Кон Игълдън
Кръвна връзка (36)

34.

На сутринта малкият кораб заобиколи най-източната точка на Англия и се отправи, лавирайки срещу западния вятър, надолу покрай брега към Саутхамптън към това, което беше може би най-доброто пристанище и речно устие за акостиране. Каналът се оживи още щом се появи достатъчно светлина, за да се вижда; търговски корабчета прекосяваха от континента и от далечни места като бреговете на Африка. За да получат достъп до дълбокото пристанище, те трябваше да преминат през страшни плитчини, които изискваха услугите на насочваща лоцманска лодка. Малки лодки идваха на платна до всеки търговски кораб, готови да ги направляват навътре към пазарите на Англия.

Уорик усети как духът му се повдига при гледката на гроздовете бели платна, изпънати триъгълници и квадрати върху хилядите най-разнообразни съдове. Собственият му кораб със сигурност щеше да мине незабелязан насред множеството и той зачака екипажът да го прекара покрай остров Уайт.

Най-старшият от хората му приближи до него, като се движеше без усилие върху клатещата се от засиления вятър палуба. Морякът имаше корнуолски акцент, място, където хората бяха такава порода, която се оправяше по-добре по море, отколкото на суша. Той повиши глас, за да го чуят, приведе се близко към Уорик и посочи към морската площ, която се намираше между острова и сушата.

— Онези кораби на котва там, сър, познавам ги. Черният е „Вангард“, а другият е „Норфолк“.

Сърцето на Уорик застина. Беше чувал имената и преди.

— Сигурен ли си? — попита.

Морякът кимна.

— Да, сър. Преди това бях на „Тринити“ в Саутхамптън в продължение на три месеца. Познавам всеки кораб на този бряг и тези двата са под командването на Антъни Удвил, кралския адмирал.

— Не можем ли да се промъкнем край тях? Този кораб лесно може да ги остави зад гърба си.

— Виждате ли онези лодки във водата, милорд? Блокирали са целия проток Солент. Имам чувството, че знаят, че може да се опитаме да влезем. Още не са ни забелязали от другите лодки и кораби, наистина. Мисля, че са поставили хора горе в пристанището да наблюдават, милорд.

Уорик преглътна с пресъхнало гърло. Не беше нужно кой знае какво въображение, за да си представи човек, че Антъни Удвил ще обърне света наопаки, за да може да ги залови. Сега вече разбираше защо толкова много малки лодки, гребни или с платна, се придвижваха по устието на Солент. Никой плавателен съд не би могъл да премине в пристанището на Саутхамптън, без да бъде спрян и разпитан, без да се качат на него.

Както си стоеше там, загледан в синьото пространство и подпрян с ръка на мачтата, чу как Изабел изкрещя. Уорик се завъртя инстинктивно, но жена му стигна до нея първа, допря до устните й чаша с вода и постави длан върху корема й под дрехата. Уорик ги гледаше изумен, а жена му дръпна ръката си рязко, сякаш нещо там я ухапа.

— Какво беше това? Бебето ли ритна? — попита той.

Съпругата му Ан, чието лице бе придобило цвят на пепел, поклати глава.

— Не, контракция беше — отвърна тя.

Изабел простена и отвори очи.

— Детето ли е? Да не би да се ражда? — попита жаловито.

Уорик се изсмя мъчително.

— О, не. Понякога се появяват болки много преди раждането. Помня, че и с майка ти беше същото. Нали, Ан? Седмици преди деня на раждането.

— Д-да, да, разбира се — промълви майка й. Притисна длан към челото на Изабел и обърна поглед към мъжа си, без дъщеря й да види, с разширени от тревога очи.

Уорик придърпа моряка възможно най-далеч от тях, чак при бушприта, където се виждаше как водата разпенена шурти край тях.

— Нужно е да се доберем до безопасно пристанище — прошепна той през зъби.

— Но не тук, сър. Хората на адмирала ще ни подгонят още щом разберат кои сме.

Уорик се обърна и погледна през рамо. Денят беше ясен, но френският бряг се намираше твърде далеч, за да се вижда.

— Вятърът е достатъчно силен. Можеш ли да стигнеш до Кале?

