му къдрици висяха, сякаш посърнали от умора.

Съмърсет улови погледа му и се усмихна с вълча усмивка, уверен в младостта си в сравнение с по-възрастния мъж.

— Кралица Маргарет иска да си върне съпруга, мастър Бруър, а не да слуша твоите мекушави страхове за поведението на мъжете. Може би трябва да я оставиш да бъде кралица, а? Един-единствен път поне?

Съмърсет си пое дъх дълбоко, за да отметне глава назад и да се изсмее гръмко на собствената си шега. През това време Дери протегна ръка, обгърната с ръкавица, към ботуша му и сграбчи шпората, после я издърпа. Херцогът с вик изчезна от другата страна на коня, което пък накара животното да заприпка напред-назад с отпуснати юзди. Единият крак на херцога сочеше почти директно към небето, докато самият той се бореше неистово да се върне обратно на седлото си. В няколко шеметни мига главата му се тресеше отпусната между краката на коня и се радваше на прекрасна гледка към разлюлените отдолу конски гениталии с вид на кожена торба.

— Внимавайте там, милорд — извика Дери, като пришпори собствения си кон, тъй че да стопи малкото разстояние помежду им. — Пътят е много неравен.

Най-много се ядосваше на себе си, че си е изпуснал нервите, но все пак беше бесен и на херцога. Източникът на сила за Маргарет, на голяма част от нейния авторитет, беше в това, че правото е на нейна страна. Цялата страна знаеше, че крал Хенри е в плен на Йоркистката фракция, до един предатели. Хората изпитваха съчувствие към кралицата и малкия й син, принудени да се скитат из страната и да търсят подкрепа за каузата си. Може да беше романтична гледна точка, но тя беше убедила прекрасни мъже като Оуен Тюдор и бе довела армии на бойното поле, които иначе щяха да си останат у дома. И накрая тя им беше донесла победата, а родът Ланкастър започна да се издига след толкова години, прекарани с лице, притиснато в калта.

Да се остави една армия от шотландци и северняци да убива, изнасилва и плячкосва по пътя си към Лондон, не би помогнало на каузата на Маргарет, нито пък би довел и един нов войник в нейната войска. Да, всички бяха прясно опиянени от триумфа си, полупияни от успеха. Бяха видели как Ричард Плантагенет, херцог на Йорк, е принуден да падне на колене, как го посичат. Бяха видели как отнасят главите на най-могъщите им врагове, за да ги набучат на шиповете по стените на град Йорк. Петнайсет хиляди мъже, които, след като бесовете и дивата паника на битката се бяха уталожили, все още си кътаха победата като монети в кесия. Десетгодишната борба бе приключила и Йорк бе загинал на бойното поле с провалени амбиции. Победата беше всичко, извоювана много трудно. Мъжете, които бяха оголили врата на Йорк за острието, очакваха награда — храна, вино и златни олтарни чаши, всичко, което им изпаднеше по пътя.

Зад Бруър колоната се размиваше в мъгла, стигаше по-далеч, отколкото окото можеше да види в този зимен ден. Шотландци с голи крака вървяха редом с дребни уелски стрелци и високи английски мечоносци, всичките изпосталели, с изпокъсани наметки, но въпреки това в движение, горди.

На четирийсетина метра назад младият херцог Съмърсет, поруменял, бе възвърнал равновесието си върху седлото с помощта на един от мъжете си. И двамата се облещиха гневно на Дери Бруър, когато той докосна челото си в знак на фалшиво уважение. Бронираните рицари винаги вдигаха забралото, когато господарят им минаваше край тях, за да покажат лицата си. И този жест бе станал нещо като поздрав. Дери виждаше обаче, че той не намали гнева на възгорделия се млад мъж, когото бе изхвърлил от седлото. Още веднъж прокле невъздържаността си, такъв неконтролируем изблик на гняв, който го заливаше изцяло и внезапно и го принуждаваше да избухне, без дори за миг да се замисли. Това винаги му е бил недостатъкът, макар че, наистина, да пренебрегнеш всяка предпазливост, можеше да ти донесе огромно удовлетворение. Но беше твърде стар за това, помисли си. Ако не внимава, някое по-младо петле ще вземе да го погуби.

