Кон Игълдън
Кръвна връзка (25)

23.

Уорик се намръщи и поклати глава към двамата прислужници, които се мъчеха да привлекат вниманието му. Всеки от тях би могъл да го злепостави, затова им беше дал толкова строги инструкции, преди да ги доведе в Лондон. И двамата носеха ливреи в тъмночервено и бяло, цветовете на неговия род. По-големият беше Хенри Пърси, последният син от рода на графовете Нортъмбърланд. Момчето бе загубило баща си, дядо си и чичо си във войните, преди цялото му семейство да бъде лишено от имущество, а титлата, която би трябвало да наследи — беше дадена на друг. Истината бе, че при завръщането си от Тоутън Ричард Невил не намери сили да изостави ридаещото четиринайсетгодишно момче в Лондонската кула. Хлапето прояви патетична благодарност и оттогава му служеше като момче на повикване.

Съвсем естествено му се струваше, че то трябва да обучава Ричард, херцог на Глостър, който бе все още твърде млад за титлата си. Откри, че се поти, и се мъчеше да не забелязва как по-малкото момче се привежда, за да привлече погледа му. И двамата едва потискаха смеха си, с блеснали очи. Уорик се люшкаше между раздразнението и снизходителното благоволение към всичките им изпълнения. Двамата шумни младежи създаваха необичаен хаос в замъка Мидълхам. Редовно събуждаха всички с крясъците си. Веднъж трябваше търпеливо да ги увещават да слязат от най-високата част на покрива, където се бяха опитали да изиграят един дуел с мечове и едва не бяха паднали. Ядяха огромни количества храна и тормозеха прислужниците, като тайно внасяха в къщата заловени в гората лисици или пък бръмбари. Въпреки това Уорик не съжали за хрумването си да вземе двамата за обучение. Нямаше си собствени синове. Когато беше у дома и спокойствието в замъка се нарушаваше от разрушителните им игри, налягаше го тъга. В такива моменти майка му или съпругата му улавяха погледа му и го привличаха в прегръдките си със смях. После разпитваха момчетата и се залавяха да налагат с пръчка онзи, който бе причинил пораженията за деня.

Заобиколен от пратениците на френския двор, Уорик не обърна внимание на двете глави, които клюмаха като врабчета в покрайнините. Каквото и да беше, със сигурност можеше да почака, и беше време да се научат на малко търпение. Обърна им гръб.

Почувствал други очи върху себе си, той се наведе над чашата с вино и се обърна към водача на групата, пратеник Лалонд. Мъжът беше стар като света и се подпираше на сребърен бастун с приведени рамене, макар че не това приковаваше замаяния му от потрес поглед. От време на време старецът подаваше виното на личния си прислужник, после вадеше кутийка с някаква помада от кесията, завързана на кръста му, пъхваше пръст вътре и намазваше с нея редицата бледи жълтеникави зъби, твърде изпъкнали за устата му. Уорик не можеше да реши дали са направени от истинските зъби на умрели мъже, както веднъж беше чувал да му описват, или бяха изработени от слонова кост с подставка от тъмно дърво, оформена и продупчена така, че да могат да се сложат там, прикрепени с тел. Резултатът беше необикновен — едно хлъзгане и клокочене, което придружаваше речта му, тъй че и без това вече старомодният му френски ставаше напълно неразбираем.

Уорик можеше само да чака и да се взира как старецът смазва изкуствените си зъби, докато се почувства напълно доволен, тъй че устните му пак да се плъзгат плавно по тяхната повърхност. Когато личният слуга му подаде обратно питието, Уорик изумен почувства как някой докосва рамото му. Обърна се и видя, че до него стои Хенри Пърси с порозовяло лице. След като цялото френско пратеничество следеше всяко негово движение, Уорик само можеше да се усмихне, сякаш беше помолил да го прекъснат.

— Това е важно? Нали?

