Кон Игълдън
Кръвна връзка (32)

30.

— Сега си вървете у дома — рече Джон Невил. — Моите хора ще въздадат справедливост тук — той изгледа лежащите останки от кралската ловна дружина, като ги предизвикваше да откажат, ако смеят. След като крал Едуард бе пленен и отведен, наемниците на рода Невил навлязоха сред тях и използваха дръжките на брадвите си, за да наложат волята на господарите си. Лъкове, мечове и всяко ценно парче метал бяха обрани. Не една или две кесии и дрънкулки също бяха иззети, като действията бяха предприети с внезапни удари. Не ставаше и въпрос за съпротива, след като веднъж ги обградиха. Кралските рицари понесоха грубото отношение до голяма степен със стоическо безразличие. Стрелците нямаха много ценни неща у себе си освен лъковете, тъй че демонстративно захвърлиха оръжието си на купчина, сякаш не означаваше нищо за тях. Жестът беше красноречив и само очите, които проследяваха отвързването и подхвърлянето на лъковете, ги издаваха.

Най-смелите измежду ловците на краля протестираха с викове, когато отделиха от останалите членовете на семейство Удвил. Принудиха граф Ривърс и сина му да слязат от конете и им завързаха ръцете, после ги отведоха, отделени от всички други рицари и придружители на Едуард. Виковете и жалбите не секнаха и това вбеси Джон Невил. С рязък жест той изпрати хората си да ги укротят с тояги. Боят не отне дълго, но остави двама мъртви и четирима в безсъзнание и окървавени.

Останалите ловци след ритници и блъскане бяха оставени на пътя да влачат мъртъвците и ранените си другари. Джон Невил ги гледаше с убийствен поглед как се отдалечават и рядко някой от тях се обръщаше назад.

Когато и последните участници в ловната дружина изчезнаха зад дърветата и из полята, той заповяда да се устрои лагер недалеч от пътя. Изпрати някои от останалите конници в близкия град, за да попитат дали може да използват тяхното съдилище и бесилки.

— Нямате тази власт — извика граф Ривърс. Белокосият старец вече бе станал абсолютно сериозен, осъзнал, че е попаднал сред врагове. — Ние се предадохме, господине, и очакваме добро отношение. Нека да няма повече погубен живот. Поискайте какъвто откуп сте решили, както си му е редът открай време. И не споменавайте съдилища и бесилки, за да ни заплашвате. Нима не сте мъж на честта?

— Аз съм много неща, милорд — отвърна Джон Невил с крива усмивка. — И съм бил повече, отколкото съм днес. Преди ми викаха „кучето на Едуард“, когато убивах лордове заради него. Един от тях беше Съмърсет, херцог, който разпънах на кръст и му отсякох главата — той кимна доволно, смучейки един развален зъб, докато граф Ривърс видимо пребледня. — Бях и граф Нортъмбърланд за известно време. На вашата дъщеря това не й хареса обаче, нали така? Та накара съпруга си да ми отнеме земите и дома.

— И в замяна вие нарушихте клетвата си за вярност. Измяна, заради която ще горите във вечен огън.

Джон Невил се изсмя на тази заплаха, мрачно бухане, което почти звучеше като плач.

— Трябваше на брат ми да кажете тези думи, милорд. Това ужасно тормози неговата съвест. А аз? Аз ще се изповядам и ще остана чист като новороден. Но първо ще въздам справедливост за вас. Мъжете ми ще бъдат свидетели.

Тогава към тях приближи синът Удвил, който бе свободен да върви, макар и със завързани ръце.

— За вас няма връщане назад, сър, не и ако убиете членовете на собственото семейство на краля. Разбирате ли? Няма да има изкупление, мир, никога вече. Ако сега ни освободите, можем да отнесем исканията ви на сестра ми. Нортъмбърланд ли желаете? Може пак да го получите — и то с такива документи и печати, че никога няма да могат да ви го отнемат.

— О, боже Господи, как си служиш със закона, момчето ми! — отвърна Джон Невил с блеснали очи. — Дори не знаех, че можеш да ми отправиш такова примамливо предложение. Естествено, аз ще се доверя на думата ти, след като вече веднъж не си я спазил към мен.

Той изръмжа и срита краката на младия рицар, а после го изгледа как се просна на земята.

— Сега съм маркиз Монтагю. Макар да се опасявам, че ми оставиха трохите, това е всичко, което имам — той погледна стреснатите лица около себе си. — Донесете ми брадва тук — и доведете още неколцина свидетели.

Бащата и синът изглеждаха поразени, докато Джон Невил повиши тон, тъй че всички да го чуят.

