Кон Игълдън
Кръвна връзка (17)

15.

Четиринайсет дни след като се провъзгласи за крал в Уестминстър, Едуард тръгна на север с огромна армия. Идите на март, или дните в средата на месеца, бяха отминали съвсем скоро. Докато вървеше редом с коня си и се отдалечаваше от града по лондонския път, той си мислеше за Цезар. Зимата все още сковаваше земята и по пътя, по който Маргарет преди него бе повела своите северняци и шотландци, нямаше да има прехрана. Едуард и капитаните му минаваха край десетки изгорели къщи, а селяните тичаха в гората още щом видеха приближаващите редици.

За такава армия не можеше да става и дума да използва павирания път, което беше много жалко. Той бе изтраял дълги съвещания с Уорик и Фокънбърг, които му бяха обяснили, че ако остане на пътя, колоната ще продължава с дни, тъй че ако авангардът се срещне с войските на кралицата, то той ще бъде откъснат от своята подкрепа. Трябваше да се формират широки флангове, а не да се стои в тънка нишка. Напредваха в редица с ширина от над километър и половина в три карета. Катереха се по хълмове и гори, пресичаха ручеи, газеха през гъста глина и толкова лепкава кал, че изглеждаше като жива. Град Йорк се намираше на триста километра в студения север и Едуард се беше примирил, че ще загуби девет или десет дни в поход. Хората му поне бяха добре снабдени благодарение на подкрепата и богатствата на Лондон. Търговски кораби докараха необходимата храна нагоре по Темза, а лихварите на града, изглежда, разбираха, че бъдещето им зависи от това на града.

Едуард яздеше гордо пред редиците на централната формация, заобиколен от знамена с пламнало слънце, бащиния му сокол и бялата роза на Йорк. Предостави командването на дясното крило на херцога на Норфолк като най-старши от присъстващите лордове. На Уорик и Фокънбърг даде лявото и ако двамата Невил приемаха това като обида, не го бяха показали. В действителност Едуард не бе възнамерявал това да служи като критика заради претърпяното поражение и впоследствие отстъплението им при Сейнт Олбънс, макар че точно тези сили бяха най-много в карето. Ако дори само половината от новините, които идваха на юг, бяха верни, армията на кралицата им беше най-малкото равностойна. Шпионите и търговците обичаха да преувеличават, но Едуард имаше чувството, че не бива да се бави. Отделни битки можеше да са загубени, но войната все пак да бъде спечелена. Всеки ден, прекаран на път, представляваше още една възможност за кралицата и глуповатия й съпруг да съберат повече войници и лордове.

Поставянето на лордовете в командна позиция при каретата от собствените им хора означаваше също, че не е нужно да разговаря с тях, което го устройваше прекрасно. Дори не виждаше техните части от армията, затова прекарваше времето си с уелските капитани и стрелци и за пореден път усещаше, че е много по-подходящ за главнокомандващ на някой клан, отколкото за крал. Но имаше още месец до деветнайсетия му рожден ден и той се къпеше в опиянението от собствената си сила и целеустременост. Армията около него беше маса от цветни дрехи, метнати над доспехите и ризниците, хиляди различни фамилни гербове, изтъкани или нарисувани върху плата или щита. Освен бойци на служба при рицарите и бароните, на негова страна бяха надошли обикновени хора, отвратени от провалите на Ланкастър и в чиято памет напираха спомени за лорд Скейлс, който използва гръцки огън срещу населението на Лондон в името на крал Хенри. Те носеха брадви и секири, все едно бяха бодлите на таралеж. Брезовите дръжки почиваха на раменете им или се използваха за тояги — и всички те имаха за накрайник желязна глава. Бойните брадви бяха отчасти брадва, отчасти шип и чук, докато секирите обикновено имаха по-тежко острие. Дори в неопитни ръце те бяха стабилен инструмент за рязане. Но в хватката на хора, които ги познаваха добре, можеха да пробият доспехите и да позволят на един обикновен мъж да застане срещу рицар в броня.

