Кон Игълдън
Кръвна връзка (27)

25.

Трийсет коня трябваше да бъдат изведени един по един от яслите в смрадливия трюм. Това отне доста време и докато чакаше, Уорик стоеше и гледаше смръщено доковете на Кале. Самите кейове бяха застлани с дялани камъни и железни блокове, но пътеките бяха от дъски, които се простираха чак до складовете и кръчмите покрай брега, всичките наблъскани едни в други поради липса на място. Той имаше и добри, и лоши спомени от пристанищната крепост. Някога тя беше входът към английска Нормандия, място, където човек можеше да продаде и да купи абсолютно всичко — от маймуни и слонова кост до лавандула, рубини и вълна. Слабостта на крал Хенри бе сложила край на всичко това.

Пристанището беше пак толкова шумно и смърдеше не по-малко от преди. Дузина кораби се люшкаха на котва извън заградените води. Всички те чакаха скифът на управляващия пристанището да дойде при тях, като междувременно капитаните си подвикваха разни обиди. Никой не можеше да навлезе в Кале без неговото разрешение, не и с оръдието, насочено към открито море, което за миг щеше да ги превърне в отломки. Над главата му пронизително крякаха чайки и се спускаха изневиделица, за да клъвнат всеки остатък от рибешки люспи или вътрешности наоколо.

По дългите кейове екипажите на осем търговски кораба изнасяха колкото могат по-бързо бали и бурета от трюмовете, мъчейки се да разсеят и объркат английските пристанищни чиновници, които се опитваха да изчисляват каква такса им дължат насред изумителното разнообразие от печати, истински или пък фалшифицирани. Насред тях и около тях се поклащаха рибарски лодки, а френските рибари показваха екземпляри от улова си. Уорик си спомни оживеността и какофонията на това място, макар че от младежките му години насам то се бе превърнало в още по-трескаво гъмжило. Тогава Кале бе просто едно от трийсетте им пристанища, като цялото крайбрежие и две трети от Франция процъфтяваха под контрола на англичаните. Той поклати тъжно глава.

Пристанището все още носеше на Короната хиляди на година, както от данъци, така и от печалби, и нито един пирон дори, който преминаваше, не беше законен, не и когато двете страни никога не бяха обявявали официално мир помежду си. Хората и от двете страни бяха забогатели в тази несигурност, използвайки Кале като входна точка за цяла Франция и Бургундия, та дори за Сицилия и Северна Африка, ако се плати достатъчно подкуп.

Той наблюдаваше как отварят сандък с портокали; погледът му бе привлечен от яркоцветното петно върху избелелите дъски на дока. Английският търговец се вгледа в тях и ненадейно заби палец в сърцевината на един плод, после облиза сока от пръстите си и кимна с глава. Плодове през зимата от страни далеч на юг, където лимоните и портокалите вирееха. Захар от Кипър или Левант, дори снаряжение от Италия, където един майстор ковач искаше цяло състояние за уменията си. Самият той притежаваше такъв комплект, направен по мярка — прилепваше идеално към фигурата му и неведнъж бе спасявал живота му.

Уорик подсвирна и търговецът вдигна очи; подозрителността го напусна, като съзря по дрехата герба на херцога. Уорик зачака, докато слугата на търговеца изприпка с три големи портокала, за които той му подхвърли едно сребърно пени. Кале все още беше място, на което тези, които имаха нюх, можеха да направят богатство. Въпреки това не беше Кале от миналото му.

Разтовариха и последните коне и ги оседлаха, като мъжете му направиха спретната фаланга от доспехи и конска тяга, за да преминат през пристанището. Уорик махна с ръка и обърна коня си със задница към морето, тръгна надолу по главната улица към стените, които обграждаха всичко в пристанищния град. Те се издигаха над всяка живинка вътре — едно постоянно напомняне, че това е град, разположен във вражеска земя, със стени дебели три-четири метра, които да устояват на обсада. Крал Едуард плащаше на стотици мъже, за да поддържат тези стени. Те често бяха със съпругите и децата си, които никога не бяха виждали Англия. Кале представляваше един собствен малък свят, с улички и магазини, с ковачи и джебчии, и пропаднали жени, чиито съпрузи бяха умрели от болест или удавяне.

