Кон Игълдън
Кръвна връзка (24)

22.

— Коя е тази жена? — попита Луи, крал на Франция, като си вееше, за да раздвижи загрятия, неподвижен въздух в двореца. — Да ми пише толкова често, да ме обсажда по този начин.

— Маргарет Анжуйска е ваша първа братовчедка, Ваше Величество — прошепна съветникът, наведен напред, за да говори директно в ухото му.

Луи се обърна към него презрително:

— Прекрасно знам коя е тя, Лалонд! Възкликнах гласно с теоретичен или, ако щеш, реторичен въпрос, след като никой от вас не може да ми обясни как най-добре да постъпя.

Мълвата в двореца се носеше, че съветникът Албер Лалонд е на поне осемдесет години, ако не и деветдесет; никой не знаеше със сигурност. Той се движеше и говореше бавно, но кожата му бе изненадващо гладка, с толкова фини бръчки, че оставаха невидими, докато не се смръщеше или изпиташе болка от последните си два останали кътника. Признаваше единствено, че се намира в шестото си десетилетие, макар че другарите от детските му години отдавна бяха мъртви. Имаше хора в двора, които твърдяха, че най-ранните спомени на съветника били още от Ноевия ковчег. Крал Луи го търпеше, защото Лалонд разказваше истории от времето, когато баща му е бил дете и подрастващ младеж. Със сигурност не беше заради интелекта му.

Френският крал гледаше впечатлен как старецът дъвче отпуснатата си уста, която от жегата се движеше непрестанно. Горната и долната му устна се припокриваха и бяха необикновено увиснали. Леко отвратен, Луи отмести поглед. Пет-шест благородници го чакаха — помежду си те притежаваха огромни богатства и въоръжени сили, в случай че се нуждаеше от тях. Той разтри крайчеца на дългия си нос, после се замисли, потърквайки връхчетата на показалеца и палеца си.

— Баща й, херцог Рене, не е глупав, независимо от всички несполучливи претенции, които е предявил за Йерусалим и Неапол. Въпреки това не бих критикувал някого заради амбицията му. Съответно това означава, че не бива да приемам дъщеря му за глупачка. Тя знае, че бих предпочел да не търся на сина й подходяща партия за женитба — момче без земи, без титла, без нищо! Не, притесненията ми са свързани повече с крал Едуард в Англия. Защо да подкрепям един принц бедняк? Защо да се конфронтирам с Едуард Плантагенет в началото на неговото управление? Той е бъдещето, Лалонд. Той изпраща приятеля си Уорик в двора ми, за да моли за ръката на някоя принцеса, предлага дарове и острови и ме ласкае с приказки за сто години мир, които да последват стоте години на война. Всичко това са лъжи, разбира се, но толкова красиви, красиви лъжи.

Кралят се надигна от трона и започна да крачи, а ветрилото му отново се размърда. Благородниците и слугите му бързо се отдръпнаха, за да не го докоснат случайно и евентуално да загубят ръката си.

— Да изпратя ли такъв крал в ръцете на враговете си, Лалонд? Не се съмнявам, че херцогът на Бургундия ще е доволен от неговия интерес, или пък владетелят на Бретан. Всичките ми херцози бунтари имат неомъжени дъщери или сестри. И ето го Едуард, крал на Англия, без наследници.

Ветрилото му едва-едва раздвижваше въздуха и той попиваше новопоявилата се пот по челото си с копринена кърпичка.

— Братовчедка ми Маргарет не може да не знае това, но въпреки всичко, Лалонд… въпреки всичко ме моли! Все едно… — той докосна с пръст устните си и ги притисна в средата. — Все едно знае, че Едуард никога няма да е приятел на моя двор. Все едно аз непременно трябва да я поддържам, защото ще разбера, че нямам друг избор. Много е странно всичко това. Тя не умолява, макар че не й дължа никакви услуги, нито пък пари освен едни дребни ренти от баща й. Тя единствено може да предложи сина си — изведнъж лицето на Луи засия, усмихна се широко. — Моят малък Едуард е синът на крал Хенри Английски. Намери му съпруга, Луи — и може би един ден ще ти се отблагодаря. Малко вероятно, а, Лалонд?

