Кон Игълдън
Кръвна връзка (29)

27.

— Какво очакваш да сторя, братко? — попита Уорик. — Да настоявам крал Едуард да спре да дава разрешения за женитба на рода Удвил ли? Да ни възвърне загубените почести ли? Да не е оглупял, та да предпочете моите съвети пред тези на съпругата си?

Лятото бе преминало в есен след завръщането на Уорик от Франция преди два месеца. От прозорците на замъка Мидълхам двамата с Джон виждаха златистите житни полета, които в момента стотици местни мъже и жени, замах след замах на сърпа, жънеха и скупчваха на бали. Цели села бяха надошли да съберат реколтата, а после да отпразнуват с пиене, музика, празнични клади и откраднати целувки из стърнищата.

Джон Невил отново бе станал лорд Монтагю, направиха го маркиз и му казаха, че това е нещо между граф и херцог. Известно време той тайно бесня пред братята си, но, слава богу, това не достигна до ушите на хора, които биха искали да му навредят. Уорик, естествено, разбираше гнева на брат си. Бяха го дарили с най-ценната до сърцето му награда и после му я бяха отнели. В Нортъмбърланд отново управляваше потомък на Пърси, както беше от много поколения насам. Малко странно беше да връща Хенри Пърси в Лондонската кула само за да го изкарат оттам отново, но крал Едуард с удоволствие откри, че младежът е в добро здраве — нещо, което никак не беше сигурно след годините, прекарани в килия. Уорик знаеше, че Хенри Пърси му е верен заради проявеното добро отношение към него. Раздялата им много приличаше на прощаване между баща и син. Сега, когато в дома му бе останал за отглеждане единствено братът на краля, Мидълхам беше доста по-тих. Ричард Глостър още изпитваше болки от изкривения си гръбначен стълб, но бе преминал през толкова часове упражнения с меч и брадва, че вече трябваше да му изработят съвсем нови доспехи заради усъвършенстваната му стройна и силна фигура. Уорик вече не го срещаше, поне не в дворовете за обучения. Той бе станал твърде бавен, а младият Ричард бе бърз и уверен.

Джон Невил, маркиз Монтагю, не отговори на въпросите му; предпочиташе да си отчупи едно пилешко бутче от ястието на масата и да приеме чаша с вино. Щом почувства, че погледът на Уорик не се отмества от него, махна раздразнено с ръка. Джон Невил лично бе екзекутирал десетина мъже за крал Едуард. Неговата лоялност беше абсолютна, безпрекословна. А се оказа, че за награда му отнемат титлата и я дават на сина на Пърси. Щом умът му потънеше твърде дълго в мисли за тази несправедливост, той не смееше да проговори на глас дори пред Уорик. Брат му Ричард по-скоро бе готов да понесе всякакво унижение, отколкото да стори онова, което всички знаеха, че ще дойде след време.

Едуард и съпругата му щяха да изкарат всички им с прасетата и гъските, преди да са приключили, сигурен беше в това. Изяждаше го ярост и заради братята му, беше ужасѐн колко несправедливо се бяха отнесли с тях. Уорик бе изпратен във Франция само за да бъде унизен и използван за залог. Отнеха от Джордж Големия печат под заплахата на мечовете, а свидната титла на Джон откраднаха и я предадоха на едно момче. Това приличаше на цял заговор, не само да им имаха зъб. И инициаторът на всичко се казваше Елизабет Удвил, дълбоко в сърцето си бе убеден в това. Срамно наистина, че Уорик познаваше две жени, които бяха готови да идат накрай света само и само да навредят на рода му. Ако някога техните интереси бяха съвпадали, то Джон подозираше, че са можели да поставят и Невил на трона на Англия.

Джордж Невил влезе и приближи до братята си, за да им стисне ръцете.

— Чичо Фокънбърг пристигна — каза им. — Да поръчам ли да го доведат?

— Не ни е предупредил, че ще идва — отвърна намръщен Уорик. Погледът му се прехвърли от единия върху другия му брат. — А, какво има?