Младежът сведе глава, очевидно нервен в компанията на тези непознати. Уорик се поотпусна. Съобрази, че френските му гости едва ли очакват от един обикновен слуга да говори техния език. Но наследникът на фамилия Пърси бе отгледан с учител французин и говореше езика съвсем гладко. Зачуди се дали да не постави момчето близо до пратеника, та да подслуша разговорите помежду им. Но за момента виждаше ясно, че младежът напира да сподели нещо. Хвана го за ръката и го поведе към единия ъгъл на стаята. Докато вървеше, забеляза как двама от пратениците се наведоха да разговарят със собствените си задъхани слуги, а трети пък се втурна вътре, за да се поклони на господаря си.

Нещо ставаше. Уорик не се и съмняваше, че някои от френските слуги са шпиони и информатори, заедно с онези, които можеха да скицират лица или пак разположението на някоя река. Всяка делегация от Франция беше една и съща, точно както и когато Англия изпращаше мъже отвъд морето да присъстват на официални събития.

Лалонд се обърна, за да наблюдава придвижването на френската прислуга. Уорик стисна още по-здраво момчето за ръката и го насочи към мястото, където Ричард Глостър чакаше край отворените врати на салона, далеч от най-близките френски уши.

— Какво има? — просъска Уорик. — Хайде, един от двама ви, бързо!

— Брат ви, милорд — рече Хенри Пърси. — Той е взел в плен краля до Сейнт Пол, край Лъдгейт.

— Каква е тая лудост? Защо брат ми ще…? Какво… крал Хенри ли?

— Да, като пленник — потвърди Глостър и гласът му се извиси пискливо. — Човек на брат ви пристигна, останал без дъх от тичане, и каза да ви предадем. Чака отвън.

— Разбирам. И двамата свършихте добра работа — каза Уорик.

Наложи се да се насили и да задържи безизразно лицето си под впитите в него погледи на онези, които се преструваха, че изобщо не го гледат. Той премести очи към френския пратеник и трийсет и шестте души, които бяха пристигнали само преди два дни. Очакваше се крал Едуард да бъде сред тях по обед, да приветства всички и да им покаже какъв прекрасен, здрав и млад мъж е, неустрашим, необременен от нищо, в очакване да управлява Англия поне за половин век напред. Всичко това щеше да си проправи път до розовите като мидени черупки уши на френския крал.

— Кажете на пратеника на брат ми, че идвам веднага — рече Уорик, като отпрати по-малкия брат на Едуард с едно побутване. Пърси го последва, след като той и него отпъди разсеяно. Наблюдаваше как новината се разпространява сред групата. Нищо друго не можеше да стори, освен да ги задържи вътре.

— Милорди, господа — заяви той, използвайки най-тържествения си тон. Настана тишина и всички се извърнаха към него, някои с подозрение, други с предпазлив интерес. — За мое съжаление, привикват ме. Трябва да бъда в присъствието на Негово Величество крал Едуард поне около час, може би по-малко.

Уорик щракна с пръсти на трима слуги и прошепна набързо нарежданията си, преди отново да заговори.

— Моля, не спирайте да се наслаждавате на червеното ми вино и студените меса. Ще ви донесат още. За моята прислуга ще бъде чест да ви покажат залата, където заседава парламентът, и може би реката…

Вдъхновението му секна дотук, затова просто се поклони дълбоко на Лалонд и се обърна да върви. Поспря още веднъж на вратата, за да предупреди въоръжената стража да не допуска никой да излезе. После се затича и чу как френските слуги спорят бурно, щом разбраха, че не им позволяват да го последват.

 

 

Конят на Уорик беше все още докаран в украшенията, с които хората му го бяха пременили, за да поздрави френската делегация, с червено-златна украса на главата, която продължаваше по врата му и оставяше само очите му непокрити. Животното не понасяше одеждите си и непрекъснато пръхтеше, тръскаше глава раздразнено, докато галопираше по пътеката покрай реката към центъра на града. От своя страна, той го смушкваше да бяга по-бързо, а конят хвърляше със задните си крака буци пръст и в своя галоп разпръсваше по пътя си деца и жени, докато те гневно го гълчаха или пък ликуваха радостно зад гърба му.

