Брайън Морисън
Причина да умреш (21)

20.

Мери погледна надолу към тъмната улица. Макар и да беше още шест и половина, Хага вече започваше да изглежда оживена. Либиецът излезе на тротоара и закрачи припряно. Когато измина няколко метра, се обърна, вдигна поглед към нейния прозорец и се усмихна широко. Тя му помаха лекичко, само с пръсти. Той се усмихна още веднъж, размаха коженото си куфарче за сбогом и се обърна. Мери потрепери едва забележимо, остави пердето да падне на място и застана с лице към стаята. Вдигна паспорта си, който лежеше разтворен на масата, и попипа с пръст страничката с арабски текст. Мастилото, което мъжът беше сложил с голям, червен, облицован с кожа печат, вече бе изсъхнало.

Тя потрепери отново и вдигна часовника си от пода до разбърканото легло. Имаше време за душ. Мери изхлузи пуловера, който беше единственото й облекло, и влезе в малката баня без прозорци. Пусна водата толкова гореща, колкото можеше да търпи, и влезе във ваната. Дръпна завесата на душа и направи гримаса при вида на черната линия мухъл на педя от долния й край, дръпна лоста на ръждясалите кранчета и започна да се къпе. Използва всичкия шампоан, останал в бутилката, като търкаше яростно кожата и косата си, сякаш искаше да премахне някаква дълбоко набита в тялото й мръсотия. Шампоанът свърши, тя стисна здраво очи и остана неподвижна под течащата вода, като заличаваше спомена за нощта. Когато най-сетне се почувства пречистена, излезе от ваната и започна да се бърше енергично с двете малки, гладки памучни кърпи за ръце.

Прекара няколко минути в миене на зъбите си. После се погледна в огледалото и изпита леко съжаление към мъжа. Беше безупречно чист, най-чистоплътният човек, когото някога бе срещала. Единствената миризма, която се излъчваше от него, беше на „Герлен“. От самото начало, действайки по нареждане, тя му бе позволявала да спи с нея и при всеки от тези около дузина пъти той се беше държал любезно, нежно и внимателно. В много отношения бе мил мъж и поне мъничко влюбен в нея.

Мери изплакна устата си и изплю силно разпенената вода в мивката. Търкането и миенето на зъбите имаха по-малко общо с мъжа, отколкото със силното чувство на самопрезрение, което такива нощи оставяха у нея. Направи гримаса на отвращение и навлече бързо вчерашните си дрехи. След това взе сака с неподхождащите си парцали, които бе донесла от къщата в Дъблин само за да не пътува с празни ръце. Тя забърза надолу по тъмните стълби.

Пусна ключа върху плота на рецепцията. Когато чу издрънчаването, мъжът с рошавата коса се размърда върху пейката, където лежеше. Той свали одеялото от лицето си и примигна глуповато, сякаш се мъчеше да се събуди от дълбок сън. Тя се усмихна, промърмори нещо за довиждане и се отправи надолу по стълбите, без да направи каквото и да било усилие да уреди сметката си. Мъжът, който все още се опитваше да фокусира погледа си, очевидно не очакваше да му се плати.

Беше седем и половина, когато Мери пристигна на летище Скипъл. Там вече бе претъпкано от сутрешния поток бизнесмени с техните елегантни куфарчета и скъпи връхни дрехи, подходящи за еднодневните им пътувания без багаж, които ни най-малко не бяха толкова важни, колкото ги караха да се чувстват. Преди да се регистрира за полета на Холандските авиолинии за Триполи в осем и половина, Мери се поразходи из обширната зала около гишето, като убиваше времето си в разглеждане на щандовете с вестници и проверяване дали някой от пътниците не я наблюдава. Не видя нищо такова, но това не означаваше много. Скипъл не беше някое въшливо летище в третия свят, а едно от най-изисканите и модерни в момента. Също така тук много добре осъзнаваха опасността от терористи. Почти със сигурност имаше камери с широк обхват, скрити някъде горе и фотографиращи всяко лице, което се регистрираше за полета за някое толкова чувствително място като Триполи. Мери им се усмихна и подаде билета си.

