Кон Игълдън
Кръвна връзка (22)

20.

С дългите знамена, които се вееха от двете му страни, Едуард навлезе в лагера на Ланкастър. Настроението на краля преустанови всички разговори, макар да не беше неблагоприятно, а просто повлияно от объркването, което внесоха в ума му шеметно развилите се, твърде многобройни събития от деня.

Яздейки към центъра на лагера, те не срещнаха въоръжена съпротива. Малкото останали пазачи избягаха още щом видяха как знамената на Йорк се задават по пътя. Привлечен от миризмата на готвено, Едуард слезе от коня си, за да приеме купичка изпускаща пара овнешка яхния, славна подкрепа за свития му от глад стомах.

Осемнайсетгодишният крал сърбаше гозбата, а от отсрещния край на лагера като втрещени го зяпаха Уорик и Монтагю, Норфолк и Фокънбърг. Единственият звук дойде от Норфолк, който се изкашля в платнена кърпа с влажна кашлица, която не спря, докато с изкривено лице не изплю в нея кръв, а после и още кръв, която пък изхрачи на земята.

След малко капитаните му донесоха някакви сметки, разграфени с тънки линии, но той ги отпрати с жест. Нямаше интерес към писарска работа, нито дори към задачите на управлението. Не се съмняваше, че човекът на баща му, Паучър, ще го издири в някакъв момент, но първо имаше да се свършат далеч по-важни неща.

Слугите на Ланкастър притичваха, за да донесат храна и вода, ужасени и изпаднали в шок, но вече усетили, че от кървавите полета зад гърба им се оформя един нов свят. Все пак те трябваше да ядат и да получат заплащане за труда си, макар господарите им да бяха убити. Някои плачеха, докато работеха, осъзнавайки, че главата на техния род няма никога вече да се завърне. В един хамбар войниците откриха бутове и опушена шунка и ги нарязаха с ножовете си, с които до не много отдавна бяха мушкали жива плът.

Изтощените мъже се настаниха да се хранят и да починат, а Едуард се качи отново на коня, като трепна от болка заради нараняванията по тялото си — прободе го от дясната ръка и рамо, та чак до двата крака. Доспехите му бяха поели десетки удари и пораженията се бяха разнесли така, че в продължение на седмици щеше да е целият нашарен със синини. Железните пластини бяха надупчени там, където бяха прониквали остриета. Едуард преброи четири триъгълни пробива от секира. Всички бяха на гърдите му и това го правеше горд. И всеки един бе обрамчен с кръв, макар че раните отдолу се бяха съсирили и залепили за пластовете от кожа и плътен лен. Той изпъшка, щом се протегна, за да яхне коня, и обърна това в гневен вик, след като всяка става на тялото му го заболя. Остави шлема си в ръцете на един слуга и затвори очи. Потта му започна да изсъхва на вятъра, който духаше насреща му. Едуард не се нуждаеше от златния пръстен, закрепен в желязото, за да покаже, че е крал. Истината се криеше в битката, която бе спечелил. Никакви развети знамена или фамилни гербове не значеха толкова, колкото нея.

Малко преди обед от стените на град Йорк забелязаха неговите шестстотин конници. Беше се чудил дали ще завари вратите на града затворени, така както в Лондон бяха попречили на Маргарет и Хенри да влязат. Вече беше решил, че ако не го пуснат вътре, ще събере оръдия и ще срине града до основи. Намръщеният му поглед се проясни, щом видя, че портата Микългейт се отваря пред него. Не се виждаха пазачи, нито пък някой друг по пътя, който влизаше в града. Той стисна юздите, като забави хода на коня си. Изведнъж го обзе страх какво ще види там.

Уорик изгледа любопитно краля, после ускори ход и подвикна на рицари и капитани да следват темпото му. Те реагираха бързо, зачаткаха копита, докато преминаваха под каменната кула с помещението на пазачите и стените, които се извисяваха от двете им страни.

