Кон Игълдън
Кръвна връзка (26)

24.

Музикантите се изнесоха с високо вдигнати инструменти, поруменели от гордост при одобрителните възгласи на събраната компания. Немалка роля за добрата оценка на изпълнението им изиграха виното и ейла, които се лееха като река през цялата вечер, без нито една чаша да остане празна и за миг дори. Отвъд свещите по масите се движеха десетки тъмни фигури, влизаха и излизаха, допълваха съдовете и подменяха изпразнените плата с нови. Четирийсетте гости на голямата трапеза на крал Едуард се намираха в прекрасно и шумно настроение. Слушаха с удоволствие, докато всеки присъстващ разправяше история за момент от живота си, когато е проявил смелост, и за друг, в който е избягал от опасността. Първите си спечелиха тържествени тостове и прошепната благодарност за изключителни добродетели; вторите бяха просто забавни. Повечето от събраните мъже бяха участвали в битки или двубои. Общо те имаха да разказват поне хиляда подобни истории, чак докато пияните гости започнаха да реват и да трият очите си.

Крал Едуард отстрани от устните си капка чиста пилешка мас с парче плат, усмихна се доволно на всички от мястото си начело на масата. Жена му седеше от дясната му страна и се пресегна да докосне ръката му, интимен жест, с който показваше, че мисли за него насред цялото това пиянство и смях.

— Какво? Дойде ли моят ред? — обърна се към масата баща й и размаха чашата с вино, така че от нея плиснаха червени капки. — Ами, какво ли да се сетя? Досега не съм бягал от никой мъж, кълна се! — Барон Ривърс се изправи, докато заявяваше това с близък до рев тон, а народът му отговори с отекващо ликуване.

Елизабет скри глава в ръката си колкото от смях, толкова и от неудобство. Издръжливостта му да пие очевидно бе достигнала предела си. Той залитна и запремига, забравил какво точно смяташе да каже.

— О, да! О, никой мъж! Но веднъж се случи да бягам от жената на един рибар, мома, чиито ръце не бяха по-тънки от моите. Изненада ме с дъщеря си, чукахме се като зайци, казвам ви, под една лодка на плажа. О, млад да си на този свят! Казвам ви, миризмата на риба беше такава…

— Татко! — прекъсна го Елизабет.

Барон Ривърс млъкна и я загледа с подпухнало лице и плувнали очи.

— Прекалих ли? Дъщеря ми е твърде деликатна, макар че е майка на двама чудесни синове. Наздраве за внуците ми! Нека познават само жени трънки… тънки като змиорки.

Избухна оглушителен смях и Елизабет отново скри глава в сгъвката на ръкава си. Двете й момчета се почувстваха поласкани, че дядо им ги споменава, и приеха халбите ейл, които им пъхнаха в ръцете. После се спогледаха тъжно, защото вече веднъж бяха излизали навън да повръщат в градината. Но пък седяха до краля на Англия и не можеха да откажат, когато той вдигна халба в тяхна чест.

Уорик полагаше усилия да се усмихва заедно с останалите, макар че донякъде му помагаха редките моменти на безмълвно общуване с брат му Джон. Новата кралица бе довела почти изцяло нов двор от свои родственици в Лондон още щом новината за брака им стана обществено достояние. За един месец само не по-малко от четиринайсет членове на фамилия Удвил се бяха настанили из стаите и големите домове на столицата, от замъка Бейнардс до Лондонската кула и дори самия дворец Уестминстър. Пристигнаха като прегладнели плъхове, открили умряло куче, така ги виждаше Уорик, макар никога да не би казал на глас подобно нещо дори пред собствения си брат.

Уорик плъзна поглед през братята и сестрите на новата кралица. Половината от тях вече бяха заели служби в кралския двор, всичките с доста сносно възнаграждение. Собствената сестра на Елизабет й беше станала лична прислуга срещу четирийсет паунда на година.