Момичето от Холандските авиолинии й се усмихна широко и я помоли за паспорта й. Мери го подаде и зачака, докато служителката оглеждаше внимателно визата. Тя имаше мургава кожа, която можеше да бъде и знак за арабски произход; също и че в действителност беше прочела визата. Рядко се срещаха жени, пътуващи сами до Триполи. Холандските авиолинии нямаха намерение да поемат отговорността, ако либийците я върнеха обратно и ги накараха да поемат разходите. Момичето подаде паспорта с още една, по-широка усмивка, сякаш Мери беше направила нещо особено талантливо, и й връчи бордовата карта.

Самолетът беше наполовина пълен с араби и кавказци; имаше само още една жена — усмихната дебела майка арабка с едва прохождащо тъмнокосо детенце и съпруг, който постоянно се усмихваше на пътниците наоколо, сякаш ги подканяше да се възхитят на красотата на детето му.

Малко след излитането един от бизнесмените се настани на празното място до Мери и се опита да се хвали със завоеванията си. Ако се намираха на пейка в парка или в някой бар, тя можеше просто да си отиде, но в самолет нямаше как да се отърве, освен ако не се скриеше зад вестник или книга. Съсредоточи се със стоманено упорство в „Нюзуик“. Мъжът се наведе по-близо към нея и Мери усети силната миризма на алкохол в дъха му. Една тежка лапа се плъзна по ръката й. Мери посегна, махна я и я остави с претенциозен жест върху облегалката. Мъжът се засмя и й предложи да я почерпи. Тя не му обърна внимание, а втренчи упорито очи в списанието. Изтърпя още една покана за питие, няколко шеги и опит за четене на списанието през рамото й. Накрая се обърна гневно към мъжа.

Той се ухили победоносно, доволен, че е успял да привлече вниманието й. Все още държейки списанието пред себе си с една ръка, Мери порови с другата в сака си и извади молив. После се усмихна мило и приближи лице до това на спътника си:

— Ако не ме оставиш на мира, ще се разпищя и ще забия това в окото ти.

Отначало той продължи да й се хили. Постепенно усмивката му стана глуповата. Мери продължи да се усмихва само с устни. Очите й го пронизваха. Мъжът се отдръпна от нея и се наведе към пътеката. Опита се отново да се ухили, но не успя, защото очите му се стрелнаха към острия връх на молива. Нахалникът направи физиономия, сякаш му беше омръзнало да се занимава с нея, стана и се върна на мястото си. Мери облегна глава назад, въздъхна, затвори очи и започна да се съсредоточава върху това какво щеше да прави в Триполи.

Беше бясна на себе си. След като я бяха ранили в крака в къщата в Брендфорд, тя се беше подчинила на правилника и се бе обадила на резервния телефонен номер на оперативната група, който всички от тях помнеха. Именно служителят там й бе предложил да отиде в жилището на Сканлън. То бе сравнително безопасно и й даваше възможност от името на генералния щаб да научи още за новоприетия. В онези дни — а и нощи — беше използвала всяка частица от умението си, за да измъкне сведения от него. Всяка секунда от това време беше посветила на откриването на колкото се може повече за този човек и мотивите му. Тя трябваше да бъде експертът, а той — простичкият ирландски войник; мъжът, когото гласяха за най-опасната работа, която организацията можеше да предложи.

Мери се засмя горчиво, все още със затворени очи. Знаеше, че е привлекателна, млада, интелигентна и умна жена. Предполагаше се, че може да върти хора като Майк Сканлън на малкия си пръст, да ги кара да й доверяват и най-скритите си тайни. До този момент винаги беше успявала, както с търговското аташе, а това копеле Сканлън беше обърнало ролите, правейки така, че в един момент тя самата се чувстваше на границата на влюбването. Мери отново се засмя на себе си и прехапа долната си устна. Когато самолетът се приземи в Триполи, тя все още се терзаеше заради начина, по който Майк я беше изпързалял.

Изчака, докато всички слязат от самолета, преди да тръгне по пътеката между седалките, обсипани с изпомачкани вестници и остатъци от храна. Последва другите пътници по осеяния с дупки асфалт към навеса за паспортна проверка. Покрай тях преминаваха с рев джипове, целите накачулени с войници. Краката им бяха подпрени върху каросериите в пози, научени от филмите за Втората световна война. Близо до навеса стояха два танка. От оръдейните им куполи се бяха показали офицери с килнати настрана барети и кърпи около вратовете и пушеха.

Мери се усмихна на себе си при вида на тази демонстрация на сила. Това можеше да бъде изблик на мания за преследване или прибиращ се отнякъде министър; обикновено тези неща предизвикваха горе-долу същата реакция.