Възрастният съветник го изгледа с полузатворени очи. Преди да успее да отговори, кралят махна с ръка, за да изрази отчаянието си.

— Тя рискува бъдещето си, като залага на това, че недолюбвам английските крале. Да, ако имах още дузина неомъжени сестри, можеше да се замисля дали да не дам една от тях на сина й, но толкова много умряха, Лалонд. Ти поне знаеш. Близначките, бедната Изабела. И три от собствените си деца погребах, Лалонд! Пресягал съм се да разтърся раменете на повече малки телца, отколкото се полага на един баща.

Кралят замлъкна и се загледа в огромната празна зала на двореца си. Всеки присъстващ, все едно мъж или жена, стоеше застинал, тъй че да не наруши хода на мислите му. След сякаш безкрайно дълга пауза той прочисти гърлото си и потрепери.

— Стига толкова за това. В съзнанието ми пробождат стари скърби. Прекалено е горещо. Не, лейди Маргарет ще бъде разочарована, Лалонд. Напиши отговор, с който изразяваш безкрайното ми съжаление. Предложи й малка издръжка. Може би тогава ще спре да ме безпокои.

В отговор съветникът му се поклони над бастуна си.

— А що се отнася до крал Едуард Плантагенет, който открадна короната от друг мой братовчед… mon Dieu, боже мой, Лалонд! Дали да дам дъщеря си Ан на такъв вълк, когато порасне? Да хвърля ли милото ми агънце на грубоватия английски гигант? Когато баща ми даде една от сестрите си на англичаните, техният крал Хенри реши, че е станал крал на Франция. Спомням си как англичаните още се перчеха из френските градове, Лалонд — и претендираха за тях. Ако уважа крал Едуард с малкото си момиче, след колко време, мислиш, пак ще засвирят роговете? Ако пък не, колко ще мине, преди Бретан и Бургундия да надуят своите бойни тръби? Колко объркано, нали?

За негова изненада съветникът реагира.

— Англичаните проляха цялата си кръв в битката, която наричат полето на Йорк, или Тоутън, Ваше Величество. Те няма отново да заплашват Франция, поне не и докато аз съм жив.

Луи му хвърли скептичен поглед.

— Да, макар че ще имаме късмет, ако преживееш още една зима, Лалонд. А този Едуард е син на Йорк. Помня баща му от времето преди това огромно пале да се роди. Херцог Ричард беше… впечатляващ — жесток и умен. Баща ми го харесваше, ако изобщо може да се каже, че харесваше някого. Не мога да си позволя да превърна в свой враг този негов гигантски син, който победи армия от трийсет хиляди на бойното поле. Не, взех решението си. Никоя от дъщерите ми няма да остане неомъжена. Имам дъщеря на три годинки и, разбира се, новороденото, дано Бог да го съхрани живо! Мога да сгодя Ан и да я омъжа за него, след като навърши четиринайсет, след единайсет години. Нека си охлади страстите през следващото десетилетие. Нека първо се докаже като крал, преди да изпратя още една дъщеря на Франция отвъд морето.

— Ваше Величество… — започна Лалонд. Луи вдигна ръка и го спря.

— Да, наясно съм, че няма да чака. Не схващаш ли кога човек проявява въображение, съветнико Лалонд? Изобщо ли нямаш чувство за хумор? Или пък е от глухотата? Ще изпратя делегация от благородници и красиви птички да се срещнат с крал Едуард, с шпиони и писари, и гълъби, готови да донесат обратно новините. Те може би ще предложат дъщеря ми, но той ще се отдръпне, ще откаже. Невъзможно е да чака толкова дълго без наследници. Тогава ще му предложим овдовялата ми снаха, Бона, или една от племенничките, които тъй пърхат около мен по Коледа и се молят за подаръци от ръката ми. Той ще приеме и може би така ще сме предотвратили опасността гигантът да докара армия през онзи ръкав на сълзите, който англичаните наричат Английския канал. Сега разбираш ли, Лалонд? Трябва ли отново да ти обяснявам?

