Брайън Морисън
Причина да умреш (9)

8.

Майк излезе от хотела и закрачи към ъгъла. След заминаването на Мери се чувстваше потиснат и с нарушено равновесие. През трите дни, откакто си бе отишла, той се опитваше да си внуши, че бе се любил с нея само като част от ролята, която играеше. Но му бе доста трудно да го повярва. Вървеше бързо, дишаше дълбоко и се опитваше да си проясни главата. Предишната вечер се беше напил, за да заспи, но вече и това не помагаше — мисълта, че е предал Аликс, си оставаше. Тя спеше в съзнанието му, навита на кълбо като усойница, всяка сутрин се събуждаше едновременно с него и започваше да съска.

Витрината на павилиона за вестници беше разбита предишната събота следобед от тълпа пияни хулигани. Притежателят й — пакистанец, вече беше поправил щетите и се държеше по-дружелюбно от всякога. Майк кимна и трепна едва забележимо от ентусиазирания му отговор. Идваше му твърде много в седем и половина сутринта. Плати на продавача, усмихна му се неангажиращо и излезе, като остави мъжа да го окуражава решително да прекара добре деня си.

В момента, в който Майк затвори вратата, вниманието на пакистанеца отново се насочи към човека, когото наблюдаваше напрегнато от десет минути насам. През цялото това време непознатият се беше ровил разсеяно из поздравителните картички и всеки път, когато някой клиент влезеше, той вдигаше глава, за да го огледа. Това беше сигурен признак, че е крадец. Такива като него винаги следяха хората, докато купувачите се интересуваха от стоката. Мъжът остави картичката, която държеше, и излезе от павилиона, без да каже нито дума. Продавачът проточи врат над тезгяха, загледан с печално отчаяние в гърба на дебелото му дънково яке, като му се искаше да притежава рентгенов поглед.

Мъжът остави вратата на павилиона да се затръшне след него, огледа мълчаливо улицата и в двете посоки и почти се затича, за да се изравни с Майк.

— Какво ще кажеш да пием по едно кафе, Майкъл?

Сканлън направи половин крачка встрани и се обърна към натрапника със свити юмруци и прибрани лакти. Мъжът се засмя и поклати глава. После разпери ръце, за да покаже мирните си намерения.

— Не, не. Няма нужда от такива работи. Имам да ти кажа нещо, това е всичко. — Акцентът му беше типично ълстърски.

Майк последва мъжа до едно кафене на отсрещната страна на улицата и го огледа внимателно, докато отиваше към тезгяха. Определено не познаваше това лице; дори само извънредно големите уши трудно можеха да бъдат забравени. Непознатият беше около тридесетте, висок и слаб, с огромни като ушите му длани. Носеше работни дрехи — изцапани с гипс джинси и стандартно строително подплатено дънково яке с протрита кожена лента, пришита през раменете. Върна се с две сивкави питиета, които нарече кафета. Майк избута останките от няколко закуски, за да направи място за чашките.

Мъжът се намръщи при вида на лепкавата бъркотия на масата, изтри я с ръкава си и извади запечатан кафяв плик. Постави го пред Майк.

— Туристическата агенция ти го изпраща — рече непознатият и се ухили заговорнически.

Майк повдигна вежди и взе плика.

— Какво е това?

Мъжът се огледа бързо наоколо. Бяха сами, ако не се смятаха двамата клиенти на отделни маси в отсрещната част на помещението, които седяха и лапаха с вилици парчета наденица, от която се точеха конци от яйчен жълтък.

— Погледни сам. — Мъжът изглеждаше доволен от себе си.

Майк разкъса плика и погледна вътре. Имаше самолетен билет и паспорт. Той извади паспорта.

Мъжът му направи знак да го държи под масата, така че да не се вижда.

— Добре, а? — ухили се той. — Погледни хубавичко.