Докато стигне каменния мост над река Флийт и види как вратите на Лъдгейт се разтварят пред него, той бе целият опръскан в кал, от ботушите до бузите си. Със задоволство установи, че дружината от ловци на брат му още не е навлязла в града, очевидно изчакваше него.

Уорик отдалеч разпозна тъмната наметка, която брат му Джон носеше над сребристите си доспехи, както и крехката, свита фигура до него. Видя също и колко горд се чувства той, което ясно проличаваше по изпънатите му гърди и рамене.

Уорик беше вече на няколко крачки от войниците и грубоватите, калени мъже на Джон Невил се разделиха в шпалир, за да го пропуснат. Той знаеше, че репутацията им е заслужена, макар че ако си мислеха, че ще го притеснят с ледения си поглед, грешаха — вниманието му бе единствено към краля.

Не се бяха отнесли добре с Хенри, ясно се виждаше. Краката му бяха завързани за стремената, а по коженото седло тъмнееше урина. Хенри се полюшваше леко, с изпразнени от мисъл очи. Един от мъжете държеше поводите му, но окаяният крал изобщо не бе в състояние да избяга, това беше очевидно. Слаб и съсипан, той едва се държеше в съзнание.

Трудно бе да мразиш такъв човек, осъзна Уорик. В определен смисъл слабостта на Хенри бе довела до смъртта на баща му, но ако бе очаквал да изпита гняв, и последните следи от него се бяха стопили в годините след Тоутън. Кралят бе страдал не по-малко от всеки друг, ако изобщо можеше да разбере това. Въздъхна, почувства се изцеден. Брат му Джон чакаше да бъде похвален, но той не изпитваше радост от събитията. В това отношение Хенри беше невинна душа. Какво удовлетворение можеше да донесе залавянето на подобен човек, макар че той беше същността на каузата Ланкастър.

— Предай го в моите ръце, братко — рече. — Няма да избяга от мен. Ще го отведа в Кулата.

За негова изненада, Джон се намръщи. Дръпна силно юздите, като накара коня си да пристъпва неспокойно напред-назад и да цвили.

— Той е мой пленник, Ричард. Не е твой. Нима ще си присвоиш похвалите, които лично съм заслужил? — видя как лицето на брат му почервенява от гняв и продължи: — Не ти си го преследвал през долини и поля, Ричард! Не ти си плащал подкупи и изслушвал дузини селяни, които искат да спечелят по няколко пенита, за да предадат информация за него. Той си е мой. Заради паметта на баща ни.

Уорик осъзна, че около по-младия Джон бяха събрани десетки ветерани, готови да изпълнят заповедите му. Не можеше да става и дума да му отнеме със сила Хенри, макар че го жегна липсата на каквато и да е благодарност, както и че е използвал такива долни хитрини. Бе направил повече от всеки друг, за да издигне Джон Невил от статута му на рицар до благородническото звание и сега той му беше длъжник заради именията и титлите. Беше смятал, че това е осъзнато и оценено. Вместо това обаче по-младият Невил се държеше така, сякаш сметките им бяха чисти. Но нямаше как да изтръгне Хенри от лапите му, не и при наличието на толкова много мъже в доспехи около тях.

— Братко, няма насила да прилагам тук по-високото си положение…

— Не можеш и да искаш! Какво, да не си херцог, а? Или и двамата сме графове? Брат ми, не съм предполагал, че можеш да проявиш такава арогантност! Съобщих първо на теб, защото това е кауза на Невил и…

— И в момента аз съм главата на рода Невил — прекъсна го Уорик. — Какъвто беше и баща ни преди мен. И аз съм човекът, който поиска да ти се даде титлата граф на Нортъмбърланд, когато крал Едуард ме попита с какво да награди семейството ни. Недей да изпитваш границите на добрата ми воля, Джон! Не търся полза от това, но аз ще отведа Хенри в Тауър, както сторих и с четиринайсетгодишния наследник на рода Пърси, за да остане там, докато ти се наслаждаваш на земите, които му принадлежаха.