И сякаш за да ги пришпори, Изабел наддаде още един силен вик, гласът й се извиси в писък като на чайките над главите им. Това сякаш накара моряка да вземе бързо решение.

— Ако западният вятър се задържи, ще ви откарам там, милорд. Дванайсет часа, не повече.

— Дванайсет! — Уорик възкликна толкова силно, че жена му и Кларънс го погледнаха въпросително. — Детето може да се роди дотогава.

Човекът поклати глава със съжаление.

— При най-висока скорост се движим не по-бавно от всеки друг съд, но не мога да й сложа повече платна, отколкото може да носи. Дванайсет часа биха били добро постижение, милорд — и то при постоянен вятър. А ако мога да постигна нещо по-добро, ще го сторя.

— Връщаме ли се на сушата, Ричард? — извика съпругата му. — Трябва ни безопасно и топло място.

— Няма такова, не и в Англия, не и в този момент, не и когато кралят се е обърнал срещу нас — сряза я Уорик, изпускайки нервите си заради натиска върху него. — Ще отплаваме за Кале.

Завъртяха румпела докрай и с опънати до скъсване платна плавателният съд се завъртя и тръгна с пълен напред по новия си курс.

Уорик се настани на свой ред на руля и усети порещия вълните кораб като жив под ръката си. Виковете на Изабел станаха по-жаловити през последните часове и усилието от контракциите я бе изтощило. Вече нямаше съмнение какво беше положението им. Бебето се раждаше и зеленият бряг на Франция се извисяваше пред тях. Екипажът се трудеше през целия ден, затягаше въжетата, нагласяше двете еднакви платна до милиметър, само и само да успеят още малко да усилят скоростта. Преминавайки, моряците хвърляха нервни погледи към зачервеното лице на младата жена, тъй като никога не бяха присъствали на раждане.

Пред себе си Уорик съзря тъмния масив, който познаваше не по-зле от собствените си имоти. Действително, Кале му служеше за дом в продължение на много години, когато крал Едуард беше още момче. Той гледаше крепостта и града с нещо много подобно на носталгия. Денят беше останал ясен и каналът се бе стеснил, щом обърнаха гръб на Саутхамптън и се отправиха обратно към белите скали на Дувър от едната страна, и Франция и свободата — от другата. Всеки изминал миг го водеше все по-близо до безопасния пристан, но пък по-далеч от всичко, което обичаше и ценеше.

С нов вик дъщеря му го извади от мечтанията му, като този път той бе по-остър и по-продължителен от преди. Моряците положиха усилия да не я зяпат, но на практика върху откритата палуба нямаше истински закътано място. Изабел седеше върху дъските задъхана и с разтворени крака, като държеше от едната страна ръката на майка си, а от другата — ръката на съпруга си. Изпитваше неописуем страх.

— Вече е близо — рече Уорик. — Влезте колкото се може по-навътре и хвърлете котва. Издигнете високо моето знаме на мачтата, за да не ни забавят.

— Този съд няма дълбок кил, милорд — отвърна корнуолецът. — Мога да я вкарам чак до кея.

Уорик обгърна с отчаян поглед претъпканото водно пространство. Зад него крепостта се извисяваше с каменните си стени. Той знаеше точния брой и тежестта на всеки залп от оръдията. Крепостта не можеше да бъде обсадена откъм сушата, защото би получавала провизии откъм морето. Не можеше да бъде атакувана откъм морето поради огромното си оръдие. Тя беше най-добре защитеното притежание на Англия в целия свят и всеки морски съд, който се опиташе да пренебрегне защитата й, щеше да бъде разбит на трески. Дори и така помисли дали да не се опита да мине, прикривайки се зад другите съдове, а после да се втурне през доковете, преди някой да се е досетил за намеренията му.

— Виждаш ли струйката дим там? — попита той с горчивина. — Леят желязо, загряват го до червено в мангалите, за да е готово да го грабнат с машата, да го пуснат в цевта върху навлажнения фитил. Обсегът им е над километър и половина навътре в морето и всичко, което ударят, изгаря. Трябва да почакаме отговорника на пристанището.