Дери почти очакваше другия да го нападне и да иска удовлетворение, но видя как другарят му настоятелно шепне в ухото му. В дребнавите схватки нямаше нищо достойно, не и за човек с положението на Съмърсет. Дери въздъхна. Знаеше, че следващите няколко нощи ще трябва да си избира много внимателно мястото за спане — и да избягва да ходи където и да е било сам. Цял живот се бе справял с арогантността на лордовете и беше твърде наясно с това как смятат, че е тяхно право, едва ли не най-основното им занимание, да търсят възмездие за някоя обида — открито или прикрито. По някакъв начин онези, които те обиждаха, трябваше да не се впечатляват, да се снишават и гърчат, доколкото могат, докато естественият ред на нещата се възвърне и някой ден ги откриеха пребити до безсъзнание или пък с отрязани пръсти и уши.

По някакъв начин търпението на Дери към подобни игри се бе изчерпало с възрастта. Той знаеше, че ако Съмърсет изпрати две яки момчета да го поотупат, в отговор някоя нощ сигурно щеше да му пререже гърлото. Ако Дери Бруър беше научил нещо в годините на война, то беше, че херцози и графове умираха със същата лекота като обикновените хора.

Тази мисъл му припомни образа на Съмърсет-баща, посечен на улицата в Сейнт Олбънс. Старият херцог беше истински лъв. Трябваше да го пречупят, защото не им се даваше.

— Господ да ти даде мир — промърмори Дери. — По дяволите. Добре де, заради теб няма да го закачам. Само дръж напереното копеле далеч от мен, може ли? — той вдигна поглед към небесата и пое дълбоко въздух, надявайки се душата на приятеля му да може да го чуе.

Усещаше миризмата на пепел и изгоряло във въздуха, която засядаше в гърлото му все едно го притискаше насмолен пръст. Пред тях съгледвачите им правеха нови и нови линии от дим и болка, измъкваха насила бутове и осолени глави от хамбарите или пък подкарваха пред себе си живи бикове, които колеха край пътя. В края на всеки ден колоните на кралицата достигаха най-далечните точки от очертаните през деня граници. Дотогава вече бяха изминали около трийсет километра и заради гледката на някое пърхащо петле, което сготвяха и после оглозгваха до кокалче, бяха готови да си затворят очите за още няколкото изгорени къщи или села, като всички грехове бяха прикривани от пламъците и саждите. Петнайсет хиляди мъже трябваше да ядат, Дери бе наясно с това, иначе армията на кралицата щеше да се стопи по пътя, да дезертира или пък да умира из зелените окопи. Въпреки това го тормозеше.

Той яздеше и гледаше навъсено по пътя, пресягаше се да потупа по врата Възмездие, първия и единствен кон, който някога бе притежавал. Поостарялото животно извърна глава и го загледа, очевидно търсеше морков. Дери му показа празните си ръце и конят загуби интерес. Отпред кралицата и синът й яздеха с още дузина лордове, все още вкаменени от гордост, макар че бяха изминали седмици от поражението на Йорк в Уейкфийлд. Походът на юг не беше някакъв устрем за отмъщение, а планирано придвижване на войски, като всяка сутрин се изпращаха писма до техни поддръжници и врагове. Лондон се намираше пред тях и Маргарет не искаше тихомълком да убият съпруга й, докато тя приближаваше.

Да си върнат краля жив, нямаше да е лесна задача, Дери беше повече от сигурен. Граф Уорик бе загубил баща си при замъка Сандъл. Земята все още бе замръзнала и нощите бяха дълги, тъй че скръбта на Уорик със сигурност беше още голяма, както и на Едуард, сина на Йорк. Двама гневни млади мъже бяха загубили бащите си в една и съща битка — а съдбата на крал Хенри се намираше в техните ръце.

