Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Cause for Dying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
hri100 (2025 г.)

Издание:

Автор: Брайън Морисън

Заглавие: Причина да умреш

Преводач: Пенка Стефанова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Печатница „Абагар“ ЕООД — Велико Търново

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-301-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15670

История

  1. — Добавяне

30.

— Защо не поседнеш за малко? — попита О’Кийф, хвана Рандъл за ръката и го издърпа грубо от кормилото. — Подишай чист въздух, ако искаш. Аз ще поема това тук.

Пусна Рандъл, като по този начин го освобождаваше. Без да каже нито дума, Джак отиде до вратата, отвори я рязко докрай и се отпусна тежко на прага, хванал глава между двете си ръце, напълно безразличен към величествения изгрев, който започваше да се разгръща пред него.

О’Кийф се втренчи право напред. Беше достатъчно светло, за да може да види ясно червеникавите скали отпред и вляво от носа. Завъртя кормилото, като се стараеше да мине колкото е възможно по-близо до каменистия бряг. Поддържаше пълна скорост, без ни най-малко да забави ход, докато се приближаваше до скалите. Беше се приготвил добре за този момент, изучавайки карти и преминавайки пробно отсечката, докато беше научил всяка издатина на брега наизуст. И все пак бе благодарен, че това е Средиземно море, без приливи, които да усложнят нещата.

Само екипажите на две или три ярко боядисани рибарски лодки видяха издраскания и лющещ се кораб, който се отправи с бясна скорост към широкото устие на залива Марсакслок, към бялата линия на прибоя, който кипеше в подножието на скалите. Хората се накачулиха по парапетите на плавателните си съдове, за да наблюдават с почуда изненадващото, самоубийствено препускане на разнебитения кораб към брега.

О’Кийф гледаше приближаващите се скали с абсолютно хладнокръвно изражение. В стомаха му беше започнало да се появява съвсем леко треперене — треперенето, което от тридесет години насам усещаше в моментите, преди работата да достигне кулминацията си. Скалите се мержелееха над тях. Рандъл се беше обърнал да ги гледа. Седеше ужасен и безпомощен, с посивяло лице наблюдаваше как всеки момент щяха да се разбият в проблясващия червен камък.

Внезапно О’Кийф извика победоносно и махна с юмрук пред гърдите си. Скалната стена минаваше с голяма скорост на метър от левия им парапет. Бяха успели! През последните седем-осем мили в Гранд Харбър щяха да се придържат колкото е възможно по-близо до скалистата, назъбена брегова линия, за да могат със сигурност да се скрият от всякакви преследвачи.

Около тях рибарските лодки подскачаха: някои в покой, а други — вече отправили се към пристанището. След още петнадесет минути щяха да зърнат товарните кораби, закотвени извън кея и очакващи места. Това допълнително щеше да затрудни всякакви преследвачи.

 

 

Майк изруга. Точицата изчезна от екрана, погълната от бялата маса, която представляваше очертанията на Малта. Той стовари юмрук върху таблото пред себе си, побеснял от гняв.

— Какво има? — Гласът на Мери беше пресипнал от тревога. Страхуваше се да не загубят О’Кийф. Но най-вече се страхуваше за Майк. Беше пребледнял като мъртвец. На два пъти през последните минути краката му се бяха огънали и се бе свличал на колене.

— Загубихме ги. Зад острова са — отговори, без да я гледа, все още втренчен в екрана.

— Няма ли пак да уловим сигнала им, след като заобиколим носа?

Той сви рамене.

— Не знам. Съмнявам се. Ще останат близо до брега. Щом веднъж влязат между корабите около входа на пристанището, ще бъде адски трудно да ги открием. Това е дяволски голямо пристанище, а и нямаме и най-малката представа какво са намислили. Ще спечелят много време, докато проверяваме… — Гласът му заглъхна за момент, после прозвуча като едва доловимо мърморене: — Майка му стара!

Мери го погледна. Той стоеше, вкопчен в скобата на радара за опора и наведен над екрана.

— Майк? Какво има? Добре ли си?

Обърна се и я погледна. Очите му бяха замъглени, без фокус. Посочи екрана:

— Проклетите либийци! Идват след нас!

Едва беше свършил да говори, когато коленете му се подгънаха. Свлече се на пода и остана да лежи неподвижен. Мери пусна кормилото, изтича до Майк, коленичи и го разтърси. Главата му се наклони на една страна и той изстена тихо. Доволна, че не е умрял, Мери се изправи и се наведе над екрана. Някакъв плавателен съд беше поел курс право към тях. Докато гледаше, той се приближаваше все повече и повече. Майк очевидно беше прав. Въпреки малкото знания, които бе придобила през последните няколко часа за радарите, беше явно, че другият кораб ги настига бързо — много по-бързо, отколкото бе възможно за търговски кораб. Хвърли тревожен поглед към Майк и изтича обратно към кормилото.