Докато говореше, един от екипажа издигна знамето му. Вятърът се усилваше и то заплющя, а вълните започнаха да се разпенват до бяло. Корабът се люшкаше силно, дърпаше малката котва и ги разклащаше всичките. Уорик се хвана за едно въже, което приличаше на желязна пръчка, застана до перилата и замаха с ръка към брега, подавайки сигнал за спешен случай. Зад него Изабел плачеше и викаше, хапеше устните си до кръв, а бузите й се покриха с пукнати капиляри под повърхността на кожата.

— Бебето излиза, Ричард! — извика жена му. — Не можеш ли да акостираш? Исусе Христе и Света Богородице, пази ни. Не може ли да влезем?

— Ето, идват! Дръж се здраво, Изабел! Той може да сигнализира на крепостните оръдия и вятърът е все още подходящ. Ще извикам лекар да се погрижи за теб…

Обърна се, за да даде нови инструкции на екипажа, но те бяха готови да режат въжето на котвата и да спускат отново платната. Трудна работа щеше да е, но чакаха само сигнал от него.

Корабът се разклати силно, а вятърът зави и се усилваше с всеки изминат миг, като сееше пръски върху тях. Над главите им се събираха черни облаци и Изабел изпищя. Уорик сведе поглед и видя широко разтворените бели крака на дъщеря си. Съзря за миг и темето на бебето и преглътна мъчително. Жена му се бе отказала дори да претендира за някакъв личен периметър тук и без срам коленичи върху дъските, потръпваща под пръските на вълните, но твърдо решена да поеме в ръцете си този крехък живот.

Уорик наблюдаваше как лодката на отговорника на пристанището бавно приближава към него. Смяташе, че крясъците на Изабел достигат до него, макар че лодката изобщо не си даваше труд да бърза. Звукът не може да не се носеше ясно по водата. Писъците бяха толкова пронизителни в ушите му, че му се струваше, че целият гарнизон е разбрал за раждането на детето.

Щом лодката на отговорника приближи достатъчно, Уорик завика с пълен глас. Посочи нагоре към герба на знамето си, закачен на върха на мачтата му, после извика през свитите си на фуния длани, че иска лекар, който да асистира при раждане. Най-сетне свърши и се отпусна задъхан. Пред очите му заиграха бели петна от усилието. Поривите на вятъра друсаха въжетата на закотвения кораб, който се клатеше нагоре-надолу върху силното вълнение, тъй че хоризонтът ту се появяваше, ту изчезваше в зашеметения му поглед.

Уорик гледаше в объркване как скифът на отговорника на пристанището бавно приближава, без да е издигнал някакъв сигнал към часовите на крепостта. Той му извика пак, сочеше с пръст и махаше, докато малката лодка се придвижваше под миниатюрното си платно, а носът й цепеше огромните талази от морска вода. Уорик видя, че един мъж стои прав точно като него, държеше се за въжето и жестикулираше в отговор, опасно люшкайки се напред-назад. Вятърът се усили още повече и той не можеше да разбере всичките му думи. Вместо да чака, още веднъж помоли за лекар, повтаряше непрекъснато, че е Уорик и че в момента се ражда дете. И насред яростния си изблик чу писклив вой, който пресекна и подхвана пак. За миг вятърът утихна. Той обърна поглед назад и видя как един от моряците, застанал смутено, подава на майката на Изабел нож с рогова дръжка, за да среже връвта и да изхвърли плацентата в морето.

Уорик стоеше със зяпнала уста и с изпразнен ум и се поклащаше на вятъра. Върху палубата имаше петно кръв, което се размиваше от блъскащите отгоре й пръски, тъй че тя проникна в цепнатините на старото дърво и тръгна надолу по дъските. Бяха завили Елизабет в одеяла. Видя как Ан пъхна мъничкото бебе под блузата на Изабел, не за да суче, а просто да се стопли и да не стои на хапещия вятър и влажен въздух.

— Момиче, Ричард! — извика жена му. — Дъщеря!

За миг се почуди, а после, когато отново се обърна по посока на пристанището, видя, че скифът на отговорника е приближил опасно близко. Вътре имаше само четирима души и той позна мъжа, който и преди бе посрещал Кларънс и Изабел, когато дойдоха да се оженят. Тогава целият се размазваше от усмивки и дружески смях. Сега ги гледаше със студен поглед.

