Кон Игълдън
Кръвна връзка (5)

3.

Дери Бруър усети как подправеното вино загря стомаха и гърдите му, като облекчи някои от болките му. Седналият насреща му рицар кимна бавно и се облегна на стола си, съвсем наясно с важността на новината. Бяха настанени в ъгъла на една претъпкана странноприемница и от всички страни ги притискаха изправени войници. Беше останала само нискокачествена и помътняла бира, но въпреки това разни мъже с надежда поглеждаха вътре откъм пътя.

Дери нарочно избра публично място за срещата си, защото знаеше, че благородните му господари малко разбираха от работата му. Не им минаваше през ума дори, че някой мъж може да язди от едната армия при другата и така да предаде съществена информация. Облегна се на поставените под ъгъл дъбови дъски, взря се в сър Артър Лавлейс, със сигурност бе доносникът, който го правеше най-горд от всички. Под погледа на Дери дребничкият мъж приглади буйния си мустак, който висеше над устните му и сигурно правеше всяка хапка храна поне наполовина в косми. Двамата се бяха срещнали след битката при Сандъл, където Лавлейс бе един от стотиците посърнали рицари и капитани, които Дери придърпа настрани. Раздаде по няколко монети на онези, които нямаха нищо, и отправи по някой съвет към всеки един, който бе готов да го слуша. Хубавото беше, че главният шпионин всъщност бе един от придворните на крал Хенри. Никой не можеше да се съмнява в почтеността му — нито пък да поставя под въпрос правотата на каузата му, не и след победата.

В резултат от насърчителната му работа доста на брой бойци от Йорк бяха убедени да се забавят из Шефилд, изчаквайки армията на кралицата, като така се присъединиха точно към онези мъже, срещу които се бяха сражавали. Това би изглеждало като лудост, ако не трябваше да се хранят и да им плащат. Когато се разбра, че няма да им платят, може би тогава, в крайна сметка, бе счетено за лудост. Стотици войници в армията бяха спомогнали да се опустошат преданите на Йорк градове само за да напълнят търбусите и кесиите си.

Лавлейс не носеше отличителни знаци, нямаше връхна дреха с герб или изрисувано снаряжение, което да определи произхода му и евентуално да доложат за него, докато минаваше през лагера. Бяха му дали парола и знаеше как да пита за Дери Бруър. Това би било достатъчно, за да мине през разпита на пазачите, но истината бе, че успя да дойде до сърцето на кралската армия, без дори веднъж да му зададат въпрос. Във всеки друг ден това би раздразнило Дери Бруър и би го накарало да извика армейските капитани, за да им обясни за пореден път колко важно е да държат шпионите и убийците далеч от местата, на които биха причинили невъобразими вреди.

Лавлейс се наведе напред и заговори с развълнуван шепот. Дери усещаше миризмата на потта, която се излъчваше от тялото му и почти блестеше. Рицарят бе яздил неуморно, за да може да докладва на кралския главен шпионин онова, което знаеше.

— Това, което ви казвам, е жизненоважно, мастър Бруър, разбирате ли? Поднасям ви Уорик на тепсия — оскубан, завързан и намазан с мас — направо готов да го пекат на шиш.

— Моряка — рече Дери отнесено, замислен за нещо си. Уорик в продължение на години бе работил като капитан на Кале и казваха, че обожава морето и корабите. Лавлейс се беше съгласил да не използва имената на важни личности, но, естествено, все забравяше. В подобни моменти Дери предпочиташе да действа така, сякаш най-големият му враг стои зад гърба му, готов да предаде всичко, което е могъл да научи.

Атмосферата в кръчмата ставаше все по-размирна, докато войниците изпиваха запасите й. В суматохата един червенокос непознат внезапно се просна върху малката им маса, залитна към Дери и се предпази, като протегна двете си ръце напред. После избухна в гръмогласен смях. Тъкмо се обръщаше да се оплаче на онзи, който го беше бутнал, когато усети студеното метално острие, което Дери бе опрял в гърлото му, и гласът му секна.

— Синко, внимавай да не загазиш — прошепна Дери в ухото му. — Беж да те няма!

Побутна войника и внимателно го гледаше, докато онзи се претопи в тълпата, ококорил очи. Значи, просто съвпадение. Не и от онези „съвпадения“, които се оказват трагични, но в крайна сметка, какво, Божия воля, и какъв лош късмет да падне върху острието, та сега Бруър да е в леденостудената земя; но пък животът е за живите, дайте да живеем щастливо и да си спомняме за него с любов…

— Бруър? — обади се Лавлейс и щракна с пръсти във въздуха.

