Кон Игълдън
Кръвна връзка (34)

32.

Ричард Невил спря пред масивната порта на замъка Уорик. Над главата си държеше копие, от което се вееше гербът му — избродирани върху платно мечка и жезъл. Лекият ръмеж помрачи още повече настроението му; беше му студено, чувстваше се уморен. Намираше се на три дни път от Лондон, но все едно бе в друга страна. Беше един тъжен ден някъде насред Англия и мястото изглеждаше точно толкова пусто и мрачно, колкото бе очаквал.

Подпалвачите поне не бяха разпрострели пипалата си дотук. След като нападенията се увеличиха по брой и диващина и плъпнаха из цялата страна, той заповяда да затворят плътно най-важната му крепост, като наблюдението бе на смени и имаше обсаден режим. Никой не влизаше или излизаше и тези вътре нямаха никакъв контакт с местното население. Беше дал ясни заповеди да се показва арбалет на всеки мъж или жена, които приближаваха стените, и да се стреля срещу всеки, който не се оттегля.

Това означаваше, естествено, че местните ловци изпразваха горите му от елени и гъски, но нямаше как да се противопостави. С графството тъй близко до въстание и хаос не можеше да си позволи навън да плъзне мълвата, че крал Едуард е държан в плен там.

Стражите от високите пътеки по стените се взряха надолу с безизразни физиономии, когато им показа сигнала. Едно наметало, развято от копието, беше достатъчно ясен знак и той спря да го размахва, щом го заболяха ръцете, изчаквайки стрелците да повикат някой сержант. Да се вземе решение да отворят главната порта по време на обсада, беше сериозно нещо. Уорик чакаше, а дъждът се засили и започна да го брули. Конят му потрепери, по якия му врат и слабините му мина вълнообразна тръпка от студения въздух. Докато отвътре се покаже първият лъч светлина, устните му вече бяха посинели и едва успя да кимне на пазачите, когато го разпознаха и отстъпиха назад. Зад него веднага затвориха и залостиха вратите, железните решетки с потракване се спуснаха надолу. Той разтърси глава, за да отмахне дъжда от лицето и косата си, после поведе коня си с отпуснати юзди по „убийствената пътека“. Тя не беше по-дълга от четирийсетина крачки, но от всички страни бе открита за проходи и ниши, където най-вероятно стрелци бяха заели позиция. Стигна до края й и за миг затвори очи, вдишвайки миризмата на мокрия камък и студа. Замъкът още веднъж бе изолиран от света. Тъй като край него минаваше река, вътре имаха безкрайни запаси от чиста вода и достатъчно осолено месо и зърно, за да могат с години напред да пекат хляб. Светът, с всичките му проблеми и скърби, се превърна в място извън тези стени.

Уорик усети как се отпуска. Предаде коня си на едно момче и мина през вътрешната врата към огромния двор. Не можа да се сдържи да не вдигне поглед към кулата, където се намираше килията на Едуард. Долавяше, че икономът на замъка му недоволства за имотите и рентите, но не си направи труда да го слуша, като вместо това подбираше пътя си. Икономът спря и той му благодари, но очевидно бе, че вниманието му е другаде. Мъжът изостана, докато Уорик пресичаше огромния вътрешен двор, заобиколен от прозорците на голямото имение, които проблеснаха в златисто, щом започнаха да палят светлини, за да приветстват господаря на дома. Вървейки, той потупваше торбата на рамото си и опипваше купчината книжа в нея.

Едуард не се беше променил видимо през лятото на своето пленничество. Уорик беше чул, че прекарва часове всеки ден да повдига столовете и леглото си, да заема странни пози с тялото си. Бяха му отказали меч, дори и такъв за упражнения — с изтъпено острие, страхуваха се какво би могъл да извърши с него. Отказаха да му дадат и бръснач и в резултат на това той беше пуснал огромна черна брада, с която видът му беше като на подивял отшелник.

Но тъй като все още бе по средата на двайсетте си години, общото му физическо състояние надали бе пострадало много, помисли си със завист Уорик. Щом влезе при него, долови миризмата на пот, пронизваща мускусна миризма, която не беше съвсем неприятна, като урината по лапите на някое куче.