Уорик приближи до вътрешната врата и представи на капитана там документите си с печата на крал Едуард. Зад гърба му трийсет мъже в доспехи бъбреха тихичко, усетили, че графът е в мрачно настроение. Единственият, който не можеше да спре да се оглежда удивено, беше Джордж, херцогът на Кларънс. За младежа доковете, пропити от екзотични ухания и вкусове на подправки, изпълваха с екстаз всичките му сетива. Щом вратите се разтвориха, Уорик му подхвърли един портокал и той го улови с усмивка, като притисна странния плод до носа си и вдиша аромата му.

Да гледа Джордж Кларънс така изпълнен с живот, донякъде ободри посърналия дух на Уорик. Кале беше междинната спирка отвъд Ламанша за цял един континент, знаеше добре това. Също така не беше най-доброто място за акостиране, ако си тръгнал за Париж, както беше в неговия случай. Много по-добре би било да се вземе кораб до Онфльор, макар градът вече да не беше владение на англичаните.

Уорик усети как конят му разтяга крачка в галоп и освободи главата на животното, след като бе прекарало с наочници толкова време, затворено във вонящата ясла. Конете не повръщаха и един морски преход понякога означаваше да страдат ужасно, да им прилошава все повече и повече, без да могат да си изпразнят стомаха. Добре им действаше да потичат на воля и пътят пред тях се разчистваше бързо, щом хората видеха, че се задават галопиращи конници.

Той чу как Кларънс наддава вик, когато се изравни с него. Уорик се наведе над врата на коня си и препусна в галоп, въодушевен от удоволствието на скоростта и риска. Едно падане можеше да ги убие, но въздухът беше студен и сладък, изпълнен с обещанията на пролетта и със зеленината наоколо.

Усети, че се смее, едва си поемаше въздух. И той бе прекарал затворен твърде дълго, като в продължение на две, почти три години трябваше да наблюдава как издигат разни Удвил до всякакви постове и позиции, които носят заплата в Англия и Уелс. Приятно бе да остави това зад гърба си във всяко отношение.

Беше достатъчно възрастен, за да помни времето, когато един английски лорд можеше да отплава до Онфльор и нагоре по реката до Руан, после взимаше малка лодка по Сена чак до сърцето на Париж. Но прекрасните им бойни коне сега не можеха да се превозят в някакви нестабилни речни лодки. Вярно, щеше да пристигне прашен и изпотен, целият с лепкава мръсотия по себе си. Той и хората му щяха да се нуждаят от още един ден, за да си намерят стаи и да се изкъпят. Но дори и така, сигурно щеше да се чувства освежен. Чу как Кларънс се смее, докато копитата им трополят по хубавия път с главозамайваща бързина.

Уорик се обърна да види младия мъж. Кларънс приличаше на по-големия си брат в някои отношения, макар да не беше пораснал толкова висок и да беше безкрайно по-дружелюбен. Като човек, наблюдавал как Едуард възмъжава, в началото той изпитваше предпазливост към този пореден син на Йорк, затова прие присъствието му с неохота. Предполагаше, че братът на Едуард винаги щеше да докладва за по-интересните събития на краля и кралицата. С младия Ричард в Мидълхам никога не успя съвсем да се отърси от усещането, че те го наблюдават. Въпреки това Джордж Кларънс имаше открито лице и не хвърляше мнителни погледи наоколо си. С тъга установи, че всъщност харесва всички синове на Йорк. Ако не беше Елизабет Удвил, смяташе, че Плантагенетите и Невилови щяха да изковат неразрушима връзка.

Ако яздеха по-обикновени коне, можеха да ги обменят на пощенските станции по пътя за Париж, който беше на около двеста и петдесет километра от брега. Както и най-старите пътища в Англия, това беше чиста, широка повърхност, покрита с добър римски камък. Пътят се простираше по периферията на едновремешна Цезарова Галия. По него беше пълно с търговци, но те дърпаха настрани каруците и семействата си, щом видеха летящите рицари на Уорик.