Нямаше нужда да размишлява какво да прави след това; събитията избираха заради нея. Трябваше да даде пълна скорост към пристанището. Ако щяха да търсят О’Кийф, можеха да го намерят именно там. А и щом веднъж влезеха, либийците със сигурност нямаше да посмеят да ги последват и да атакуват чужд кораб. Но по дяволите! Даже и да го направеха, двамата с Майк поне щяха да имат възможността да слязат на брега и да избягат! Ако ги настигнеха в морето, щяха да бъдат мъртви.

Тя изостави компаса и насочи кораба към върха на носа. Опасността отзад я правеше безразсъдна. Врязваше се между отскачащите вълни и едва не докосна сушата, както беше направил О’Кийф няколко минути преди това. Малко се поуспокои, когато зави вляво към следващия нос, няколко мили по-нататък. Поне за момента я утешаваше мисълта, че либийският кораб сигурно е загубил следите им. Сега щяха да си поиграят на котка и мишка. Според грубата скица, която Майк се бе опитал да нахвърли по-рано същата нощ — по памет от прекараните в плаване ваканции много години преди това — до Ла Валета оставаха може би още осем или девет мили. Най-вероятно преследвачите можеха да ги потопят с ракети и от много по-голямо разстояние. Само че след като веднъж им бяха загубили следите, колкото и да копнееха за отмъщение, щяха да предпочетат да се приближат достатъчно, за да са сигурни, че не потопяват някой друг кораб.

 

 

О’Кийф се ухили самодоволно. Когато извика на Рандъл, гласът му беше изгубил предишната си груба нотка; сега вече бе в мир с целия свят.

— Хей, Джак! Виж там.

Почти неспособен да направи това усилие, изтощен от постоянното гадене, Рандъл се изправи с мъка и обърна глава, за да проследи жеста на О’Кийф. Двамата се втренчиха в далечината. На три мили пред тях един лайнер с избледнели от зората светлини и с розови отблясъци на бялата си боя се плъзгаше през входа на пристанището.

 

 

Капитан Андропулос наблюдаваше как се приближават към бастионите от пясъчник, които охраняваха подхода към пристанището. Зад тях сградите, от същия червен камък, отразяваха бледата слънчева светлина и тя като че ли идваше отвътре. Беше влизал в това пристанище стотици пъти и все пак то никога не пропускаше да спре дъха му. Скалите отвъд града сякаш бяха направени от пламък. Ниските кубета на дузина църкви лъщяха на светлината. Той промърмори нещо на лоцмана и посочи усмихнато към палубата долу.

Парапетът беше обрамчен от три редици деца. Всичките проточваха шии, за да се възхитят на гледката. Рядко можеше да се види такова нещо в толкова ранен час — децата спяха здраво и дълго, когато бяха в морето. Техните учители бяха направили чудеса, за да ги изкарат на палубата толкова рано. Може би беше заплахата, че ще изпуснат ферибота; имаше само един, в седем и половина. Всеки, който го изпуснеше, щеше да остане на борда, докато останалите се върнеха обратно вечерта.

Корабът се плъзна покрай масивните укрепления в спокойните води на огромното пристанище. Грациозният корпус на лайнера се извисяваше над множеството по-малки плавателни съдове, които се тълпяха по обширното място за пускане на котва: покрити с ръжда товарни кораби, яхти и крещящо боядисани катери. Биещите на очи лузус — подобните на гондоли малтийски рибарски лодки, пресичаха забързано пътя на лайнера, като се измъкваха на сантиметри, когато притежателите им махаха на поздравяващите ги деца и управляваха лодките си с една ръка с нехайна точност.

Капитанът и лоцманът отново си размениха няколко кратки реплики. Корабът забави още повече ход и малко по-късно от кърмата падна котва и цопна тежко зад тях. Лайнерът продължи да се движи напред, докато веригата на котвата се развиваше с грохот. Капитанът и лоцманът отново си размениха реплики. Водата около кърмата закипя, когато моторите внезапно минаха на заден ход, корабът потрепери и спря. Котвата на носа се гмурна в морето. Последва още една команда от мостика и задното въже се изпъна и потрепери. Мощната лебедка започна да го навива и корабът беше изтеглен назад. Предното въже се опъна сега, когато гигантската котва се заби в морското дъно. Една последна дума от мостика и корабът застана неподвижен, прикован от двете изпънати вериги между оживеното множество по-малки съдове.