Беше облечен в същата риза, с която го бяха заловили, макар да се виждаше, че е била прана и дори един от шевовете беше поправян. Икономът и прислугата нямаха причина да се отнасят грубо с него, а и биха били истински глупаци да го сторят.

Безмълвно, Уорик посочи към един широк, тапициран стол, усещайки, че тази трудна среща би протекла малко по-добре, ако Едуард няма възможността да го гледа отвисоко. Кралят с удоволствие демонстрираше превъзходството на ръста си над другите. Винаги го беше правил.

С изкривена усмивка Едуард се отпусна на стола. Не излъчваше и грам спокойствие. Всеки мускул беше стегнат и изглеждаше така, сякаш би скочил и при най-малката провокация.

— За какво ли си дошъл сега, а? — попита го. Уорик отвори уста, но кралят продължи, преди да успее да заговори. — Могат да ти съобщят, че съм добре, с бележка по гълъб или с вестоносец. Не, сега си тук, за да избереш едно от две определени неща.

Наведе се напред, докато говореше, и ръцете му стиснаха облегалките на стола. Уорик усещаше заплахата у по-младия мъж. Изправи се на крака, като остави собствения си стол помежду им. Нищо в движенията му не беше неосъзнато. Очите на Едуард го преценяваха хладно, мъж, който е на ръба на търпението си. Може да беше и от задушливата миризма на пот, но на Уорик му се стори, че той е онзи, когото заплашват. Погледна назад към двамата пазачи, които чакаха, наблюдавайки затворника за признаци, че може да атакува. Те носеха солидни железни боздугани, с които да ударят Едуард по главата и раменете. Уорик демонстративно се протегна, после пак седна с лице към младия гигант, чиито размери караха стола да изглежда малък.

Усещайки, че е нервен, Едуард му се усмихна, за да го вбеси.

— Значи не си дошъл да ме убиеш, иначе щеше да си дал заповед на стражите.

После очите му попаднаха върху торбата на рамото на Уорик — от кафява кожа, ожулена и лъснала от дълга употреба. Той повдигна въпросително вежди.

— Какво има там вътре, Ричард?

— Откакто те познавам, не съм бил свидетел да нарушиш клетвата си. Помниш ли, когато говорихме за това? Преди Уестминстър, когато ме попита какво искат хората от един крал? Тогава ти отговорих, че това ще е мъж, който държи на обещанията си.

— Не си ти, значи — прошепна Едуард. — Ти престъпи клетвата си към мен. Може да си проклел душата си, Ричард, и за какво?

— Ако можех да върна обратно онова, което сторих, бих го направил. Заклевам се, ако изобщо клетвата ми има стойност.

Едуард се изуми от напрежението, което струеше от мъжа пред него. Той го загледа и кимна.

— Вярвам, че думите ти са искрени. Помоли ме за прошка, граф Уорик! Кой знае, може да ти бъде дадена.

— Ще те помоля — отвърна Уорик.

Чувстваше се като просяк, а не като човек, който поставя условията. С присъствието си кралят излъчваше такава мощ, все едно беше роден да носи короната. Тази аура обгърна Уорик до такава степен, че му се прииска да коленичи. Но мисълта за съдбата на братята му го държеше, даваше му сили.

— Ще те помоля за опрощение за всички престъпления, всички грехове, всички нарушени клетви. За мен и семейството ми. Доверявам се на думата ти, Едуард. Познавам те от тринайсетгодишно момче, когато се бореше с войниците в Кале. Никога не съм те видял да прекрачиш думата си, тъй че ще приема печата ти върху документите, които писарите ми подготвиха.

Без да отделя очи от Едуард, Уорик бръкна в торбата и потърси с пръсти двете сребърни половини на Големия кралски печат. Едуард сведе поглед, щом чу щракването, когато те се съединиха в едно цяло.

— Опрощение, че си ме държал в плен — рече той. — Че си нарушил клетвата си пред мен. За братята ти Джордж и Джон Невил — че са престъпили клетвата си.