Уорик се обърна отново към него, тъй като бяха достатъчно близо, за да се чуват въпреки вятъра.

— Роди се дете, сър. Ще имаме нужда от лекар, който да се погрижи за дъщеря ми. И от странноприемница с хубав огън и горещо подправено вино.

— Съжалявам, милорд. Имам заповед от новия капитан на Кале, сър Антъни Удвил. Не можете да акостирате, милорд. Ако зависеше от мен, щях да ви позволя, но заповедите ми са подпечатани от крал Едуард. Не мога да тръгна срещу тях.

— Тогава кажете, къде да акостирам? — попита го Уорик отчаян. Накъдето и да се обърнеше, сякаш братът на кралицата бе стигнал там преди него. Намираше се достатъчно близо, за да види как човекът от Кале прегърби рамене, като чу болката в гласа му. Той напълни дробовете си и изрева срещу вятъра през вълните и пръските вода. — Чуйте ме! На борда имаме новородено на не повече от няколко минути, моето внуче! Не, племенница на крал Едуард! Родена в морето — заповедите ви да вървят по дяволите, сър! Влизаме в пристанището. Режете проклетата котва!

Моряците му срязаха въжето и корабът се обърна моментално — превърна се от подскачащо парче дърво върху вълните в нещо живо още щом се почувства свободна. Уорик видя как отговорникът на пристанището размахва ръце, прави му знак да се маха, но той кимна на хората си и те издигнаха достатъчно платно, че да придадат посока на съда. Движението му се стабилизира и той запори вълните.

Откъм тъмния масив на крепостта върху брега, която приличаше на врана, надвесена над някой труп, се чу двоен пукот. Уорик не видя полета на сгорещените гюлета, но забеляза къде попадат. И двете пльоснаха в морето край него, без съмнение прицелени, докато те още бяха на котва и представляваха толкова ясна мишена. Знаеше, че топчиите се упражняват върху закотвени лодки, закупени като скрап. Самият той бе надзиравал подобни тренировки.

Вторият залп дойде тъй близо, че накара Ан да изпищи, а Кларънс да притисне пребледнялата си съпруга до себе си. Гюлето не ги улучи, но чуха сърдитото му съскане, докато изпускаше топлината си. Около тях силно замириса на сгорещено желязо.

— Ричард! — извика жена му. — Моля те, отведи ни! Няма да ни позволят да влезем. Няма как насила да си проправим път. Моля те!

Уорик се загледа в далечината. Знаеше, че следващият залп може да разбие кораба на трески и да убие всички им. Още не можеше да повярва, че са стреляли срещу него, след като е издигнал знамето си на мачтата. Хората му чакаха неговите заповеди и гледаха с подивял поглед. Той вдигна ръка и те се задвижиха, съдът се обърна и платната клюмнаха. Това може би ги спаси, защото оръдията запукаха отново и звукът отекна над морската шир. Тъмночервените точки не стигаха до тях, но пускаха струйки пара, която съскаше във въздуха, докато екипажът на Уорик работеше, за да се отдалечат и стабилизират отново.

— Какъв курс, милорд? — попита корнуолецът.

Уорик закрачи по дължината на палубата и загледа как град Кале зад него се смалява.

— Изглежда, в Англия вече не е останала капка лоялност — рече той горчиво. — Следвай брега на юг към Онфльор, а после по реката към Париж. Мисля, че там имам един-двама приятели, които ще ни помогнат в тези часове на изпитание.

Стресна се, когато от Изабел се изтръгна вой, изпълнен с такава болка, че по-скоро приличаше на стенанието на ранено животно. Бързо отиде при нея и видя, че е разтворила блузата си, за да провери мъничкото същество вътре. То стоеше неподвижно и набръчканата му кожа бе посиняла. Изабел бе почувствала с кожата си как изстива и сега се мъчеше да напъха гърдата си в една съвсем застинала уста. Тя отметна глава и закрещя от мъка, докато Джордж Кларънс я притисна в рамото си — прегръщаше майката и мъртвата си дъщеря с все сила, докато конвулсиите от сълзи го раздираха.