— Майка — отвърна Джордж. — Тя мисли, че може би ще е разумно да се съберем всички Невил на едно място. Бог е свидетел, че не сме това, което бяхме някога. Шестима братовчеди чакат благоволението ти, Ричард. Жалка бройка, макар че наистина притежават хубава земя. Съсипали са ни. Приличаме на парцали, преправени от красиви знамена, но ти все още си главата на рода ни.

— Майка предложи, че поне трябва да обсъдим годините, които предстоят — обади се Джон Невил и добави: — Може би преди крал Едуард да стане баща на син и наследник. Три дъщери досега, но пък тази плодовита кобила и преди е имала момчета. Със сигурност ще се пръкне още едно. Как смятате, дали мъжете Невил ще бъдат изцяло изтласкани настрани? Не си представям как ще оцелеем още един сезон с тази нейна злоба към нас.

Нямаше нужда да се споменава кого имаха предвид, не и в тази компания.

— Няма да обсъждам с вас неща, които означават държавна измяна — просъска яростно Уорик към братята си. — С удоволствие ще се видя с братовчедите и с чичо Фокънбърг, но няма да обсъждам заговори или каквото и да е, което би дало на крал Едуард повод да постави под въпрос нашата лоялност. Искате да подпалим този дом ли? Точно това рискувате. За бога, та братът на краля живее тук!

— Не съм глупак, Ричард — заговори Джон Невил. — Още преди часове го изпратихме на пазара да купи бренди. Ако възнамерява да шпионира за краля, няма да има такава възможност преди тази вечер или утре сутринта. Така или иначе, той вече не е момче. Аз бих го изпратил у дома, обратно при майка му. Изпълнил си си задълженията към него, та и повече — той поклати глава, докато отвътре гневът му напираше. — Не разбирам защо се въздържаш сега, след всичко, което изстрадахме.

— Чака петицията си — намеси се Джордж Невил.

— О, да, разбира се — кисело продължи Джон. — Имаш право на нея. Нашият брат все още се надява, че ще я уважат, та да омъжи своята Изабел за един Плантагенет. Казвам ти го, тя никога няма да го позволи. А крал Едуард вече показа, че нейната дума е по-тежка от тази на Съвета на лордовете, които досега му служиха толкова добре. Истината е съвсем проста — тя го превърна в играчка в леглото си.

— Действително се надявам, че дъщеря ми ще открие своя съпруг в лицето на Джордж, херцог на Кларънс — ядно отвърна Уорик. — Изабел е доволна от този избор. Той е само с една година по-голям от нея и те са… подходяща двойка. Тя ще стане херцогиня, а той ще придобие имотите й след време.

— Колко време мина, откакто попита краля? — промърмори Джон.

Уорик поклати глава.

— Не, няма да ме накараш да се безпокоя. Да, минаха няколко месеца, какво от това? Подобно свързване на родовете не може да се реши ей така, на момента, то става бавно, задълбочено, внимателно, като се преценява всяка посока, в която може да задуха вятърът.

Джон погледна по-големия си брат. Знаеше, че Уорик е сляп или просто бе предпочел да си затвори очите. Сви рамене.

— Ти си главата на рода ни, Ричард. Чакай до зимата тогава или ако искаш, до следващата пролет. Нищо няма да се промени, не и докато Елизабет Удвил направлява ръката на краля. Тя ще поиска имотите ти за своите синове.

 

 

Едуард гледаше как новородената му дъщеричка суче от гърдата на Елизабет. Огънят пропукваше, в купчината имаше толкова много дърва, че всеки би се изпотил в залата Уестминстър. Мастифът Бийд се бе проснал на плочите, тъй близо до огъня, че той трябваше да го побутва назад с крак, преди старото куче да се изгори. Освен пращенето в огнището и звуците на бебето, което ту се хващаше за гърдата, ту се отдръпваше, не се чуваше никакъв друг звук. Дори личната им прислуга беше освободена.

Елизабет усети погледа на съпруга си и му се усмихна, забелязала доволството му.