Според точната му преценка те бяха селски хора с груби обноски и без особен такт или финес. Тъй както лятото бе изобилствало на реколта — плодове и други насаждения, така то бе огряло и рода Удвил, нещо като бледо отражение на самия Едуард. Кралят не скриваше нищо от жена си, удовлетворяваше всяка нейна прищявка, независимо колко видно бе тя в услуга на семейството й. Не беше навредил и фактът, че забременя толкова бързо. Издатината се очертаваше ясно под новите рокли, които й шиеха. Едуард, разбира се, се държеше като гордо петле, прехласваше се по нея. Уорик можеше само да се усмихва и да мълчи, докато се раздаваха ценни титли, една по една, на мъже и жени, които досега са били прости наемници на земя, без особени притежания.

Едуард подпря едрата си глава на ръцете си и се разсмя на нещо, което Елизабет му прошепна. Косата й се разстла по масата — червена със златни нишки, изключително необикновен цвят. Младият крал се пресегна и пръстите му заиграха с един кичур, а през това време той й шепнеше мили неща, които накараха кралицата да поруменее и да го удари през ръката. Уорик си мислеше, че те не забелязват погледа му, но Елизабет долови вниманието му. Щом Едуард се обърна към един слуга, за да поръча още вино, Уорик усети, че е станал обект на нейния хладен взор.

Изчерви се, все едно го бяха хванали да прави нещо нередно, а не просто да гледа. Бавно, той надигна чаша към нея. Стори му се, че изражението й стана по-студено тогава, но после тя се усмихна и това му припомни каква невероятна красавица е. Кожата й беше бледа и леко белязана — по бузите й се виждаха миниатюрните белези от шарка. Устата й бе малко тънка, макар че устните й бяха толкова червени, че сякаш ги беше хапала. Но очите й привличаха вниманието, с тежки надвиснали клепачи и сякаш сънливи, все едно всеки момент щеше да се прозее. Имаше нещо дяволско в подобни очи и без да иска, наведе Уорик на мисли за спалнята им. Тя вдигна чашата си към него и вирна глава в отговор, сякаш гледаше противник преди двубой. Той отпи голяма глътка и видя, че тя прави същото, а от червеното вино устните й станаха още по-кървави.

Уорик погледна към Едуард доста нервно — толкова интимна му се стори размяната на погледи с Елизабет. Кралят бе отметнал назад глава и се мъчеше да подхвърли някаква храна така, че да попадне в отворената му уста. Уорик се засмя на тази глупост. Независимо от всичките си пиянски шумни игри той си бе избрал съпруга, която не му даваше никакви преимущества. Да беше по-стар, да, човек можеше да му се възхищава, премерен избор на любовта пред съюзничеството или богатството. Но Уорик не се доверяваше на младостта на Едуард.

Точно както той се беше втурнал да се бие при Тоутън — и, да, спечели триумф там, — по същия начин се беше хвърлил в брак с жена, която почти не познаваше. Самата численост на членовете на семейство Удвил, които превзеха кралските дворци, сякаш изненада Едуард не по-малко от другите, макар че той само клатеше глава благоразположено и се оттегляше в личните си покои при по-опитната си съпруга, която да го забавлява.

Уорик залитна и разля виното си, когато един младеж размаха ръце, пеейки или крещейки с необуздани движения, които обърнаха един бут и го запратиха във въздуха заедно с трясъка на счупени чинии. Той изруга под нос, усещайки, че Елизабет все още го гледа. Тя изрази изумление от неговата роля в живота на мъжа й, не виждаше никаква причина Едуард да си прави лични срещи с Уорик и още неколцина мъже. Личният съвет не беше разтурен, но през последните три месеца под нейно влияние Едуард го бе посетил само веднъж. Ако някой въпрос от сферата на закона или обичаите се нуждаеше от вниманието му, той трябваше да му се представи лично, като често и Елизабет присъстваше там, хвърляше поглед към книжата и караше съпруга си да й ги обяснява.