Едуард бе изумен колко много от мрачните момчета, които крачеха с него, питаеха ненавист към рода Ланкастър. Половината от кентския и съсекския му контингент произнасяха името на Джак Кейд като благословия — и бяха готови да разкажат на всеки желаещ да ги слуша как кралицата е нарушила старото си обещание за амнистия. Те се бяха заклели във вярност към Йорк заради стаения гняв и чувството, че са били предадени. От своя страна, Едуард можеше само да се радва на всяка грешка, допусната от Маргарет.

Студът ги притискаше все повече, докато вървяха на север. В началото той донесе облекчение на мъжете, уморени от газенето в лепкавата кал. Те трепереха и духаха в изтръпналите си ръце, а твърдата земя не им прощаваше, ако се подхлъзнеха и паднеха, но въпреки това се придвижваха по-бързо в студа. Каруците с храна и снаряжение не изоставаха от мъжете на лондонския път, а вечер Едуард изчиташе цели списъци, за ботуши или за ранени, след като слугите му опънеха палатка и му сервираха ядене. Преди лягане отделяше часове за проверка на оръжието с рицарите си. Отначало обикновените войници се сбираха около изпразненото пространство, огрято от трептящи факли, за да наблюдават гиганта, който ги предвождаше. Но нещо във вторачените им погледи раздразни Едуард и той ги отпрати да се упражняват отделно. Всяка следваща вечер бе огласяна от виковете на капитаните и сблъсъка на метал.

Едуард усещаше кралската си мощ по погледите на останалите. Виждаше го у рицарите, толкова напористи да му партнират, да докажат качествата си. Не беше само до услугите или дори до титлите, които можеше да им даде. Младите рицари съзираха в него една нова Англия след годините на разруха и хаос.

Понякога му се струваше, че е магия. Беше питал Уорик за това само веднъж, след едно объркващо запознанство с някакъв земевладелец, който, почервенял като домат, се задъхваше, като говореше в негово присъствие. Лицето му се смръщваше всеки път, щом се сетеше за този случай. Той чувстваше същото страхопочитание, но съвсем не толкова силно, че да го остави безмълвен. Може би беше роден така или може би баща му му бе показал твърде отрано истината за властта.

— Те ще разчитат на всяка твоя дума — му бе казал Уорик в Лондон. — Ще те ласкаят, но и ще се бият за теб много след като е трябвало да бягат — защото ти си кралят. Ще съхраняват спомена дори само за няколкото думи, разменени с теб, като най-ценния миг в живота им. Ако си мъж, когото могат да следват, короната все повече ще те краси и ще те превърне… ъъъ, в истински исполин, крал Артур в сребърни доспехи. От друга страна, ако изнасилиш или удариш жена например, ако се покажеш страхливец, дори ако убиеш някое лаещо псе или се покажеш дребнаво избухлив, то ще те застигне ответ все едно да се счупи огледало.

Тези думи го бяха засегнали дълбоко. Тогава той само сви рамене, макар че ги съхрани в паметта си и реши твърдо, все едно бяха достигнали чак до костите му, че ще ръководи живота си, като ги следва. Дори отказваше да пие всяка вечер, за да го видят хората му трезвен и облян в пот, докато се упражнява. Пиеше вода и ядеше овнешко и осолена риба, наслаждаваше се на доброто си здраве и младостта си, спеше като пън и ставаше още преди зазоряване.

На четири дни път от Лондон срещнаха Джон Невил, който идваше на юг. Беше пътувал по пътя към столицата, следвайки доколкото може римските обозначителни камъни, макар че все още страдаше от треска. Уорик посрещна брат си с бурна радост, но видя избледняващите рани и загноилите разрези върху ръката му. Тогава сякаш го заля леден душ и той върна брат си обратно в посока север.

От своя страна, Джон Невил изпита радост и страхопочитание при гледката на такава многохилядна армия. Яхнал бодър кон и нахранен с месо за първи път от седмици насам, през следващите няколко дни той се възстанови достатъчно, за да я обходи цялата, изминавайки в езда доста километри от изток на запад. Той им предаде всичко, което бе научил, но Дери Бруър го беше държал с превръзка на очите всеки път, когато имаше нещо за гледане. Дори и така Уорик благодари на Бога за спасението на брат си. Колкото и да имаше обща кауза с Едуард, чувстваше нещо обезпокоително в поведението на новия крал, като че ли беше пуснат на свобода див вълк, който се задушаваше от гняв и при най-малката провокация. Едуард не беше лесна компания и на Уорик му липсваше лекотата и доверието, което споделяше с по-малкия си брат, с когото не беше нужно да се съобразява за всяка дума.