— Не си представях това, когато те видях за пръв път — рече той. — Цялата в листа и прах, както се спускаше по стръмнината, за да спасиш кучето си от вълците.

— И как паднах само! Макар че там имаше един огромен мъж, който дори не ме хвана!

Той й се усмихна. През годините тези реплики се бяха превърнали в театър, в тях нямаше злост. Радваше се на близостта, която подобни неща създаваха между тях, бъбренето за стари техни спомени, вида на Елизабет и как тя се наслаждава на неговата компания.

— Знаеш ли, виждал съм страшно много мъже, на които им се налага да изискват от жените си уважение.

— Това не е толкова странно, съпруже, след като Ева е създадена, за да бъде помощница на Адам. Това е естественият ред на света, така както овцата следва овена.

— Да, но все пак… — Едуард притисна челото си и затърси правилните думи. — Мъжете имат нужда от възхищение, Елизабет. Дори и най-слабосилните, страхливците и глупаците. Това са нещастни създания, чиито съпруги непрекъснато ги хокат и ги тормозят. Те не са господари в собствения си дом.

— Някои жени наистина нямат понятие как да се отнасят с мъжете си — потвърди Елизабет малко самодоволно. — С непрекъснатите си оплаквания те само създават неприязън у мъжете и се чувстват нещастни. Глупаци сами за себе си.

— Но не и ти — усмихна се Едуард. — Ти се отнасяш с мен все едно си открила най-голямото чудо на света. Искам да заслужа това, разбираш ли? Искам да ме наричат господар на дома, но само защото такава е действителността. А не защото законите на човека или Бога са ме писали за такъв; просто защото съм роден, за да бъда водач.

— Ти си роден, за да бъдеш моят крал — рече Елизабет с нежен глас. Вдигна глава за целувка и той прекоси до нея с няколко крачки, за да притисне устните си към нейните. Бебето се размърда обезпокоено и зърното му се изплъзна.

— Ще ми се да я нарека Сесили, в чест на майка ти — заяви тя, като видя каква радост се изписва по лицето му. — Ако оцелее, тя ще те направи горд баща.

— Майка ми ще се радва, макар че, признавам, по̀ бих бил щастлив, ако беше син, Елизабет.

— Имаш нужда от дъщери, които ще те обожават на стари години — и да се омъжат, за да държат кралството силно и да ти доведат съюзници. Няма да съжаляваш, че имаш тези сладки момиченца през следващите години, уверявам те.

— Знам, знам. Ама ако беше момче, щях да му покажа как да пуска сокол срещу гълъби и зайци, как да ловува глигани само с кучета и нож, как да заякне, за да се бие с доспехи — той сви рамене. — Аз… съм бил момче. С умиление си спомням тези години. Ще го направя оръженосец на някой рицар, може би на някой от братята ти, за да научи колко много усилие трябва, за да се задържи един мъж на кралска служба.

— Щеше да ми хареса — отвърна тя. — А и ти би бил добър учител за сина си, Едуард. Следващото, обещавам. Само се надявам обучението ти да му даде достатъчно защита, ако наследниците ти бъдат предизвикани от синовете на брат ти.

Едуард отстъпи крачка и изпусна дъха си със свистене.

— Пак ли? Точно както ти обещах, не съм избързал с нищо. Търпеливо дадох на този проблем да отлежи с месеци, но още не мога да видя къде ще сгреша, ако донеса всичкото богатство и имоти на Уорик в моето семейство, под собствения си покрив.

— Едуард, това е важно. Щеше ми се да не беше. Ако позволиш на Джордж да се ожени за Изабел Невил, той наистина ще наследи стотици къщи и имения, не само десетки. Замъци, села, градове. Уорик и Солсбъри сега са в комбина — и това наследство е единственото и най-голямо богатство в Англия.

— Което аз ще дам на брат ми! Двамата с Елизабет си подхождат по възраст. Те дори се обичат, тъй казва той. Кой съм аз, че да откажа на брат си любовта му, когато тя ще му донесе и половината Англия като зестра?