Уорик се изчерви. Раната щеше да се прочисти, ако вкараха до дъно нажеженото острие, за да изкара цялата отрова.

— За всички, Ваше Височество. За всички минали прегрешения от всякакъв вид — Уорик пое дъх шумно през носа си. — За всички погубени верни мъже. За екзекуцията на граф Ривърс и сър Джон Удвил. За бракосъчетанието на брат ти Джордж, херцог Кларънс, с дъщеря ми Изабел. Опрощение за всичко извършено, милорд. Ако можех, почти всичко от това бих върнал назад, но не мога. Вместо това то трябва да стане цената на твоята свобода.

Едуард присви очи и изведнъж от него като топлинна вълна изригна усещането за опасност.

— Караш ме да опростя греховете на мъжете, които убиха бащата на съпругата ми ли?

— Ти си кралят, Едуард. Казах ти каквото трябва. Не мога да взема ни думичка от това обратно. Ако можех да се върна в сутринта на битката при Тоутън, когато открихме, че мостът е разрушен, преди да започне да вали снегът, бих го сторил. Сега моля за прошката ти — за мен и за семейството ми.

— И ако не се съглася, ще ме оставиш тук ли? — попита Едуард.

Уорик почервеня под зоркия му поглед.

— Трябва да сложиш печата и името си върху опрощението и амнистията, Ваше Височество. Няма друг начин. Защото, виждаш ли, аз знам, че ще ги зачетеш, макар те да са цената за свободата ти. Въпреки че съпругата ти ще се разбеснее, щом чуе, че си опростил мъжете, които тя е мразела още от момента, в който е дошла в двора.

— Не говори за съпругата ми! — изведнъж кресна Едуард с подрезгавял, дълбок глас.

Уорик наклони глава настрани.

— Много добре. Имам мастило и восък. Имам перо, както и печата. Моля да бъда помилван.

Уорик му подаде торбата със съдържанието й и се почувства малко засрамен, като видя как треперят ръцете на Едуард, който все още не смееше да повярва, че ще го пуснат на свобода и няма да го убият. Уорик се приготви да кротува и почти не дишаше. Видя как Едуард разопакова купчината документи, как бърка в торбата, търсейки перото и металната съдинка с мастило от черен калмар. Без да ги прочете, той надраска върху всяка страница „Едуард Плантагенет, крал“, после захвърли перото през рамо.

— Печатът ми е при теб, довърши останалото сам — той стана заедно с Уорик и пъхна документите в ръцете му. — Ето, имаш, каквото искаше. Сега да видим дали си в състояние да изкупиш поне някаква част от достойнството си, от клетвата си? Ще ми позволиш ли да напусна този замък?

Уорик преглътна. Гонеше го отчаян страх, че е предизвикал собственото си унищожение. Ужасно го притесняваше фактът, че Едуард не прочете страниците, които подписа. Кралят настоя за този тест на честта, като инстинктивно откри същината на нещата. Нима имаше значение колко внимателно Уорик е съставил документите, които трябваше да подпише и подпечата? Най-важно от всичко бе думата на Едуард. Уорик успя единствено да направи знак на стражите, а те се оттеглиха от вратата. За първи път от седем месеца тя се отвори.

Едуард прекоси помещението с три бързи крачки, с такава скорост, че накара пазачите да се спогледат напрегнато. На прага се поколеба, съзирайки тъмните стъпала, които се спускаха надолу.

— Мисля, че трябва да слезеш с мен долу, Ричард. Не ми се ще стражите ти неволно да ме пронижат в гърдите с някоя стрела. Бих предпочел кон, макар че, ако се налага, ще вървя.

— Разбира се — рече Уорик, изведнъж почувствал такова изтощение, че едва можеше да мисли. Сам Бог знаеше, че и преди бе допускал грешки. Едуард го бе принудил да разбере, че всичко опира до доверието. Той тръгна към стълбите и кралят се обърна към него:

— Смятам, че след всичко това няма да те повикам в двора, Ричард. Макар че ще съм обвързан с опрощението и помилването, не бих могъл да кажа, че сме приятели, вече не. И мисля също, че най-безопасно за теб ще е да не пресичаш пътя на жена ми още известно време. Къде е отседнала сега тя? Скоро ще видя нея и децата.