Огромната войнишка маса на крал Едуард беше прекарала девет дни в път, когато най-далечните съгледвачи се натъкнаха на първите следи от вражеска армия. Лондонският път минаваше през селото Ферибридж, където над реката Айър винаги се бе простирала конструкция от дъбови и борови греди. Сега водите там се изливаха бурно покрай счупените парчета на моста, който беше съборен. Редиците на Едуард бяха на километър и половина на изток оттам и той даде нареждане на каретата на Фокънбърг и Уорик да се придвижат и да го поправят, както и да построят нов от отсечени трупи, тъй че армията да може да се прехвърли в тънка нишка и да продължи пътя си на север. Град Йорк се намираше на не повече от трийсетина километра и Едуард бе твърдо решен да премине през стените му и да свали останките на баща си и брат си оттам. Всеки изгубен ден представляваше още едно унижение за него, затова той не търпеше възражения.

 

 

Уорик наблюдаваше работата на дърводелците. Надзиравани от неколцина войници, които имаха представа от дърводелство, те се бяха захванали с ентусиазъм. За тези мъже да възобновят моста, означаваше да ядат и да пият, добра и сериозна работа, която би им донесла задоволство от умението им и от свършената задача. Те се усмихваха, докато начукваха с брадвите си жлебове в трупите, за да ги разцепят, докато други ги подхващаха с тесли, секири и рендета.

Мостовите подпори, естествено, бяха още там, твърде надълбоко забити, та да бъдат изтръгнати, и твърде мокри, за да ги подпалят. Те щяха да седят във водата цял век, тъй че хората му трябваше единствено да поставят върху тях греди и дъски. Завързаха въжета около кръста си и рискуваха да паднат в реката, докато прехвърляха материала върху подпорите и зачукваха гвоздеи с мощни удари. Грубовата работа беше, но не беше нужно да трае цяло поколение, а едва няколко седмици.

Фокънбърг приближи, като гризеше сбръчкана ябълка. Уорик го чу как хруска вътрешността й и се обърна.

— Чичо Уилям — рече той, — още малко остана. Вече половината сме поставили. Ще се върнем обратно на пътя преди утре сутрин.

— Не те проверявам, момчето ми. Не, това е земя, която познавам достатъчно добре. На не повече от петнайсетина километра оттук с баща ти сме ходили на лов, когато бяхме момчета.

Усмивката на Уорик стана леко напрегната. Историите на чичо му понякога го хващаха неподготвен, усещаше как очите го засърбяват и дъхът му не достига.

— Може би друг път ще ми разкажеш, чичо. Тук трябва да прочета нещо и да довърша някои писма.

Погледна към слънцето и видя, че се е скрило и като размазано петно светлина едва се вижда зад сивите облаци. В палатката му сигурно са запалили факли, а студът вече е станал хапещ.

— Разбирам — отвърна Фокънбърг. — Тогава се връщай към работата си, Ричард. Няма да те задържам. Брат ти стоеше тук само преди час, нетърпелив да прекоси реката. Гордея се и с двама ви, да знаеш. Баща ви също щеше да е горд с вас.

Уорик усети как гърдите му се стягат и в отговор гневът му се надига. Той наклони глава и каза:

— Благодаря, чичо. Надявам се да е така — и посочи към реката, толкова придошла, че бреговете се ронеха на буци кафява глина. — Работата спорѝ. Ще се придвижим, щом слънцето изгрее.