Дери премигна раздразнено насреща му.

— Какво има? Предаде ми новините… и ако казваш истината, те ще ми бъдат от полза.

Лавлейс се приведе по-ниско, тъй че той усети миризмата на лук в дъха му.

— Не предадох „Моряка“ за нищо, мастър Бруър. Когато двамата с теб се срещнахме в онзи хан в Шефилд, ти щедро раздаваше сребърниците и обещанията — Лавлейс пое дълбоко въздух и гласът му потрепери с надежда. — Спомням се как спомена, че титлата „граф на Кент“ е все още незаета, че няма верен мъж там, който да предава на краля данъците. Тогава ми каза, че такава сладка хапка би могла да бъде наградата за човека, който предаде Уорик.

— Разбирам — отвърна Дери. От чист дяволък почака още малко, сякаш не беше разбрал за какво става дума. Може би защото глупавият рицар отново бе споменал името на Уорик, въпреки че около тях беше тъй претъпкано с хора, че някои дори висяха над тях, а един за малко да падне в скута му.

— А аз точно това сторих! — продължи Лавлейс и лицето му почервеня, а заедно с врата леко се поду. — В такъв случай обещанията ти са въздух под налягане, тъй ли?

— Предупредих те да дойдеш в лагера без знамена, без туника или оцветен щит, който да се запомня. Ти премина през десет хиляди души, за да стигнеш до този хан. Хвана ли те за ръката макар и един човек да те пита кой си?

Лавлейс поклати глава, разколебан от настойчивия тон на Бруър.

— Тогава, добри ми рицарю, не ти ли мина през ум, че щом ти можеш да дойдеш при мен, може би аз имам мъже, които обикалят из лагера, който ти напусна? Че може да имам доста хора на юг, като всички носят вода и лъскат снаряжение — като просто наблюдават и броят, и през цялото време запаметяват? Какво, нима си помисли, че без твоите очи съм сляп?

Дери видя как надеждите помръкнаха в очите на рицаря пред него, а тялото му видимо рухна върху стола. Да бъде произведен в граф, в придружител на краля, това би било неосъществима фантазия за един войник, та дори и за рицар със собствена къща и няколко имения, дадени под аренда. Но по време на война и по-странни неща се бяха случвали. Дери предполагаше, че Лавлейс има някъде жена и деца и всички те зависят от неговото възнаграждение, от ума и късмета му.

Бедността е жесток господар. Той разгледа по-внимателно покрусения рицар, видя колко е износена връхната му дреха. Зачуди се дали заплетената му брада не беше резултат единствено на липсата на пари. Въздъхна. Ако беше млад, сигурно сега щеше да се изправи, да потупа Лавлейс по рамото и да го остави там — на излизане да го пребият и ограбят, или да го сполети каквато съдба го очакваше.

Вместо това, колкото и да се ядосваше, възрастта бе смекчила нравите му и беше започнал да вижда и чува болките на околните — или поне да не им се присмива вече. Може би беше време да се оттегли. И тримата му млади мъже бяха готови да се бият, ако някоя нощ не се прибереше у дома. По принцип никой от тях не знаеше името на другите, но беше готов да заложи и последната си монета, че всички са открили истината. Един от добрите начини да избегнеш удар е, като убиеш онзи, който държи острието. Хората от неговия занаят знаеха, че е най-добре да убиеш врага си, преди още той да е разбрал, че ти е враг.

Нищо от тези размисли не пролича по изражението му, докато се взираше в Лавлейс, който бавно осъзнаваше, че е продал Уорик само за пинта тъмен ейл. Дери не смееше да сложи върху масата сребърна или златна монета при толкова много войници наоколо. Ако го стореше, знаеше, че по-добре сам да пребие Лавлейс, за да си спести парите. Затова протегна рака и хвана дланта на другия, като същевременно притисна монета от половин златен нобъл в нея. Забеляза как очите на бедния рицар се присвиват от неудобство и облекчение, щом погледна в дланта си. Монетата беше малка, но щеше да му купи десетина вечери или пък ново наметало.

— Господ да те пази, синко — рече Дери и се надигна да върви. — Уповавай се на краля и няма да сбъркаш.