Майк го прелисти. Изглеждаше идеално. Датата на издаване беше отпреди три години, имаше няколко печата от визи — някои от страни от Средния изток. Подвързията беше леко износена, а ъгълчетата на страниците — замърсени. Целият документ носеше следите от тригодишна здрава употреба от човек, който пътува много. Изглеждаше почти като паспорта на Майк; онзи, за който на срещата в Уест Хам беше казал, че е загубил в Атина. Той кимна възхитено. Билетът беше еднопосочен, до Дъблин; резервацията — за същата дата, в единадесет и половина.

— Вземи паспорта със себе си.

— В Дъблин? Не мислех, че ще имам нужда от него.

Мъжът се поусмихна.

— Може би оттам ще заминеш нанякъде.

— А стаята ми? Наемът?

— Ще платиш за този и следващия месец. Имаш ли достатъчно пари?

Майк кимна.

— Да. Ами дрехи и тям подобни? За колко време заминавам? И накъде? Какви дрехи да си взема?

— Не се тревожи за това. Имам чанта с багаж за теб в колата. Тоалетни принадлежности и други неща. Няма да имаш нужда от тях, но едва ли искаш да пътуваш съвсем без нищо. Пътниците с празни ръце бият на очи. Особено тези за Дъблин. — Мъжът смигна, което изкриви половината на лицето му. — Доста от хората, които висят там, ще са от специалните служби и ще се оглеждат за всеки, който се е разбързал към старата страна. — Той се засмя, като си го представи картинно. — Когато стигнеш там, ще ти бъде дадено всичко необходимо. — После стана. — Хайде да вървим.

— Да вървим ли? — изненада се Майк. — И ти ли идваш?

— Само до летището. Ще те закарам. Колата ми е зад ъгъла. Пътьом ще минем през твоя хотел, за да си уредиш нещата.

Мъжът вече се отправяше към вратата. Майк сви рамене, изпи наведнъж останалото противно кафе и го последва.

Когато стигнаха до хотела, придружителят му спря колата и се обърна към него:

— Ще дойда с теб. Просто си плати наема и да тръгваме бързо. Движението може да бъде убийствено по това време. — Докато говореше, той слезе от колата и последва Майк нагоре по пътеката и в коридора. — Хайде. Ще те почакам тук.

Сканлън изтича нагоре по стълбите. Трябваше да изчака няколко минути, докато се освободи банята. След това се затвори вътре, разгъна отвертката на джобното си ножче, махна страничната плоскост на ваната и извади портфейла. Помисли малко колко да вземе. Накрая пъхна триста лири в джоба си, извади пари за наема и след моментно колебание сложи останалите в скривалището.

Намести обратно плоскостта с повече внимание от обикновено и се изправи. Остана така няколко секунди, като се колебаеше. Заедно с парите там бяха и бележките му. Можеше да ги вземе и да се опита да ги остави в гардеробчетата за багаж на летището, само че не знаеше дали там все още има такива. Прекалено много хора поставяха бомби в тях — хора на ИРА. Другият вариант беше да ги зареже на мястото им. По мръсотията в кухината можеше да се съди, че плоскостта не е била махана поне от двадесет години, а шансовете хазяинът да се превърне в маниак на тема хигиена на този етап от кариерата си бяха доста малки. Нещата щяха да бъдат на по-безопасно място там, където си бяха, отколкото ако пътуваха с Майк.

Той слезе шумно по стълбите. Пепелявото, прилично на пор лице на хазяина надничаше подозрително от сенките и измерваше от глава до пети непознатия, който се мотаеше в коридора, близо до телефона. Майк се намъкна в тясното леговище на собственика, отброи наема за осем седмици и го сложи в шепата му.

— Трябва да замина за известно време. Намерих си работа на север.

Мъжът се втренчи в парите така, сякаш не вярваше, че са истински. Майк пъхна още една банкнота от десет лири в ръката му.