Може би не беше време да разкрие, че всъщност беше дал друго име на момчето и го бе задържал да му служи. Ако наистина бе необходимо, не се стесняваше да манипулира брат си. Що се отнася до крал Едуард, ако неговото обкръжение не виждаше най-добрия избор тук, на него се падаше да им наложи волята си по някакъв начин. Не го интересуваше дали това ще стане с ласкателство, със сила, или с убеждаване, стига те да удовлетворят волята му.

Сър Джон Невил усети как в ъгълчето на устата мускулите му потрепват. Гледаше с отчаяние към по-възрастния си брат. Беше обожавал Уорик в детството си, когато нито един от двама им не притежаваше титли и имения. Като младеж той изпитваше завистлива неприязън към необикновения брак на брат си. С един широк замах Ричард Невил бе наследил огромна чест и земи, които му позволяваха да е наравно с аристокрацията на Англия. Оттам той бе станал най-близкият помощник на баща си и незаменим поддръжник на Йорк, който даваше насока във войната между родовете. През цялото това време Джон Невил беше само рицар, дори не бе член на някой важен орден, като например Жартиерата. Смъртта на баща му го произведе в лорд Монтагю, а Тоутън и щедростта на краля го превърнаха в граф. Виждаше се, че брат му Ричард беше пораснал заедно с титлите си, носеше властта си като удобно наметало. Граф Уорик внушаваше страх със самоувереното си поведение дори сега, обграден от хората на Джон.

По-младият Невил се зачуди дали някога ще успее да излъчва авторитет с такава лекота. Направи гримаса и поклати глава. Той беше графът на Нортъмбърланд и придружител на краля. С времето щеше да израсте дотолкова, че да носи това наметало, нямаше какво да доказва на никого, най-малкото на брат си. Въпреки това го прободе съжаление, че трябва да предаде Хенри. Все едно колко си повтаряше, че този мъж вече не е крал, трудно бе да не го гледа с благоговение. Още усещаше мястото на ръката си, с която му бе зашлевил шамар. Мисълта за това го накара да поруменее, като си представи как Уорик би реагирал, ако знаеше.

Мина сякаш цяла вечност, докато Уорик чакаше, а брат му го фиксираше мълчаливо с поглед. Ричард Невил знаеше кога да спре натиска на аргументите си. Остави брат си да си спомни колко много му дължи. Видя как в очите му проблясват гневни искри и това го изненада, след като бе направил толкова много за Джон. Предполагаше, че да бъдеш постоянно благодарен, е изтощително, но това не значеше, че не го заслужава. Трябваше просто да признае, че брат му вече не е предишният човек. Уорик очакваше Джон Невил да е разбрал това.

— Много добре — каза Джон дрезгаво. — Предавам в ръцете ти Хенри от Ланкастър. Ще ти оставя и дузина от мъжете си, за да ти осигурят безопасно преминаване през града към кулата. След като го видят по улиците, хората ще започнат да се тълпят навън.

Уорик леко наклони глава, беше трогнат и доволен, че брат му е узрял. Той все още бе един много ядосан млад мъж, но пък беше присъствал на екзекуцията на десетки рицари на Ланкастър, капитани и лордове. Може би всичката тази кръв вече е утолила жаждата му за отмъщение поне малко. Надяваше се да е така.

Хенри не се възпротиви, когато Уорик пое юздите от мъжа, който ги държеше, и поведе коня му през Лъдгейт към вътрешността на град Лондон. Катедралата Сейнт Пол се извисяваше над улиците там, масивна и огромна, а вътре хорът тихичко припяваше.

 

 

В тъмното Лондонската кула изглеждаше страховито място. Главният й вход се осветяваше само от два малки мангала на железни пръти. Те хвърляха бледа светлина като жълти очи край помещението на пазачите и потъваха в тъмнина покрай стените. На хора от висока класа се полагаха свещи или фенери в килията, всичко, което семейството им бе готово да си позволи за престоя им вътре. Но по-голямата част от крепостта не бе осветена и камъните се сливаха на фона на черната река, която минаваше под тях.