Елизабет нацупи устни, като трудно контролираше яда си. Тя прибра гърдата си и повика една слугиня, за да й връчи бебето, макар че то започна да врещи. Една дойка щеше да продължи да я храни в кухните.

Щом пак останаха сами, тя се приведе напред в стола и стисна длани в скута си.

— Знаеш ли, съпруже мой, наистина те обожавам — и ти си господарят в тази къща и на всяко място, на което се намираме. Ако ми дадеш последната си дума по този въпрос, ще приема волята ти, заклевам се. Само помисли това обаче — ти не си от кралско потекло — тя вдигна ръка, когато Едуард понечи да й се нахвърли, все по-гневен. — Моля те. Твоят прапрадядо е бил Едмънд Йорк, четвърти кралски син. Той не е бил претендент за короната, която ти сега носиш, но е имал богатства. Оженил се е успешно и неговите син и внук били силни и умни. Те изградили огромни имения и събрали титли чрез бракове и почести, докато накрая твоят баща бил достатъчно силен, за да претендира за трона.

— Разбирам — рече Едуард. По стисната му челюст тя повярва, че наистина е така, но въпреки това предпочете да се доизкаже, да е сигурна, че я е чул.

— Брат ти Джордж Кларънс е също син на баща ти, Едуард. Той има същите ум и сила. Ако позволиш да се ожени за наследницата на огромните богатства на Уорик, той в един момент ще те предизвика — или пък неговите синове или внуци. Така ти ще натрупаш неприятности за един бъдещ ден, за още една война между братовчеди и братя. Моля те. Колкото и това да нарани брат ти Джордж, ти трябва да забраниш този брак заради собствените си деца.

— Не мога да му дам такава причина — отвърна той. — Как да му кажа: „Джордж, не искам ти и твоето семейство да преуспеете, защото е възможно един ден децата ти да бъдат заплаха за моите“. Такава би била реакцията на един страхливец, Елизабет. Караш ме да се притеснявам от собствените си братя ли? От Джордж и Ричард? Майка ми Сесили не е отгледала мекушави мъже, наистина, но не е възпитавала и хамелеони. Не се боя от тях — нито пък от синовете им.

— Не, макар че произхождаш от по-маловажен род, ти сега си крал, Едуард. Трябва да гледаш една крачка напред, хиляда години напред дори, като започнеш от малките момиченца, които съм хранила в скута си. Джордж Кларънс стана херцог благодарение на теб. Нека се задоволи с това. Ще му намеря друга жена, а ако по-нататък избере да вземе Изабел Невил за своя любовница, то си е негова работа, разбира се. Има решения и избори, които един крал трябва да направи, Едуард. Брат ти ще разбере това.

— А когато ме попита за причините?

Елизабет му се усмихна.

— Кажи му, че нямаш доверие на мъжа, който ще му стане свекър, ако решиш. Или пък че момичето Невил е бездетна, или пък че луната е била в затъмнение, когато си чул новината. Няма никакво значение. Той се е заклел пред безсмъртната си душа да ти се подчинява за всичко. Ако те попита, припомни му това.

 

 

Уорик усети да се задъхва, макар че бе извървял само десетина километра в студа. Имението Мидълхам бе притихнало до зимата. Половината от голямата къща бе затворена и заключена, всички прозорци бяха запечатани заради гнездата на прилепите и птиците. Без съмнения някой бухал или лястовица щяха да се промъкнат вътре. Винаги го правеха, затова първата им работа напролет беше да разчистят малките мъртви телца, винаги по-леки, отколкото изглеждаха.

— Можем да си починем тук за момент — рече той. — По-скоро заради теб, Изабел, а не заради мен. Аз бих могъл да вървя цял ден.

— Надявам се да е така, татко — отвърна дъщеря му, в абсолютно неведение за факта, че баща й направо издъхва и е изнемощял от умора. Дори да й го беше казал, тя нямаше да му повярва така или иначе. Той се облегна на един дървен стълб и се загледа в тъмната земя на хълма, посипана с първия скреж, която се стелеше из долината. В този студ половината птици ги нямаше. Известно време единственият звук в целия свят беше собственото му дишане, изненадващо силен, щом веднъж го забеляза.