Преди още да бе свършила първата утрин, на два пъти ги спираха френски капитани. Всеки път ги пускаха още щом им покажеха документите си, всички подпечатани и от майордома на крал Луи в Париж. Войниците ставаха забележително учтиви и услужливи след това, препоръчваха им най-добрите места за почивка по пътя към столицата. Преди залез-слънце Уорик и хората му намериха странноприемници и ако повечето от тях трябваше да спят заедно с конете си в конюшните или пък напъхани под стрехите на някой таван, то това не беше кой знае какво затруднение.

На четвъртата нощ Уорик и Кларънс си взеха маса със сервирани маслини, хляб и вино, достатъчно силно, та да им замае главите. Собствениците изглеждаха доволни, че в къщата им има английски лордове, макар че Уорик все пак изпрати един от хората си да наблюдава как приготвят храната им. Извинението му бе, че се бои от отрова, но всъщност мъжът беше опитен готвач и с удоволствие разпитваше за новите вкусове, за всяка подправка и прахче, настояваше да ги опитва. Докато се върнат в Англия, Уорик знаеше, че ще е научил десетина нови ястия от френската провинция, на които той да се наслаждава.

Седяха край огнището с желязна решетка, отпуснати за една вечер без дрънченето на доспехи — и двамата бяха слезли от стаите си, облечени в обикновени туники. След като приключиха с първото ястие и избърсаха пръстите си, Уорик вдигна чашата си към младия мъж и му пожела късмет във всичко, което подхване. С изненада откри, че Кларънс е приятна компания, изобщо не беше бъбрив като повечето младежи; обратно, между тях често се възцаряваше дружелюбна тишина. Тостът на Уорик доведе до следващ и Кларънс, с вече порозовяло от алкохола лице, заяви:

— Да пием и за теб, Уорик, най-добрия приятел на брат ми. И за брат ми Едуард, първия човек в Англия!

Силното вино опияни младежа и той заваляше думите. Уорик се позасмя и изгълта съдържанието на чашата си, после пак я напълни от съда, преди прислужницата в кръчмата дори да успее да направи крачка в негова посока. Тя се отдръпна изчервена, с ръце, скръстени на кръста. Не беше свикнала с апетита и маниерите на англичаните. Първото плато с две малки пиленца, сготвени с копър и гъби, бе изгризано до кокал за нула време, без дори това да прекъсне разговора на мъжете.

— Едуард си намери добра жена, разбира се — неочаквано заяви Джордж. Той се взираше в огъня и не забеляза как изражението на другаря му се стегна. — С две вече родени дъщери, макар да не се съмнявам, че ще последват едно-две момчета. Елизабет е бременна за трети път, тъй че ще се моля да е син и наследник. Макар че, аз… ами… аз…

Уорик го изгледа рязко и младежът хвърли набързо поглед в негова посока. Страните му станаха толкова тъмночервени, че сякаш щеше да се задуши. Младият херцог бе очевидно нервен и се изпотяваше повече, отколкото предполагаше топлината от малкия огън в огнището.

— Аз… ъъ… Аз помолих да те придружа до Париж отчасти защото не бях виждал града и смятах, че това ще е хубаво пътуване, с нови впечатления, но и защото може би ще открия някоя друга книга, която да п-подаря…

Уорик го погледна загрижено. Умиротворената тишина от последните няколко дни изчезна. Зачуди се дали Джордж Кларънс няма да получи удар, тъй се тресеше и заекваше.

— Пийни малко, Джордж. Ето, месото дойде! Нека да ти го нарежа. Може би ще споделиш с мен онова, което те докара до такова трескаво състояние.

Уорик се зае да реже свинския бут, който донесоха на масата, като поставяше резени върху дървените чинии пред тях. Със собствения си нож раздроби месото на парченца, които можеше да набучи, после за пореден път доля вино в чашите. Без съмнение щяха да тръгнат по-късно на следващия ден, но тази мисъл не го притесни особено. Нямаше по-добър начин да прекараш някои вечери в приятна компания и с вино на масата.

Джордж, херцог Кларънс, се хранеше с нещастна физиономия и твърде пълна уста, за да се опита да говори. Дъвчеше лентичка вкусна препечена кожа, каквато надали бе опитвал досега, като я дърпаше наляво и надясно. Струваше му се, че тя никога няма да се скъса, но накрая мъжки се пребори и я преглътна. Месото сякаш успокои достатъчно превъзбудените му сетива, тъй че да заговори спокойно, насилвайки се да навързва бързо думите, преди сърцето му да се пръсне в гърдите.

