Кон Игълдън
Кръвна връзка (33)

31.

Идваха след залез-слънце, вървейки по пустите селски коловози в колона по един. Появяваха се из кръчмите, за да отмият праха от изминатите по пътя километри, и се представяха само на онези, на които имаха доверие. Щом паднеше нощта, завързваха на лицата си кърпи и понасяха масло и фенери, покрити с капаци срещу вятъра.

Понякога слугите бягаха и ги оставяха, без да ги преследват. Други избираха да останат, за да предупредят домакинството след години вярна служба. Тогава не им прощаваха, на семействата или на онези, които им служеха. Огънят ги изгаряше всичките.

Наричаха себе си „подпалвачи“ и жестокото им занимание си личеше по кожата им. Лицата им винаги бяха зачервени и изпоцапани със сажди, възпалените им очи ги правеха да изглеждат страховити на външен вид. Те палеха факлите си и пускаха конете да тичат на воля, после подпалваха конюшните. Когато обитателите изтичваха навън, биваха обграждани от мъже, въоръжени с тояги и секири, с прикрити лица, за да не ги разпознаят. Налагаха всеки, който излезете навън, понякога чупеха глави, които нямаше да заздравеят. После пожарите продължаваха — сграда след сграда, хамбар след хамбар, докато цялата провинция не заблестеше в златисточервено и студеният въздух не се превърнеше в топъл бриз, който носеше миризмата на въглен и опустошение. Докато местните фермери и бирникът дойдат с конете си, пожарите вече се бяха разпрострели твърде много, за да бъдат потушени. Старинни къщи биваха превърнати в черни угарки, които тлееха с дни и нощи. После, на седемдесет или на сто и трийсет километра оттам, Подпалваните изникваха отново от нощта и заставаха в обичайния си кръг с пращящите си факли.

И преди беше имало въстания, малки и големи, срещу жестокостите и по стотина други причини. Хората в Англия винаги се бяха надигали бавно, отчасти от страх заради това, което чувстваха отвътре. Те бяха понасяли жестокостите и бедността с мрачен гняв, като пиеха безпаметно и изразходваха неприязънта си в кървави съревнования. Търпяха заради данъци да ги обират до последното пени, макар че, един бог знаеше, че бяха най-нисшите от всички грешници. Бяха усещали върху гърба си бича на законите, които ги оставяха да се люлеят на вятъра — а онези, които ги бяха обичали, излизаха и започваха да палят и да колят за отмъщение. Винаги някои биваха залавяни и обесвани, във всяко поколение, като предупреждение за всеки, който може да реши да грабне пръчката, която го е ударила. Такъв беше древният, нормалният път на нещата и дълбоката провинция винаги по някакъв начин беше по-тъмна от градските улици. Имаше села на тишина и грях, а насред мира и добитъка клокочеше гневът. Тежкият живот раждаше грубовати мъже и жени, които при нужда можеха да носят факла или пък острие. В крайна сметка нали те сечаха и убиваха, и работеха до изнемога просто за да живеят.

Тази година беше различна. Подпалвачите дойдоха на места, които никога не бяха чували за тях. Станаха и по-жестоки през месеците, в които крал Едуард бе задържан от предателите. Огромни къщи избухваха в пламъци въпреки че бяха с врати, заковани с огромни нитове. Никой не обръщаше внимание на писъците. Каменни замъци бяха подпалвани от собствените им слуги, а благородническите семейства — убивани от арендаторите си, верни им през целия си живот, докато накрая не пренебрегнаха лоялността си.

Имаше изключения — села, по-стари от света, се възползваха, за да уредят отколешните си сметки. На всяка улица, на всеки площад имаше нови тела, като някои от тях бяха убити заради вражда или от пиянство, а хората на закона трепереха по домовете си и чакаха многозначителното почукване. Останалите обаче, най-голямата част от погубените, бяха членове на един клан, на едно семейство — по-точно от имуществото на един човек. Стадата на Невилови бяха изтребени. Въглищните мини в Уорикшир избухнаха в пламъци. Корабите на рода Невил горяха както бяха на пристан, а огромните имения на Ричард Невил станаха на пепел, телата в тях бяха овъглени до черни кости.

След като месеците минаваха, без да има известие за освобождението на крал Едуард, нападенията и пожарите станаха дори по-открити. Разни мъже сриваха с ритник вратите на уорикширските странноприемници и кресливо задаваха въпроси. Когато отговорите не бяха каквито трябва, те хвърляха вътре гърнета с масло и палеха факли, а отвън стояха с вили, за да държат посетителите затворени. Подпалвачите си имаха водачи, трима различни убийци, всичките познати под името Робин от Рийдсдейл. Обобщеният образ на тримата беше гласът на войниците от битката при Тоутън. Те бяха и гласът на заточения крал, надаваха вик от негово име.