Дери потръпна, като си спомни какво извика Йорк в момента на екзекуцията си: че са развързали ръцете на синовете им. Той поклати глава и избърса ледените сополи, които бяха прокапали върху горната му устна. Старата гвардия си отиваше от този свят, един по един. Онези, които останаха по местата си, не бяха със същото качество, поне доколкото Дери можеше да прецени. Най-добрите мъже вече бяха под земята.

Силни пориви на вятъра блъскаха стените на палатката, когато Уорик застана пред двамата си братя и вдигна чаша.

— За нашия баща — рече той.

Джон Невил и епископ Джордж Невил повториха думите му и отпиха, макар че виното беше студено, а денят — още по-студен. Уорик затвори очи, за да каже кратка молитва за душата на баща си. Около тях вятърът брулеше и плющеше по платното, все едно ги нападаше от всички страни, сякаш бяха в самия център на бурята.

— Кой луд тръгва на война през зимата, а? — каза Уорик. — Нищо не струва това вино, ама другото вече го изпихме. Поне ми остава радостта, че съм с вас, копелета проклети, и не ми трябва да се преструвам. Липсва ми старецът.

Възнамеряваше да продължи, но изневиделица връхлетялата го скръб сви гърлото му и гласът му се пречупи. Въпреки усилието да диша въздухът излизаше със свистене от дробовете му, докато накрая притихна и очите му изведнъж се замъглиха. С огромно усилие Уорик пое бавно дъх през зъби, после още веднъж, докато установи, че може пак да говори. През цялото това време братята му не продумаха.

— Липсват ми съветите му, любовта му — продължи Уорик. — Липсва ми гордостта му, та дори и разочарованието му от мен, защото поне го имаше, за да го почувства — другите двама се засмяха на думите му — беше нещо, което и двамата знаеха. — И сега всичко застина, нищо не може да се промени. Не мога и думичка да върна назад, нито мога да го уведомя за още нещо, което съм свършил заради него.

— Господ ще чуе молитвите ти, Ричард — рече брат му Джордж. — Отвъд това всичко вече е свещена мистерия. Греховна гордост е да мислиш, че би могъл да разбереш какви са плановете божи за нас — или за семейството. Не можеш, братко — и не бива да скърбиш за онези, които изпитват единствено радост.

Уорик се пресегна и сграбчи с любов епископа зад врата. За своя изненада установи, че думите му са го успокоили, и изпита гордост заради по-малкия си брат.

— Има ли новини от Йорк? — продължи Джордж Невил със спокоен глас.

От тримата братя Невил епископът сякаш бе приел смъртта на баща им най-спокойно, без признаци на гнева, който разяждаше Джон, или пък мрачната злоба, с която сутрин отваряше очи Уорик. Каквото и друго да им вещаеше бъдещето, то щеше да им се изплати заради всичките неприятности, цялата болка, на която бяха подложени.

— Едуард изобщо не пише — отвърна Уорик с видимо раздразнение. — Дори нямаше да знам, че е победил Тюдорите, ако не бяха собствените им опърпани бежанци, които моите хора залавят и разпитват. Последното, което чух, беше как Едуард Йоркски седи върху купчина умрели уелски стрелци и се напива до забрава заради смъртта на баща си и брат си. Не обърна внимание на съобщенията, които му изпратих, за да му кажа колко много се нуждаем от него тук. Знам, че е само на осемнайсет, но на неговата възраст… — Уорик въздъхна. — Понякога си мисля, че огромният му ръст само прикрива какво момче е още. Не мога да разбера защо се мотае още в Уелс да се отдава на скръбта си, докато кралица Маргарет е тръгнала срещу мен тук. Само за себе си мисли, за собствената си благородна скръб и за гнева си. Имам усещането, че изобщо не го е грижа за нас, за баща ни. Разберете ме правилно, момчета: казвам го само на вас и на никой друг.