— Исках да ви помоля, сър, милорд, за ръката на дъщеря ви Изабел, за да се оженим.

Най-сетне го каза. Младежът се сви в стола и пресуши до дъно чашата си, докато Уорик го гледаше със зяпнала уста, а в мозъка му всичко вреше и кипеше. Момчето беше по-добра партия, отколкото можеше да се надява — особено в момент, когато мъжете и жените от семейство Удвил си присвояваха всяка титла в страната още щом някоя се освободеше.

— Споменал ли си това свое желание пред дъщеря ми? — попита той.

Джордж запелтечи през виното и едва успя да отговори от заекване.

— Не съм споделял, че я желая, сър! Не бих посмял, преди да съм говорил с баща й. До първата ни брачна нощ, милорд, сър!

— Поеми си въздух — рече Уорик. — Сега пак, хайде! Исках да кажа, желанието ти да се ожените, нищо повече. Някога… Не знам, говорили ли сте за любов с Изабел? Ако е тъй, бих бил доста учуден, ако си успял да кажеш повече от една ясна дума насред този клокочещ поток.

— Разговарял съм три пъти с нея, милорд, в непорочна компания. Два пъти в Лондон и веднъж във вашето имение в Мидълхам миналото лято.

— О, да, сещам се — каза Уорик, смътно припомняйки си, че е видял тогава шестнайсетгодишната си дъщеря да разговаря с едно потящо се момче. Зачуди се дали Джордж, херцог Кларънс, се интересуваше от дъщеря му заради красотата й, или заради земите, които щеше да наследи. Уорик нямаше синове и онзи, който се оженеше за Изабел, щеше в един момент да стане най-богатият мъж в Англия, наследявайки огромните имоти както на Уорик, така и на Солсбъри. Изабел можеше да е вече омъжена, ако не беше необичайната доминантна позиция на Удвилови, когато тя достигна възраст за женене.

Уорик се намръщи, като погледна с нови очи на осемнайсетгодишния херцог, който можеше да му стане зет. Едно бе да гледа на него като на свястното момче и по-малък брат на краля, съвсем друго — като на бащата на бъдещите си внуци. Когато младежът срещна погледа му и го задържа, инстинктивно разбирайки защо е изпитателен, Уорик съзря там нервност, но също и някакъв вид кураж.

— Знам, че ще искате да обмислите моето предложение, сър. След като веднъж съм споменал, повече няма да говоря за това. Ще кажа единствено — обичам я, милорд, честна дума. Изабел е прекрасно момиче. Когато я накарам да се усмихва, ще ми се да се смея и да плача от радост.

Уорик вдигна ръка.

— Нека да смеля новината заедно с това хубаво ядене. Мисля, че искам още една бутилка от това червено вино, за да си успокоя стомаха — той видя, че младият мъж преглъща и пребледнява, затова реши да не го притиска. Прозя се. — Или пък по-добре да заспивам и да стана рано сутринта. Чака ни дълъг път утре — и Париж на следващия ден. Трябва да сме бодри.

— Ще имам ли отговора ви дотогава, сър? — попита Джордж с отчаян поглед.

— Да, определено — отвърна Уорик. Нямаше желание да измъчва младежа. Всичките му инстинкти го одобряваха, не на последно място защото жена му не беше и мечтала дори дъщеря им да се омъжи за херцог. А не биваше да се пренебрегва фактът, че женитбата щеше да вбеси Елизабет Удвил, макар че това щеше да остане за негово лично удоволствие.

Докато ставаше от масата, тази мисъл го спря.

— Нали знаеш, дори аз да искам да одобря избора ти, кралят ще трябва също да даде съгласието си, както е прието за всички бракове между благородническите семейства.

— Каква щастлива случайност тогава, че крал Едуард ми е брат — рече Джордж усмихнат, — а той ще ми позволи всичко, което е по силите му.

Ентусиазмът на младия мъж бе заразителен и Уорик се усмихна заедно с него. Джордж Кларънс все още не беше оформена личност, все още на път към човека, който щеше да бъде един ден. Но дори и така Уорик се надяваше, че братът на краля ще има успех.