Уорик се нагласи да измъкне едно тъмно късче карамфил, което се беше загнездило между два зъба. Естествено, Едуард не разбираше истински от парламент, укази и закони, затова задачата да бъдат сведени до кралицата се падаше на писари и лордове, докато тя ги слушаше с широко отворени очи и изкусно поднесени на показ гърди. И доста по-възрастните мъже се разтреперваха и изчервяваха при това цялостно и безупречно внимание.

Уорик изпи виното си и се загледа как отново пълнят чашата му. Осъзна, че направо ненавижда тази жена — и, за жалост, в същото време страстно я желаеше. Намираше се в отчайващо положение, съзнаваше, че в никакъв случай няма да получи удовлетворение. Коронясаха Елизабет за кралица. Очевидно тя беше на мнение, че огромният й съпруг няма нужда от ничии други съвети освен нейните, поне що се отнася до рода Удвил.

— Разбира се, че трябва да ни попееш, Ричард! — чу Уорик гласа на Елизабет. Той се задави с глътката вино и се закашля бурно, докато цялата маса ликуваше и тропаше с крака. Но този, който се изправи и се поклони, бе братът на Едуард, усмихваше се срамежливо на снаха си и пийваше от чашата с вино, за да прочисти гърлото си.

Уорик само се надяваше да не направят Ричард Глостър на глупак на това място. Вече го познаваше достатъчно добре, за да се гордее с качествата му. Още по-странното беше, че си спомняше какво щастие изпита баща му, когато той се роди. Беше само преди дванайсет години и сигурно половин дузина животи, когато светът беше по-добър, когато собственият му баща все още беше жив и бе искал някак си да принуди Хенри да бъде добър крал… Усети погледа на брат си върху себе си и повдигна вежда в горчива самоирония. Никога нямаше път назад. Никога нямаше шанс да се поправят направените грешки. Човек просто трябваше или да върви напред, или да се остави да пропадне.

Братът на краля имаше доста сладък глас, чист и спокоен, и пееше за селската любов. Уорик се остави мелодията да го погълне, спомни си за един градинар в имението Мидълхам, когото познаваше. Мъжът бе работил за баща му в продължение на трийсет години, кожата му беше кафява като подметка от живота, прекаран навън. Сега, като поглеждаше назад, осъзнаваше, че Чарли вероятно е бил с малко забавено развитие. Жената, с която живееше в къщата на имението им, беше майка му, а не съпруга, както Уорик като момче смяташе. Чарли със сигурност никога не запомни името му и го поздравяваше с „Къдрокоско“ всеки път, когато се срещнеха, макар че косата му беше права. Той се загледа втренчено в чашата си и се зачуди защо ли споменът за този човек го споходи сега изневиделица. Сети се за крака му, смазан от каруца, когато бил момче, останал по тази причина изкривен и винаги, винаги да го боли.

— И аз съм имал порязвания и трески — рече младият Уорик в младежката си невинност. — И един изгнил зъб, който ме караше да плача като бебе, докато не ми го извадиха. Как така можеш да понасяш твоя хапещ с непоносима болка крак, както ми го описваш, да ходиш и да спиш, и болката никога да не минава? Чарли, как не те разбива на парчета?

— Нима мислиш, че не е така? — прошепна Чарли и се загледа в тъмнината напред. — Ами аз бих казал, че хиляди пъти са ме разбивали на парчета, сломен съм бил като безпомощно, разридано момченце. Въпреки това не умирам, Къдрокоско! Слънцето изгрява и аз трябва да стана и пак да се захвана с работата си. Но не казвай, че не съм бил сломен, слънчице. Случва ми се всеки ден.

Уорик поклати глава и разтри с юмруци очните си ябълки. Проклетото вино го разнежваше до сълзи — пък беше и в компания на бегли погледи и жестоки усмивки, които го караха да се чувства все едно е попаднал сред вълци.