 

 

Лорд Клифорд не беше в най-доброто си настроение. Не му стана приятно, когато му възложиха да прегради пътя за Лондон откъм юг, и беше почти сигурен, че Дери Бруър седи зад това да бъде нарочен по този начин. Това бе по-подходяща задача за някой нисшестоящ или група обикновени работници. Нямаше изобщо нужда мъж от род да надзирава двеста стрелци и още толкова воини, въоръжени с бойни брадви и секири, всичките помъкнали се вяло напред и хвърлящи възмутени погледи в негова посока. Съмърсет или пък граф Пърси нямаше да се съгласят с такава задача, убеден беше. Но какво да се прави. Нацепиха целия мост и захвърлиха парчетата в течението, където изчезнаха в буйните води, сякаш никога не ги е имало.

Клифорд запита един от старшите капитани за отстраняването на мостовите подпори. Онзи му отвърна с направо нахална усмивка — изражение, което му спечели дузина удари с камшик. Изглежда, е бил популярен сред съмишлениците си. Те със сигурност сметнаха, че това наказание им дава основание да се взират с гневни погледи в лорд Клифорд, докато се връщаха обратно към основната армия. Той отказа да отвръща на подобна грубост и гледаше единствено право напред.

— Господарю! Милорд Клифорд! — чу глас.

Обърна се и сърцето му застина, защото усещаше, че напрегнатостта в гласа на младия съгледвач едва ли предизвестява добри новини.

— Докладвай! — нареди той, изчаквайки, докато съгледвачът слезе от коня и се поклони, както ги беше обучил да правят.

— При моста има войници, милорд. Вече изсичат нови дървета и ги заковават.

Сърцето на Клифорд подскочи от въодушевление. Мостът още не беше възстановен, а той имаше стрелци. Ако това беше първата поява на йоркската армия, той имаше възможност да всее хаос в редиците им. С преимуществото на изненадата можеше дори да забие някоя стрела в гърдите на Уорик или на самия Едуард Йорк, фалшивия крал, самото съществуване на когото караше небесата да беснеят от гняв. Щеше да се върне при крал Хенри и кралица Маргарет като герой…

— Милорд Клифорд? — съгледвачът имаше нахалството да прекъсне яркоцветните видения, които се въртяха пред очите му. — Извинете ме, милорд, но имате ли някакви заповеди? Те използват старите трупи през реката и няма да им отнеме дълго да стъпят на пътя зад гърба ни.

Клифорд овладя раздразнението си от въпросите на младия мъж. Знаеше си, че тези стари подпори ще се превърнат в проблем. Ако сърцето на капитана не се беше пръснало по време на бичуването, щеше сега да го завлачи обратно до реката, за да му покаже, че е бил прав.

Слънцето залязваше и той знаеше, че са изминали само няколко километра след разрушения мост. Погледна към стрелците, скупчени около него, и изведнъж разбра защо Съмърсет бе настоявал да вземе тази дружина за една толкова обикновена задача.

— Обратно към реката, господа! Хайде да изненадаме тези предатели! Да им покажем какво могат да направят добрите стрелци!

Мъжете наоколо се обърнаха кръгом. Втурнаха се с все сили обратно без коментари, сякаш се състезаваха с избледняващото слънце.

 

 

Мракът вече се спускаше, когато Уорик довърши последните хапки от прекрасната кафява пъстърва, уловена точно в реката, в която цял ден се взираше. Температурата падна още повече и той беше увил тежки, дебели одеяла върху туниката си. Добре увит, чувстваше се доволен и леко унесен, когато чу шума на въоръжени мъже в движение. Изправи се на лакти в тъмната палатка.

Отвън, от отсрещната страна на реката, дочу гласове, които подвикваха на стрелците да атакуват. Уорик отметна набързо завивките и скочи на крака, извика да му донесат щита и хукна в нощта.

С ужас установи, че в лагера му не е тъмно. Беше дал нареждане работата да продължи и през нощта, на светлината на бледи жълтеникави факли. Това означаваше, че онези, които се трудеха при реката, бяха осветени със златиста светлина, всичките в пълно неведение за приближаващите ги мъже, докато режеха и зачукваха гредите по моста.

— Щитове! Внимание, стрелци! — изрева той.

Тук-там виждаше светли петна по земята наоколо — всяко от тях представляваше догарящия огън, накладен да се сготви вечерята на трийсет или четирийсет войници.

