Брайън Морисън
Причина да умреш (12)

11.

Бяха минали няколко години от последното идване на Майк в Либия. Все още всичко беше кафяво. Самолетът премина през тънкия слой облаци и разкри гледката на простиращите се долу новопостроени предградия на Триполи. Вилите се издигаха в своите оградени със стени изсъхнали градини. Отгоре даже и листатите сукуленти^[1] и разпръснатите тук-там евкалипти изглеждаха жълто-кафяви. Между вилите, върху парцели наскоро изкопана земя, приличащи на червеникавокафяви петна сред заобикалящото ги жълто-кафяво, се виждаха спретнати ниски жилищни блокове. Даже и преди човек да стъпеше там, страната не излъчваше чар, но имаше едно нещо в нейна полза, което силно порази Майк. Никъде около Триполи нямаше и следа от градчетата с бедняшки колиби, които обграждаха повечето от големите градове в Северна Африка и в останалите развиващи се страни.

Бяха само на неколкостотин метра от изсъхналата земя. Внезапно Майк беше обхванат от лошо предчувствие, когато видя пистите и сградите на летището в Триполи да се плъзгат покрай тях, далече вдясно. Но бързо се овладя. Беше забравил, че гражданското летище не се използваше от няколко години, след бомбардировките на американците. Даже и според ленивите стандарти на страната изтеклото време беше достатъчно, за да се запълнят няколкото ями от бомби, но правителството бе решило да продължи да използва старата база на американските военновъздушни сили. Тя беше по-далече от града. Ако някой атакуваше отново — а страната имаше дарбата да си създава врагове — щеше да има по-малко цивилни жертви.

Приземиха се гладко върху бетонната писта. За малко сред пътниците се почувства оживление, когато зърнаха танковете и противосамолетните оръдия, открояващи се между порутените сгради. Майк взе чантата си и се приготви за слизане. По време на полета беше видял Рандъл само веднъж, когато бе отишъл до тоалетната в задната част на самолета. Тогава Рандъл седеше, зачетен в холандски вестник, пушеше пурета от тенекиена табакера, която лежеше пред него, и не показваше никакви признаци да познава Майк.

От самолета до сградите нямаше транспорт и пътниците извървяха двестате метра до ниския хангар на митницата в разпръсната група. Пътят им беше ясно очертан от редица мрачни млади войници с автомати в ръце. Имаше шест будки за паспортна проверка, но само в една от тях имаше човек. Измина почти половин час, докато дойде редът на Майк. Будката беше дървена, с прозорец отпред. В долната част на стъклото беше изрязан полукръг, горе-долу на нивото на талията, което принуждаваше пътника да се навежда, за да чува въпросите на чиновника.

Майк се усмихна вътрешно. За да чуе какво казва паспортният служител или да отговори на въпросите му, пътникът трябваше да превие гръб, почти да раболепничи. Навсякъде по летищата в третия свят беше възприета тази тактика. Това бе реакция от колониалното им минало. Изглежда, имаше за задача да предупреди гражданите на бившите колониални държави; нещо като предвкусване на униженията, на които можеше да ги подложи всеки в униформа, щом веднъж преминеха бариерата. Така че започвай да се държиш прилично още отсега!

Чиновникът подържа паспорта на Майк като фалшива банкнота. След пауза от около тридесет секунди той кимна едва забележимо. Мъж в цивилни дрехи, който се спотайваше до една близка врата, кимна в отговор, приближи се до Майк, поздрави го по име и го въведе в офис с варосани прозорци.

Рандъл вече беше там. Един цивилен либиец го прегръщаше разпалено, допрял брадичка до рамото му, и го потупваше по гърба с ръка. Рандъл му отвръщаше въздържано. Очите му срещнаха тези на Майк над рамото на мъжа, без да го поздравят или изразят каквото и да било. Лицето му беше почти безизразно, ако не се смяташе отвращението, изписано на него.

Либиецът се отдръпна, сияейки.

— Ах, скъпи мой господин Джак! Отново сте с нас! Толкова се радвам да ви видя. Имате ли багаж? — Рандъл кимна. — Тогава нека го вземем. — Той надникна през вратата. — Скоро ще пристигне.

После помисли малко и се обърна към Майк:

— А вие сте господин Сканлън?

Майк кимна и му се усмихна вяло.

— Вие имате ли чанти?

Майк поклати глава:

— Аха. — После вдигна чантата си. — Само тази.

— Добре. Моля, елате с господин Джак и мен.

Той ги изведе от офиса точно когато отворен пикап изрева и заби спирачки близо до новичка на вид багажна лента, която се виеше в залата. Двама мъже скочиха от кабината и започнаха ентусиазирано да хвърлят чантите върху лентата. Тя не се помръдна. Пътниците, които бяха успели да убедят чиновника от паспортното гише да ги пусне да влязат, се скупчиха около нарастващия куп багаж като хиени около болна антилопа. От време на време някой от тях се спускаше напред, снишавайки се, когато над главата му полетеше поредната чанта, и издърпваше куфара си от камарата.

