Брайън Морисън
Причина да умреш (29)

28.

Мери държеше здраво кормилото. Вятърът носеше пясъка на вихрушки около кабината на щурвала. Очите й бяха възпалени и кървясали от песъчинките и умората. Не я беше грижа — вратата зееше широко отворена. Предпочиташе вятъра, отколкото да стои затворена с вонята на мъртвите моряци. Беше вече след полунощ, а денят се бе оказал много дълъг. Тя сведе поглед към Майк. Той лежеше, подпрял рамене на шкафчето за знамената. Очите му бяха затворени. По голите му гърди имаше кървави петна. Мери се взря в превръзката на ребрата му. Беше чиста. Кръвта беше от пода, кръвта на мъртвите моряци.

Тя потрепери от отвращение и си наложи да погледне към труповете. Те лежаха в същата гротескна бъркотия. Мери потрепери отново. През годините, откакто за пръв път се беше включила в редиците на Шин Фейн, често бе присъствала на планирани убийства. По настояване на шефовете й от Военното разузнаване много пъти бе шофирала на тези акции, които в Шин Фейн шеговито наричаха — винаги с подигравателен британски акцент — „стрелкови купони“. Главните им мишени бяха уволнени полицаи и длъжностни лица. Но независимо от нарежданията, Мери винаги бе успявала да не присъства на самите убийства и до този следобед не беше виждала труп. Най-гадното нещо в цялата работа бе абсолютната простота. Либийците не бяха умрели с разтворени ръце, в драматични, библейски пози. Лежаха неудобно, с крайници, извити под некрасиви, неудобни ъгли. Лицата им, без всякакво изражение, вече не бяха красиви или грозни, а просто безинтересни. Мери потрепери още веднъж и извърна поглед. Беше толкова гадно, евтино и безсмислено.

— Бас държа, че мога да прочета мислите ти.

Тя се обърна рязко. Майк й се усмихваше нежно. Мери отвърна на усмивката му бавно, като не бързаше да се откъсне от размишленията си за смъртта. Лицето й беше пребледняло.

— Мислех, че си заспал.

Майк стана и докато се приближаваше към нея, се засмя и поклати глава.

— Да спя ли? След тези неща? — Той вдигна кутийката с последните две хапчета, която лежеше пред Мери, и я раздрънка. — Просто си почивах. И се опитвах да измисля какво ще правим по-нататък.

— Смятах, че винаги знаеш.

Той отговори с престорено мрачна физиономия:

— Отивам долу да видя дали в оръжейната има нещо, което можем да използваме.

— Срещу патрулен кораб?

Майк погледна часовника си.

— Виж, ако съм пресметнал вярно, ние сме по-близо до малтийския или туниския бряг, отколкото до либийския. При възможността да има американци наоколо, просто не виждам как един либийски военен кораб ще продължи нататък.

— А ако те не са съгласни с твоя анализ?

— Тогава лошо ни се пише. Ако това наистина е било патрулен кораб и той ни открие, не можем да направим нищо. Опитвам се изобщо да не мисля за това. Но вероятно има нещо, което би могло да спре О’Кийф, ако успеем да се приближим достатъчно.

Майк се спусна внимателно по стълбата. Амфетаминът поддържаше у него странно чувство на бодрост. Той се опитваше да я потисне, да си спомни колко близо до припадък беше преди това.

Огледа пирамидите от пушки. За него всички изглеждаха еднакви — къси, удобни за носене пехотински оръжия. Оръжия за войници от богатите страни, предназначени да хвърлят огромни количества метал в приблизителната посока на мишените, които дори не можеха да видят. Нямаше и следа от нещо с оптическо устройство, което можеше да даде на някой с малко опит като него шанс да види целта отдалеч.

Той насочи вниманието си към стоманения сандък в ъгъла. Беше прикован за стената с дебели метални скоби и заключен с тежък катинар. Майк се помъчи малко, докато свали една пушка от пирамидата. После се наведе и намери кутийка с муниции на същото място, където преди беше открил патроните за пистолета. Зареди бързо пушката, доволен, че беше научил поне това през няколкото часа в тренировъчния лагер. Когато напъха шепа патрони в пълнителя, се обърна към сандъка и застана на коляно. Насочи оръжието така, че цевта му застана успоредно на предната стена на сандъка, а дулото — на сантиметри от тежкия катинар. Стисна зъби, намести пушката по-удобно на рамото си, дръпна спусъка и го задържа, докато оръжието престана да стреля.