— Веднъж… е достатъчно в тази жега — рече старецът и го изгледа студено.

Крал Луи се изсмя.

— Висок дух! У човек на такава възраст! Incroyable, monsieur. Браво! Може би ти трябва да участваш в делегацията, а? Да се срещнеш с краля в Лондон. Не, недей да ми благодариш, Лалонд. Просто тръгни оттук и се приготви. Веднага.

 

 

Лятото сякаш продължи векове, сякаш никога преди не беше имало зима. Цялата страна се опече, посърна омаломощена и всеки божи ден идваше с обещанието за нови жеги. Вътрешните стени на замъка Уиндзор останаха малко по-хладни заради дебелина от няколко метра камък като защита срещу дори и най-горещия ден. Уорик гледаше как крал Едуард притиска чело към гладкия варовик и затваря очи.

— Едуард, докато не се сдобиеш с наследник, нищо не е гарантирано — раздразнен му каза той. — Ако те застигне сърдечен удар след някой от твоите гуляи или пък някоя рана забере и ти отрови кръвта… — той събра сили да изрече тези думи пред огромния мъж, който смръщено гледаше през прозореца. — Ако умреш, Едуард, така, както стоят нещата, какъв мислиш, че ще е резултатът? Нямаш син, а братята ти са твърде млади, за да те наследят. Джордж е на колко — четиринайсет, нали? Ричард е само на единайсет. Ще трябва да има регент. Колко време ще мине, преди Маргарет и Хенри заедно със сина им пак да дойдат в Англия? Не толкова отдавна всяко семейство в страната загуби свой член при Тоутън, Едуард. Какво искаш, да видиш как хаосът се завръща ли?

— Всичко това е лудост. Няма да умра — рече кралят и се извърна. — Освен, разбира се, ако езикът ти не е в състояние да убие човек с острите си думи — продължи той, сякаш говореше на себе си. — Как е Ричард сега? Настанил ли се е в Мидълхам?

— Виждаш ли, ето защо никога не знам какво ще кажеш! — отвърна Уорик и вдигна отчаяно ръце. — С едно изречение си в състояние да откажеш всякакви съвети, а после да ми припомниш, че си оставил брат си на моите грижи. Но ако ми имаш доверие, трябва да се вслушаш в думите ми.

— Наистина те слушам — каза Едуард. — Макар че ти се безпокоиш твърде много според мен. Няма да се случи най-лошото. Що се отнася до брат ми Ричард, той е горе-долу на същата възраст, на която бях и аз, когато тръгнах с теб за Кале. Тогава ти ми беше добър учител — и не съм забравил колко те уважавах. Чудех се дали да не го изпратя в гарнизона там, но той е… ами, по-деликатен е от мен, когато бях на тази възраст. Майка ми го е поразглезила, сигурен съм. Има нужда да работи всеки ден с часове с брадвата и меча. Ти ще знаеш какво да сториш, точно както го стори с мен.

Уорик въздъхна. До гуша му бе дошло от ролята, която се налагаше да играе, някаква комбинация от по-голям брат, доведен баща и съветник, което означаваше, че той изобщо няма реална власт над упорития и млад крал. В началото смяташе, че е голяма чест Едуард да му повери грижите за по-малкия си брат. Беше доста популярно да оставиш младите да станат мъже, като отраснат далеч от семейството си. Подготвяше ги за по-груб живот и им позволяваше да направят последните си детински грешки далеч от хората, които биха се разочаровали. Създаваше и дружби и на Уорик му бе приятно, че Едуард го е сметнал за подходящ. Но нищо от това не можеше да маскира абсолютно безполезната роля, която Уорик изпълняваше като придружител на краля.