— Какъв по-добър съд от Божията зелена трева? Върху английска земя. Нима има повече справедливост в дъбовите греди? Или пък в железните решетки? Не, момчета. Ние тук сме честни мъже. Нямам нужда от друг съдник освен Бог отгоре и собствената ми съвест — обявявам този съд за открит.

Хората му се събраха в кръг и Джон Невил свали граф Ривърс да коленичи на земята до сина си, притискайки го към мократа пръст.

— Вие, двамата Удвил, които сте без особено потекло, сте обвинени, че сте били лоши съветници на краля на Англия, че сте свили гнездо в лукса от фино кадифе и кожи, като в същото време сте принизили семейство от по-благородно потекло и кръв.

Навсякъде наоколо се тълпяха мъже, стояха и гледаха безмълвно. Джон Невил приближи до граф Ривърс и каза:

— Ти лично си участвал в присвояването на титлите на един свестен човек, като по този начин си се издигнал и си заел неговото място. Ковчежник и граф!

В неговата уста тези титли прозвучаха като обвинение и обида. Джон Невил бутна с все сила стареца по гръб на земята. Синът му извика от страх, когато тиранинът на свой ред застана над него. Младият мъж огледа студените лица около себе си, все още надявайки се, че всичко е просто жестока шега.

— Ами ти, който се ожени за една стара херцогиня, само и само да й откраднеш титлата! По мое време рицарят беше човек на честта. Засрами се, момче!

Той също бе повален по гръб на земята.

Джон Невил направи знак на един от хората си и онзи приближи бързо със секира на рамо. Двамата Удвил мъчително се обърнаха в коленичеща поза, без да смеят да се изправят. Баща и син се вторачиха в тежкото острие със страх, но и с презрение, изписано по лицата.

— Обявявам ви за виновни, че сте компрометирали титлите и живота си — продължи Джон Невил. — И ви осъждам на смърт. Предполагам, че не е подходящо съдията да изпълни присъдите, затова ще бъда само свидетел. Ще уведомя близките ви, не се безпокойте. Много ме бива да пиша писма до семействата.

Той кимна на събралата се тълпа.

— Някой от вас да изтича в града след предишното момче. Няма да имаме нужда от съда, вече не. И ми донесете малко топъл хляб и месо. Усетих, че апетитът ми се изостря.

После с жест подкани набития мъж, който бе приближил.

— Свърши си работата, сине. Да въздадем справедливост. А вие двамата — дано Бог се смили над черните ви Удвилови души.

 

 

Макар замъкът Уорик да му даваше името, което използваше най-често, той не беше сред любимите места на Ричард Невил. Построен на самия бряг на реката Ейвън, той бе влажен и студен сутрин и представляваше един огромен масив от пристройки, разхвърляни из двор, който беше едва ли не прекалено голям за човешките измерения. За разлика от някои други негови имения, обширният замък представляваше укрепление, пригодено по-скоро за война, отколкото за удобства.

Крал Едуард бе заточен в помещение, високо в западната кула, и бе охраняван от двама стражи на вратата и още една двойка в подножието на стълбите. Нямаше опасност да избяга въпреки огромната му сила и ръст, които го превръщаха в опасност за всекиго наоколо му. Кралят бе дал дума да не се опитва да избяга, макар че надали щеше да я спази, ако не направеха опит да преговарят за откуп, така че той да уреди изплащането му. На това поне Уорик знаеше, че кралят няма да се хване. Той нямаше нужда от кралския откуп.

Двамата стражи стояха току зад гърба на Едуард, като почтително следяха всяко негово движение, да не би да скочи на Уорик. Трудно бе човек да се отпусне под зоркия им поглед, макар че Едуард, изглежда, успяваше, преспокойно облегнат в стола си с кръстосани глезени. Уорик потърси някакъв признак за неудобство от затворничеството, но не откри нищо.

— Значи нямаш оплаквания? — попита той. — Хората ми са се отнесли почтително с теб?

— С изключение на това, че държат за затворник краля на Англия, да — отвърна Едуард и сви рамене. — Дебелият ти брат, архиепископът, се похвали, че държиш в килия двама крале. Тогава възразих, че е само един. Предполагам, вече разбираш, че има разлика между това да държиш в затвора Хенри Ланкастър и да държиш мен в плен.

Едуард го наблюдаваше внимателно и Уорик поддържаше безстрастно изражение на лицето си, мъчейки се да не показва чувства. Дразнеше го, че Едуард отново се е облегнал назад и се усмихва, сякаш е видял нещо забележително.