Шумът в тясното помещение с метални стени беше по-силен, отколкото изобщо бе предполагал. Няколко секунди в главата му гърмеше. Когато престана, той свали пушката и погледна към сандъка. На мястото на скобата сега имаше бъркотия от лъскави вдлъбнатини от откъснатия метал. Сплесканият катинар лежеше на метър встрани.

Майк хвърли пушката долу и вдигна капака. Отмахна намаслената амбалажна хартия, която лежеше отгоре, и разкри внимателно наредени ракети, всяка от които лъщеше под пласта масло. Постави ракетите на пода, бръкна още по-дълбоко и извади два тежки предмета, дълги метър и увити в брезент. Разкъса брезента от единия и оттам се показа тръбовидната форма на гранатомет. После напъха три от ракетите с опашките надолу в колана на работните си панталони. Наведе се тромаво, взе гранатомета и пушката под мишница, пусна остатъка от патроните в кутийката в джоба си и тръгна към стълбата.

 

 

Капитанът на патрулния кораб псуваше времето на висок глас. Тук, толкова далече от брега, пясъчната буря и вятърът, на който тя се носеше, бяха започнали да стихват. Но не и морето. Въпреки че и бурята, и вятърът вече бяха зад гърба им, корабът се потапяше и накланяше заплашително, подскачаше и се извиваше като полудяло животно. Беше предназначен за висока скорост в спокойни брегови води, а не за военни действия в открито море. Мостикът, поставен високо над тясната палуба, се люлееше и потреперваше с луда непредсказуемост, което принуждаваше мъжете на него постоянно да се държат за нещо солидно, за да не бъдат хвърлени на пода. Прозорецът пред капитана беше непроницаем от пръските. Един от екипажа изкрещя нещо и го накара да вдигне рязко глава.

— Какво?

— Там има нещо, капитане. — Мъжът се беше навел над екрана си и примижаваше. Във вълнението си не гледаше към командира, а просто сочеше непрестанно към екрана, сякаш той казваше достатъчно.

— Какво? На какви координати? — отсече капитанът.

Последва кратко мълчание.

— Север, двадесет и три градуса на запад. — Гласът отново замлъкна. — Но не съм сигурен. По дяволите! Няма го! Беше там. Сигурен съм. Много е трудно.

— Кретен! Ето! — Капитанът направи знак на друг униформен младеж да поеме кормилото и грубо бутна настрани оператора на радарния екран. — Покажи ми!

Мъжът отново посочи към екрана. Мястото, което показваше, приличаше на гъст облак от бели точици, които сякаш се съживяваха, когато лъчът минеше върху тях. Командирът се втренчи в избледняващите им отблясъци. Лъчът мина отново. И отново облакът проблесна за миг. Капитанът погледа в продължение на още дузина завъртания, без да свали очи от екрана, без дори да мигне.

— Ето! — посочи той към едно петънце в горната лява част на екрана и задържа пръста си там. В продължение на няколко завъртания на лъча двамата мъже гледаха мълчаливо. Другият реагира пръв:

— Точно така! Там има нещо, капитане.

Командирът вече се отправяше обратно, за да поеме кормилото.

— Дай ми координатите! Бързо! — Докато говореше, той бутна двата лоста на дросела, за да прибави толкова допълнителна скорост, колкото смееше. Носът на патрулния кораб подскочи от неочаквания тласък и съдът се устреми напред, носейки се бързо през падините между вълните.

 

 

Капитанът гледаше тревожно надолу към палубата. Въоръжените моряци бяха застанали в редица на носа, обезопасени с жилетки, закрепени за въжето, което минаваше по парапета. Група мощни фарове метяха морето около патрулния кораб, който сега се движеше много бавно, люлеейки се и удряйки се във вълните. Падините между тях бяха достатъчно дълбоки, за да скрият къща. Капитанът видя как офицерът на палубата вдигна радиостанцията към устните си. Гласът му изграчи в приемника до лакътя на командира. Последният погледна в посоката, накъдето сочеше мъжът. Изминаха няколко секунди, докато зърне краткото проблясване на метал над гребените на вълните. Завъртя кормилото и корабът зави. После каза нещо на офицера до себе си, навлече мушама и излезе забързано от мостика.