 

 

Луната беше в нова фаза и почти скрита, но Едуард Йоркски виждаше ръцете си на звездната светлина. Вдигна лявата пред лицето си, наблюдавайки как пръстите му се движат като бели криле. Беше седнал на ръба на една уелска скала, чието име не си направи труда да научи. Краката му висяха над бездната и когато отцепи камък и го пусна, той като че ли падаше до безкрай, без да удари дъно. Под него зееше пропаст, но тъмнината беше толкова гъста, че едва ли не можеше да стъпи върху нея.

При тази мисъл устата му се разтегли в пияна усмивка, докато кракът му се протягаше напред и опипваше наоколо, все едно търсеше мост от сенки, който ще го преведе през долината. Движението размести центъра на тежестта му върху ръба и той внезапно зарита, краката му се сгърчиха в спазъм, после мигновено, както бе дошла, паниката го напусна. Знаеше, че няма да падне. Сигурно бе изпил количество, което би убило някой по-дребен мъж, но Бог нямаше да му позволи да се катурне от тази уелска скала. Краят му нямаше да е тук, не и при всичката работа, която му предстоеше. Едуард кимна. Главата му беше тъй натежала, че продължи да се клати много по-дълго, отколкото бе възнамерявал.

Дочу стъпките и шепота на двама свои мъже, когато заговориха само на няколко крачки зад него. Бавно, той повдигна глава, съзнавайки, че не могат да го видят на фона на черната земя. Така както светеха крайниците му с белезникава светлина, струваше му се, че прилича на призрак. Ако беше в друго настроение, сигурно щеше да скочи с гръмък рев, но бе твърде мрачен за това. Нощта около него докосна ръцете му и завладя пространството. Без съмнение заради това виждаше бяла кожата си — тя бе привлякла тъмнината и продължаваше да я тегли, изпълваше го до пръсване отвътре. Идеята му се стори красива и той продължи да седи и да й се чуди, докато през цялото време мъжете отзад разговаряха.

— Не ми харесва това място, Брон. Не ми харесват хълмовете, дъжда и проклетите уелсци, които ни мерят с присвити очички иззад колибите си. Пък и крадци също, които ще ти оберат всичко, що не е завързано. На Стария Безноско му изчезна седлото преди два дни, пък то не си е отишло само, нали? Не е място да се застояваме — ама ей на, още сме тук.

— Е, братко, ако беше херцог, може би щеше да ни заведеш обратно в Англия. Дотогава седим си и чакаме господарят Йорк да нареди да тръгнем. Ще кажа, че на мен лично ми харесва. Направо чудно си ме устройва. По-добре да седя тук, отколкото да съм в преход и да се бия в Англия. Нека нашият юнак изживее скръбта по баща си и брат си. Старият херцог си го биваше. Ако на мен ми беше баща, и аз щях да се наливам денонощно. Накрая момчето ще се оправи, ако не му се пръсне сърцето от мъка. Няма смисъл да се безпокоим кое от двете ще се случи.

Едуард Йоркски присви очи по посока на говорещите. Единият се облягаше на скалата и се сливаше с нея като огромна сянка. Другият, застанал прав, се взираше нагоре към звездите, които блестяха, придвижвайки се все по̀ на север с изтичането на нощта. Йорк се раздразни от факта, че скръбта му, личната му болка, може да се обсажда сред простите рицари и пиконосци, сякаш не беше нищо повече от темата за времето или цената на хляба. Захвана да се надига, като едва не се катурна през ръба, успя да стъпи на крака и се заклати. Над метър и деветдесет на височина, Йорк изглеждаше импозантен, със сигурност бе най-високият мъж в своята армия. Фигурата му почти засенчи небето, докато двамата войници замръзнаха, осъзнали присъствието на безмълвния призрак, увиснал над главите им като тъмно петно върху тъмен фон, единствено очертан от звездите.

— Кои сте вие да ми казвате, а? Как да изразявам скръбта си? — попита Едуард, заплитайки език.

Мажете като с команда се обърнаха кръгом и в паника хукнаха по билото на хълма и надолу по по-полегатия склон от другата страна. Едуард изрева по тях нечленоразделно, направи няколко несигурни стъпки, а после, препъвайки се в някакъв невидим камък, се просна на земята. Устата му избълва повръщано — старо вино и чист алкохол, примесени в толкова силна киселина, че опариха разранената му кожа.

— Ще ви открия! Ще ви открия, нахални копелета такива!

После се претърколи по гръб и потъна в сън, почти осъзнал, че никога няма да ги разпознае. Захърка звучно с уелската планина под тялото си, която, в отминаващата нощ, го свързваше като котва със земята.