— Би ли наглеждал нещата тук заради мен? — каза той доверително, за да му покаже, че в този свят можеше да вярва единствено на него. — Всичките ми вещи са горе. Не съм сигурен кога ще се върна. Може би след няколко седмици, може и след два дни.

Майк прибави последното, след като помисли малко. Намерението му бе да всее достатъчно неувереност, за да обезкуражи хазяина да дава стаята му на шофьори на камиони за по една нощ.

Когато Майк отново излезе в коридора, придружителят му се отдръпна от стената, където се беше облегнал, и тръгна пред него навън от сградата.

 

 

Движението вече бе натоварено и обещаваше да направи пътуването до Хийтроу дълго и досадно. Внезапните отклонения, които мъжът предприемаше, за да провери дали не ги следят, го удължи още повече. То включваше и шеметно препускане в погрешната посока на еднопосочна улица, след което Майк остана учуден, че още е жив. Шофьорът едва ли каза и две думи през целия път. На летището настоя да паркира колата и да остане с Майк на входа на залата за заминаващи, като прекъсна с махване на ръка протестите му, че знаел как да се качи на самолет. Когато Сканлън понечи да тръгне, мъжът го хвана за ръката и рязко го дръпна встрани от потока хора.

— И никакви телефонни разговори, разбрано? — Усмивката, която беше изписал на лицето си заради минаващите покрай тях хора, никак не се връзваше със заплахата в гласа му.

Майк бутна настрана ръката му.

— Добре. Махни си лапата. Че на кого бих искал да се обаждам?

Мъжът поклати глава.

— Не знам. Не ме интересува. Просто не използвай телефон. Това е заповед.

Майк се усмихна иронично и се извърна настрани. Изпращачът му отново постави ръка на рамото му. Този път не се усмихваше.

— Не забравяй, че си наблюдаван.

Сканлън прекоси залата. Полетът му вече беше обявен и той се отправи направо към изхода, без дори да хвърли поглед наоколо, за да види дали някой не се интересува от него. В препълнената зала това щеше да бъде безполезно, пък и нямаше значение.

Отначало Майк се бе поизплашил от недоверчивия маниер на мъжа и от предупреждението за телефона, но когато се настани на мястото си, вече бе престанал да се тревожи за това. Инструкциите да не се обажда на никого може би бяха нещо обичайно за всеки новак в организацията; службите за сигурност вероятно ги подслушваха постоянно. Ако наистина не му вярваха, щяха да го убият в Килбърн и да си спестят разходите за самолетен билет. Като се има предвид как им вървеше напоследък, сигурно вече се бяха отказали да вярват на когото и да било по принцип.

 

 

— Джейми Пайк. Деби Томас.

Директорът се усмихна, докато извикваше имената. Събраното множество се разшава и той можа да види малкото раздвижване около въпросните деца, когато останалите извиха шии, за да ги погледнат.

— Деби, Джейми. Бихте ли се качили тук, моля?

Двете деца си проправиха път между гъстите редици и се придвижиха до подиума, откъдето директорът ръководеше утринното събрание. Деби се държеше хладно, със спокойната увереност на четиринадесетгодишно момиче, което осъзнава своята наближаваща женственост. Момчето, Джейми, макар и с година по-голямо, вървеше с тромавата, леко залитаща походка на юноша, хвърлен внезапно в центъра на вниманието. Те изкачиха няколкото стъпала на подиума и застанаха до директора. Джейми се въртеше и хилеше на приятелите си в публиката, а Деби гледаше към залата спокойно, хладно и с вирната брадичка.