Едуард ги следваше бавно, стиснал в юмруците си ръкавиците. Той дръпна юздите и спря, хвърляйки поглед над калните улици, които се разстилаха из града от тази точка нататък, към лабиринта от препълнени къщи и камбанарии на църкви. Домакинските огнища бяха мърсили този въздух в продължение на десет хиляди години, дори повече. Стар беше градът, със стари камъни.

Щом се почувства готов, той обърна коня си, за да се изправи с лице към Микългейт, и вдигна глава нагоре. Очите му се присвиха и в гърдите му се разрази буря от нещо твърде близко до стенания, щом се взря в главите на баща си и брат си Едмънд. Третата глава се беше изкривила на шипа и странно се бе наклонила настрани. Едуард се озърна и видя как Уорик слиза от коня си и крачи към железните стълби, поставени от двете страни на кулата при портата на града.

Той също скочи долу и тръгна на крачка-две зад графа, после двамата заедно се заизкачваха. Снежната буря беше изразходвала силата си още предния ден, така че на тази височина не се усещаше нищо повече от приятен ветрец. Кралят на Англия се подпря на една издатина и протегна ръка към главата на брат си Едмънд, като изкрещя от ужас при вида на черната смола, покрила кожата. Едва разпознаваше чертите, които добре познаваше, и беше благодарен за това.

Главите бяха изгнили през месеците след битката при замъка Сандъл. Железният прът ги крепеше едва-едва над стената и почти без да погледне, Едуард откачи и пусна първата надолу към Фокънбърг, за да я вземе и увие. Щеше да последва християнско погребение; агонията от унижението на брат му беше отмъстена по възможно най-добрия начин. Видя, че Уорик е вдигнал главата на баща си и, бавно изпускайки въздуха през стиснатите си устни, той стори същото. Зашепна молитви, както беше хванал насмолената челюст, и потрепна, щом усети, че косата докосва ръката му.

Фокънбърг и Монтагю стояха отдолу с протегнати ръце. Те поеха главите тържествено и ги предадоха, за да бъдат увити в плат. Над тях Едуард Плантагенет и Ричард Невил поспряха за миг с гръб, подпрян на студения камък.

— Ти изигра ролята си, Ричард — рече Едуард. — Ти и твоите роднини от рода Невил. Мога да направя чичо ти новия граф на Кент, хубава титла с очарователна земя и огромно богатство. Той свърши добра работа, че и повече. Видя ли колко много бяха ударените от стрели, когато минавахме? Хиляди, Ричард. Нищо чудно той да ни спечели победата.

После изражението му стана строго и замислено, докато оглеждаше по-стария граф.

— Ами ти, Уорик? Ти имаш не по-малко замъци и градове от мен, може би дори повече. Какво мога да ти предложа на теб, който направи толкова много, за да стана крал?

— Нищо не искам — отвърна Уорик с нисък и прегракнал глас. — А пък и ти задържа лявото крило, докато някой друг щеше да го отпише. Вдъхнови хората така, че и досега те виждам като пример в съзнанието си. Няма да го забравя. Без теб нямаше да мога да взема главата на баща ми, за да я погреба в свята земя. Това не е малко, не и за мен.

— Трябва да вземеш нещо за награда, Уорик. Не можеш да ми откажеш това, нито пък ще ти позволя да се оттеглиш във владенията си. Имам нужда от теб, да си до мен, докато възстановяваме мира в кралството.

— Тогава ме издигни в кралски съветник или кралски придружител. За такава чест бих стоял до теб завинаги. Като последния крал Едуард, ти ще управляваш петдесет години и — тук Уорик се насили да се усмихне, макар че очите му плувнаха — може би ще ни спечелиш обратно Франция.

Видя как веждите на Едуард се повдигнаха с интерес при тази мисъл и той се засмя.

— Ще измислиш ли някаква награда за Норфолк? — изведнъж попита Уорик.

Самият Норфолк не беше на повече от стотина метра, виждаха го как чака по-младите мъже да слязат долу. Изглеждаше смален от студа. Докато Уорик го гледаше, той се преви на две, за да се изкашля и да се помъчи да поеме въздух.

Настроението на Едуард се помрачи и той сви рамене.