Лятото отминаваше, а реколтата не беше прибрана докрай, защото хората се бояха, че пълните хамбари ще привлекат Подпалвачите, а и защото работниците страняха от имотите на Невил, за да не ги нападнат на път за къщи. Насажденията гниеха по полето и цели стада изчезваха, или още по-лошо, намираха ги с прерязани гърла. Въглищните мини не можеха да бъдат изгасени и от тях във въздуха се издигаше колона от дим като от погребална клада, която се виждаше из цялото графство и можеше да гори до края на света, а пламъците се криеха дълбоко в недрата на земята и тлееха скрити вътре.

Фокънбърг притисна силно два пръста в стомаха си и това го накара да изръмжи от болка. Седеше в кухните на замъка Мидълхам, като цялата му прислуга бе освободена, за да не става свидетел на унижението му. Столът, който Уорик бе наредил да свалят за него, беше тапициран и мек, но възрастният граф не можеше да си намери удобно положение на него.

— Все по-зле става, Ричард — рече той и остави на пода една купа, в която плуваха облаци от млечнобяло повръщано. — Вече почти не се храня, а когато го правя, всичко се връща обратно. Не мисля, че ми остава много време.

Уорик са облегна на огромната дървена маса с крака, по-дебели от неговите. Помъчи се да не показва изненадата си от това колко много е отслабнал чичо му. Фокънбърг никога не е бил едър мъж, но сега костите му се виждаха ясно в тъмните страни на лицето, а краката и ръцете му изглеждаха съвсем крехки. Дори косата му бе изтъняла и падаше на масури по раменете. Нещо го ядеше отвътре и Уорик бе съгласен с неговата преценка, макар че не го каза на глас.

— А кой ще ме съветва, когато те няма, а, чичо? Хайде, старче, имам нужда от теб. Като че напоследък не проявявам много мъдрост или пък хитрост в избора си.

Фокънбърг опита да се засмее, но усилието му причини болка и въздухът му секна. Той сложи на земята купата с противното й съдържание и притисна ръка върху стомаха си, сякаш така изпитваше някакво облекчение.

— Ще намериш разрешение, Ричард, за семейството ни. За бога, та нали и преди сме се преборвали с трудности — макар и обзет от болка, Фокънбърг погледна племенника си, зачуден как да го убеди. — Подозирам, че дори в този момент си наясно с най-точния избор, само гордостта ти да можеше да ти позволи да го изречеш на глас.

— Ти би ме посъветвал да освободя Едуард, така ли? — мрачно го попита Уорик. — Ако можех да се върна назад и да взема различно решение, казвам ти, бих го сторил. Тогава не разбирах какво ще се случи, когато поставя краля зад решетки — Уорик направи гримаса, спомняйки си с горчивина. — Знам, чичо, той дори ми го каза. Едуард, когато го посетих. Каза, че съм видял как залавят Хенри, но не съм разбрал, че него не го обичат, че той е слаб крал. И беше прав, колкото и да ме жегва това. Мислех си, че мога да ги движа като пионки върху дъската. Но ни за миг не успях да видя, че цялата игра може да се обърне, ако пипна грешния крал.

Фокънбърг не реагира. Собствените му имоти бяха на север от град Йорк и дори на него му бяха опожарили хамбарите и бяха убили местния съдник, макар да бе далеч от градовете и бунтовете. С всеки изминал месец новините ставаха все по-лоши, а огънят сякаш продължаваше да се разпростира. Смяташе, че племенникът му има само един верен ход, но знаеше, че няма да доживее да го види. В стомаха си усещаше твърда топка, нещо режещо и гадно, като че ли живо същество, което му изсмукваше силите. Беше виждал подобни израстъци в миналото, когато колеха добитъка и му ги носеха като чудатости. Каквото и да беше, то бе смразило кръвта му. Големите му вени бяха почернели от отровите на това нещо и той знаеше, че няма да живее дълго. Можеше само да се надява, че Уорик ще успее да предпази рода им. Трудно бе да не му каже какво трябва да стори.

— Какви всъщност бяха истинските ти надежди, Ричард? И аз присъствах, когато го планирахме, но тогава говорехме само за това как можем да хванем Едуард само с неколцина мъже на север или пък как ти ще идеш във Франция с брат му и дъщеря си. Ти беше обзет от вълнението на хиляди дребни подробности, но не обсъждахме много какво ще стане след това.

— Да, трябваше да сме по-задълбочени — призна Уорик. — Но бях толкова разгневен, исках просто да покажа на Едуард колко зле се е отнесъл с най-верните си хора. Все още виждах в него момчето, което обучавах в Кале. А не краля, чичо, наистина. Аз единствен в цялата страна очевидно не забелязвах какъв е станал. Моя беше грешката.

Фокънбърг сви рамене.

— Не си бил единствен. Братята ти мислеха същото, доколкото си спомням.

— Всички виждахме капризното момче, макар че аз лично се бих рамо до рамо с него при Тоутън. Ние виждахме мъжа, а не краля. Все едно, решението беше мое. Можех да накарам Джон и Джордж да траят и да стоят мирно.