Директорът сведе към тях грейналото си лице. Училището се намираше в едно от западните предградия на Ливърпул и ако му се налагаше да прави съобщения в края на събранията, те най-често бяха за нова хулиганска проява или прекрояване на класовете вследствие недостиг на персонала. Рядко имаше удоволствието да поднесе добри новини на учениците. Той вдигна писмото, което държеше в ръката си, сякаш очакваше цялото училище да го прочете по някакъв начин от тридесетте метра разстояние. Хвърли още един покровителствен поглед към двете деца и заговори:

— Писмото, което държа, е от… а-а… Чийфтейн Ойл. А-а, мисля, че е по-добре да ви го прочета. — Той се покашля и погледна за последен път към децата. — „Уважаеми г-н Уолгрейв, имаме огромното удоволствие да ви съобщим, че след внимателно оценяване на резултатите от нашето национално състезание за есе на тема «Енергия и околна среда през 2000-та година», работите на двамата ученика от вашето училище бяха избрани между четиристотин други като най-оригинални и заслужаващи похвала. Радваме се да потвърдим, че Деби Томас и Джейми Пайк са поканени, заедно с другите национални победители в състезанието, на образователно пътешествие, организирано от нас на кораба «Марибела», който ще отплава от Саутхамптън на двадесет и девети януари. Моля да бъдете така любезен да потвърдите дали вашите ученици ще бъдат в състояние да заемат предложените им места. Искрено ваш, Бърт Д. Инграм, вицепрезидент по обществените въпроси.“

Директорът се усмихна още по-широко.

— Мисля, че заслужават аплодисменти. Ученици?

Няколкото дюдюкания от момчетата, които смятаха, че е по-достойно да се подиграват, бяха заглушени от останалата част от учениците. Аплодисментите бяха силни и искрени. Това бяха две наистина популярни деца, и двете от сравнително бедни семейства. Бяха умни, скромни и амбициозни и имаха много приятели.

Джейми помаха и се ухили на поздравяващите го приятели; Деби се изчерви и се загледа упорито в обувките си. Директорът засия, когато видя реакцията на учениците. Това щеше да повдигне малко духа в училището, където такива събития бяха рядкост. За деца като тези двете, имайки предвид произхода им, триседмичното пътешествие из Средиземноморието на лайнер беше наистина мечта. Всъщност и самият директор нямаше да откаже такова пътуване, ако му предложеха.

Той тактично държа кратка реч, в която поздрави двамата, като внимаваше да не изглежда така, сякаш се опитва да отнеме от детския ентусиазъм. Учителят им по английски, изтормозен на вид мъж, чиято преждевременно оредяла коса прибавяше още десет години към възрастта му, беше извикан на подиума да се поклони. Той също грееше тържествено. Директорът задържа двете деца при себе си на сцената, докато другите се разпръснаха за започването на уроците. Фотограф и репортер от „Ливърпул Екоу“ го чакаха в кабинета му. През трите си години в това училище за пръв път разпускаше събрание с усещане за благополучие в сградата.

 

 

Бърт Д. Инграм стоеше пред прозореца в кабинета си и оглеждаше Хайд Парк. Прозорецът беше голям, и кабинетът бе учудващо голям, много по-голям, отколкото изобщо имаше нужда или отколкото някога бе притежавал. Той се обърна и седна на едно от трите големи канапета, като се наслаждаваше на удобствата. Знаеше, че тази сутрин писмата му бяха прочетени в двеста училища. Усмихна се. Всичко това беше глупост, но глупост от класа.

Два месеца по-рано Чийфтейн Ойл беше понесла няколко тежки катастрофи, които можеше да бъдат избегнати. Първо, една сондажна платформа в Северно море беше експлодирала вследствие нечии гадни действия и изливаше петрол в морето в продължение на седмици, преди да успеят да го спрат. Всяка вечер по новините в девет съобщаваха за измрели морски птици, просмукани с петрол. Това сякаш не беше достатъчно — седмица след избухването един от техните танкери се проби при сблъскване в Ламанша и изхвърли товара си от петрол на корнуелските брегове. Властите имаха намерение да заведат дело за небрежност срещу компанията.