Песента свърши и младият певец се изчерви, щом започнаха да го хвалят от единия край на масата до другия. Като херцог на Глостър, на Ричард Плантагенет бяха дадени огромни имоти, всичките управлявани от феодали и чакащи го да ги поеме. Щедра беше ръката на крал Едуард, от нея се изливаха благини без мисъл за последствията.

Може би Едуард усети колко напрегнат е погледът на Уорик, спрял се върху него. Той срещна очите му и се изправи, леко се олюля, наклони се напред и се подпря на една ръка. Брат му Ричард седна и смехът и разговорите секнаха, всички зачакаха кралят да заговори.

— Тази вечер има за цел да почете всички ви, но искам да вдигна тост за онзи, който ме видя като крал, преди дори аз да го сторя. Граф Уорик, Ричард Невил, чийто баща стоеше плътно до моя — и умря заедно с него. Чиито чичо и брат се биха с мен при Тоутън, когато снегът се сипеше като пелена и не виждахме нищо… Казвам ви, не бих стоял тук днес без неговата помощ. Затова вдигам този тост, Уорик, за теб.

Останалите се изправиха с много стъргане и скърцане на столове и бързо подеха думите му. Останал единствен седнал, Уорик се помъчи да не обръща внимание на роднините на Елизабет, които си шепнеха и се кикотеха. Те бяха ниски мъже и жени, от евтин, вулгарен произход. Той сведе глава в знак на благодарност към Едуард.

След като пияният крал се срути обратно върху стола си, Уорик чу какъв въпрос му зададе Елизабет. Тя бе прикрила с ръка устата си, но моментът и силата на гласа й бяха подбрани съвсем точно, така че да може той да я чуе.

— И все пак той не можеше да спечели без теб, любими. Нима не каза точно това?

Едуард, изглежда, не разбра, че думите са достигнали до чужди уши. Той просто се захили и поклати глава. Един слуга постави на масата до него плато с цвъртящи бъбречета и очите му се разшириха с подновен интерес, той се пресегна с ножа, за да прободе няколко, преди още да му ги поднесат. Младият крал беше твърде пиян, за да осъзнае, че разговорите и смехът около масата бяха сведени почти до шепот. Половината от членовете на семейство Удвил стояха и тръпнеха от удоволствие в очакване да чуят как ще отговори. С Елизабет зад гърба си те се чувстваха уверени, прикриваха усти с парче плат и си хвърляха взаимно бързи погледи.

— При Сейнт Олбънс, Едуард? — продължи тя да го притиска. — Каза, че не би могъл да победи там, ако не си бил ти. Трябваше ти да водиш в Тоутън. Брат ми Антъни се би на отсрещната страна — о, ти вече му прости, любов моя! Антъни твърди, че ти си истински колос, лъв, Херкулес на бойното поле.

Елизабет потърси брат си, хвърляйки поглед по протежението на масата. Той беше огромен мъж, истински вол с космати ръце, които, без да забележат околните, бе потопил в някаква бълвоч от мазнина и ейл.

— Ти видя ли милорд Уорик на бойното поле при Тоутън, Антъни? Казват, че се е бил в центъра?

— Не съм го видял — отвърна брат й и се захили на Уорик.

Преди мъжът изглеждаше достатъчно умен. Може би смяташе, че сестра му се шегува, наслаждавайки се на малко груби шеги или подигравки за сметка на Уорик. Но за себе си Уорик беше решил, че малката кралица е абсолютно сериозна, че само търси да му намери слабост. Усмихна й се, вдигна чаша и сведе глава надолу, за да й окаже почит.