Отправи се със сигурна крачка по палубата и отиде до мъжа с радиостанцията. Двамата се наведоха през парапета, за да зърнат нещо повече. Патрулният кораб се надигна на една вълна и остана там за момент. Под тях, в падината, имаше спасителна лодка. Беше почти потънала, пълна догоре с морска вода. Движеше се, като бавно си проправяше път през вълната, и не оставяше почти никаква опашка след себе си в развълнуваното море. Капитанът взе радиостанцията и заговори в нея. Моряците, под командата на офицера, приготвиха оръжията си. Приближиха се до лодката. Капитанът погледна надолу към нея. Между седалките й плаваха мънички предмети, но иначе беше съвсем празна. Той изпсува яростно, завъртя се кръгом и закрачи обратно към мостика.

 

 

Майк влезе отново в кабината на щурвала и стовари огнестрелните оръжия на пода. Дишаше учестено. Клекна до оръжията, докато Мери го гледаше тревожно, и зачака дишането му да се успокои. После зареди бавно пушката, поставяйки в пълнителя максималния брой патрони. Когато свърши, взе гранатомета и го огледа, като се опитваше да проумее как се използва. През миналите години беше виждал доста често подобни оръжия във филмите за Афганистан и Бейрут, но никога не се беше доближавал до нещо подобно. Но ако афганистанските партизани можеха да боравят с това, бе малко вероятно той да не успее. Отне му двадесет секунди, докато разбули загадката. Доволно се изправи и ги занесе до празното шкафче за карти. Там извади едно чекмедже, постави ги вътре и го затвори. Така бяха подръка, но на безопасно място; нямаше да се подмятат насам-натам при движенията на кораба.

Майк се приближи до Мери.

— Добре ли си?

Тя потърка едното си око с кокалчетата на пръстите си и се прозина:

— М-м. Ох, господи, да. Уморена като куче, но добре. Само дето все още не разбирам как ще намерим онези копелета. Те наистина биха могли да бъдат навсякъде.

Лицето му помръкна и той се загледа някъде зад Мери.

— Биха могли — каза Майк, като едва движеше устните си. — Но се надявам да не са. Не и след като съм дошъл от толкова далеч, за да ги намеря. — Забеляза, че Мери го гледа. В очите й имаше влага, която нямаше нищо общо с напрежението или умората. Майк постави много нежно длан на врата й и докосна влажната, набита с прах коса. После се навъси. — Извинявай, Мери. За момент бях някъде другаде. Защо не ми дадеш да поема това? Опитай се да поспиш малко.

 

 

О’Кийф се изправи рязко, вече напълно буден. Постоя неподвижен известно време, като се ослушваше за шум от неприятности — навик, формирал се у него през половината му живот. След като не чу друго освен бръмченето на мотора, той се отпусна. Стана и отиде до мивката, наплиска си лицето и прокара мокри пръсти през косата си. Напълни една мръсна чаша с вода от хладилника, изпи я и отиде при Рандъл, в кабината на щурвала. Когато усети вонята, трепна отвратено. Джак стоеше неподвижен, както го беше оставил два часа преди това.

О’Кийф се прозина широко:

— М-м-м. Имах нужда от това. И ти би трябвало да направиш същото.

Рандъл не отговори. О’Кийф сви рамене и се подсмихна на киселото му настроение — беше също като да работиш със зомби. Но вече започваше да свиква с това. Отиде до радарния екран с енергично подскачаща след съня походка, опря се с длани от двете страни на конзолата и разкрачи крака. Погледна към екрана. Имаше доста по-малко интерференция. Всъщност, като си помислеше, и морето, изглежда, се беше поукротило. Хвърли поглед към Рандъл.

— Хей, Джак, имаш късмет. Мисля, че времето е взело да се оправя.

Рандъл се обърна и го погледна с неизразима окаяност. О’Кийф се засмя и отново се съсредоточи върху екрана. Тогава се вцепени. Главата му се наведе по-близо до яркия светещ кръг и той се втренчи в него за няколко секунди. После погледна някак странно към Рандъл, извърна се от екрана и отиде обратно в камбуза. Остана там, като дъвчеше долната си устна и ругаеше тихо, докато отброи петнадесет минути на часовника си. После се върна при екрана на радара.