Бърт Инграм беше интелигентен американец с добър външен вид, макар и прехвърлил петдесетте, и бе постигнал в компанията толкова, колкото бе възможно, като се имаше предвид предпочитанието му да остане в Лондон, а не да се върне в Щатите. Бяха го набутали на ръководна, но не много напрегната длъжност в отдел „Личен състав“. В продължение на две години беше споделял кабинета с друг мъж, с когото често бе играл на тенис. Така се беше носил доволно към пенсионирането си.

Беше поразен, когато два дни след катастрофата в Ламанша се видя изправен срещу враждебната пресконференция като набързо произведен вицепрезидент по връзките с обществеността. Една от първите му задачи като такъв беше да скрои нещо, за да възстанови името на Чийфтейн, нещо, изпълнено с обществен дух, което веднага можеше да се изпълни.

Състезанието за есе беше негово хрумване. Машината на компанията за връзки с обществеността се бе погрижила то да придобие общонационална известност и всяко училище в страната беше поканено да вземе участие. Най-добрите есета щяха да бъдат отпечатани в националния неделен вестник, в който Чийфтейн имаше двадесет и осем процентов дял. Пътуването щеше да бъде кулминацията на операцията. Неколкостотин от най-добрите млади мъже и жени на нацията щяха да обиколят Средиземно море на луксозен лайнер. Щяха да взимат уроци на борда, да слушат лекции за културата и великото минало на всяка от страните, които посещаваха. Въобще малко насила щяха да погълнат порция култура, влизайки по принуда в музеите и минавайки под строй пред великите картини.

Инграм смяташе, че те щяха да се върнат, без да са прибавили нищо към знанията си освен сериозното несъответствие между цените на алкохолните напитки във Великобритания и средиземноморските страни, но това не беше негов проблем. Президентът харесваше тази идея, а журналистите от цветната притурка нямаха търпение да отразят триседмичната история на пътуването. Тя щеше да изобразява каймака на британската младеж, събран на блестящо белия, украсен със знаменца кораб „Марибела“. Четиристотин истински амбициозни хора, без нито един наркоман между тях, на които Чийфтейн Ойл щеше да представи най-прекрасните неща в живота.

Той се подсмихна. Журналистите от цветната притурка знаеха кой им плаща заплатите и щяха да пропуснат пиянските буйства и ужасените притежатели на кафенета на всяко пристанище по пътя.

 

 

В Дъблин нямаше паспортен контрол за полетите от Лондон. Един-единствен чиновник, който можеше да бъде и митничар, оглеждаше преминаващите пътници без видим интерес. Ако ирландските специални служби наблюдаваха, то те го правеха дискретно, може би от монитори, свързани с камерите, които висяха отгоре. Сякаш никой не погледна повторно към Майк, когато той влезе в залата.

Поколеба се, докато оглеждаше морето от непознати лица около себе си. От тълпата посрещачи се отдели млада жена и тръгна към него. Целуна го по бузата, започна да се смее и суети, сякаш беше член на семейството й, върнал се от дълъг престой във Великобритания. Бърборейки оживено, тя го поведе навън към чакащата ги кола, вкара го на задната седалка и се настани до шофьора — много мургав мъж с дебели колкото пръст прави вежди. До Майк седеше друг тип. Беше по-възрастен, месест, с тежка челюст и кичури коса, пригладени неубедително върху плешивината на темето му. На мястото над колана му, където ризата се беше обтегнала, липсваше едно от копчетата.

Двамата мъже поздравиха Майк със сдържана дружелюбност и не казаха нищо повече, докато излизаха от летището. Цялото им внимание беше насочено върху пътя; шофьорът постоянно следеше в огледалото, а дебелият се въртеше с мъка на седалката си, за да наблюдава през задното стъкло.

В момента, в който излязоха от летището, момичето се обърна към Майк:

— Ето. Сложи си ги.

Тя му подаде чифт очила. Веднага щом си ги сложи, през него премина вълна от притеснение — очилата бяха абсолютно непроницаеми.