— Изгасете онези огньове! — изкрещя Уорик. — Бързо вода натам!

Отвърнаха му крясъци на объркване и изненада, а през реката проехтя една-единствена заповед. Дъхът на Уорик секна, като чу свистенето на стрели във въздуха оглушително въпреки шума на течението. Той вдигна инстинктивно ръка пред лицето си, после си наложи да я свали. Без доспехи тя нямаше да го спаси, а не искаше мъжете му да го видят като страхливец. Навсякъде около него се чуваха ударите на стрели, който се забиваха в дърво, метал и плът, раздираха палатките и изтръгваха сподавени писъци от спящите войници. Все повече и повече от тях пронизваха земята от неговата страна на реката и белите им пера проблясваха в тъмнината.

Почти нямаше светлина, луната беше тънък сърп. Едва улавяше фигурите на мъже в туники, които грабваха щитове, чували, всичко, до което се докопваха. Някои дори понасяха цели брезови дъски пред лицата си, макар че стрелите ги пробиваха и пронизваха ръцете им. Уорик се потеше, всеки момент очакваше да го застигне някоя стрела. Оръженосецът му го хвана за ръката и той изруга стреснато, но пое предложения му щит със смутени благодарности.

Огньовете бяха загасени и над лагера се спусна тъмнина. Факлите при реката изчезнаха, дърводелците ги бяха изхвърлили във водата. Уорик усещаше, че изпада в паника. Хванаха го изненадващо и настъпи ужасяващо объркване. Все пак вражеските стрелци не можеха да се прехвърлят от другия бряг, който бе на около стотина метра от тях. Отговорът бавно си проправи път през мъглата в ума му.

— Оттеглете се на триста метра — оттеглете се! Назад! Бързо! — изрева той.

Викът бе подет и от другите, заглушавайки крясъците на болка и агонията на умиращите. Имаше усещането, че стрели напират към него, но дотогава се бе сдобил с щит и не смееше да спре да се движи. При реката вече нямаше светлина и водата беше непроницаема тъмнина. Отвъд нея не се виждаше и една-едничка факла, само звукът от движещи се мъже, които подхвърляха подигравки към изпадналия в хаос лагер.

Уорик се обърна и изпита неистов ужас от това да даде гръб на стрелците, докато навсякъде около тях свистяха стрели. Някои от хората му се бяха прикрили с щитове или дъски, но единствената истинска защита беше да излязат от обхвата им. В отстъплението по тъмна доба нямаше нищо красиво и достойно. В него се блъскаха и бутаха разни хора, напълно непознати. Той падаше, но продължаваше със залитане и се промушваше през другите, борейки се със страха, че всеки миг смърт го дебне отвсякъде.

Видя, че Едуард идва към него, осветен от запалени факли. Дори и на тъмно знамената блестяха в сребристи нюанси, уловили лунната светлина. Присъствието на краля беше като студен душ, излял се върху бягащите мъже. Лицата им изгубиха подивелите гримаси и широко отворените очи и изведнъж, обзети от срам, те спряха на място.

— Някой да докладва — извика им Едуард. Беше съзрял как армията му отстъпва панически в тъмното и беше разярен. Никой не посмя до го погледне в очите.

— Е? Уорик? Къде си?

— Тук, Ваше Величество. Моя беше заповедта мъжете да се изтеглят извън обхвата на стрелците. Те са на отсрещния бряг на реката и не могат да ни отблъснат повече.

— Въпреки това аз бих прекосил реката — сряза го Едуард. — А как да го сторя, след като го няма моста, по дяволите?

Уорик преглътна раздразнението си, че този младок си позволява да го поучава. Чичо му Фокънбърг се обади, преди той да успее да заговори.

— Има още един брод, Ваше Величество, на около три мили западно оттук.

— При Касълфорд ли? — отвърна Едуард. — Знам го. Ловувал съм в тези земи като момче, пък и… по-наскоро.

Тогава в съзнанието му изникна образа на жената в една къща немного далеч оттук. Името й беше Елизабет. Зачуди се дали тя изобщо си е помисляла за него, после се усмихна. Е, да, разбира се, че беше.