За негово удоволствие, Ричард Глостър реагира от другата страна на масата, вдигна и той чашата си и му се усмихна приветливо. Уорик видя, че истински се забавлява, и се зачуди дали момчето разбира, че е бил обиден и е преживял неприятен момент, или дали просто не е било късмет и грешка, сторена от добронамереност. Момчето не беше глупаво, всичките му учители го твърдяха, но все още беше много младо. За негова изненада, в този момент Ричард му намигна без предупреждение и това накара по-стария мъж да се взира с удоволствие в пространството. Как да не обичаш този малък дявол?

 

 

Замъкът Уиндзор беше древна крепост, а също и фамилен дом, но топлината не бе сред присъщите му качества. Щом страната биваше обхваната от къси дни и мраз, спомените за Тоутън се връщаха за тези, които се бяха били там. Това се случваше всяка зима в сънищата за сняг и кръв.

Уорик потръпна, както се беше облегнал на голата каменна стена заедно с брат си Джордж. Архиепископът на Йорк беше доста напълнял от предишните една-две години, макар все още да пускаше малко пот в двубоите за обучение на братята си, когато имаха тази възможност. Тези лежерни часове бяха станали по-редки, след като семейство Удвил пристигнаха в двора.

— Направо си е странно — рече Джордж. — През лятото се оплаквах от жегата. Помня, че беше непоносима, ама споменът вече не ми изглежда много истински. С побелялата земя и мразовития въздух започвам да се убеждавам, че бих дал всичко, за да се потя отново. И ако това се случи, не се съмнявам, че пак бих жадувал за завръщането на студа. Какво непостоянно същество е човекът, Ричард. Ако не всички прослойки, то поне епископите.

Уорик се засмя и изгледа с любов по-малкия си брат. Като архиепископ Джордж беше мъж с власт и влияние. Превъзхождаха го само кардиналите в Рим, въпреки това той все още младееше и се усмихваше на брат си с палава усмивка. Истината за треперенето им всъщност се криеше в това, че в кралската зала за аудиенции не беше запален ни един огън.

Накараха Уорик да чака цял час, макар на него да му се стори, че бяха шест. Докато брат му си спомняше с копнеж за лятото, самият той си мислеше за дните, когато можеше да влезе при Едуард без известие, без да го оставят да пристъпва от крак на крак в очакване като най-обикновен слуга.

Причината за тази промяна не беше мистерия. Бе отнело малко време, но той вече прие, че страховете му не са били безпочвени. Елизабет Удвил беше нарочила семейство Невил заради влиянието им върху съпруга й и бе решила да ги отстрани. Нямаше друго обяснение за начина, по който бе подредила семейството си — като пионки върху дъската. По-малко от година след пристигането й в двора баща й бе станал граф Ривърс и кралски ковчежник. Две от сестрите й бяха омъжени в семейства с доста власт, подбрани много внимателно. Уорик си представяше как кралицата прекарва цялото си време в архивите, търсейки семейства, които биха могли да осигурят поредната титла за рода й. Сестрите й щяха да наследят домове и земи, които в друг случай щяха да се върнат на Короната, или пък, какъвто бе един от случаите, на един братовчед от рода Невил. Лицето му се сви в гримаса при тази мисъл, макар да знаеше, че и той на нейно място би сторил същото. Кралят се вслушваше в думите на Елизабет, а и раздаваше с лека ръка награди заради приятните си преживявания в леглото й. Уорик и Невил трябваше да си мълчат; нямаше какво друго да направят.

— Как са твоите възпитаници? — попита брат му, прекъсвайки мислите му. — Все още ли градят бъдещето си?

Уорик простена при спомена за онзи ден, в който откриха Ричард Глостър и Хенри Пърси на пазара в Мидълхам да продават подбрани меса и вино от собствените му изби. Един от съседите им по сергия бе изпратил вестител до замъка и така заловиха момчетата и ги върнаха вкъщи. Все още се изчервяваше от неудобство при този спомен.

— Жалко е да го призная, но сега пък са открили залагането. Разбира се, има младежи от селото, които с удоволствие им прибират паричките, после те се сбиват и накрая жена ми е призована да се произнесе при поредния набор от несправедливости.