Уорик чу как Едуард приближава още преди да го види. Преглътна нервно, не беше сигурен на какво ще стане свидетел тази нощ. Кралят изпрати съобщение, че идва, и в часовете докато чакаха, пазачите на кулата се суетяха, проверяваха всичко и докладваха на пазача на крепостта, чиято отговорност започваше и свършваше с присъствието на краля. Целият комплекс от кули и сгради, килии и ровове, всичко това бе притежание на краля, включително и кралският монетен двор и менажерията зад стените. В негово отсъствие стражът управляваше крепостта, като надзираваше всяко движение на пазачите и ключовете.

Отвориха портите, за да пропуснат Едуард, и група от трима конници с доспехи влетяха шумно вътре, както си им беше навикът. Те слязоха от конете и последваха Едуард и стража на кулата, повели ги към задържания Хенри.

Уорик чу как металното дрънчене приближава и тогава се появи Едуард — гологлав и строг. Той коленичи пред него и сведе глава. Младият крал обичаше външните прояви на чест, макар да бе добродушен и бързо да вдигаше хората на крака.

— Ставай, Ричард! Краката ти сигурно не издържат върху тези стари камъни.

При тези думи Уорик се усмихна насила, макар че бе на трийсет и шест и наистина болка пронизваше дясното му коляно, щом прехвърлеше цялата си тежест върху него.

— Познаваш брат ми Джордж — подхвърли небрежно Едуард и погледна покрай него към каменния коридор навътре.

Уорик се усмихна и се поклони ниско.

— Разбира се. Добър вечер, Ваша милост.

Петнайсетгодишното момче получи титлата херцог на Кларънс преди три години, преди официалната коронация на Едуард, като по-големият му брат го измъкна от неизвестността и му даде власт. Само трима синове на Йорк бяха оцелели след опасностите на детството и насилието на войната. Уорик смяташе като добър атестат за Едуард факта, че издигна и двамата си братя до най-високия ранг на благородничеството. Зачуди се дали щедрите дарения и титли не представляваха компенсация за смъртта на любимия им баща. Безмълвно вървейки по мрачния път към помещението на Хенри, Уорик отново се замисли за брат си Джон, придобил титлата граф на Нортъмбърланд. Това не върна баща им към живот, но ако старецът можеше да ги види, знаеше, че би бил горд с тях. А това имаше значение. Откакто баща му умря, имаше чувството, че го наблюдават, че дори и в най-интимните му моменти го гледа и го съди. Колкото и да го бе обичал, чувството не беше приятно.

Със сигурност Уорик не можеше да вини младия крал за подобна щедрост. Едуард бе човек, който правеше огромни жестове, можеше да дари някого с графство, докато в същия момент издава заповед за лишаване от свобода или екзекуцията на друг. Беше избухлив като барут, помисли си той, крал на крайностите. Най-добрият подход бе да му засвидетелстваш достойнство и уважение. Той сякаш не забелязваше сложните куртоазни жестове, макар че, ако липсваха, го усещаше.

Едуард поведе брат си напред към външната врата на килията на Хенри. Ръката му бе положена върху рамото на младия мъж, сякаш беше на родител и Уорик се усмихна, разбирайки, че посещението може би целеше единствено да се покаже на по-малкия брат лицето на един паднал крал.

Кралят заби юмрук в дървото. Почакаха, докато шпионката се отмести, а после един страж, който винаги стоеше при Хенри Ланкастър, отключи вратата; имаше още прислужник и затворнически пазач. Едуард не поздрави затворника, щом през един отвор съзря стария си враг, коленичил на пода и вдигнал глава към прозореца от желязо и цветно стъкло. Отвън не беше светло, но малка маслена лампа в нишата осветяваше част от лицето му. Очите му бяха затворени, ръцете — стиснати една в друга. Изглеждаше спокоен и това накара Едуард да се смръщи, несъзнателно раздразнен.