— Много добре, лорд Фокънбърг — каза той и изтласка настрана по-приятните мисли. — Вземи три хиляди яки момчета и тичайте към този брод. И не забравяй, че някои от тях да са стрелци. Разбрано, нали? Остана още малко от нощта — би трябвало някъде преди зазоряване да сте се прехвърлили на отсрещния бряг. Да видим ще можем ли да изненадаме нашите смели нападатели — Едуард отпрати Фокънбърг с ръка и се обърна към неговия племенник. — Уорик, завършете проклетия мост. Сложете щитове над дърводелците, както трябваше да сторите още преди, правете каквото е нужно, но ми осигурете начин да прекося.

Уорик сковано сведе глава.

— Да, Ваша милост.

Завъртайки се кръгом, той благодари на Бога, че тъмнината прикрива кипналия му гняв. Бе помогнал на Едуард да стане крал, един осемнайсетгодишен гигант, който, оказа се, смята да го разиграва като слуга. От друга страна, напомни си, нямаше никакво значение дали младият мъж се държи грубо или безотговорно. Най-важното бе да победят крал Хенри и кралица Маргарет, много повече кралицата, отколкото жалкия й съпруг. На стената Микългейт в Йорк имаше едни глави и той знаеше, че е готов да преглътне всяко унижение и несправедливост, за да ги види откачени оттам.

 

 

Бледата светлина на зората разкри всичко, което лорд Клифорд се бе надявал да види. Като внимаваше да не влезе в обхвата на стрелците, той обходи на кон възможно най-отблизо мястото още щом успя да различи отсрещния бряг. Тогава поклати глава невярващо, изпълнен със задоволство. Четирима от капитаните му яздеха с него и, като огледаха със страхопочитание в очите каква сеч и разрушения са нанесли, започнаха да се тупат взаимно по гърбовете и да се смеят.

— Виждате ли, господа, какво може да донесе доброто планиране и предвидливостта — заяви Клифорд. — За сметка на един мост и на много усилия до зори разбихме армията на предателите.

Онова, което бе останало скрито от погледа вечерта, бе огромният брой мъже, убити в леглата си. Те бяха разположени нагъсто един до друг на земята, увити в одеяла като пашкули, за да се топлят в студената нощ. Щом огньовете започнаха да угасват, се бяха приближавали все по-близо до тях, рискувайки да опърлят косите или дрехите си, само и само да не замръзнат. И върху тази маса от хора се бяха изсипали около три хиляди стрели — двеста мъже, всеки с по дванайсет до осемнайсет стрели, които изстрелваха на сляпо чак докато дори отдавна привикналите им рамене започнаха да парят от умора. Не получиха отговор след смъртоносния дъжд, който изсипаха край водите на реката. Застанал под бледото небе, Клифорд само съжаляваше, че не е смогнал да изстреля повече.

Докато той правеше наблюдението си, отсреща продължаваше събирането и подреждането в редици на стотици тела. Повечето от тях останаха там, където бяха улучени, проснати край началото на моста, като тъмни петна върху покривката от бели стрели. Момчета тичаха да съберат стрелите, поне онези, които се бяха забили в блатистата земя и лесно можеха да се изскубнат. Те минаваха забързано с купища стрели в ръцете, чиито шипове се закачаха във вълнените им туники все едно бяха жилата на оси.

А зад тези притичващи момчета и мъртъвците яздеше тъмна и смълчана линията на конниците, все по-широка и по-широка, с Едуард в центъра. Усмивката на Клифорд помръкна, когато издигнаха знамето на Йорк от двете страни на мъжа, който претендираше за трона на Англия, който смееше да нарече себе си крал. Човек не можеше да сбърка сина на Йорк. Конят, който яздеше, беше огромен жребец, необуздан и достатъчно агресивен, за да се мъчи да хапе всяко друго животно наоколо си. Ездачът не даде вид, че е забелязал Клифорд или капитаните му. Той просто държеше хлабаво юздите с едната си ръка в ръкавица и чакаше, загледан втренчено напред. Над тях блестеше перленобялото небе, а вятърът съвсем утихна, докато студът се засилваше все повече.