Дъщеря му бе красива, беше убеден в това, с дълъг врат и румени бузи, с бели и равни зъби, наострени от ябълките, които тя обожаваше. Беше израснала в Мидълхам точно като него, макар че по-голямата част от годината прекарваше в компанията на майка му и своята собствена майка — три жени, които се грижеха за имението заедно, за което им беше безкрайно благодарен, и които се разбираха едва ли не като три сестри или три приятелки. Брат му Джон бе направил коментар за трите възрасти на жените, за който по-късно съжали, но Изабел беше въплъщение на девицата, така както Ан — на майката, а майка му Алис се бе превърнала в старица, спаружена, след смъртта на баща му, сякаш старият мъж беше отнесъл някаква жизненоважна част от нея със себе си в гроба.

Всяка сутрин, щом се събудеше, Изабел търсеше някое писмо, пристигнало през нощта. Всеки път, отново и отново, това късаше сърцето на Уорик, като виждаше колко е разочарована, че няма нищо. Беше му доста тежко, докато прекарваше дните си в Лондон с краля. Тогава поне връщането му бе придружено с новини и разни лакомства или подаръци от града.

Вече три месеца не бе напускал Мидълхам, от есента насам. Късното есенно слънце им донесе толкова плодове, че къщата бе завладяна от опиянени оси, които пъплеха по вътрешността на всички прозорци в продължение на седмици. През цялото това време той обикаляше земите на имението, потънал в себе си сред дългите разходки, но всеки път се връщаше с все повече насъбран гняв. От Лондон за него пристигаха писма, някои от тях с личния печат на крал Едуард. Но ни едно не съдържаше разрешението на краля за женитбата между Елизабет и Кларънс, нито пък споменаваше нещо по въпроса.

Макар Уорик да не го знаеше, дъщеря му го наблюдаваше внимателно, преценяваше настроението му и нещастието му. Беше го слушала как беснее заради това, че са отнели Големия печат на брат му Джордж и още по-лошо, че са иззели и титлата на брат му Джон. В лични разговори с жена си той отприщваше гнева и разочарованието си, без да съзнава или без да го е грижа, че дъщерите му го чуват.

Небето беше яркосиньо, без следа от дъжд. Светът бе скован в мраз и баща и дъщеря усетиха как леденият въздух преряза гърлата им. Изабел избра точно този момент.

— Смяташ ли, че кралят изобщо някога ще отговори на брат си? — попита го. — Джордж не ме е посещавал от времето на жътвата, а писмата му не споменават нищо за женитбата, сякаш изобщо няма шанс за това. Вече мина много време и, признавам, губя надежда.

Баща й я погледна и видя как устните й треперят, защото тя се мъчеше да прикрие колко много значи за нея неговият отговор. Той стисна с все сила леденостуденото дърво на стълба и кокалчетата му побеляха.

— Съжалявам, Изабел, но надали. Чаках шест месеца, и повече дори. Всичките ми писма останаха без отговор. Не вярвам крал Едуард да даде подобно разрешение, вече не.

— Но той те е викал при себе си, нали? Вестоносецът, когото видях. Може би крал Едуард се е съгласил за брака и трябва единствено ти да отидеш до Лондон.

— Изабел, всеки път, щом вляза при него, той намира някакъв нов начин да ми отнеме нещо, което ценя. Това по никой начин не е заслужено, кълна се. Не знам дали този огромен мъж ми завижда, или пък се бои от мен, или е просто играчка в ръцете на жена си, но през последните няколко години бях поставен на изпитание. Най-добре за мен е да си стоя в именията, да се грижа за тях и хората си, далеч от интригите на двора — той вдиша огромно количество въздух, което преряза дробовете му. — Ето! От това се нуждая, а не от шепот и лъжи. Съжалявам, знам, че това за теб е по-тежко, отколкото за мен. Аз загубих доверието на краля, а ти — първия си обожател.