Мери беше последната на будката за паспортна проверка. Вече беше предизвикала силно любопитство у съвсем младите униформени мъже, от които постройката гъмжеше. Един след друг, те си намираха предлози да се мотаят наоколо, зяпаха я и се хилеха. Някои отправяха неприлични забележки към другарите си в нещо като ученическа похотливост.

Мери подаде паспорта си на мъжа в будката. Той се вгледа остро в нея. Едната страна на устата му вече бе изтеглена нагоре в странна усмивка, която изразяваше отчасти презрение, отчасти заплаха. Либиецът разгъна пренебрежително писмото, което беше пъхнато между страниците на паспорта. Ъгълчето на устата му се върна в нормалното си положение. Той седна по-изправено, облиза устни и погледна към Мери изпод вежди. По лицето му вече нямаше и следа от презрение. Без да каже нито дума, с все още наведена глава, мъжът вдигна телефона и заговори със серия от гърлени звуци. Даже и без да знае арабски, Мери усети, че е вбесен.

През следващите няколко минути тя остана пред будката, като се усмихваше мило, докато паспортният чиновник ровеше нервно из документите на бюрото, което Мери не можеше да види, и се опитваше да изглежда като човек, зает с много неотложни работи. Работи, които една жена никога нямаше да проумее.

— Добър ден, госпожице. Добре дошли в Либийската народна джамахирия.

Тези думи бяха произнесени от мъж с кожа, тъмна почти като на негър, но с фини, орлови черти. Той се ръкува с Мери учтиво и с почитание, взе документите й от мъжа в будката и я поведе към кабинета си. Стаята беше обзаведена с три тръбни стола, кухненска маса с пластмасов плот и ъгловата закачалка. На едната стена, някак не на място, имаше мивка и работен плот. Бледите места върху сивата боя на стените, където някога бе имало картини, напомняха, че това преди е било американска база. Махнатите илюстрации сигурно бяха в разрез със сегашния пуритански режим.

Мъжът изненада Мери, като й държа стола, докато седне. След това се настани срещу нея и огледа внимателно писмото, като я стрелна с очи един или два пъти. Накрая всмука бузите си и ги задъвка отвътре.

— Значи трябва да ви снабдя с оръжие?

В гласа му имаше нотка на отчаяние, сякаш мъжът се надяваше да чуе в отговор, че не е разбрал добре писмото.

— Точно така. Пистолет. За предпочитане револвер двадесет и втори калибър, но и всичко друго би свършило работа. Дори автоматичен пистолет. — Тя се усмихна хладно.

Мъжът трепна болезнено. Устните му се раздвижиха, сякаш му се искаше да добави нещо, може би молба. Той отново сведе очи към писмото. Накрая сви рамене, издиша през носа и придърпа един телефон към себе си.

Беше средата на следобеда, когато откараха Мери от летището в черен мощен мерцедес. В страна, въоръжена като Либия, беше детска игра да се сдобиеш със свободно огнестрелно оръжие. Бяха й го донесли за минути. След това бе седяла в продължение на три часа, докато дойде човекът, който трябваше да подпише документите. Оръжието в чантата на скута й не беше атентаторският двадесет и две калибров пистолет, за който беше помолила, а голям револвер с пукната рогова дръжка, сякаш останал от времето на Уайът Ърп. Мери отвори чантата си и отново опита тежестта му.

Седеше и гледаше мрачно навлизането им в покрайнините на Триполи. За пръв път идваше в този град и беше леко изненадана при вида на спретнатите жилищни блокове, които обграждаха наскоро асфалтираното шосе. Изглежда, бе очаквала нещо друго; може би недовършени колиби от сгурия и цимент и агресивни кучета.

Подминаха квартала с евтините жилища и влязоха в район с отдалечени една от друга вили. Шофьорът, който не беше показал с нищо, че говори английски, изръмжа и кимна напред. Мери се размърда на седалката, издърпа каишката на чантата по-високо на рамото си, плъзна ръка в нея и стисна здраво пистолета.