 

 

По лицето на Мери се стичаха сълзи и пръски вода. Плачеше от гняв и объркване. Далеч напред се различаваха кораби, които влизаха и излизаха от пристанището. Малко по-близо до брега няколко други бяха пуснали котва. За нетренираното й око почти всеки от тях можеше да бъде този на О’Кийф. Тя хвърли още един изплашен поглед към Майк, остави кормилото, прекоси тичешком камбуза и излезе на палубата на кърмата. Ъгловатият силует на патрулния кораб се врязваше директно през водата към нея, като с приближаването си хвърляше настрани две високи до палубата разпенени вълни.

Мери го гледаше от няколко минути. Бе променил курса си три пъти, като се приближаваше към някой кораб и след това отново тръгваше към нея. Тези отклонения несъмнено бяха, за да провери регистрацията на другите плавателни съдове, преди да реши за пореден път, че корабът, който се носеше право към входа на пристанището, е най-добрият залог. Сега разстоянието между тях се скъсяваше много бързо. Мери знаеше, че разполагат само с няколко минути, за да се измъкнат и влязат в безопасното пристанище, преди да бъдат настигнати. Тя се завъртя на пети, изтича вътре, сграбчи кормилото и отново го върна с няколко градуса към целта. На пода до нея Майк се размърда и изстена тихо. Извика го по име. Той не помръдна. Мери отново извика, като ревеше толкова силно, че гласът й отекваше между стоманените повърхности на мостика. Брадичката на Майк се надигна от пода. Устните му се раздвижиха, но от тях не излезе звук.

Мери захапа силно долната си устна, после отдръпна внезапно крака си назад и ритна Майк в бедрото.

— Извинявай, Майк — промърмори и го ритна жестоко втори път. Той се претърколи по гръб и отвори очи. Лежеше и я гледаше с празен поглед — очевидно не осъзнаваше какво го бе събудило. — Либийците! — извика Мери, ръгна го още веднъж с палеца на крака си и посочи към кърмата зад гърба си. — Ей там са.

Постепенно, сякаш излизаше от транс, по лицето му плъзна разбиране. Той пое протегнатата й ръка и се издърпа първо на едно коляно, а после на крака. След това поклати глава и примигна, за да нагласи отново очите си във фокус.

— За какво говориш?

Мери посочи с глава зад гърба си:

— Спомняш ли си онези неизползваеми патрулни кораби, за които ми говореше? — Едната й буза потрепна в иронична усмивчица. — Там има един от тях, готов да ни вдигне във въздуха.

Той се втренчи в нея за момент, сякаш все още се надяваше тя да се шегува, а след това грабна издраскания бинокъл от дървената му кутия близо до кормилото. Обърна се и излезе от камбуза, като влачеше единия си крак и притискаше ръка към ранената си страна.

Излезе на палубата. Подпирайки се с гръб на стената на камбуза, насочи бинокъла към лъскавия кораб, който се носеше към тях. Виждаха се мъжете, натрупани по носа, и ъгловатите силуети на оръжията, които държаха. Високо на всяка от страните на кораба, точно зад носа, имаше номер, изписан с бяло на сиво-зелената маскировъчна боя. Все още не виждаше достатъчно, за да го прочете. Това все пак бе някакво утешение. Либийците вероятно също не можеха да прочетат името на плячката си.

Той се обърна и погледна напред, покрай кабината на щурвала, към укрепленията на входа на пристанището, като се опитваше да прецени разстоянието. Преметна каишката през главата си и остави бинокъла да падне на гърдите му. С обтегнати от болка устни, той се обърна и затътри крака към мостика. Мери гледаше мрачно напред, бледа и с напрегнато лице. Майк уви ръка около раменете й и застана плътно до нея.

— Ами О’Кийф? Какво става с онези копелета?

Мери поклати глава. Объркването караше гласа й да звучи почти като плач:

— Не знам. Изгубихме ги, когато заобиколиха носа. — Махна с ръка напред в безпомощен жест. — Биха могли да бъдат къде ли не там.

Майк кимна и избърса потта от очите си.

— Да, биха могли. Но не са. Намислили са да направят някоя голяма поразия. Тази бомба, която носят, е достатъчно мощна, за да потопи и самолетоносач. Едва ли възнамеряват да я пропиляват за дребосъците тук наоколо. — И направи жест към корабите, които бяха закотвени около тях. — Ще бъдат в пристанището, сигурен съм. Значи и ние трябва да отидем там.

Тя обърна глава и го погледна. Лицата им бяха на няколко сантиметра едно от друго.

— И мислиш, че ще се справим?

Той задържа очите си на нея за секунда и хвърли един поглед зад себе си. После отново се втренчи тържествено в нея, наведе бавно глава и я целуна по косата.

— Съмнявам се, Мери.

След това се приведе и взе гранатомета.