През първите две или три години това нямаше голямо значение, докато двамата с Едуард разбиваха ланкастърските бунтове на север. Трудни времена бяха, с малки битки, но продължителни бързи преходи из страната, за да залавят шпиони и предатели. В резултат на това стотици известни домове и титли стояха незаети, като собствениците им или още се криеха от правосъдието, или висяха от дърветата, или пък главите им бяха забити на лондонския мост. Едуард бе извлякъл огромно задоволство от придобивката на благородните домове, които бяха поддържали Ланкастър, отнемайки им както титлите, така и богатството на техните земи. Двамата с Уорик се показаха безмилостни, със сигурност, но пък им бяха дали добър повод.

Тази работа беше вълнуваща и опасна, но след това страната притихна и бунтовете секнаха за едно цяло лято, дори пожари нямаше, нито вести, че някой се е надигнал в името на крал Хенри. Точно в тези задушни, изпълнени с пот месеци Едуард започна да драска по всяка врата, искаше да излезе навън, да ловува. Той винаги се бе чувствал по-добре на студа, когато можеше да се загърне в кожа. Нямаше спасение от лятната жега, тя изпиваше дори огромната му сила, оставяше го толкова слаб, като Самсон с подрязана коса.

Уорик го наблюдаваше и се чудеше каква е причината да е толкова неспокоен. Дойде му наум едно подозрение и той го изказа на глас.

— Знаеш ли, Едуард, след Тоутън не сме достатъчно силни дори да мечтаеш да прекосиш Ламанша, все едно колко ти се иска. Нямаме армия за това.

— При Аженкур бяха само шест хиляди — сряза го Едуард, разгневен, че са му прочели мислите. — Пет хиляди от тях бяха стрелци.

— И тази армия бе предвождана от крал, на когото вече се беше родил син и наследник — възкликна Уорик. — Едуард, ти си на двайсет и две и си крал на Англия. Има време за всякакви походи през идващите години, но, моля те, осигури си наследник първо. Няма жива принцеса на света, която да отхвърли женитба с теб.

Уорик спря за момент, виждайки как Едуард е вперил поглед в земите край Уиндзор. Уорик не се съмняваше, че младият мъж обмисля да зареже задълженията си и да изчезне за седмица или две, като после се появи смърдящ на пот и кръв, все едно няма други отговорности. Не му трябваше повече от слуха, че някое диво животно тормози стадата или някое село, за да събере рицарите си и да надуе ловния рог.

Уорик усети, че губи интереса на краля — погледът му се изостри и той се приведе съвсем до стъклените панели, замъглявайки ги с дъха си. От кулата се виждаше река Темза. Без съмнение е видял патици да се спускат към сушата. Ако не е лов с хрътки, щеше да е със соколи. Май му идеше отръки или поне тъй се говореше край кралските клетки за птици. Нещо у тези диви хищни пернати носеше радост на Едуард и той едва ли можеше да е по-щастлив от случаите, когато излизаше да язди с големия си петнист сокол, кацнал на ръката му, или когато се връщаше с няколко наниза гълъби или патици, преметнати през рамо.

— Ваше Величество — тихо рече Уорик.

Едуард се извърна от прозореца, чул титлата си. В дългата си дружба двамата бяха свикнали да се наричат на малки имена. Младият мъж знаеше, че Уорик използва някое от кралските обръщения само ако смяташе, че нещо е наистина важно. Той кимна, застанал със скръстени зад гърба си ръце, като се чудеше дали да изкаже на глас онова, което действително го тормозеше. За първи път в живота си сякаш се почувства неловко.

— Този френски крал Луи е първи братовчед на Маргарет — продължи Уорик, без да забелязва вътрешната борба на застаналия пред него мъж. — След като е в изгнаничество, тя можеше да поиска земя или титла, но вместо това го моли да уреди брак за сина й. За крал Луи казват, че е умен, Едуард. Не мога да твърдя, че съм изпитал особено топло чувство към него, докато той обмисляше молбата ни. Със сигурност знам обаче, че всеки съюз на момчето и френския трон ще бъде нещо опасно.