Уорик се потресе, спомни си предишния път, когато двамата с Едуард бяха открили крал Хенри в една палатка и го бяха заловили без съпротива. Неведнъж Едуард бе размишлявал как щяха да се променят събитията през следващите години, ако го бяха убили там.

Сега Хенри бе изцяло във властта на Едуард, нямаше ни приятел, ни поддръжник на света. Очите на Едуард се спряха върху му и той ги усети, изведнъж се обърна и се усмихна. С едната си ръка Едуард бутна напред стъписания Джордж, за да види коленичилия крал. В същото време приближи към Уорик и му зашепна в ухото.

— Не се безпокой, Ричард. Не съм дошъл да упражнявам насилие, не и тази вечер. В крайна сметка нали съм крал сега, благословен от църквата, доказал се в битка. Този нещастник не заслужава това от мен.

Уорик кимна. За негово огромно неудобство, Едуард се пресегна и положи длан зад главата му, едва ли не сякаш искаше да го прегърне. Може би бе предвидено като жест на подкрепа, но Уорик беше на трийсет и шест, женен и баща на две дъщери. Не му прилягаше да го потупват като любима хрътка. Усети как се сковава, докато Едуард го тупна два пъти на едно и също място, а после оттегли ръката си. Погледна го в очите и видя в тях нещо като съпротива и неразбиране. Хвана го за ръката и го изведе, далеч от коленичилия крал и светлината на лампата.

— Изпитвам единствено съжаление, когато го гледам — рече тихо той. — Заклевам ти се, Ричард, той вече не представлява опасност — позасмя се горчиво. — В крайна сметка, докато е жив Хенри, синът му не може да претендира за трона ми. Повярвай, пожелавам на този идиот четирийсет години добро здраве, тъй че никога да не може да има крал отвъд морето. Не се безпокой за Хенри Ланкастър, докато е моя грижа.

Уорик се успокои, макар че едва не направи грешката да се отдръпне, когато Едуард пак го хвана за ръката, за да го върне вътре. Кралят бе много по-склонен към физически допир, отколкото Уорик, а бе достатъчно млад, за да не го забелязва. Уорик въздъхна безмълвно и мина край рицарите, които зяпаха Хенри.

Коленичилият крал поне изглеждаше спретнат, макар да бе болезнено слаб, черепът му изпъкваше под опънатата кожа. Не отвори очи нито веднъж, докато Уорик го гледаше, а ръцете му леко трепереха от напрежението да ги стиска една в друга. Позата му не беше отпусната, осъзна Уорик, беше поза на отчаяние и скръб. Той поклати глава от съжаление към този грохнал човек и всичко, което беше загубил.

Джордж, херцог на Кларънс, коленичи известно време до Хенри със сведена за молитва глава. Рицарите и крал Едуард се присъединиха към тях, помолиха се за собствения си мир и опрощение на греховете. Един по един те се прекръстиха и напуснаха помещението, където останаха стражът и единственият постоянен обитател. На вратата Уорик погледна назад към тясното легло в отсрещния край. Върху масата имаше книги и съд с вино и две малки ябълки. Не беше много за човек, който е бил владетел на Англия. Но от друга страна, беше повече, отколкото би могъл да има.

Отвън пазачът на кулата преигра от любезности, за да благодари на Едуард за присъствието му. На кон, Уорик излезе с малката групичка от главната порта и пое дълбоко въздух. Беше едно малко удоволствие да могат да вдишат свободно въздух — нещо, което обитателите зад стените не можеха. Напълвайки дробовете си докрай, той прогони едва осезаемото свиване в гърдите си и остави зад гърба си това мрачно място.

Уорик се придвижи по-близко до краля и забеляза, че всички бяха обзети от настроение за размисли.

— Ваше Величество, не ми казахте как премина срещата с френския пратеник — каза той. — Аз трябва да се видя с него утре призори, за да обсъдим коя от всичките очарователни френски принцеси ще бъде за вас.

Предстояха седмици или дори месеци на преговори и той изрече това през смях, но Едуард не реагира, стори му се дори по-мрачен отпреди. Младият крал наду бузи и се загледа в течението на Темза, която минаваше под краката им.