 

 

Капитанът стовари бинокъла върху контролното табло и се завъртя с лице към по-възрастния офицер.

— Свърза ли се с него?

Подчиненият му трепна:

— Още не, сър. Свързах се с майор Джалуд. Търсят Полковника. Мислят…

— Идиот! — Капитанът грабна радиотелефона. — Джалуд? Вярно ли е? Братовчед ми не може да бъде открит? — Гласът му се повиши с презрително недоверие. Послуша малко с яростно блестящи очи, докато човекът, който беше дясната ръка на Кадафи, отговаряше. — Тогава ти трябва да ме упълномощиш. — И отново се заслуша. Устните му се движеха в безмълвни псувни. — Какво? Да. Ами не. Работата е там, че сме напълно сигурни, но не можем да прочетем името. До пет минути ще знаем. До шест те ще бъдат в пристанището. А? Разбира се, че сме в техни води. — Пак се заслуша. — И какво, ако наистина греша? Жени ли сме сега? По-добре е да действаме и сгрешим, отколкото да съм прав и ти да не си ме упълномощил. За последен път, майоре. Съгласен ли си да продължа? — Капитанът млъкна, дишайки тежко, и направи презрителна и нетърпелива гримаса, докато майорът говореше. — Ами тогава намери Полковника!

Почти изкрещя последните думи и хвърли телефона в ръцете на офицера, който го притисна до ухото си и започна да бърбори в него.

Капитанът се извърна гневно настрани и закрачи из мостика, като удряше с юмрук дланта на другата си ръка. Все още крачеше, когато единият от офицерите нададе вик и го накара да се извърти и погледне напред. Грабна отново бинокъла и си пое рязко дъх. За пръв път бе в състояние да прочете ясно името върху кърмата на плавателния съд. Беше същият, на който бяха загинали колегите му моряци. Вдигна бинокъла по-високо, за да огледа палубата на кораба. Изруга ядосано. Един мъж, гол до кръста, излезе от камбуза. Капитанът преглътна. Не можеше да се сбърка предназначението на тръбата в убит цвят, която държеше под мишница. Мъжът вдигна бинокъла си и за миг капитанът доби неприятното чувство, че се гледат един друг в очите. Затова пусна бинокъла и без да прекъсва движението, се обърна към офицера-артилерист. Изкрещя команда, която се състоеше от една-единствена дума.

 

 

Леденото спокойствие на О’Кийф се беше възстановило напълно. Той отново си подсвиркваше, като педантично довършваше поправките на паяжината от жици, която оплиташе кабината на щурвала. През широко отворената врата до него долетяха младежки гласове, които ставаха все по-високи и развълнувани. Усмихнат, но със странно неподвижни очи зад тъмните очила, той вдигна поглед към вратата. Рандъл стоеше отвън и оглеждаше водата и кея наоколо с безжизнени, но бдителни очи. До вратата вътре в кабината стоеше пушка, сложена така, че да може да се достигне веднага при нужда. Лицето му сякаш беше направено от маджун. Зад Рандъл, на четвърт миля разстояние, носът на лайнера се показваше иззад сушата, която обграждаше дълбокото заливче, където О’Кийф беше предпочел да изчака, настрани от главното пристанище.

Усмивката му стана по-широка. До него беше достигнал и един друг шум, открояващ се над глъчката на събуждащото се пристанище; беше го чувал много пъти по време на внимателните си разузнавателни пътувания до острова. Това бе моторът на ферибота, който наближаваше лайнера. Усмивката на О’Кийф се превърна в намръщена гримаса, когато до него долетя още един звук, смесващ се с бръмченето на ферибота. Беше музика — безредната дандания на оркестър, който на открито се чуваше от разстояние. О’Кийф поклати глава и го пренебрегна, после се наведе, за да провери отново кабела, който минаваше от вратата през контролното табло и стигаше до него. Избута с крак алуминиевата кутия, с която не се бе разделял, откакто бе натоварен семтексът, по-навътре, в ъгъла между пода и конзолата. Погледна надолу, за да провери положението й и видя, че е подръка, но на безопасно място. Бутна очилата по-нагоре на носа си и извика Рандъл. Гласът му беше почти нежен:

— Готово, Джак. Можеш да отвържеш онова въже.

Рандъл стана, спъна се и изтича до кърмата, където отвърза единственото въже, което ги държеше за кея, и остави края му да падне във водата. Корабът започна полека да се придвижва към центъра на заливчето. Въпреки тъмните очила, Рандъл присви очи от светлината, отразена във водата. Сега се виждаше целият лайнер. Някъде по средата му имаше мостче, покрито със сенник на ярки райета, което водеше надолу до нежно плискащата се вода. Около него зад парапета се тълпяха деца.