— Нищо от това не би имало значение, ако простодушният й съпруг не беше загубил Франция! — ядно отвърна Едуард.

Уорик сви рамене.

— Това е минало. Но ако позволим синът й да се ожени за френска принцеса, той може един ден да стане крал на Франция — а после да претендира за Англия, защото му е родина. Виждаш ли сега къде е опасността? Разбираш ли защо употребих две години да лаская крал Луи и френския двор и да им пращам подаръци от твое име? Разбираш ли защо съм давал пиршества за техните посланици и съм ги забавлявал в именията си?

— Да, виждам. Но тъй или иначе щеше да ми го кажеш — отвърна Едуард и пак се загледа през прозореца с мрачно изражение.

Уорик сви устни, усетил как един стар и безсилен гняв напира да се излее. Беше абсолютно сигурен кой е най-добрият път, въпреки това изобщо не бе в състояние да го наложи на мъжа, който по статут и армия го превъзхождаше. Едуард не е глупав, напомни на себе си. Беше просто упорит като магаре, безмилостен и самодоволен като соколите, които обучаваше.

 

 

Граф Джон Невил имаше причини да е доволен от живота. След Тоутън крал Едуард го включи в Ордена на жартиерата, като го превърна в един от избраните рицари, които винаги имаха достъп до краля и биваха изслушани. Това бе мястото на собствения му баща в ордена и Джон бе особено горд да може да прибави към герба си мотото на Жартиерата: Honi soit qui mal y pense — „Зло да сполети онзи, който мисли зло“. Това беше огромна чест, но бледнееше в сравнение с придобивката на замъка Алнуик.

Графовете Нортъмбърланд някога са били едни от седемте крале, преди Ателстан да ги обедини всичките в Англия. Те притежаваха може би най-обширните земи в страната — и сега се падаха на рода Невил вместо на наследниците на Пърси. Нямаше друга титла, която би значела толкова много за човек, който се е борил срещу баща и синове Пърси. Джон Невил бе преживял нападение от тяхна страна на самата си сватба. Беше гледал как старият Пърси умира при Сейнт Олбънс. Един по един лордовете на Севера паднаха. Източник на постоянна радост бе фактът, че последният от рода им е затворен доживотно в Лондонската кула, докато Невилови се разхождат из бойниците на Алнуик и използват техните прислужници за свое удоволствие.

Бе проявил жестокост към поддръжниците си наистина, изолира онези, на които не се доверяваше, и ги остави да гладуват без работа. Винаги беше трудно, когато някой нов господар заменя стара фамилия с потекло. Трудно, но беше победа за по-добрата кръв по неговото скромно мнение.

В замяна на тази щедрост новият граф Нортъмбърланд яздеше и работеше в продължение на три години, посветил се на задачата да разкрие всяко най-незначително убежище на подкрепа за Ланкастър. Той беше пряко отговорен за екзекуцията на повече от стотина мъже и откри, че това му харесва. С дружината си от шейсет ветерани Джон Невил проследяваше всеки слух и плащаше на съгледвачи точно както си представяше, че е правел преди него Дери Бруър.

Ето това бе човек, който би искал да види отново. Буквата И, която Бруър беше изрязал, се бе превърнала в дебел розов белег върху опакото на дланта му. Разрезът бе толкова дълбок, че на Джон Невил му беше трудно да държи нож и пръстите му се разтваряха и при най-малкото движение. Въпреки това, все едно колко му бе отнето, онова, което получи, възлизаше на повече. Затова не броеше какво му беше коствало да има това благоденствие.