Брат му се приближи и развеселен установи с каква обич говори той за тях.

— Колко съжалявам, че не ти се родиха синове. Сега виждам, че сигурно би ти доставило радост.

Уорик кимна и очите му се присвиха.

— Имам толкова много спомени за нас тримата с Джон и с братовчедите, за онези лодки, които направихме, а после те потънаха, помниш ли? Или пък за коня, който уловихме и влачи Джон почти километър, но той не го изпускаше. Сещаш ли се за този случай? Господ ми е свидетел, че си обичам двете дъщери, но не е същото. Мидълхам беше твърде тих за известно време без нас.

— Милорд Уорик? — рече един слуга.

Той смигна на брат си и се отблъсна от стената. Архиепископът го потупа по рамото и го побутна към огромните врати, които водеха към кралското присъствие на Едуард. Те се отвориха пред него.

Свършиха дните на празните стаи и мълчаливите подтичващи слуги. Цели дузини писари седяха на малки масички покрай стените на дългия салон и преписваха ръкописи. Други стояха на малки групички и обсъждаха работите си като търговци, които се пазарят за цената. Дворът беше зает, изпълнен с оживление и сериозни намерения.

Изведнъж Уорик си спомни как намери краля в същия този салон преди около година. Беше облечен в доспехи, нямаше само шлем и, по някаква причина, му липсваше единият от металните ботуши, та се показваше босият му крак. Кралят се мотаеше из замъка с огромна гарафа с вино в едната си ръка, а с другата стискаше сготвено пиле. Очевидно тези дни бяха отминали под давлението на Елизабет. За първи път той имаше помощник на служба, който да сподели тежестта на управлението на страната. Важният мъж тук, Хю Паучър, беше човек, когото Уорик заобича искрено, който бе лесно достъпен и винаги го изслушваше внимателно. Сега се огледа за него, но не го видя никъде.

Последва слугата през вестибюла и по дългия коридор от светъл варовик. Когато приближиха, той чу звука от изстреляна стрела. И инстинктивно трепна, тъй като се беше сблъсквал с това усещане по време на битка. Звукът отекна странно на това затворено място, макар че салонът бе огромен. Слугата явно бе уловил шокираната му реакция и той се почувства малко раздразнен. Щом стигнаха до галерията, мъжът извести за пристигането му и изчезна на бегом, сякаш имаше поне още десетина неща за вършене.

Едуард стоеше прав с изтеглен лък и голям кош със стрели пред себе си. В далечния край на закътаната галерия, поне на стотина метра, беше поставена мишена от слама и платно на височината на човешки бой. Това би било лесна цел за един истински стрелец, но доколкото той знаеше, Едуард никога не бе стрелял с лък. Повечето мъже дори не биха могли да го опънат, но той май имаше тази сила в дясната си ръка. Едуард не откъсна очи от заниманието си, напълно погълнат от усилието да държи лъка стабилно. Мишената бе поставена върху дъбовата ламперия и две от стрелите се бяха забили изцяло извън кръга. Както бе изплезил върха на розовия си език, Едуард бе въплъщение на самата концентрация. Той отвори ръка и стрелата излетя прекалено бързо, за да я проследи човешко око, и потъна до перата във външния периметър на мишената. Едуард се усмихна щастливо.

— А, Ричард! — рече му. — Имам да наваксвам със сто попадения, за да настигна сър Антъни тук. Искаш ли и ти да опиташ?