Шофьорът спря пред една вила, пред която лениво седеше часови и четеше книга с оръфани меки корици. До тротоара стоеше прашен джип. Часовият вдигна поглед с леко любопитство, когато Мери слезе от колата, после зърна шофьора, кимна на новодошлата и отново се зачете. Мери отвърна на кимването му и за няколко секунди се загледа във вилата. Внезапен, силен порив на вятъра донесе вихрушка от пясък и очите й се насълзиха. Тя ги избърса с пръст. Прахта, примесена със сълзата, остави червеникаво петно върху пръста й. Мери примигна още няколко пъти, за да сподави сълзите, бутна портата, изкачи стъпалата и натисна бутона на звънеца. Изражението й беше абсолютно каменно. Вътре в чантичката грубата дръжка на револвера изпълваше дланта й. Палецът й почиваше върху предпазителя и бе готова всеки миг да натисне твърдия спусък.

Вратата се отвори, Пат излезе и погледна сърдито новодошлата. Беше рошав, със зачервени очи и все още се мъчеше да се разбуди от дрямката. Зяпна изненадано, когато Мери го избута и влезе в антрето, без да обърне внимание на слисания му опит за поздрав. Тя се огледа с вирната брадичка, ослушвайки се напрегнато.

— Къде е Сканлън? — попита с нисък остър глас.

Той потърка око с кокалчето на показалеца си:

— Ъ?

— Сканлън, маймуно такава! — промърмори сърдито Мери и посочи с глава към отворената врата на салона. — Къде е той? Там ли?

Пат свали показалеца от окото си и я погледна глуповато.

— Няма го. Замина оттук преди два часа.

 

 

Малко преди обяд същия ден, два и половина часа преди Мери да пристигне във вилата, една кола спря пред нея. Джак Рандъл вкара припряно Майк в колата и остави Пат да ги наблюдава от портата, мрачен и сърдит. През целия предобед дебелакът се беше държал ту нападателно, ту умолително; просто умираше да бъде включен. Нямаше представа повече от Майк каква ще бъде работата, но усещаше, че става дума за нещо голямо. Нещо забележително; достатъчно значително, за да бъдат включени двама от най-главните в организацията; мъже, които бяха почти легенда в Шин Фейн. А той беше изолиран. Докато колата потегляше, Майк и Рандъл си размениха полуусмивки, когато Пат изхвърча обратно към къщата и затръшна желязната порта.

Още от сутринта Майк беше понасял търпеливо нападките му. Не бе трудно да се види какво измъчваше дебелака. Според него Майк беше новак, спуснат отнякъде натрапник, дошъл в движението преди пет минути, но вече избутващ го с лакти, въпреки годините му на вярна служба.

Сега, седнал в прашния отвътре мерцедес, Сканлън престана да мисли за Пат. Студената ярост, която хранеше в душата си, не беше насочена към глупаво чучело като дебелака, а към О’Кийф и самия себе си заради това, че преди няколко часа не бе успял да извърши това, за което беше дошъл в Либия.

Беше почти три часът сутринта, когато той и Рандъл се върнаха от срещата с Полковника. О’Кийф и Пат ги чакаха; Пат — кисел, а О’Кийф — нервен и нетърпелив да узнае резултата от разговора. В три и половина се бяха прибрали в стаите си, като Хари все още поздравяваше Майк.

Сканлън не заспа, а си събу обувките, легна на леглото и зачака. След половин час прецени, че е време да действа. Спусна тихо крака от леглото и седна. Тихият шум от движение по коридора го накара да изругае под носа си и да се върне в предишното си положение. Някой все още беше буден.

Майк изчака четиридесет минути. Единственият шум, който се чуваше, беше от колите, минаващи от време на време навън. Наблизо изрева мотор и после заглъхна. Само хъркането на Пат, което проникваше през тънката стена, нарушаваше пълната тишина.

Майк стана внимателно от леглото, отвори лекичко вратата, ослуша се и отиде безшумно до кухнята. Все така без да издава нито звук, той взе един чук от кутията с инструменти измежду боклуците под мивката, опита тежестта му и се върна в салона. Придвижи се до отворената врата на коридора, който водеше към всички спални, после замръзна, когато хъркането на Пат беше прекъснато от пристъп на мъчителна кашлица. Изчака няколко секунди, докато равномерното, подобно на стържене на трион хъркане се поднови. После посегна, сложи ръка върху бравата на вратата на О’Кийф, стисна я здраво, за да чувства по-добре метала и натисна. Механизмът не издаде нито звук. Майк бутна вратата и се намъкна през пролуката.