Лорд Съмърсет загуби главата си, разпънат върху един пън, измъкнат от избата, където се беше покрил, от верни на Йорк хора. Джон Невил се усмихна при спомена как се давеше от гняв. Невероятно как тези ланкастърски лордове и рицари се завираха в земята, за да се скрият от справедливото възмездие. Сър Уилям Тейлбойс например го бяха уловили в една въглищна яма и го изтеглиха целият почернен от праха и кашлящ. Дузини други бяха проследени и заловени, или пък бяха предадени за пари или отмъщение. Работата го беше завладяла изцяло и той знаеше, че ще съжалява, когато дойде денят, в който ще приключи. Мирът никога не бе предизвикал у Джон Невил удоволствието и удовлетворението, които му носеше войната.

Единствените му съжаления бяха за това колко близко бе да залови самия крал Хенри. Беше убеден, че той е все още в Англия. Носеха се слухове, че е бил забелязван поне дузина пъти някъде на север, особено из Ланкашир. Само преди две седмици Джон Невил и хората му бяха открили шапка с герба на Ланкастър в един изоставен замък. Той почти усещаше как следите стават все по-пресни и как хората, които го криеха, се отчайват все повече, докато той приближаваше, следвайки всеки мирис и всеки шепот. Би могъл да остави тази последна задача на други, но искаше да присъства лично накрая. Истината бе, че му харесваше повече да ловува хора, отколкото елени, вълци или глигани. По-голямо удоволствие извличаше от тези, които разбираха какво е заложено и биха се били със същата лекота, с която биха и избягали.

Графът добре контролираше възбудата си, следвайки изровения път през гората Клинтероу. Логично беше крал Хенри да се чувства в безопасност в Ланкашир. Фамилното му име произхождаше от древната крепост Ланкастър на северозапад, един от най-големите замъци в Англия. Ланкашир беше земята на сърцето му повече от коя да е друга. Въпреки това фамилията Темпест го бяха предали — дали от лоялност към Йорк, или заради обещаните награди — Джон Невил нито знаеше, нито го интересуваше защо.

Когато пристигна в замъка на Темпест, крал Хенри вече бе изнесен от покоите си. Трима от придружителите му бяха избягали с него: двама свещеници и един земевладелец. Докъде ли са успели да стигнат за един ден, ако можеше да има доверие на синовете Темпест? Джон Невил разполагаше с мъже, които умееха идеално да проследят стъпките на някого, помощници на шерифа, които издирваха избягали нарушители. Дори по неравните пътища, сякаш изпечени в тази лятна жега, не им беше отнело дълго да подхванат една следа сред множеството други. Група от четирима души, като само единият е на кон. Не можеше да има твърде много такива групи.

Графът на Нортъмбърланд вдигна очи, щом пред тях заиграха зелени сенки. Не обичаше да навлиза дълбоко в гората, където се криеха разбойниците и предателите. Беше човек, който предпочита откритите пространства, където вятърът виеше. Добре подхождаше за Нортъмбърланд, с нейните диви кътчета и долини, и хълмове, които раздвижваха душата му. Но трябваше да се води по следите, това беше задължението му.

Той шепнешком раздаде заповеди, като привика осмина стрелци напред край себе си заедно с още толкова бойци с качествени доспехи. Трудно бе да ходят по-бързо от нормалния ход в тези храсталаци и бодли. Светлината започваше да избледнява до сенчеста мрачина, затова Джон Невил изпрати двамата си най-добри съгледвачи далеч напред — двама братя с фамилия Съфък, които не можеха да четат и да пишат, и рядко разговаряха дори помежду си. Те душеха въздуха като хрътки, докато вървяха, и, изглежда, бяха наясно с всички трикове на преследването, каквито бяха тъмни и подобни на животни. Нощем спяха свити и прегърнати и наистина господарят им подозираше някаква покварена интимност помежду им. Нямаше ефект, когато ги бичува, защото те просто траеха и се взираха с тъпа ненавист, и в продължение на дни след това бяха негодни за работа.