Със смъртта на баща си Джон Невил беше придобил титлата барон Монтагю. Това издигане беше видно от богато украсеното му ново наметало, от плътната материя на клина и чудесните ботуши, взети на вересия от шивачи и обущари, които с доста по-лека ръка даваха на един лорд, отколкото на един рицар. Независимо от пластовете топъл плат, Монтагю погледна издутите стени на палатката и потрепери. Трудно бе да си представи, че някой шпионин би могъл да го чуе от воя на вятъра наоколо, но не му струваше нищо да бъде предпазлив.

— Ако бурята се засили още, палатката ще литне във въздуха и ще се понесе над армията като ястреб — рече Монтагю. — Братко, нуждаем се от това момче Йорк, независимо колко е млад. Седях до крал Хенри тази сутрин, докато пееше разни химни и песни под дъба. Знаете ли, че някой ковач му е сложил окови на крака? — Уорик вдигна замислено поглед и Джон Невил протегна напред длани, за да успокои с жест притесненията му.

— Не са окови, братко. Просто едно въже, за да го спънат, да не вземе нашият невинен крал да се запилее нанякъде. Говориш за това какво момче е Едуард, но той поне е прекрасно, силно момче, има си характер и действа твърдо. А този Хенри е ревливо дете, не бих могъл да следвам такъв човек.

— Тихо, Джон — рече Уорик. — Хенри е ръкоположеният крал, все едно дали е сляп, или глух, или куц, или… бавноразвиващ се. У него няма злост. Той е като Адам преди грехопадението; не, като Авел, преди Каин да го убие от завист и злоба. Като ми казваш, че са го вързали, слагаш срамно клеймо върху всички ни. Ще наредя да го освободят.

Уорик отиде до палатката и започна да дърпа връзките й, докато входното покривало не се отвори достатъчно, за да пусне вятъра вътре. В ъгъла някакви книжа се разхвърчаха като птици, след като се измъкнаха изпод оловната тежест, която ги притискаше.

Когато входът зейна, пред братята навън се разкри нощна сцена, която с лекота можеше да мине за картина на ада. Сейнт Олбънс се намираше точно на юг от тях. Преди града, в тъмнината, огрени от запалени факли, десет хиляди мъже работеха около това място и строяха защита в три огромни въоръжени групи. Огньове се виждаха във всички посоки, като звезди в небето, макар че отдаваха мрачна светлина. Дъждът падаше над тази маса от хора на приливи и сякаш раздаваше мокри плесници, доволен от тяхната нищета. Шумът му бе заглушен от виковете на мъже, приведени под тежестта на греди, подкарали мучащи волове, които теглеха каруци по трасетата.

Уорик усети, че братята му застанаха до него и също се загледаха навън. Около двеста кръгли палатки оформяха сърцевината на лагера — всичките обърнати на север, откъдето знаеха, че ще се появи армията на кралица Маргарет.

Уорик се завръщаше от Кент, когато чу за смъртта на баща си в Сандъл. Беше имал цял месец и половина след този тежък ден, за да се подготви за армията на Маргарет. Тя си искаше съпруга, напълно бе наясно с това. Независимо от празния си поглед и крехката физика, той все пак беше кралят. Имаше само една корона и един човек, който да ги управлява, дори и той да не разбираше нищо от това.

— Всеки път, щом слънцето изгрее, виждам нови колове и окопи, и…

Епископ Джордж Невил махна с ръка, след като му липсваха думи да опише съоръженията за смърт, които брат му беше събрал. Редиците от топове представляваха само част от тях. Уорик се беше съветвал с оръжейните в Лондон, издирвайки всяко злокобно съоръжение, което някога бе доказало ефикасността си във война — назад във времето чак до седемте кралства на британците и римските нашественици. Погледите на тримата се зареяха над мрежите със заострени колове, шиповете, капаните и кулите. Това беше едно поле на смъртта, подготвено за пристигането на огромни маси от хора.