— Мамка му! — Погледна още веднъж към Рандъл и почти незабавно отново към екрана. — Мамка му! Мамка му! Мамка му! Мамка му! Мамка му! — Гласът му се беше надигнал до крясък.

Силата на гнева му проникна дори през апатията на Рандъл. Той се огледа наоколо през полуспуснати клепачи и попита безизразно:

— Какво?

О’Кийф го стрелна с поглед, пълен с чиста омраза. В бързината да потеглят по-бързо беше изпратил Джак да потопи другия кораб. Изруга отново. За пръв път от години беше изневерил на принципа, който му бе помогнал да остане свободен толкова дълго време. Беше се доверил на някой друг за нещо, което трябваше да свърши сам. Погледна към спътника си. Позволи на цялата си ярост, презрение и абсолютна омраза да се изпишат на лицето му. Рандъл потръпна и отново сви глава между раменете си.

През петнадесетте минути, които О’Кийф беше оставил да изминат, докато се тормозеше в камбуза, петното на екрана се беше приближило с — по негова преценка — около миля. Един патрулен кораб щеше да ги настига много по-бързо. В главата му нямаше никакво съмнение. Между тази част на Северна Африка и Малта нямаше почти никакво движение. Това бяха Сканлън и оная противна малка кучка!

— Скапан идиот такъв! — рече отчетливо той, почти шепнейки. — Ти, безкрайно скапан, суетен малък тъпак! — Единственият отговор на Рандъл беше да премигне глуповато. О’Кийф посочи с пръст към екрана: — Това са те, безполезен, безмозъчен глупако! Идват след нас.

 

 

Капитанът на патрулния кораб ругаеше Ирландия. Ругаеше целия народ на Ирландия. Ругаеше прадедите на ирландците. Ругаеше и неродените им деца. Втората спасителна лодка също се бе оказала празна. Той стоеше с радиотелефона в ръка и се удряше с другия си юмрук по бедрото. Чакаше така от двадесет минути. В слушалката прозвуча дрезгав и сърдит глас. Командирът се вцепени и постави длан върху апарата, сякаш се опитваше да задържи думите на другия мъж, да ограничи въздействието им.

— Чуваш ли ме, братовчеде?

Капитанът кимна енергично.

— Да, Полковник. Да, чувам ви много добре.

— Тогава ми отговори, ако не си се парализирал! Намери ли онези коварни кучета?

Капитанът стрелна тревожен поглед към офицера до радара. Мъжът извърна очи. Командирът облиза устни.

— Не, братовчеде, Полковник. Още не.

— Какво? Джалуд ми каза, увери ме, че си по петите им. Не е ли било вярно?

Капитанът направи гримаса.

— Надявахме се, че е така, Полковник. Но това, което намерихме, бяха примамки. Поставили са ги на спасителните си лодки. Страхувам се, че сме ги загубили, Полковник.

 

 

Стаята, от която говореше Полковника, беше оскъдно обзаведена и се намираше в казармите на военновъздушните сили в Бенгази. Единствените мебели в нея бяха бюро и стол. На бюрото лежеше парче телексна хартия с текст, дълъг петнайсет сантиметра. Полковника беше сам. Той крачеше из стаята, докато говореше, и когато се обръщаше, кафявата му вълнена роба се подмяташе. В едната си ръка държеше телефон, а в другата — снимка. Бе същата, която Майк му беше дал в пустинята — портретът на момичето, отвлечено от О’Кийф и турците в Хамбург. По лицето на Полковника се стичаха сълзи. Гласът му беше пресипнал от ярост и мъка.

— Загубили сте ги? Казваш ми, че сте ги загубили? Ти си мой братовчед. От моето собствено семейство. От моята плът. Би трябвало да бъдеш най-добрият ни офицер, а не хленчещ глупак. Нашият народ прави жертви. Купуваме най-доброто оборудване, най-модерните кораби за нашата флота. И глупаците, кретените, които желаят да наричат себе си екипаж, не могат да пипнат някакво си тридесетгодишно крайбрежно корабче в празно море? Тези, които ви изпратихме да намерите, не са обикновени крадци, братовчеде. Те са врагове на народа ни. Врагове на нашата плът. Получиха доверието ни и го предадоха. Трябва да ги хванем. Нима нямаш идея накъде може да са се отправили? И ти ли ще предадеш доверието на нашия народ, скъпи ми братовчеде?