 

 

Валеше, когато лордовете на Маргарет се събраха. Пороят трополеше по палатката и караше коловете да скрибуцат под тежестта на подгизналото платно. Дери Бруър скръсти ръце и заразглежда лицата на най-старшите командири на кралицата. Хенри Пърси беше загубил най-много от присъстващите в голямата шатра. Графът на Нортъмбърланд сякаш носеше семейството върху лицето си — огромният нос на Пърси, който го отличаваше сред останалите, където и да се намираше. Цената, която фамилия Пърси беше заплатила, придаваше на младия граф някаква тежест сред другите — в очите на Дери загубата на баща и брат бяха причинили ранното му съзряване, така че той рядко говореше, без да помисли, и достойнството му витаеше като ореол около фигурата му. Граф Пърси с лекота можеше да ги поведе срещу Уорик, но като главнокомандващ бе назначен Съмърсет, който имаше дори по-малко опит и от него. Дери си позволи да погледне към кралицата, която седеше скромно в един ъгъл, стройна и със зачервени бузи. Ако е вярно, че е прибягнала до Съмърсет, докато съпругът й отсъстваше, то е била изключително дискретна в начинанието. Съмърсет беше все още неженен на двайсет и пет, което само по себе си беше достатъчно необичайно. Знаеше, че ще трябва да посъветва херцога да се ожени за някоя доброжелателна мома и да произведе хубави, дебели бебенца, преди езиците да започнат твърде много да говорят.

Пет-шест по-незначителни барони се бяха събрали при призива на кралицата. За негово задоволство барон Клифорд бе настанен сред тях по пейките, където те седяха като изнервени ученици, отишли на изпит. Клифорд бе убил сина на Йорк при Уейкфийлд, а после бе размахал кървава кама под носа на баща му, обзет от злостно тържество. Трудно би било да го харесваш след това, дори като личност да беше истински пример за добродетелност. Самият Дери го смяташе за фукльо и слабак — изпразнен от съдържание глупак.

Странно колко бързо и повсеместно се разпространи вестта как синът на Йорк е бил посечен, сякаш на собствените си криле; тъй че доносниците на Дери докладваха, че са чували клюката на много пъти оттогава. Кралицата пък се придвижвала на юг с една армия от ревящи и лаещи северняци, придружени от нашарени с боя диваци от шотландските планини. Очевидно тя била взела глави и осквернила хората си с кръвта на Йорк, и с удоволствие убивала невинни момчета. Историите се вписваха много добре в настроението и Дери се чудеше дали зад тях не стои ум, подобен на неговия, или пък това беше просто небрежната жестокост на слуховете и злонамерената мълва.

Служителят на Дери бе приключил с подробното описание на силите на Уорик, взети от дузина шпиони от типа на Лавлейс, за да се изгради една картина, за която той вярваше, че горе-долу отговаря на истината. Позициите се изменяха и, естествено, движението на армиите можеше да промени хода на една цяла битка още преди да е започнала, но като никога Дери се чувстваше абсолютно сигурен. Уорик се бе окопал. Не можеше отново да се движи. Кимна с благодарност на мъжа, докато изчакваше да обсъжда или пък да защитава изводите си.

Барон Клифорд беше онзи, който реши да отговори, и лаещият му глас бе достатъчен, за да накара Дери да стисне зъби.

— Какво искаш, да разместваме армията като пионки ли, Бруър? Така ли мислиш, че трябва да се води война?

Дери Бруър отбеляза мислено множественото число. В продължение на шест години Клифорд се мъчеше да се включи към редиците на благородниците, които бяха загубили бащи — наред с граф Пърси от Нортъмбърланд и Съмърсет. Тези двамата сякаш не питаеха злост към него, но пък и не демонстрираха някаква топлина, доколкото той можеше да прецени. Не отвърна на първите въпроси на Клифорд, защото подозираше, че са реторични. Реши да остави барона да изпусне парата.

— Е? Нима разни шпиони и потайни разбойници трябва да решават как да влезе в бой една кралска армия? — попита Клифорд. — Не съм и чувал за подобно нещо! От това, което казвате, излиза, че Уорик е онзи, който се държи с достойнство, а не вие. Твърдите, че се е разположил покрай пътя за Лондон, за да ни предизвика. Да! Ето как отиват мъжете на война, Бруър — без потайност и измама, без лъжи и предателство. Ужасѐн съм от онова, което чух днес, наистина.