— Едуард? — попита Уорик. — Какво има? Има ли нещо, което трябва да ми кажете?

Бе познавал младия мъж през по-голямата част от живота му, но смутената гримаса беше нещо, което не беше виждал преди. Забеляза, че по-малкият му брат Джордж извръща очи и втренчва поглед в реката. Младият херцог знаеше нещо, лицето му пламна.

— Ваше Величество, ако искате да ви служа, трябва да…

— Аз съм вече женен, Ричард — изведнъж отрони Едуард. Вдиша дълбоко въздух и го изпусна шумно. — Ето, казах го. О, какво облекчение! Не можех да измисля начин как да съобщя на съвета на лордовете, докато през цялото време водехте преговори с французите. После те дойдоха в Лондон и си помислих, че трябва да кажа истината; твърде далеч стигнахме…

Кралят бърбореше, докато Уорик просто се бе втренчил в него шокиран, абсолютно застинал. Усети, че устата му е зяпнала от изумление, и я затвори внимателно; гърлото му пресъхна.

— Не мога… Едуард, коя е тя? Женен? Но как? Кога, за бога? Не, коя е — това е най-важното.

— Елизабет Грей, Ричард. Или Елизабет Удвил, преди да се омъжи — Едуард почака думите да проникнат в съзнанието му, но Уорик само се вторачи в него, затова продължи: — Съпругът й умря във втората битка при Сейнт Олбънс. Рицар, сър Джон Грей, който се биеше за кралица Маргарет и крал Хенри — той рискува с една глуповата усмивка. — Твоята почтителност означаваше смъртта на единствения човек, който пречеше на щастието ми. Не ти ли се струва странно? Животът ни се преплита…

— Семейството й няма кралска кръв, така ли? — изумено попита Уорик. Видя как лицето на краля почервенява от гнева, който винаги бе някъде близко до повърхността. Той не приемаше да го прекъсват.

— Няма, така е, макар че баща й е барон Ривърс. Тя има двама синове от първия си съпруг. Добри момчета и двамата.

— Разбира се. Двама синове. И сега аз трябва да ида при френската делегация и да й кажа да се качват обратно на кораба и да се връщат при крал Луи с празни ръце, все едно сме им се присмели за забавление.

— Съжалявам за това, Ричард, наистина. Исках да ти кажа преди, но знаех, че ще е трудно.

— Трудно ли!? — попита Уорик. — Досега не е имало английски крал, който да се е женил извън кралските фамилии. От Ателстан насам. Никога. Искам да кажа, ще трябва да се видя с архивистите в Бялата кула — и никога за жена, която е била омъжена преди, при това с две свои бебета.

Едуард кимна, после го поправи:

— Не са бебета всъщност. По-големият е на десет.

— Какво? На колко години е майката тогава?

— На двайсет и осем, мисля. Може би трийсет. Не иска да ми каже.

— Разбира се. По-стара от теб. Предполагам, че трябваше да го очаквам. Омъжена преди това, без кралска кръв, майка на две деца и по-стара от теб. Друго нещо има ли? Предполагам, че пратеникът ще ме пита, когато се опитам да му обясня как кралят на Англия може да сключи таен брак, без да каже на абсолютно никого. Кои бяха свидетели, Едуард? Къде се извърши службата?

— В семейната им църква в Нортхамптъншир — и тези въпроси започват да ме уморяват, Ричард. Не съм някой ученик, когото си привикал на разпит. Всичко ти разказах. Сега, в качеството си на мой съветник, можеш да кажеш на французите да си вървят. Писна ми от изумлението ти. Джордж, идвай с мен.

Едуард пришпори коня си и той хукна в тръс по калдъръмената улица. Двамата му рицари го обградиха, без да се обръщат назад. Джордж, херцог на Кларънс, изгледа доволно Уорик и му се захили заради всичко чуто, после пое след по-големия си брат, като размахваше юздите за по-голяма бързина.

Уорик остана сам в тъмното. Не можеше да си представи какво да каже на френската делегация, когато слънцето изгрее отново.