Уорик погледна към дебелоръкия рицар, който го наблюдаваше внимателно. Четирима мъже от рода Удвил вече бяха влезли в редиците на Ордена на жартиерата, което им даваше правото да влизат при краля като негови най-верни придружители. Уорик очакваше, че ще има поне един или двама души в негово присъствие. Зачуди се дали Едуард изобщо осъзнава, че прекарва много малко от времето, в което беше буден, без да е обграден от неколцина Удвил, а, естествено, нощите си прекарваше с Елизабет. Уорик беше разтревожен от начина, по който тази фамилия изцяло бе обсебила младия крал. Не един или два пъти му се искаше да предложи съветите си, но да критикуваш съпругата на някого, беше изключително опасно нещо. Насилваше се да пази мълчание при всяка стрела и подмолна критика, която получаваше.

Антъни бе вероятно любимецът на Едуард сред мъжете на Удвил. С десетина години по-стар от краля, огромният рицар като че ли се наслаждаваше да бъде противник в двубоите за обучение и може би беше единственият Удвил, който би оцелял повече от няколко минути в противоборство. Излъчваше известна доза настръхнала враждебност, щом се озове в присъствието на Уорик, като че ли искаше да бъде заплаха или пък вече беше решил, че Уорик му е враг.

— Ваше Величество, ако позволите сър Антъни да се върне към задълженията си, ще се пробвам да пусна една-две стрели. А имам и разни въпроси да обсъдя с вас.

Едуард се почеса по бузата, разбираше молбата, но не беше склонен да я удовлетвори.

— Ами, много добре тогава. Антъни, може би ще събереш стрелите. Все още имам да наваксвам със сто попадения. Сигурен съм, че лорд Уорик няма да отнеме много от времето ми.

Уорик прикри изумлението си и сведе глава. Усети, че Антени Удвил го гледа, и го игнорира, докато той се отдалечи достатъчно.

— Как е брат ми? — рече Едуард, преди още да успее да заговори.

— Достатъчно добре — отвърна Уорик. Част от обичта, която бе показал отвън, бе видна и в момента. Едуард го изгледа внимателно.

— Добре. Брадва и меч… макар че може би и лък, за да изгради раменете му. Преди беше много слабоват. Съобщи ми, ако ти прави някакви проблеми.

— Разбира се. Учителите му казват, че много бързо се учи.

— Което няма изобщо да му помогне, ако не е достатъчно як, за да стои в доспехи, докато някой друг се мъчи да му набие лицето навътре — добави кралят. — И аз бях мек като подгизнала кожа, когато тръгнах с теб към Кале. Три години в гарнизона ме направиха мъжа, който съм днес — под твоето командване. Направѝ същото и с него, моля ти се. Той е най-малкият от всички и твърде дълго продължи детството му.

Уорик погледна към Антени Удвил в отсрещния край на салона и се помъчи да прецени с колко време разполага да са насаме. Той сумтеше и се мъчеше да извади една стрела, потънала дълбоко в меката ламперия. Едуард засече погледа му и изръмжа нещо гърлено.

— Добре тогава, казвай каквото имаш за обсъждане.

— Става дума за този последен брак, Едуард — отрони той с облекчение. — Джон Удвил е само на деветнайсет. Майката на Норфолк е на почти седемдесет. Ако Моубрей беше още жив, той щеше да поиска справедливост от съда, знаеш това. Ваше Величество, аз знам, че семейство Удвил се домогват до титли, но женитба при такава възрастова разлика е вече прекалено.

Едуард застина, докато го слушаше, цялата му лековата веселост се бе изпарила. Уорик знаеше, че се намира в точно тази опасна позиция, която се бе мъчил да избягва цяла година. Норфолк едва преживя битката при Тоутън и умря от някаква болест на дробовете само няколко месеца по-късно, което не изненада ни един от хората, които го бяха видели през този ден. Чудо беше, че доживя до пролетта.

— Моубрей беше свестен човек, Ваше Величество — верен ви беше, макар всички да твърдяха, че трябва да застане на страната на Ланкастър. Неговата майка е Невил, Едуард, затова аз се гордея с предаността му. Въпреки това сега ти ще разрешиш един голобрад Удвил да седне край огнището му и да целува сгърчените бузи на майка му, така ли? Смятам, че двамата с теб дължим на семейството му малко повече достойнство от това.