Братята изчезнаха в зеленината напред, докато ловците му сечаха и режеха, пробивайки път през храсталака. На места имаше животински пътеки, отъпкани през годините от елените или лисиците. Те бяха твърде тесни за конници в доспехи и придвижването бе бавно и дразнещо, сякаш самата гора се мъчеше да възпрепятства напредването им. Джон Невил ядосано скръцна със зъби. Ако случаят беше такъв, ако самите дървета искаха да си тръгне, той пък щеше да упорства още повече, за да изпълни задълженията си към крал Едуард, който го беше издигнал отвъд най-необузданите му мечти и бе отговорил на всичките му молитви.

Кракът му се оплете в някакво бодливо увивно растение. Той промърмори ругатня и го задърпа. Пред себе си дочу бухане на бухал и вдигна рязко глава. Момчетата Съфък наддаваха този звук, в случай че видеха нещо и не искаха да го уплашат, та да избяга. Джон Невил извади нож, за да освободи ботуша си. Нямаше как да приглуши пукането на сухите листа, макар че не преследваха елени, които със сигурност вече да са изчезнали. Хората му изрязаха най-лошите храсти и той се запровира, докато накрая видя двамата омърляни младежи, които лежаха по корем и гледаха надолу по склона.

Лорд Невил чуваше бученето на река отдолу. Слезе от коня си и пропълзя напред колкото се може по-тихо. Братята се извърнаха и му се захилиха, макар че имаха общо само няколко зъба, и то изгнили. Той не им обърна внимание и надникна през листата на една бреза, която се беше вкопчила в брега, а корените й наполовина се подаваха от земята. Стволът й се разтресе, щом той се облегна върху му, достатъчно слаб, та да се катурне всеки момент.

На не повече от четирийсет метра крал Хенри Английски пресичаше реката, стъпваше от камък на камък с по един мъж пред и зад него. Те държаха ръцете си протегнати, в случай че той падне. Кралят се усмихваше, доволен от падащите върху водата слънчеви лъчи, от самата ширнала се река с кафеникава пъстърва, която се шмугваше между камъните. Докато Джон Невил го гледаше с изумление, крал Хенри посочи към една риба, която мина под краката му.

Графът се изправи и излезе от прикритието си. Стигна до водата и не се поколеба да нагази в потока, прекоси го, като във въздуха се разхвърчаха струи и пръски. Водата едва стигаше до коленете му и той не изпускаше от очи краля и помощниците му.

Един от тях спусна ръка към кинжала на колана си. Лорд Невил го изгледа и докосна меча на бедрото си, като му изпрати недвусмислено послание. Онзи отпусна ръка и остана като пребито куче, нещастен и обзет от страх. Джон Невил сграбчи крал Хенри за ръката и той извика от изненада и болка.

— Аз те залових, Хенри от Ланкастър. Сега ще ме последваш!

За миг Невил изгледа двамата свещеници. Те виждаха, че наоколо по брега на реката ги обграждат въоръжени мъже, а те самите се намираха тъй далеч от всякакъв път или закрила. Много добре разбираха, че в този момент животът им не струва и пукната пара. И двамата се прекръстиха и шепнешком заредиха молитви на латински. Стояха с наведени глави и не смееха да вдигнат поглед.

Джон Невил изсумтя от отвращение и замъкна Хенри през плитчината, почти го влачеше след себе си към брега.

— Това е третият път, в който те залавят — каза му, докато го дърпаше по калния склон.

Кралят изглеждаше абсолютно объркан, почти до сълзи. Изведнъж, с ръмжене, похитителят му го удари силно през лицето. Кралят го погледна изумено, а умът му мигом се изостри и в очите му проблесна живец.

— Защо би ме ударил? Престъпник! Как смееш…? Къде е скуайър Ивънсън? Отец Джефри? Отец Елиъс?

Никой не му отговори, макар той да повтаряше имената непрекъснато в уплахата си. Един от наемниците на Невил му помогна да се качи на коня, после му завърза краката за стремената, тъй че да не може да падне. Поведоха коня му обратно по просеката, която бяха изсекли през раззеленената гора, докато стигнаха до края на дърветата и видяха пътя пред себе си.