Завесите бяха спуснати и в стаята цареше абсолютна тишина. Едно от първите неща, които беше свършил веднага след пристигането си във вилата, бе да провери подредбата на стаите. Леглото се намираше на четири стъпки по диагонал вляво от него. Майк направи четири крачки. Завивките на леглото го докоснаха леко по пищяла. Вдигна чука високо над дясното си рамо, а с лявата ръка потърси пипнешком копчето на нощната лампа. За секунда го натисна, надигна се на пръсти, изправи рамене и стовари чука върху леглото.

Беше празно.

Майк се свлече долу, седна и хвана главата си с ръце, като проклинаше късмета си и едва не плачеше от яд. Когато беше чул тихия шум в коридора, си бе помислил, че някой отива в тоалетната. Също така не беше обърнал внимание на шума на запален двигател отвън. Много превозни средства, повечето от тях военни, кръстосваха нощем улиците на Триполи.

Майк остана дълго, облегнат на леглото, все още неспособен да повярва на лошия си късмет. Накрая беше принуден да приеме, че птичката е отлетяла. За пръв път бе имал възможността да убие чудовището, но тя се беше изплъзнала между пръстите му. Един-единствен удар с чука щеше да е достатъчен за О’Кийф. Рандъл нямаше да бъде по-труден, а Пат, който спеше толкова дълбоко, щеше да бъде съвсем лесна задача. С ленд роувъра и пълен резервоар с бензин Майк можеше да прекоси страната и да отиде в Тунис още преди някой да се усети какво става. А сега трябваше да разчита на Рандъл да го заведе при О’Кийф. Накрая, с безполезния чук в ръка, той отиде с наведена глава в кухнята и го остави обратно в кутията.

После се върна в стаята си и легна да чака зората. О’Кийф бе имал в много случаи късмет в кариерата си. Тази нощ бе най-късметлийската му от всички.

 

 

Колата ги отведе до казармата Ал Азизиях. Пропуснаха ги през портите, без да ги спират, и те се приближиха до чакащия ги хеликоптер. Пилотът вдигна ръка, за да покаже, че е чул вика на офицера, който ги придружаваше. Секунди по-късно вече се бяха издигнали във въздуха.

— И така, къде отиваме? — провикна се Майк, за да надвие рева на мотора.

Рандъл се ухили.

— Да натоварим корабчето. Беше уговорено да ни вземат само ако стоката е пристигнала.

— А ако не беше?

Джак се усмихна ехидно.

— Щях да те застрелям. Или Пат щеше да го направи. Най-вероятно той щеше да настоява за това.

— Аха, той винаги ми е бил истински приятел, още откакто пристигнах тук. И закъде заминаваме със стоката, след като я натоварим? Обратно у дома ли?

Рандъл поклати глава. За пръв път, откакто Майк го познаваше, в усмивката му проблесна хумор.

— Не. Всички заминаваме на почивка. В слънчева Малта.

 

 

Капитан Андропулос се приготви да напусне мостика. Животът беше хубав. Това, че бе шкипер на „Марибела“, се оказваше дори по-добър завършек на кариерата му, отколкото бе очаквал, тъй като пътешествието се оформяше като много приятно. През първите един-два дни цареше обичайният безпорядък, но след това морският въздух и плътно запълнената със спорт и лекции програма се бяха погрижили всички деца да бъдат готови за лягане в десет. Имаше много малко нощни лудории, които по принцип означаваха, че се налагаше да поставя членове на екипажа си да надзирават коридорите чак до ранните сутрешни часове.

Той се усмихна леко на себе си. Повечето от тези лудории бяха извършени от него и от част от екипажа. Всъщност бе задължен да отправи към някои от тях сериозни предупреждения. Даже и на това пътешествие имаше няколко буйни момичета, а много от тях нямаха и петнадесет години. Това беше нещо, за което компанията стриктно държеше; и след като то бе едно от малкото, които застрашаваха този тъй приятен пост, капитанът също го спазваше стриктно. Работата имаше твърде много преимущества, за да бъде пропиляна на вятъра.

Реши да направи обиколка на кораба, преди да отиде в каютата си за следобедната почивка. Докато крачеше по безупречно чистата палуба, група момичета минаха покрай него, водени от учителката си, жена на около тридесет години. Няколкото дни, прекарани на слънце, бяха прибавили привлекателни руси кичури в светлокестенявата й коса. Той й се усмихна. Учителката беше едно от преимуществата, върху които размишляваше в момента.