Неочаквано колата зави рязко и Майк залитна към дебелия мъж, а после подскочи, сякаш бяха преминали през някакво препятствие, и отново се стовари върху него.

— Спокойно де — засмя се непознатият. — Дръж се здраво няколко минути, докато Джо се увери, че не ни следят.

Майк се досети, че току-що бяха завили на сто и осемдесет градуса по двойното платно, пресичайки тревната площ по средата. Продължиха, като направиха още няколко резки маневри за около двадесет минути. Последната част от пътуването беше по-бавна, с чести завои, сякаш се движеха по странични улички. После спряха. Чу се скърцане на скорости, което накара Майк да направи гримаса, върнаха се леко назад и двигателят угасна.

Дебелият помогна на Сканлън да излезе от колата и да се изкачи по няколкото стъпала, сякаш беше сляп. Чуваше глъчката на играещи наблизо деца. Зад него се затвори врата. Очилата бяха свалени. Дебелият стоеше ухилен срещу него. Намираха се в антрето на някаква къща.

— Извинявай за това. Но се надявам, че разбираш, като знаеш какво е положението.

Майк кимна и изсумтя:

— Разбира се. Знам какво е. Жалко, че не всеки има такова отношение. Точно защото не сме достатъчно предпазливи, нещата сега са в такова състояние.

Мъжът внезапно стана сериозен.

— Прав си, приятелю. Последните месеци наистина бяха ужасни. Никога не сме били в такова положение, пък и изгубихме много мъже. И жени. Ще минат години, докато възстановим загубите. И то гадни години!

Майк кимна и си помисли: „Още нищо не си видял“.

— Не се притеснявай — каза бодро той. — Изглежда, започват да се окопитват.

Дебелият кимна неубедено и го поведе нагоре по стълбите. Когато минаха покрай телефона в коридора, Майк забеляза, че на шайбата му има катинарче, а номерът е заличен. Може би вече си бяха взели поука.

В стаята, където го въведоха, имаше легло, ниска маса, протрито кресло и телевизор. На масата лежеше купчина книги, а до тях — чиния със сандвичи от солено говеждо и опаковка с шест бири. Пердето на прозореца беше спуснато.

Майк си взе сандвич и отхапа.

— Чувствай се като у дома си. Банята е зад съседната врата. Ако искаш нещо, викни. Аз ще бъда долу. Трябва да стоиш тук. Разбра ли?

Майк махна със сандвича и се усмихна, като посочи към масата:

— Разбрах. Помислил си за всичко. Как се казваш?

— Шон.

— Добре. Колко време ще ме държите запрян тук, Шон?

— Не знам. Аз съм само портиер, никой нищо не ми казва.

Майк се усмихна безмълвно на едва сдържания яд в гласа му.

— Изглежда, с теб сме на един хал. — После го поведе леко към вратата. — Ще ти се обадя, ако ми потрябва нещо. — Той подръпна изразително ризата си с два пръста. — След такова нещо първото, което ми се иска, е да се изкъпя.

Веднага щом Шон слезе долу, Майк дръпна завесите. От прозореца се виждаше павиран двор, а зад него — мрачната стена на някакъв склад иди фабрика. Огледа прозореца. Беше закован с няколко гвоздея, забити в рамката.

Прозорецът на банята беше подсигурен по същия начин. Докато ваната се пълнеше, Майк прекоси площадката и се опита да отвори вратите на останалите две стаи. Бяха заключени. Застана на върха на стълбите и се заслуша. Отдолу не се чуваше нито звук. Както и да е, виждаше се, че вратата на предната стая, разположена срещу долната част на стълбите, беше отворена. Шон нямаше да пропусне, ако Майк го извикаше. Също така нямаше да му убегнат и стъпките по стълбите.

Сканлън се изкъпа бързо, върна се в стаята си и зачака, без да е сигурен дали е гост, или затворник.