— Джон ли? В него има толкова ярост и мисля, че тя така или иначе щеше да се излее. Досега можеше да са го обесили или да са му отрязали главата заради някое прибързано действие.

Уорик въздъхна и посегна към каната с вино, за да напълни двете чаши.

— Стомахът ти ще задържи ли виното? — попита го.

— Ако ми донесеш купата наблизо, ще опитам — отвърна чичо му.

Уорик прикри отвращението си, изпразни повръщаното в кофата за помия и я избърса с чиста кърпа, преди да му я подаде заедно с чашата вино. С иронично изражение Фокънбърг вдигна тост.

— Дано нещата не се повторят — рече и отпи, като млясна с уста. — И смятам, че семейството на жена му има голяма роля за разбунването на страната. Част от неприятностите ни се дължат на нейните пари, Ричард. Онези, които се наричат Подпалвачи. Бих се обзаложил, че нейните монети подрънкват зад всеки хамбар и изгоряла къща.

— Чудех се дали да не предложа трона на Кларънс. Казвам ти го, защото знам, че ще отнесеш тези думи в гроба, чичо. Но за да го сторя, трябва да заповядам да убият Едуард, а не просто да го държат затворен. А не съм убеден, че дори мога и затворник да го оставя още дълго време. Твърде много хора искат освобождението му и ако той избяга… — гласът му секна само като си представи този огромен вълк, разбеснял се на свобода. Потръпна. — Той наистина е кралят, чичо. Това е най-странното. Сега го виждам ясно и ме изпълва страх от това, че направих грешката да го заловя. Искам само да намеря някакъв начин да го върна на трона му, без с това да причиня унищожението и изземването на всяка къща на семейство Невил.

— Това щеше да е прекрасна идея, преди Джон да екзекутира бащата и брата на кралицата — рече прегракнало Фокънбърг.

Цялото му гърло пулсираше и под погледа на Уорик той приближи купата до устата си и изплю една млечночервеникава струйка в нея. Уорик извърна очи, за да не става свидетел на неудобството му. Почака, докато звуците утихнат, после го погледна и видя, че съвсем е пребледнял и бърше потта от челото си.

— Не е особено приятно — прошепна чичо му. — Но след като тъй или иначе умирам, може би трябва за последно да грабна една брадва и да отсека главата на краля. Можеш да ми припишеш целия заговор и да възвърнеш малко от достойнството на Кларънс.

— И да видиш името си запратено в калта ли? — отвърна Уорик. — Не, чичо. Той ми каза, че няма да прибягна до убийства, и беше прав. Неговото убийство ще докара и друго, а после още десетки. Няма да потъна тъй дълбоко в кръв. Не. Все едно, както стоят нещата, няма да оцелеем и часове в огньовете, които ще пламнат след смъртта на Едуард.

— Няма кой друг — отвърна Фокънбърг с позакрепнал глас. — Ни един от братята на Едуард няма да се довери на онзи, който го е убил. Ако издигнеш Кларънс или Глостър, сам си слагаш главата на дръвника. Не, трябва да се сдобриш с краля. Единствено това ти остава.

— Мислил съм си го, нима допускаш, че не е така? Но ти не си отишъл да го видиш. Той е полудял от гняв. Три месеца в килия и вече два пъти е пробивал през вратата и е убил един от пазачите си. Трябваше да поправям вратите, докато той се нахвърляше срещу оголените мечове, като ме предизвикваше да го убия. В други дни пък седи и яде и най-спокойно ми говори какво трябва да направя в кралството. Отегчен е, гневен и отмъстителен, а ти ме караш да го освобождавам. Как ми се щеше да можех!

— Ако не беше убийството на двамата Удвил, бих потвърдил с „да“, можеш да го освободиш. Той спазва определени правила, дали наследени от баща му, или може би от теб — не знам. Все повтаряш, че вече не е момчето, което си познавал, че е крал. Ами на това се довери тогава. Накарай го да подпише опрощение за всичките ти престъпления, защита от законно преследване и възмездие, да се закълне в честта и живота си, в живота на своите деца, каквото го накараш.

— И мислиш, че мога да се доверя на думата му? Наистина ли? — попита го Уорик и по лицето му ясно пролича колко е отчаян.

— Мисля, че дори останалата част от света да потъне в пламъци, да, пак ще можеш да вярваш на думата му.

— Е, останалата част от света наистина е в пламъци! Ами титлата на Джон?

— Фокънбърг поклати глава.

— Не бих искал твърде много, Ричард. Тя беше подарък от Едуард и сега той си го взема обратно. Ако виждаш някакъв друг начин, с удоволствие ще те изслушам, може би преди болката ми да стане твърде нетърпима.

— Съжалявам, чичо — рече Уорик и се отпусна пораженчески. — Добре, Едуард е крал. Ще го накарам да подпише опрощение. Той не е гневното момче, което познавам, вече не. Мразя се, че трябва да вярвам на клетвата му, но изобщо нямам друг избор.