 

 

Чаринг Крос беше кръстовище, разположено между сградите на парламента и стените на град Лондон, по-надолу по реката. Там, при завоя на Темза, то беше най-известно с огромния кръст, издигнат от първия крал Едуард по случай смъртта на съпругата му. Макар и на сто и осемдесет години, кръстът стоеше непокътнат като символ на скръбта и загубата на едно човешко същество.

Едуард сведе глава и вдигна длан, за да докосне мрамора. Виждаше следите от съприкосновението му с хилядите човешки ръце, попипали камъка за късмет, и каза молитва за отдавна починалата кралица. Може би тя щеше да е по-въздействена, идвайки от човек с височина не по-малка от тази на Едуард Дългокракия, и такъв, който също споделяше името и кръвта му. Чувстваше се близък до краля, когото хората бяха нарекли Чукът на шотландците.

Отвъд кръста и кръговото движение широкият път се простираше чак до Челси, голяма спирка за карети и с конюшни, където пътниците можеха да се изкъпят и да хапнат, преди да се насочат към по-запуснати места. Реката бе наблизо и той улавяше горчивата миризма на зеленикавата вода, която отваряше дробовете му. Прочисти гърлото си, за да потисне неприязънта си към гъстата кал и цялата влага и изоставеност наоколо — както и към предстоящата задача.

Това трябваше да се направи. Елизабет му бе отворила очите за влиянието, което кланът Невил бе придобил в английския двор, как членовете му се бяха внедрили във всяка ниша и кътче. Изумително колко често на примамливи постове бяха назначавани незабележителни мъже и жени, които просто по случайност имаха родители, дядовци или баби от рода Невил. Елизабет описваше това като „гнилоч“, макар да се чудеше как е било постигнато.

Изведнъж той се засмя и накара мъжете около него, застанали търпеливо, да вдигнат поглед. Жена му беше чудо невиждано — такава радост за него; как само го боготвореше, как се радваше на всяка част от него. Двамата се смееха безгрижно и ако лордовете му смятаха, че го е стиснала между бедрата си, ами всъщност не би могъл да го отрече. Но пък през цялото време знаеше, че Елизабет би сторила всичко, за да го защити — нямаше друг на света, чиито интереси тъй да съвпадаха с неговите собствени. Хиляда пъти му го беше повтаряла. Никой друг не заслужаваше абсолютното му доверие, защото те имаха лични мотиви, любови и приятелства извън него самия. А Елизабет беше изцяло посветена на краля си, неин любовник и неин съпруг, заради децата и короната.

Той погледна към отворената врата на странноприемницата „Чаринг Крос“, която имаше прекрасна позиция по пътя на каретите на запад и беше известна с хубавата си храна. Съдържателят бе предупреден, че ще посрещне краля. Стоеше превит на две в поклон и не можеше да се вдигне.

Едуард слезе бавно от коня. Мислите му все още бяха заети с жена му. Беше права, разбира се. Ако един градинар откриеше, че лозите му са прораснали отвъд ограниченията, през живия плет и храстите, и през цветовете, той нямаше да си затвори очите. Щеше да ги среже до корен и да изтегли къдравите филизи един по един, за да ги изхвърли в огъня. Ето това искаше тя.

Да има толкова много хора от рода Невил по високите етажи на властта на кралството, означаваше, че той управлява единствено с тяхната поддръжка. С Елизабет бяха обсъждали темата до безкрай, докато накрая той видя с очите си как тяхната лоза се простира до всеки имот и благородническа фамилия от южното крайбрежие до границата с Шотландия.

Горкият крал Хенри никога не бе забелязал колко далеч са стигнали, колко забита и силна бе станала лозата. Естествено, че не беше. Едуард също доскоро бе сляп за степента на влияние, която мъже като Уорик и сър Джон Невил от Нортъмбърланд имаха; на Фокънбърг, граф на Кент; на херцог Норфолк, с майка от рода Невил; на Джордж Невил, архиепископ на Йорк. Крал Едуард стисна челюст и погледна към прозорците на странноприемницата с изглед към кръстовището. Елизабет му беше нарисувала ужасяваща картина. Нима щеше да управлява единствено тогава когато не засягаше интересите на Невилови? Нямаше да позволи такова нещо, не и сега, когато беше наясно с това. Дори да се въздържи от кладата, която жена му искаше да види, нямаше да е зле да подреже някои части от този тъмен израстък.