Рандъл пристъпи елегантно напред с все още безизразно лице и отново се върна, този път със сив куфар „Самсонайт“ от купчината. Цивилният веднага се втурна към него и му го взе насила, като само махна с ръка на протестите на Рандъл. После ги поведе покрай ниските маси, докато останалите пътници гледаха примирено как суровите митничари ровят в багажа им. Никой от служителите не вдигна поглед към тримата мъже.

През целия път до колата либиецът говореше непрекъснато, предимно на Рандъл. Джак му отвърна с не повече от два-три едносрични отговора. Но мълчаливостта му не оказа никакво влияние върху доброто настроение на мъжа. В моментната тишина, когато Рандъл и Майк бяха настанени на задната седалка и либиецът беше зает с товаренето на чантите им в багажника, Джак се обърна към спътника си и протегна ръка:

— Джак Рандъл.

Докато изговаряше името си, не изпускаше от очи лицето на Майк, търсейки някаква реакция.

— Майк Сканлън. — Той разтърси протегнатата му ръка, помълча за миг и после си позволи да се намръщи. Обърна се и погледна зад гърба си. Либиецът се беше вкопчил в прегръдка с друг мъж с набола сива брада и кривогледи очи. Вероятно не се бяха виждали от предишния ден и щеше да им отнеме поне още пет минути, за да се поздравят. — Рандъл? Май някой със същото име хвърли топа преди няколко години? Не беше ли от бомба?

— Имаше бомба, да — ухили се другият. — Двама души загинаха. Това беше името, което дадоха на единия от тях. Горкото копеле, а?

Майк не сваляше поглед от мъжа. После бавно, сякаш едва сега започваше да схваща, изобрази на лицето си известно възхищение. Накрая наклони глава на една страна.

— Боже господи! — поклати глава той, вече нескрито удивен. — Господи! Това беше прекрасно изпипана работа. Не се чу даже и шепот!

На фона на ухилената физиономия очите на мъжа внезапно станаха хладни.

— И нека си остане така. — Той посочи с палец назад. — Оня клоун там, Хамид, си мисли, че името ми е Джак Рандолф, разбираш ли ме? Хамид е нашият контакт с либийците — рече неособено въодушевено Рандъл. — Наш човек е, но никога не говорим за работа пред него, освен ако имаме нещо специално, което искаме да бъде предадено на тукашното правителство. Ясно?

Майк кимна и погледна към Хамид, който се смееше с опърпания старец и държеше ръката му между дланите си.

— Окей — рече Майк съвсем тихо. — Има ли някаква специална причина, поради която не му се доверяваме?

Рандъл се втренчи в него, сякаш внезапно беше заподозрял, че са му изпратили малоумен сътрудник.

— Либиец е — отвърна той, сякаш никой разумен човек нямаше нужда да задава въпроси след този отговор.

Майк имаше няколко, но преди да ги зададе, беше прекъснат от Хамид, който сядаше зад волана и вече изливаше порой от думи.

Слънцето се спускаше над крайбрежната улица в Лисабон и караше боядисаните къщи да излъчват нежна пастелна светлина. Високо горе, на един от балконите с парапети от ковано желязо, седеше сивокос мъж и гледаше надолу към панорамата на пристанището. Беше напълно отпуснат под лъчите на късното слънце; петите му почиваха на парапета, а резбованият му стол от тъмно дърво беше наклонен назад. Мъжът отряза хапка от сиренето, което стоеше на масичката до него, и го задъвка с наслаждение. После въздъхна, наля си минерална вода от една бутилка със замръзнали капчици, отпи и остави чашата от гравиран кристал на масичката. Посегна към синята полиетиленова чанта до стола си, извади голям морски бинокъл, махна тежките си тъмни очила и го вдигна към очите си.

Гледката го накара да затаи дъх. Изглеждаше прекрасно, още по-красив, отколкото го беше видял последния път в пристанището на Ла Валета. Залязващото слънце се отразяваше в бялата боя и създаваше илюзията, че е поръбен с пламък. Мъжът фокусира бинокъла, за да може да огледа цялата палуба. Там нямаше почти никой. Той погледна часовника си, после насочи бинокъла към входа на пристанището. Изникна автобус, който премина бързо оттам. Последва го втори, трети, четвърти, докато накрая до кораба се наредиха повече от дузина. Вратите на автобусите се отвориха и оттам се изсипаха деца. Мъжът се усмихна. Усмивката му стана още по-широка, когато децата се наредиха в стройни редици до автобусите, като всяка група беше предвождана от млад мъж или жена. Тези младежи носеха еднакви дрехи — безупречни униформи от тъмночервени пуловери, бели панталони или поли и бели обувки. Изглеждаха малко смешно; нещо между военноморски персонал и хор от отвратителен мюзикъл. Мъжът се изсмя на глас, когато дюдюканията и подсвиркванията на докерите долетяха до него, докато децата — много от тях момичета в миниполи — започнаха да изпълват мостика.