Заплахата в последните думи беше толкова явна, че капитанът преглътна шумно.

— Не, Полковник; разбира се, че не. Сигурно са поели курс на север. Може би се опитват да достигнат Италия, Сицилия или Малта.

— Тогава точно натам трябва да търсиш, братовчеде. Знаеш как се правят тези работи. Или може би си прекарал годините си в Бренхавен само с момичета?

Острият сарказъм жегна капитана.

— Не, братовчеде. Учих упорито, а и германците обучаваха много добре мен и останалите. Но въпреки цялото ми уважение към вас, братовчеде, вече сме далеч на север. В този район американските военни кораби провеждат ученията си.

— Жена! Срещна ли американски кораби?

— Не, Полковник. Не видяхме нищо. Но е възможно да ни наблюдават още откакто напуснахме пристанището. Нищо чудно и да ни слушат сега. Кой знае какво биха могли да направят, ако не се подчиним на предупреждението, което ни отправиха.

— Не искам и да чуя за тяхното предупреждение. Слушате ли ме, американци? — Полковника вече крещеше в слушалката. Говореше английски почти без акцент. — Пет пари не давам за вашите предупреждения!

Капитанът се изненада, когато чу пресекване в гласа му, нещо като потиснато ридание. После се стресна. Полковника отново му заговори с гневен глас:

— Тези хора трябва да бъдат хванати. Разбираш ли ме? Ти си офицер. Трябва да направиш каквото е необходимо. Каквото и да е то, разбираш ли ме? — Гласът му внезапно се снижи и лицето му стана напълно безизразно. — В противен случаи ще бъдеш разстрелян.

В празния кабинет Полковника хвърли телефона на бюрото. После, с изтерзано лице, взе телексното съобщение и отново го прочете. Сълзите му рукнаха още по-силно. Накрая пусна съобщението да падне и то прошумоля до него на пода. Вдигна фотографията и отново се втренчи в нея. Горкото момиче беше мъртво. Германската полиция бе намерила караваната на похитителите, паркирана в един къмпинг близо до границата с Холандия. Бе имало стрелба. Бяха загинали двама от турските емигранти. И момичето. Той се свлече бавно на пода и седна с кръстосани крака. Допря снимката до устните си. Лицето му беше изкривено. Започна да плаче на глас — силни, разтърсващи ридания.

Капитанът продължи да държи слушалката още няколко секунди. Мъжете на мостика се стараеха да отбягват очите му. Накрая той хвърли телефона на един млад офицер.

— Увеличи колкото можеш скоростта. Ще започнем с обръщане петдесет мили на север и двадесет източно оттук.

 

 

Бяха изминали почти три часа от пускането на лодките и оттогава времето се беше подобрило драстично. Майк бе на кормилото. Мери се появи от камбуза с две чаши, пълни с гъсто черно кафе. Подаде му едната и застана до него.

— Какво става?

Той отпи от кафето. Мери му беше сложила много захар, по арабски стил. При обикновени условия вкусът на захарта го караше да прави гримаси, но сега се зарадва на допълнителната енергия. Кимна към компаса:

— Отправяме се на изток. Още десет минути и отново ще завием на север.

— В стила на Чичестър ли? — попита дяволито Мери.

— Точно така. Не се занасяй с него.

— Кой се занася? И какво ще стане, след като сменим курса?

— Просто ще продължим на север.

— Не би ли било по-добре да включим пак радара? Да видим дали ще можем да открием О’Кийф и Рандъл?

Майк поклати глава.

— Още не. Либийците може да са достатъчно наблизо, за да уловят сигнала. Ще изчакаме още час.

— И какво ще правим дотогава?

Нещо в гласа й го накара да вдигне рязко поглед. Мери му се усмихваше немирно. Все още беше гола, ако не се смятаха белите памучни бикини.

— Господи, Мери — каза той, като се усмихваше и клатеше невярващо глава. — Има хора, които се опитват да ни убият.

Тя сви рамене, нацупи се с престорено разочарование и след това на устните й пропълзя дяволита усмивка:

— Точно така. Но ако това са последните ми минути, няма ли да ми помогнеш да ги изживея възможно най-добре?