— Дните минават бавно тук, като имам само Библията за четене. Колко измина, два месеца ли? Малко повече? Изпуснах една прекрасна пролет, тъй като не мога да излизам от кулата. Трудно ми е да ти простя за това, Уорик, че ме накара да пропусна такава хубава пролет. Колко още остава, докато ме пуснеш, как мислиш?

— Какво те кара да смяташ, че ще го сторя? — попита Уорик. — Брат ти Джордж ми е зет. Мога да го сложа на трона, ако пожелая — и да продължа оттам.

За негово раздразнение Едуард се засмя и поклати глава.

— И смяташ, че той ще ти се довери, ако го сториш? Доста по-добре от теб го познавам, Ричард. Той е глупак, така е, и е роден послушко, да, но няма да стане крал, докато аз съм жив — и няма да ти прости, ако ме убият. Смятам, че прекрасно знаеш това, поради което аз трябва да търпя тази скука тук, докато ти се мъчиш да поправиш ужасната грешка, която допусна.

— Не съм допуснал грешка — раздразнено възрази Уорик.

— Не си ли? Ако ме убиеш, повече няма да заспиш спокойно заради страха от братята ми. Рано или късно техен последовател ще предложи на някой от тях главата ти. Вече цялата страна знае, че си взел за затворник краля на Англия. Мълва се разнася из цялата страна. Нима смяташе, че ще стане както с Хенри? Май така си си мислил. Слабовато, малоумно дете, което никой дори не е виждал от години. Нито на лордовете, нито на обикновените хора им направи впечатление, когато Хенри беше заловен. Само съпругата му ги принуждаваше да се бият за него, иначе те просто щяха да изритат камък или два ядосано, да погледнат в другата посока и да не си помръднат пръста.

Погледът му стана леденостуден и Уорик усети напиращия под повърхността гняв. Косата на краля беше израснала твърде дълга и се беше сплъстила като грива. Наистина имаше нещо лъвско в него, както се бе излегнал там с цялата си сила и невъзмутимост.

— Аз не съм Хенри — продължи той. — Предполагам, видяло ти се е по-трудно да ме държиш в плен, отколкото си очаквал. Да, виждам го по лицето ти. Колко графства са се надигнали досега, за да ти искат главата? Колцина шерифи са били убити, или пък съдии и бирници, или пък представители на закона? Колко членове на парламента са били преследвани по улиците от разгневените тълпи? Аз съм кралят на Англия, Ричард! Имам кръвна връзка и съюзници в половината от благородническите родове в Англия сега — и усещам мирис на пушек във въздуха.

Уорик само гледаше втренчено, а младият мъж пред него изсумтя и вдиша шумно, но погледът му оставаше непоколебим.

— Да, това е, Ричард. Англия в пламъци. Тъй че… колко ще мине, мислиш, преди да трябва да ме освободиш?

Уорик се дразнеше от това, че предсказанията на Едуард бяха грешни единствено в мащабността си. Ужасяващата истина бе, че младият крал не преувеличаваше много. Реакцията след залавянето на краля се изразяваше в бунтове и размирици в цялата страна. Разярена тълпа бе преследвала брат му, архиепископа, и той трябваше да се барикадира в абатството, иначе рискуваше да го убият. Няколко от фамилните резиденции на Невилови бяха изпепелени и цели градове въставаха, бесеха служителите на закона и мародерстваха — но винаги на първо място именията на рода Невил.

Ръката, която дърпаше конците, се подразбираше ясно в точността на атаките, но според Уорик те надминаваха дори най-големите очаквания на Елизабет, тъй като огънят се разпространяваше с лекота от една гора в съседната. В годините след женитбата й тя очевидно бе приласкала и очаровала всеки мъж с власт от обкръжението на крал Едуард. Призивът й се поде от хиляди гърла и с всеки изминал ден удвояваше силата си, разпространяваше се от имот на имот, от село на село, от южните пристанища до Уелс, та чак до границата с Шотландия. И най-лошото бе, че слуховете, които разпространяваше преди, тъй добре паснаха на реалността, на факта, че Уорик залови и плени съпруга й. Така Невилови се затвърдиха като предатели, точно както твърдеше и Елизабет Удвил. Никой не можеше да го отрече, след като бяха заловили крал Едуард по собствения му път и го бяха отвели в изгнаничество.