Наближавайки средата на петдесетте, той прекарваше все повече време пред огледалото. Сивото на слепоочията и зад ушите му се увеличаваше почти с всеки ден, но косата му продължаваше да расте толкова гъста, колкото и в юношеските му години. Чувстваше се уверен, че все още е красив. Както и да е, беше много успокояващо, че доста млади жени споделяха мнението му; както дамата, която срещна сега. Беше танцувал с нея първата вечер, при запознаването с персонала. Тя бе отговорила на измърморената му покана, идвайки същата нощ в каютата му, както и всяка нощ оттогава. Много приятно пътуване, откъдето и да го погледнеш.

Той погледна към небето. Високо се бяха натрупали облаци, които се носеха на север в огромни, издуващи се колони. Горе имаше силен вятър. На югозапад срещу препускащите облаци стърчеше конусът на Стромболи. Само след няколко часа корабът щеше да мине през пролива. На децата щеше страшно да им хареса; щяха да се наредят по парапета, когато минаваха покрай Стромболи. Всички деца, които капитанът беше познавал досега, биваха очаровани от вида на вулкана — самата дума караше очите им да се разширяват.

Той сви в един вход и слезе по няколкото стъпала към каюта, на чиято врата имаше червен кръст. Вътре, зад едно бюро, седеше сестра. Тя му се усмихна.

— Как е пациентът, сестра?

— О, ще се оправи, капитане. Няма сътресение. До утре сутринта ще бъде здрав и читав.

Капитанът кимна и прекоси стаята. През отворената врата се виждаше момче, седнало в леглото и подпряно на купчина възглавници.

— Добре. Значи ще може да се порадва на Ла Валета — каза достатъчно високо, за да включи и момчето в разговора.

После се приближи до леглото. Юношата вдигна глава и го погледна със здравото си око. Другото беше скрито под дебела превръзка от бинт и лейкопласт. Наситена пурпурна синина се показваше изпод превръзката, минаваше по бузата на момчето, през гърбицата на носа му и стигаше до другото му око.

Капитан Андропулос трепна при вида на пораженията после побърза да се усмихне широко и окуражително.

— И така, Джейми, сестрата казва, че се чувстваш по-добре.

Джейми кимна и му се усмихна. Усилието го накара да трепне от болка.

— Добре. Значи утре сутринта ще всяваш ужас сред малтийските престъпници — усмихна се той. — А и съм сигурен, че на закуска ще те посрещнат като герой.

Джейми се засмя стеснително.

Капитанът посегна и стисна рамото му.

— Добро момче си. — После посочи с пожълтелия си от тютюна показалец към момчето. — Утре вечер ще вечеряш с мен, на моята маса, ако имаш любезността да ме удостоиш с тази чест. — Усмивката му стана още по-широка. — Поне ще мога да се погрея от отразената слава.

Капитанът напусна лазарета, все още усмихнат. Вътрешно кипеше от гняв. Момчето имаше късмет, задето беше останало живо. От една година насам Андропулос спореше с компанията да махнат Неапол от маршрута. Дузина деца бяха загубили кесийките и портмонетата си от моторизираните крадци в града. Момчето се беше опитало да спре двама от онези животни да не грабнат чантичката на приятелката му. По думите на момичето, един от крадците го ударил с оловен бокс или нещо подобно.

Капитанът излезе на палубата. Ла Валета щеше да му даде малко почивка от всичко това. Много харесваше Малта — беше нежно, старомодно местенце, което модерният свят някак си бе пропуснал да поквари. Но все пак интересно. Децата, особено британските деца, винаги страшно го харесваха.

Внезапният пороен дъжд го накара да изругае и забърза към уютната си каюта. Раздразнен, той бръсна ръкава на униформата си. Дъждовните капки бяха оставили оранжево-червени петна с размера на монети върху белия плат. Капитанът погледна слисано небето. Знаеше какво означаваха облаците и червеният дъжд — гибли, който духаше от юг. Червеният му цвят идваше от прахта, която вятърът вдигаше със себе си, докато ревеше над Сахара, и която дъждът сваляше долу. Вероятно им предстоеше отвратителна нощ. Това щеше да направи утрешния спокоен ден, докато плаваха леко в дълбокото, напълно безопасно убежище на Гранд Харбър, даже още по-желан.