За негово раздразнение, Дери забеляза, че Маргарет не продумва. Тя бе усетила малко от радостта и скръбта на командването, когато беше далеч на север, и разбра, че не й се нрави. Освен това смяташе, че Съмърсет с някакви лични аргументи я е принудил да му се подчинява, затова той беше човекът, когото трябваше да убеждава, а не Клифорд, та дори и граф Пърси, макар че щеше да е по-лесно, ако някой от тях се съгласеше с похода, който Дери предлагаше.

— Милорд Клифорд — започна Дери. Не можеше да обяви на глас, че онзи е надут глупак, но все пак забави думите си, за до го разберат. — С вашия опит и обучение не може да не знаете, че се водят и битки, при които едната страна прави маневри, преди да влезе в сблъсък. И преди крепости са били превземани от фланга, милорд. Това е всичко, което предлагам и аз. Моята задача, моята отговорност е да подсигуря лордовете с цялата информация, от която могат да имат нужда.

Клифорд отвори уста да отвърне, но Дери продължи, като си наложи още по-голямо спокойствие.

— Милорд, Уорик е превърнал в крепост пътя към Лондон, с оръдия и мрежи с шипове, окопи и укрепления, и всички други неща, които мъжете ще трябва да преодолеят, за да направят дори една стъпка отвъд него. Всичките ми сведения… — той спря, когато Клифорд изсумтя. — Всичките ми сведения твърдят, че е обърнат на север, милорди. Разположил е силите си така, че да посрещне армия, която идва от север. Смятам, че елементарният здрав разум ни подсказва да го заобиколим, за да избегнем най-силната част от защитата му.

— И да покажем страх пред по-малобройна сила! — ядно възкликна Клифорд. — Да покажем пред другарите си, че приемаме Невиловите копелета за сериозна заплаха, че уважаваме предателите и се отнасяме с тях като с равни, вместо като с умрели оси, които трябва да изметем и изгорим. Според същите тези сведения, мастър Бруър, ние разполагаме с пет хиляди мъже повече на бойното поле, нима отричате това? А нашите победиха Йорк! Повече сме от кентските земеделци на Уорик и от лондонските просяци — а вие искате да се спотайваме като някое момче, което краде ябълки? Питам ви всичките — кое тук е достойното?

— Много сте красноречив, милорд Клифорд — отвърна Дери и усмивката му, заедно с гласа му, се скова, — но тук виждам шанс да запазим живота на мъжете, които командвате, като също нанесем сериозен удар или дори разгромим Уорик, без да губим хора заради защитата, която си е изградил. Милорд, малко достойнство виждам пък аз…

— Мисля, че е достатъчно, мастър Бруър — прошепна Съмърсет и вдигна ръка. — Аргументите ви не стават по-силни, ако ги повтаряте. Убеден съм, че всички сме разбрали основното.

— Да, милорд, благодаря — рече Дери.

Той седна и столът се заклати. В дясното му коляно плъзна болка, която заплашваше да го вдърви, и той стисна очи. Беше му студено, болеше го и му бе дотегнало да спори с глупаци и по-млади мъже, които имаха по-висока позиция от него. От толкова дълго време не беше виждал крал Хенри и силата на авторитета му се бе поизхабила. Имаше време, когато всички се страхуваха от Дери Бруър заради връзките му с влиятелни мъже — и със самия извор на властта. Напоследък трябваше да защитава мнението си пред самохвалци като Клифорд, които имаха нужда да им се притиснат носовете надолу, възгордели се от високата позиция, на която ги бяха издигнали.

— Аз не се боя от армията на Уорик — рече Съмърсет.

— Разбира се, че не! — промърмори Клифорд, но бе спрян от предупредителен поглед.

— Вярно, те са имали около месец, за да подготвят защитата си, докато ние се движехме бавно като охлюви на юг — Съмърсет вдигна ръка, за да потуши надигащото се роптание. — Спокойно, господа. Знам, че мъжете трябваше да се хранят, но резултатът е, че дадохме на Уорик време, а с неговото богатство не се съмнявам, че се е възползвал от възможностите за прехрана на Лондон. Още повече, че крал Хенри е в негови ръце и това му дава странно… влияние. Макар кралят да е затворник, смятам, всички сме наясно, че той няма да извика или да се опита да избяга. Независимо от това, като изключим тези неща, те представляват немногобройна армия от момчета от Кент, Лондон, някои от Есекс или Съсекс. Не се страхувам от точно тази армия… Но, разбира се, има и друга.

Съмърсет огледа събраните мъже и очите му се спряха за миг върху Маргарет, макар че тя не вдигна поглед от скръстените в скута й ръце.