— Първата си любов — поправи го тя с приглушен глас. — Друг няма да има.

— О, Изабел — тъжно каза той в косата й.

— Ще попиташ ли още веднъж заради мен? — помоли го тя. — Знам, че се предполага Джордж да говори за това с краля, но не знам дали го е сторил. Ако попиташ ти, ще имам отговор — макар че, ако той е „не“… не знам… не мога… — тя се разрида и зарови лице в скута на баща си.

Тогава Уорик взе решение; отдавна вече не можеше да устоява на молбите й.

— Разбира се, че ще попитам. Мога да ида и да се върна за около седмица. Както сама казваш, по-добре е да знаем със сигурност.

Той погали косата й и тя се облегна на рамото му. Коледа чукаше на вратата и едно отиване до Лондон щеше да я направи още по-празнично събитие в Мидълхам, с бутове, шпиковани с подправки, с печени гъски и пращящи огньове.

 

 

Уорик тръгна за Лондон с Ричард Глостър, който яздеше до него, притиснат под тежестта на надеждите на дъщеря си. Младият херцог често го придружаваше до столицата, но напоследък дори по-често, тъй като и двамата усещаха, че идва време той да напусне Мидълхам. Над доспехите си и вълнените клинове двамата носеха кожуси, мечовете им висяха на бедрата. Вдигаха толкова много прах по пътя, че лицата им приличаха на маски.

Първият ден на юг прекараха почти изцяло в мълчание. Уорик свикваше с мрачното предчувствие за онова, което го чака в Лондон. Хапна малко отвратителна яхния в една крайпътна странноприемница и промърмори нещо за лека нощ на възпитаника си, преди всеки да се оттегли в стаята си. И на двамата им липсваше веселото бъбрене на Хенри Пърси, което правеше разговорите помежду им леки и приятни. Без Хенри двамата с Ричард намираха тишината за потискаща.

На сутринта Уорик се събуди с главоболие, макар да бе изпил само чаша вино. Със сумтене и ръмжене изяде купата топъл овес с мед, току гълчеше прислугата в странноприемницата, а после гневно се укоряваше заради собствената си липса на контрол. Видя, че Ричард е оседлал коня си и четка козината на животното, за да заблести отново. Уорик стъпи на блокчето за качване и яхна своя кон.

— Благодаря ти, момче — каза му. — Днес много неща ми тежат. Боя се, че не съм добра компания.

— Разбирам, сър. Страхувате се, че брат ми ще ви откаже.

Уорик вдигна очи, в които се четеше изненада и притеснение.

— Какво знаеш ти за това?

Ричард се усмихна едва-едва, усетил гнева на човека, когото искаше да впечатли.

— Изабел почти за нищо друго не говори през последните месеци. А пък Джордж ми е брат, той ми пише.

Уорик премигна. Понечи да попита младежа за неговото мнение, но бързо се отказа. Нямаше смисъл. Вместо това дръпна юздите и обърна коня си към вратата на двора, пред който на около трийсетина метра минаваше пътят за Лондон.

— Надявам се кралят да удовлетвори молбата ви, сър. Бих искал да видя Изабел щастлива.

— Аз също — промърмори Уорик.

Той разкърши врат и тръгна към пътя. Ричард го последва. Как му се искаше да може да направи нещо за този мъж, който се бе отнесъл тъй мило с него.

 

 

Дадоха на Уорик аудиенция при краля моментално. Той тръгна на кон към двореца Уестминстър покрай реката. Ричард Глостър го придружи до вратата на кралските покои. Застанаха един до друг там и зачакаха да ги пуснат вътре. Уорик провери с поглед външността на младежа и поизтупа праха от връхната си дреха. Жестът накара брата на краля да се усмихне; в този момент вратата се отвори и те влязоха.

Изражението на Уорик се стегна, като видя Едуард и Елизабет седнали един до друг с децата им около тях. Представляваха мила семейна гледка и някак си това му се видя фалшиво. Уорик искаше Едуард да прецени молбата му в качеството си на крал, а не като съпруг и баща. Поставен в такава обстановка, обграден от обожанието на съпругата си и гугукащите дъщерички, той не можеше да влезе и в двете роли едновременно.