На пристанището, в средата на децата от третия автобус, Джейми Пайк и Деби Томас разговаряха развълнувано с другите около тях, разменяйки си впечатления за екскурзията през деня. През няколкото дни, откакто беше започнало пътешествието от Саутхамптън, се бяха превърнали от познати в близки приятели. Деби притискаше към гърдите си пачка пощенски картички. Джейми й се присмиваше добродушно — тя беше купила португалски марки, а следващата й възможност да изпрати картичките щеше да бъде в Неапол.

Слънцето залезе зад хоризонта в умираща палитра от цветове. Мъжът продължи да седи в същото положение, без да забелязва осезателния хлад, който пропълзя във въздуха с изчезването на слънцето. Той гледаше как корабът сякаш оживя, когато екипажът се приготви да напусне пристанището. Беше почти напълно тъмно, когато мъжът свали бинокъла и отново погледна часовника си. Изръмжа едва чуто от удоволствие — корабът щеше да отплава навреме. Изправи се на крака, пъхна още едно парче сирене в устата си и влезе обратно в апартамента.

На пода лежеше жена на средна възраст и го гледаше. Очите й проблясваха от страх и презрение. Покривката за маса с дантели по краищата беше омотана здраво около главата й и запушваше устата й, като издърпваше устните й назад. Беше облечена в скъпа тъмна пола от много фина вълна и в черна копринена блуза. Това беше нещо като приета униформа на заможните португалски вдовици. Косата й, някога черна, а сега прошарена със сребърни нишки, беше прибрана назад в стегнат кок; няколко къдрици се бяха измъкнали по време на кратката й, но яростна съпротива. На лявото й око имаше виолетова синина; китките и глезените й кървяха там, където градинският шнур, овързан около краката и ръцете й, се беше врязал в плътта.

Полата се беше вдигнала чак до хълбоците й. Жената носеше старомодно бельо, черен колан и тъмни чорапи. Беше красива, с широк ханш и щедри гърди. Бледата кожа на бедрата й сякаш проблясваше в сумрака. Мъжът се поспря, загледан надолу към нея. Страхът в очите й нарасна и устните й се задвижиха под покривката. Опитът й да изпищи завърши с нисък гъргорещ звук. Внезапно, предугадил причината за подновения й страх, мъжът поклати глава. После погледна с присвити очи към часовника си, като обърна китка, за да улови последните остатъци светлина, идващи от френските прозорци, усмихна се мрачно на жената и наведе глава в подигравателен поклон:

— Задължен съм ви… Благодаря за гостоприемството.

След това се обърна и тръгна към вратата. Жената отпусна глава назад върху лъскавите плочки на пода и стисна здраво очи. Устните й се задвижиха в опит да произнесат нещо като благодарствена молитва.

Мъжът прекоси тъмния, претъпкан с мебели салон и отвори внимателно предната врата. Огледа бързо тясното стълбище в двете посоки, наострил уши за шума на асансьора. След като не чу нищо, той излезе и се отправи надолу по стълбите, като остави вратата на апартамента широко отворена след себе си.

Измина няколко пресечки с бавна крачка, незабелязан в тълпата, излязла да подиша чист въздух. Накрая стигна до старомодна поща с гипсова фасада. Изкачи се нехайно по стъпалата, но щом влезе, ускори крачка и забърза към гишето за международни разговори. Насочиха го към една от номерираните кабинки. Там извади химикалка и тефтерче с черна кожена подвързия от вътрешния си джоб и започна да набира международния код на Холандия. Номерът, който последва, беше на малък апартамент на най-горния етаж на нисък блок в Енскъдей, в източната част на страната. Това беше собственият му дом.

Изслуша спокойно и мълчаливо как телефонният секретар премина през поредица от обаждания, докато дойде един глас, който го накара да се приведе над телефона. Слуша напрегнато няколко секунди. После, прехапал устни, надраска някакви числа върху малкото тефтерче и за кратко натисна вилката с пръст. Мускулите на обикновено безизразното му лице потрепнаха нетърпеливо, когато започна да набира номера в Хамбург, който беше записал. Докато чакаше някой да отговори от другия край, мъжът свали нервно дебелите очила от носа си и забарабани с тях по бедрото си, втренчен без посока през стъклото на вратата. Гласът от другия край на линията го накара да се сепне.

— Ало?

— Али, ти ли си? — Мъжът се напрегна, за да чуе отговора по лошата връзка. Когато чу гласа със силен акцент, дълбоките бръчки на лицето му се разсеяха в усмивка. — Току-що получих съобщението ти. Намери ли онова?

Минута по-късно едва не събори един младеж по стъпалата, когато излизаше тичешком от пощата, едва сдържайки вълнението си. Младежът все още продължаваше да крещи обиди, когато мъжът се хвърли в едно такси.

— На летището! Бързо!