Маргарет Анжуйска не би имала и една десета от поддръжката, която Елизабет събра само за няколко месеца. Но пък тя никога не бе имала и Едуард за съпруг. Всичко, което кралят беше казал, се потвърди — и много повече дори. Хенри никога не бе печелил битка, докато бойците на половин Англия бяха видели как Едуард се бие при Тоутън, как предвожда войските. Тези мъже, които се бяха сражавали за Йорк, бяха все още живи. Те си спомняха безумния устрем, с който Едуард тръгна, за да смаже атаката по фланга. Бяха видели как кралят се бие за тях и в замяна бяха излезли за него — за да опожаряват и преследват лордовете Невил.

Хенри Ланкастър се бе крил из манастири и абатства, докато Едуард ходеше на лов и обикаляше съдилища и градове, забавляваше се, както се полага на един млад мъж, и пръскаше пари, за да купува щедри подаръци за семейството си. На бедния Хенри никога не би му дошло наум да омайва с чар хората, които доброволно биха тръгнали след него. Не ставаше дума само за огромния ръст на Едуард, нито за уменията му да обучава соколи и кучета. Образът му бе на крал грубиян, но въпреки това вместваше в себе си далеч повече идеята за крал от Хенри.

Уорик се взря в самодоволното изражение на младия мъж и му се прииска да разбие увереността му. Той поклати глава и се усмихна, сякаш за да укори малко дете, като знаеше, че с това ще вбеси Едуард.

— Бих могъл да извадя Хенри от Тауър. Съпругата и синът му са добре във Франция. Една цяла родствена линия — по-скоро, истинската родствена линия, да възстановя на трона истинския крал. Чух, че Едуард Уестминстър е прекрасен младеж, вече пораснал доста висок.

При тези думи Едуард се наклони напред и присмехулната му физиономия изчезна.

— Ти не… няма да сториш това — и заговори отново, преди Уорик да започне. — О, убеден съм, че би сложил Хенри на трона ми, ако можеше. Но сега следвай моята логика, Ричард. Тук бях достатъчно дълго сам, за да размишлявам. Ти имаше възможността да убиеш този блед светец. И не го стори. Не се оплаквам, Ричард. Аз също съм жив, тъй че съм благодарен. Но истината е, че по природа не си хладнокръвен убиец. А ти ще трябва да си този, който отново ще сложи короната на главата на Хенри. Разбираш ли това? Подозирам, че е така, иначе това щеше вече да е станало. Щеше да трябва да газиш в кръв — да посечеш всеки от рода Удвил, включително и собствените ми дъщери. А ти не би сторил подобно нещо. Не и човека, когото съм познавал, към когото съм изпитвал уважение от дете. Не е вътре в теб.

Уорик го гледа достатъчно дълго, за да улови следата от безпокойство зад шумното му фучене. Разбираше го, като имаше предвид собствените си две момичета. Децата бяха заложници на бъдещето, уязвими за враговете. Само фактът, че съществуваха, можеше да превърне един силен мъж в слабак, който иначе би нехаел за собствената си смърт.

— Не. Всичко това е истина — отвърна той. Едуард изсумтя със зле прикрито облекчение и отново се отпусна назад, докато Уорик продължи:

— Вярно е, че не бих потопил ръцете си в толкова много кръв. Въпреки това си имам брат. Джон Невил. Мнозина е убил той по твоя заповед в годините след Тоутън.

Едуард оклюма глава и поглади наболата брада около устата си. Усети колко истина се крие в тези думи и се помъчи да не показва страха си. Уорик му кимна едва ли не с тъга.

— Граф Ривърс е вече изстинал в земята. Синът му Джон е мъртъв. Гневът на брат ми, Едуард. Нима си мислеше, че можеш да му отнемеш титлата без всякакви последствия? Дори вярното куче ще те ухапе, ако многократно му издърпваш кокала от устата — той поклати тъжно глава. — Нима смяташе, че сам ще държа всеки нож в ръката си? Ако трябва да избирам един метод пред друг, то не бих оставил враговете си живи. Не, ако бях на твое място, бих се молил да мога да контролирам проклетите бунтове, преди да трябва да се вземе решение за твоята съдба.

Уорик се изправи ядосан, че си е позволил да изпусне тази информация пред краля, който сега седеше с отворена уста. Всичко до този момент беше само предположения и гадаене, но сега Едуард знаеше, че заради затварянето му наистина са възникнали бунтове.

— Пусни ме на свобода, Ричард! — извика той и стисна юмруци.

— Не мога! — сряза го Уорик.

Той напусна стаята, а Едуард скочи на крака и пътят му бе пресечен от двамата войници, които го гледаха изпод вежди и притискаха гърдите му с ръце. За миг му се прииска да ги отблъсне, макар че носеха железни пръти, за да го зашеметят, ако направи такъв опит — а и долу имаше още стражи.