Уорик сведе глава, обзет от чувство за срам и загуба.

— В Бялата кула е, заклевам се, по свой собствен избор. Никой не се е отнесъл зле с нея. Нито съм я виждал, нито съм чувал нещо за нея от месеци.

Едуард кимна и смръщи вежди.

Уорик го придружи до конюшните, където главният коняр избра за краля един хубав широкоплещест кастрат. Уорик му предложи наметало, но той в нетърпението си да напусне килията си отказа.

В тъмното огромните порти на замъка се отвориха отново и крал Едуард, гордо изправен на коня, изчезна в нощта.

 

 

Конникът беше целият потънал в прах от пътя, със сплъстена брада. Мръсотията проникваше във всяка гънка на лицето и дрехите му, макар че не носеше наметало и ръцете му бяха до лактите почернели като на ковач. Огромната му височина караше хората да се чудят и да го заглеждат. Дори един на хиляда не бе видял лице в лице краля, когато Едуард застана на стъпалата пред Уестминстър и ги събра за похода на север. Тогава той бе богато пременен с наметало и дрехи, украсени със златни нишки. Беше гладко обръснат и косата му бе по-къса от тази маса от масури и мръсни възли, която ездачът сега бе вързал назад с лента плат, откъсната от туниката му.

Яздеше бавно и животното бе увесило нос заедно с господаря си. Вечерите бяха дълги и светлината добра, когато един по един мъже и жени наизлизаха по улиците зад него и се чудеха шепнешком, питаха на глас, едва смееха да вярват в чудото.

Един млад монах притича до изтощения ездач и положи длан върху засъхналата кал по стремето. Вторачи се нагоре, задъхан, и затича редом с него, като се напрягаше да види през брадата и мръсотията.

— Ти кралят ли си? — попита го.

Едуард отвори едното си око и го загледа.

— Да, аз съм. Дойдох си у дома.

Щом чу думите му, монахът застина, остана със зяпнала уста насред пътя, а около него се събра тълпа.

— Какво каза той? Крал Едуард ли е?

— Че кой друг да е? Виж колко е грамаден.

Монахът кимна и невярваща усмивка издърпа крайчеца на устните му.

— Той е! Крал Едуард. Каза, че се е върнал у дома.

Тогава всички нададоха рев и вдигнаха ръце във въздуха. Като един, лондончани препуснаха след самотния ездач, който все още яздеше към Тауър. Все повече народ се събираше — от всяка улица, от всяка сергия и къща, които подминаваха. Докато Едуард стигне до портата на Лондонската кула, зад гърба му вече стояха хиляда негови поданици и още прииждаха зад тях. Някои дори носеха оръжие, готови да изпълняват заповеди.

Едуард знаеше, че е пътувал достатъчно бързо, за да пристигне преди всякакви вестоносци. Конят му почти бе окуцял от изнемога. По тази причина не знаеше дали пазачите в кулата са били предупредени за неговото освобождаване. Стисна челюст. Той беше кралят и хората му стояха зад него. Нямаше значение какво им е било казано. Събра увереност и тръгна напред, заудря с юмрук по вратата и зачака, усещайки как стотици очи пълзят по гърба му.

— Кой е там долу? — извика някакъв глас.

— Едуард, крал на Англия, Уелс и Франция, лорд на Ирландия, граф на Марч и херцог на Йорк. Отворете тази врата!

Той забеляза движение на хора, които се привеждат от високата стена. Не погледна нагоре, просто зачака спокойно. От вътрешната страна се чу скърцането на резета, после изтрополи желязна решетка, която повдигаха. Едуард обърна поглед към морето от лица зад себе си.

— Бях задържан, но сега съм свободен. Вашата вярност ме освободи. Нека това ви води.

Веднага щом под шиповете на вдигащата се решетка се отвори достатъчно място, Едуард се провря вътре, отдръпвайки се от процесията, която се виеше зад гърба му. Закрачи през каменния вътрешен двор към Бялата кула и съпругата си Елизабет.