Уорик и Глостър паднаха на коляно пред кралското семейство, после се изправиха, щом Едуард приближи, за да ги поздрави. Той прегърна брат си толкова силно, че момчето изохка.

— Силен изглеждаш! — възкликна кралят и се пресегна, за да стисне бицепса на дясната му ръка, все едно беше теле за продан. — На теб трябва да благодаря за това — продължи той и кимна на Уорик.

Уорик поклати глава, все още напрегнат.

— Той работи усилено, Ваше Височество. Меч, копие и бойна брадва, конен спорт, латински, френски… — тук поспря и Ричард се намеси:

— Закони и тактика също, Едуард. Нали имам желание да съм ти полезен.

— Не се съмнявам, че ще ми бъдеш от полза — отвърна Едуард. — Майка ми пита за брат ми, Уорик. Ще предадеш ли вече възпитаника си на мен?

Уорик премига и прочисти гърлото си, за да спечели време.

— Ваше Височество, не съм мислил… не бях планирал още днес да го освобождавам от задълженията му.

— Все пак доволен съм от това, което виждам. Имаш моите благодарности. Времето на възпитание премина, Уорик, и ти се справи добре.

Смутени под втренчения поглед на краля и кралицата, Уорик и Глостър си стиснаха ръцете, прегърнаха се набързо и неловко. По-големият брат отвори уста, за да каже нещо, с което да почете годините им заедно, но младежът се поклони сковано, завъртя се на пета и напусна покоите.

Уорик се обърна към тях и видя, че те все още го гледат изпитателно. Само малките дечица не усещаха това; гледачката им ги събираше, щом те се отдалечаваха твърде много. Дъхът му секна, щом усети, че моментът е настъпил и повече не може да се отлага.

— Ваше Височество, изминаха много месеци, откакто отправих към вас молба да разрешите женитбата на дъщеря ми Изабел и брат ви Джордж Кларънс. И тъй като сме приятели, мога ли вече да получа отговор?

— Много мислих по въпроса, Ричард — отвърна Едуард. — Брат ми Джордж е само на деветнайсет. Не се съмнявам, той е убеден, че е влюбен, но след няколко години аз ще му избера съпруга. Отговорът ми на твоята молба е „не“.

Уорик остана неподвижен. Макар че изражението му едва ли се промени, гневът му беше толкова очевиден, колкото и упражненият върху него контрол. Зад Едуард Елизабет леко се приведе напред от вълнение. Поразтворените й устни се извиха в усмивка едва забележимо, докато тя се наслаждаваше на неловкото му положение.

— Благодаря, Едуард, Ваше Височество — отвърна Уорик със съвсем възпитан глас. — Бих предпочел да знам и да бъда разочарован, отколкото да стоя в неведение. Сега, ако съм свободен, бих желал да посетя лондонския панаир и да си купя коледни гъски за Мидълхам.

— Разбира се. Наистина съжалявам, Ричард — рече Едуард.

На това Уорик само наклони глава с очи, натежали от болка.

 

 

Изабел чакаше Уорик на пътя, заела всяка сутрин и вечер едно и също място, и стоеше с часове в отчаяна нужда да получи известие. Щом го видя, по лицето му позна новините още преди баща й да успее да изрече и дума. Оттегли се в стаята си и три дни плака за младия мъж, когото обичаше и не можеше никога да има.

Уорик употреби това време, за да разговаря с процесия от посетители, всичките дошли в Мидълхам да почетат главата на рода Невил. Цял един век Невилови бяха страдали от всякакви несполуки и тежка съдба. Бяха загубили земи, богатства, титли и важно влияние. През цялото това време Уорик бе настоявал да търпят и да мълчат, без да позволи и дума да се изрече срещу краля. Сега промени позицията си. Със зараждането на януари в тъмнината и студа той реши да им позволи да се надигнат.