— Синът на Йорк, Едуард, или вече да го наричам Йорк? Онзи, който преди беше граф Марч — имаше не повече от няколко хиляди бойци в Уелс и въпреки това успя да пречупи силите на трима Тюдори, като уби бащата и разпръсна синовете. Може и да не е събрал други под знамената след тази победа, макар че из цялата страна има гневни мъже, които биха го последвали, ако ги повика. Йорк е от кралски род и той може да ни застраши. Ако Йорк се присъедини към Уорик, стават почти колкото нас. Със сигурност достатъчно близко, за да се притесняваме — той разтърси глава. — Като Уорик, и аз бих искал врагът да е с лице към мен, готов да се бие и умре, но синът на Йорк със сигурност ще излезе срещу нас в някой момент — и той може да ни удари отстрани.

Съмърсет поспря, за да си поеме дъх, и огледа всички наоколо.

— Милорди, милейди, мастър Бруър, не можем да танцуваме с Уорик и да ни приклещят по средата. Не можем да го оставим да дава тон. Щом съгледвачите на мастър Бруър са съобщили, че имаме крепост със слаб фланг, заповедите ми ще бъдат да се възползваме от всяко предоставено ни преимущество. Не виждам особено достойнство в това да изпратя хиляди мъже да загинат срещу една добре подсигурена позиция, лорд Клифорд. Цезар е маневрирал на бойното поле, тъй мисля. Може би дори точно из тези поля, Джон!

Дери видя как Клифорд се усмихва и свежда глава. По неизвестна причина изведнъж усети, че не може да търпи да гледа как този човек се отпуска в подобна компания. Може би беше още една черта на остаряването, но не можеше да остави момента да се изниже.

— Ако ми позволите да обясня на барон Клифорд, милорд, че има разлика между това да убиеш едно ранено момче, когато бяга, и да атакуваш една солидна защита, която има…

— Бруър! Дръж си езика зад зъбите! — сряза го Съмърсет, преди Клифорд да успее да стори каквото и да е от изненада. — Не, излез! Как смееш да говориш по този начин пред мен! Ще видя с какво да те накажа. Вън!

Дери се поклони ниско на Маргарет, ядосан по-скоро на себе си, отколкото на някой друг в палатката. Изпита мрачно задоволство от това, че бе назовал гласно прегрешение на Клифорд. Синът на Йорк беше на седемнайсет и не представляваше опасност за никого, мъчейки се да избяга от бойното поле при Сандъл. Не знаеше дали младежът е бил ранен, но бе добавил този детайл, за да опише Клифорд в още по-черни краски като жестокият насилник, какъвто беше в реалността. Така тръгваха историите.

Държеше гърба си изправен като дъска, докато излизаше. Съзнаваше, че е прекрачил границата. На студения въздух навън, където гневът му се охлади, се почувства стар и изморен. Клифорд можеше да го извика на дуел, макар да подозираше, че онзи нито би слязъл толкова ниско, нито пък би поел риска от един дуел пред свидетели. Най-добрите години на Дери бяха зад гърба му, това беше сигурно, но все пак би го смазал от бой, ако му се отдадеше възможност и Клифорд знаеше това.

Дери отправи нещастен поглед нагоре към камбанарията на параклиса, който беше построен върху земя на семейство Стокър от Уайбостън. Не беше достатъчно висока, за да го предпази от разни насилници, които може да го търсят през нощта. Просто ще трябва да стои буден и сред хора. Не се проклинаше за това, че разгневи Клифорд, нито дори Съмърсет. Откакто умря Йорк, около Маргарет се чувстваше липсата на авторитет. След като основният й враг падна мъртъв, а съпругът й все още бе в плен, бе загубила част от яростта, която я водеше години наред, като че ли не знаеше как да продължи. И в този вакуум се бяха вместили хора като Съмърсет — амбициозни младоци, които гледаха напред към бъдещето. По-слабите нещастници като Клифорд пък само търсеха някой по-висшестоящ, когото да ласкаят.

Трудно е да нямаш надежди, Дери го знаеше добре. Йорк беше мъртъв, и Солсбъри с него, след като години наред се домогваха до трона, все едно им беше изконно право. Единствено остана проблемът с крал Хенри — горкият невинен човек, държан от хора, които имаха всякакви причини да го мразят. Истината бе, че ако Хенри бъде убит, кралицата му няма да скърби твърде дълго. Дери виждаше ясно как очите й светваха, щом зърнеше Съмърсет. Ако човек го търси, трудно е да не го забележи.