Архиепископ Джордж Невил излезе от странноприемницата, привлечен от слуха, който се разнесе из стаите, че самият крал е застанал отпред. Всякакво движение на стотици метри около тях бе спряло и минувачите замръзваха на място, за да погледат младия мъж, който управляваше Англия.

Архиепископът бе коленичил пред краля по време на коронацията му. Сега беше облечен в хубава наметка и под нея свещеническа роба, но щом видя, че кралят наистина е дошъл, не се поколеба и отново падна на едно коляно в краката му. Рицарите около Едуард имаха изражения на гладни вълци. Не един от тях посегна към меча, докато архиепископът приближаваше. Джордж Невил застана със сведена глава и Едуард му прошепна да се изправи.

— Толкова много мъже и коне! — тихо възкликна той. — Аз съм ваш слуга, Ваше Величество. Чакам вашите заповеди.

Макар че Джордж Невил беше с цяла глава по-нисък от краля и бе църковен служител, той имаше широки рамене като всеки един от присъстващите рицари. Застанал изпънат като струна, не излъчваше нито чувство за вина, нито пък страх, просто отвръщаше на втренчения им поглед хладнокръвно и спокойно.

— Дойдох тук, за да си взема обратно Големия печат, Ваше Преосвещенство — рече Едуард. — Можете да го предадете на Робърт Къръм тук, оглавяващ архивите. Той ще го съхранява.

Джордж Невил пребледня и опули очи.

— В такъв случай уволнен ли съм от поста си, Ваше Величество? С нещо обидих ли ви? С нещо не изпълних задълженията си ли?

Той виждаше, че Едуард започва да се чувства неудобно, по врата и лицето му плъзнаха червени гневни петна.

— Няма такова нещо, Ваше Преосвещенство. Просто реших да предам Големия печат на друг служител.

— Но кой в такъв случай ще назначи съдиите и съдебните състави по делата, които вече са ми били представени? Към кого да се обърнат моите молители, какво да ги посъветвам, Ваше Величество? Аз… не мога да разбера…

Джордж Невил се огледа и видя с каква злост го наблюдаваха рицарите.

— Въоръжени мъже? Нима Ваше Величество си мислеше, че ще се възпротивя? Та аз съм дал клетва за вярност на вашата коронация!

Едуард се изчерви още повече. Беше си представял бяс и манипулации, а не един дълбоко наранен архиепископ. Кралят стисна зъби и не каза нищо, само гледаше как избликът заглъхва и Джордж Невил отпуска рамене съкрушен.

— Марън! — извика той. — Донеси ми кралския печат! Ще го откриеш в една кожена торба, обозначена със златен герб. Не, донеси и торбата също, щом ще го отнесат.

Слугата му се затича обратно към странноприемницата, затрополи по стълбите и изчезна в покоите на архиепископа. Навън на улицата Джордж Невил си бе възвърнал достойнството. Кралят все още стоеше гузно безмълвен и чакаше. Край тях се събра тълпа от зяпачи, мъже, жени и деца, всички ги наблюдаваха с удоволствие и страхопочитание.

— Не оспорвам правото ви да изберете когото искате за канцлер — продължи архиепископът шепнешком. — Но подозирам, че сте били подведен — той направи жест към въоръжените рицари около тях със студени и заплашителни лица. — Аз съм Божи служител и верен поданик. До този момент също бях и канцлер на Англия. Оставам верен — и Божи слуга също. Това не се е променило.

Едуард склони глава, приемайки твърденията му, макар че не му отговори. Прислужникът пристигна на бегом по калния път, преметнал през рамо торба на широка каишка. Едуард я прехвърли в ръцете на оглавяващия архивите, който се чувстваше толкова неловко, че само успя да изсумти в потвърждение и да провери съдържанието й.

С резки движения кралят и рицарите му се качиха на конете. Тълпата се раздели набързо, щом хората разбраха, че кралят си тръгва. Архиепископът остана загледан в тях, докато се оттегляха в равен ход на изток към Лъдгейт и Лондон, отнасяйки със себе си Големия печат.