— Знам, че Норфолк донесе завършека, с Божията помощ. Може би след време ще се почувствам готов да го похваля. Въпреки това не съм спал и една нощ, откакто ругая Норфолк и го пращам по дяволите заради празнината, която остави в армията ми. Брат ти Джон се би добре, мисля. Имам намерение да почета Невилови, Ричард. Мястото на баща ти в Ордена на жартиерата е все още празно.

Уорик се замисли какво би казал баща му на подобно предложение. Започна да потърква топче леплива смола между двата си пръста.

— Граф Пърси беше сред мъртвите, Ваше Величество. Ако желаете да почетете семейството на баща ми и моето също…

Нортъмбърланд беше огромно графство, милиони девствени хектари земя и титла с реална власт. Но Едуард не искаше повече бунтарство от бастиона на Севера. Уорик видя как той задъвка вътрешната страна на бузата си.

— Брат ми винаги ще ти е верен, Едуард.

Кралят сведе глава и лицето му се проясни, след като вече бе взел решение.

— Много добре. Ще му дам писмено удостоверение с моя печат, да видим колко бързо ще успее да възцари мир на север. Доволен съм да имам един Невил в Нортъмбърланд. В крайна сметка, Ричард, сега ще се нуждая от верни хора около себе си. Такива с ум и кураж едновременно. Имам да управлявам цяло кралство.

Двамата мъже слязоха от крепостта и почтително загледаха как увиват трите глави в плат и кожа, как ги завързват за седлата. Норфолк приближи до Едуард, падна на коляно върху камъните и зачака с наведена глава.

— Станете, милорд — тихо каза Едуард.

— Питали са момчетата ми в гостилницата, Ваше Величество. Хората от града се боят, че ще им наложите някакво наказание, защото са приютили крал Хенри и кралица Маргарет.

— Да, все още е възможно да го сторя — отвърна Едуард, макар че сам не вярваше на думите си. Изправен пред армия с числеността на тази, която бе издигнала лагер в Тадкастър, град Йорк е бил заложник. Още на мига реши да ги обяви за невинни и че няма да им налага наказание — нито в злато, нито с кървави екзекуции. Баща му все казваше, че един човек се разкрива по начина си на поведение, когато е на власт. Това имаше значение за младия крал.

Норфолк още повече наведе глава, съвсем наясно, че кралят продължава да го обвинява за късното му пристигане, че е едновременно мразен и хвален. Реши да не се извинява, макар че загубените часове на отчаяние в снега сигурно бяха най-тежките, които бе преживял в живота си. Тогава му се струваше, че ще се влачи из бялата пустош завинаги и в резултат на това ще загубят кралството. Мислеше, че може да се задуши и да умре от кръвта, която напираше в гърлото му.

— Ваше Величество, казват също, че кралица Маргарет и съпругът й са напуснали града призори.

— С каруци или с карети? — рязко попита Едуард и погледът му се изостри. Беше само час или два след пладне. Ако Маргарет е тръгнала с каруци, все още би могъл да ги настигне.

— Оставили са ги, Ваше Величество. Взели са само коне със самари за товара и парите. Дори и така мога да изпратя десетина мъже след тях, милорд. Отправили са се на изток, може би към крайбрежието. Всички в странноприемницата са на това мнение.

— Изпрати своите десетина души — рече Едуард, доволен, че е взел бързо решение. — Нека ги доведат обратно.

— Да, Ваше Величество — отвърна херцогът и се поклони ниско.

Едуард наблюдаваше как Норфолк се отдалечава по улицата, тръгнал към чакащите го конници. На младия крал му беше приятно, че хората идват при него да искат услуги и решения. Главозамайващо беше, а най-хубаво бе усещането, че духът на баща му направо ще крещи от удоволствие. Родът на Йорк бе взел в ръцете си управлението на цяла Англия. Където и да избягаше Маргарет, то нямаше да промени онова, което двамата със съпруга й бяха загубили на бойното поле между Сакстън и Тоутън — или пък онова, което той бе спечелил. Все едно са изпуснали короната и тя се е търкулнала насред цялата кръв и е спряла в ръката му.