— Какво те е грижа… — тихо рече Едуард.

Държеше лъка като че ли беше дръжката на брадва, и в средата си той беше почти толкова дебел. Изведнъж изпита усещането, че Едуард си представя как замахва с него, някакво почти незабележимо потрепване на мускулите, което го накара да иска да се прикрие от опасността. Беше виждал Едуард на бойното поле и много добре знаеше какво може той. Въпреки това не помръдна и отвърна хладнокръвно на погледа му.

— Не възразявам срещу правото на жена ти да намери добра партия за сестрите и братята си или пък за синовете си. Но в този случай… това е направо извращение, разликата във възрастта им е половин век. А когато старицата умре, титлата ще остане за него. Представи си как горестно плаче тя, след като един непознат ще я нарича „съпруга“, а после ще наследи всичко, което по право принадлежи на сина й. По-добре това пале от рода Удвил да си купи титлата, Едуард! Ама да я присвои по този начин… направо е сатанинско!

— Нима твоят брак не ти донесе несметни богатства, Ричард? — отвърна Едуард.

— Брак с млада жена, от който се родиха двете ми прекрасни дъщери. Това стори и ти самият, Едуард. Но подобно, напълно лишено от любов, сливане на родовете Норфолк и Удвил е твърде демонстративно, чак жестоко. То ще предизвика недоволство.

За по-малко от година в двора новата кралица вече бе родила една дъщеря, позната с името Елизабет Йоркска. Сега отново беше бременна, плодовита като млада кобилка. Уорик се бе съгласил да стане кръстник на първото им дете, вярвайки, че самото предложение трябва да послужи като маслинова клонка между тях. Но по време на кръщенето кралицата се приведе към него и му прошепна доверително, че мечтае да роди на краля още дузина чудесни момчета. Веселото пламъче в очите й, щом зърна изражението му, вгорчи остатъка от деня му и не преставаше да го тормози оттогава.

Най-лошото бе, че Невилови бяха сторили почти същото по времето на дядо му, кръстосвайки дузина от братята и сестрите си с най-благородните семейства на Англия. Уорик смяташе, че е улучил слабо място с темата за бракосъчетанието на вдовстващата херцогиня на Норфолк, но изражението по лицето на Едуард го увери, че е грешил. Той осъзна, че младият крал е влюбен до уши и остава сляп и глух за всичко, скрит под полите на жена си. По лицето му се изписа искрен гняв, щом усети, че критикуват Елизабет. Уорик не го бе виждал тъй разгневен от момента, когато преди пет години застана насред кървавите бойни поля на Тоутън. Не можа да сдържи потръпването си, щом зърна агресивния блясък в очите на гиганта насреща си.

— Ти сподели с мен притесненията си, Ричард — отсече Едуард. — Като мой съветник това е твое задължение. Ще ги обмисля, но трябва да си наясно, че за мен Джон Удвил е прекрасен човек. Знаеш ли, че носи под копринените си дрехи ризница от конски косми? Видях я, когато се съблече, за да се изкъпе в реката по време на един лов. Кожата му е с цвета на сурово месо, но той не се оплаква. Много го бива и с кучетата, а е и брат на жена ми. Тя иска да го издигне, а пък аз се радвам да й доставя удоволствие.

Антъни Удвил най-сетне се завърна, след като оряза с ножа си всички стрели от ламперията. Сега приближаваше с бърза крачка, мъчейки се да дочуе края на техния разговор. Уорик отстъпи крачка назад и се поклони, за да не му предостави тази възможност. След като каза каквото има, предполагаше, че думите му ще бъдат повторени от устата на Едуард пред Елизабет още същата вечер. Едва ли можеше да настоява кралят да ги запази в тайна от собствената си съпруга. Почака Едуард да го освободи и се оттегли, докато усещаше впития поглед на Удвил в гърба си.