— Аз съм кралят! — изрева Едуард с такава сила, че стражите трепнаха. — Освободете ме!

Уорик го остави да крещи и излезе навън на слънце, качи се на коня и се запъти обратно към Лондон с лице по-мрачно от буреносен облак.

 

 

Централната част на Лондонската кула беше най-старата — кула от бял варовиков камък, по-висока от външните стени, и позволяваше гледка над града и Темза, която течеше под нея. През нощта Елизабет се вмъкна през малката вратичка и се изкачи на покрива от старинни плочи, обрасли в птичи гнезда и лишеи. Вятърът веднага раздуха косата и дрехите й, а тя се взря в потъналия в тъмнина град. Луната леко блестеше върху къщите и самата река, но единствената друга светлина идваше от факлите на бунтовниците, които маршируваха през цялата нощ — чуваше тропота от стъпките им дори в неспокойните си сънища. С ревове те искаха кръвта на Невиловите мъже — това й носеше задоволство, но и ужас.

Знаеше, че хората изпитват обич и страхопочитание към мъжа й, разбира се. Беше придобила впечатлението, че английските търговци и рицари, както и благородните лордове, се зарадваха от това, че Едуард се възкачи на престола, като прокуди учения крал в килия и позволи на френската му съпруга да избяга у дома при баща си. Дори и така очевидно не е била наясно със степента на тяхната преданост, със силата на техния бунт срещу залавянето му.

Новината се разнесе с гневните думи от градските събирания, където всички викаха и разбиваха вратите на домовете на важните служители, плячкосваха най-ценното, а после ги подпалваха, за да прикрият престъпленията си. Щом хората в някой град или село научеха, бързо пращаха вестоносци до съседния, а после те до съседния, и така се събра поход от десет хиляди души със запалени факли и със секири в ръка. Оратори и капитани, които бяха участвали в битката при Тоутън, призоваваха народа да преследва изменниците Невил.

Устните й се разтеглиха и разкриха зъбите, макар че изразът й бе по-скоро на болка, отколкото на задоволство. Вятърът я изпълни и я накара да се почувства лека като мразовития въздух. Единственият мост през реката не бе далеч от кулата. От мястото, където стоеше, можеше да види редица от факли, които се задаваха откъм Саутуърк и надаваха ликуващи викове, необуздани мъже, които се връщаха по домовете си. А в далечината отвъд реката — бледото сияние на тъмния фон на небето на някаква голяма къща, която догаряше.

Беше извикала кралските лордове и ги призова към възмездие, с пламнали очи, в които нямаше сълзи. Невилови бяха започнали пожара и сега той щеше да се разраства и да ги погълне всичките. Вятърът спираше дъха й и тя усещаше до̀сега му като ръце, които се притискат в нея.

Още от самото начало бе знаела колко дълбоко Невилови бяха впили зъбите си в кралството, като червеи в ябълка. Откриваше все повече и повече доказателства за това, накъдето и да погледнеше. Скъпият й доверчив съпруг беше останал сляп за всичко. Прояви най-елементарен здрав разум, като се опита да охлаби хватката им, преди да са го съсипали.

— Права бях — каза тя на вятъра. Успокои я това, че го изрече на глас, а после вятърът веднага пръсна думите й във въздуха. — Видях го, но те излязоха по-силни, отколкото си мислех, и по-жестоки.

Повеят се засили и върна сълзите й в разветите коси, пъшкайки, сякаш страдаше от същата изгаряща болка. Баща й и брат й бяха убити от Невил. От тук насетне нямаше да има милост за тях. Те бяха пролели кръвта на семейството й и тя нямаше да се успокои, докато не ги превърнеше в пепел.

Някои я наричаха вещица през първите години от брака й заради това, че толкова здраво бе впримчила съпруга си и двора му. Но това не беше нищо друго освен злобата на женствени мъже и мъжествени жени. Въпреки това сега, в тази буря, съжаляваше, че не е истина. В този момент би дала безсмъртната си душа за силата да може да издири враговете си и да им пръсне черепите върху камъните. Баща й не заслужаваше тази съдба. Тя го бе довела в двора и той плати с живота си за това. Стисна юмруци и усети как ноктите й се забиват в дланите.

— Дано всички умрат сега — прошепна. — Дано Невилови да страдат, както аз съм страдала, както и заслужават. Ако Бог и светиите не ми отговорят, о, духове на тъмнината, вие чуйте думите ми! Повалете ги. Върнете ми съпруга, а тях оставете да горят в ада.