Брайън Морисън
Причина да умреш (10)

9.

Майк се събуди от някаква светлина. Разсъни се веднага и вече спускаше краката си от леглото, когато зърна широкото лице на Шон, който му се хилеше от вратата. Ръката му беше все още на ключа на осветлението.

— Стреснах ли те? Извинявай — рече бодро той. — Донесох ти чаша чай. Тръгваш след няколко минути.

Майк се наведе и взе часовника си от леглото. Докато го слагаше, го погледна механично. Беше шест и петнадесет. Той пое чашата с чай от протегнатата ръка на Шон, прекоси стаята и дръпна една от завесите. Все още беше тъмно като в рог. В стаята бе адски студено. Майк потрепери и се обърна към Шон:

— Добре. Имам ли време да се изкъпя набързо?

Мъжът го погледна така, сякаш идеята да се изкъпеш, преди да си имал възможността да се изцапаш, беше подозрителна.

— Както искаш. Само побързай, ще пристигнат след десет минути. Хората, с които ще се запознаеш, не търпят недисциплинираните.

Майк козирува шеговито:

— Бас държа. Ще се видим долу след няколко минути.

Шон помаха с пръст и цъкна с език:

— Не, просто се облечи и чакай тук. Когато трябва, ще бъдеш извикан.

Докато Майк изпие чая си, кранчетата бяха изцедили неохотно няколко пръста вода в олющената вана. Той се изкъпа, доколкото можа, в хладната локва, избръсна се и бързо се облече. Докато привършваше, чу как вратата към улицата се отвори и затвори тихо и нагоре по стълбите се понесе приглушен говор. Шон пропя името му от долния етаж. Майк изпи наведнъж последните глътки от прекалено подсладения чай и слезе до антрето. Момичето и Джо, шофьорът, чакаха точно зад входната врата. Девойката подаде на Майк тъмните очила, каза нещо на Шон, двамата поведоха Сканлън надолу по стъпалата и го настаниха на задната седалка на някаква кола.

Движиха се може би около час. От честите завои Майк се досети, че лъкатушеха по задни улици, завиваха и се връщаха обратно, за да изключат всякаква възможност за преследване. Когато нечии ръце му помогнаха да излезе от колата, тя можеше да се намира както на пет пресечки, така и на пет километра от мястото, откъдето бяха тръгнали.

Ръцете го хванаха за лактите и го въведоха в една къща. По въздуха и начина, по който звучаха стъпките, Майк разбра, че се движат по тесен коридор. Миризмата на пържен бекон го накара да изпита внезапна остра болка от глад в стомаха и той едва не се разсмя на глас. Беше нелепо човек, когото водеха със завързани очи, за да се срещне с група организирани убийци, да чувства глад.

Ръцете го стиснаха над лактите и го обърнаха наляво. Заслизаха по някакви дървени стълби. Даже и с тъмните очила, Майк можеше да нарисува плана на къщата. Бяха минали по тесен коридор, отклонявайки се само веднъж, за да избегнат стълбището. Право напред трябва да беше кухнята; а вратата, през която току-що бяха влезли, сигурно беше под големите стълби и водеше към избата. Хладният въздух, който го обгърна, докато слизаха надолу, му показа, че е прав.

— Съблечи се. — Гласът беше непознат, мъжки, дрезгав и грубоват, без ни най-малък намек за дружелюбност.

— А?

— Свали си дрехите. — Гласът прозвуча нетърпеливо. Една ръка задърпа якето на Майк от раменете му.

— Хей! — Той се освободи с рязко движение и понечи да махне очилата си.

— Остави ги. Съблечи си дрехите, като ти се казва.

Това беше друг непознат глас — по-тих и образован, но леко злобен, за разлика от първия. Майк свали ръка от лицето си и започна неохотно да се съблича. Докато махаше дрехите една по една, нечия ръка ги поемаше. Накрая остана по бельо.

— И бельото.

Майк свали примирено долните си гащета и ги подаде. Чу се металически звук, после пауза, прекъсвана от шумолене и периодични кратки пиукания. Сканлън почувства как нещо студено се допря до гърба му и потрепна. После хладината намаля, когато предметът започна да се движи бавно по кожата му. Не пропусна нито сантиметър от косата до пръстите на краката. Майк подвикна възмутено, когато един помагач разтвори грубо задните му части, за да улесни прегледа. Вторият глас му каза остро да си затваря устата. Майк имаше чувството, че им е приятно да го подлагат на такова унижение. След малко предметът се отдели от кожата му.

— Чист е — заяви кисело операторът, сякаш беше разочарован.

— Вече можеш да свалиш очилата, Майкъл.

Когато ги махна, на лицето му се изписа слисване, примесено с гняв — последният глас принадлежеше на Мери. Майк стоеше и примигваше на светлината, съсредоточавайки се върху гледката, която се разкриваше пред него. Неочаквано се зарадва на присъствието на Мери. То му даваше предлог да изрази изненадата от разпознаването, което, колкото и да се владееше, нямаше да може да премахне от очите си.

Зад масата, в редица до Мери, седяха трима мъже. Майк разпозна единия от тях като член на главното командване на Шин Фейн. Всеки от тях, по свое собствено признание, беше масов убиец. Двамата бяха избягали от затвора — единият от Ълстър, а другият от Уолтън. Третият беше търсен в републиката за убийство на двама членове на Гарда^[1]. Отряд на Шин Фейн, който бягаше, след като беше убил двама войници извън Портадаун, беше заловен при съвместна засада на британската и ирландската полиция. Двама от бандитите бяха хванати живи и прехвърлени през границата. Полицаите си мислеха, че са арестували и този мъж, докато той не извади „Скорпион“ израелско производство изпод якето си и не си проправи път със стрелба.

Това събитие беше предизвикало голямо раздвижване. За пръв път такова огнестрелно оръжие, особено предпочитано от терористите в Средния изток, биваше забелязано в Ълстър. Британските власти бяха здравата разтревожени да не би Шин Фейн да са получили голяма пратка от това толкова опасно бойно средство. Ирландците бяха загрижени, защото имаше двама мъртви от Гарда и изобщо не ги интересуваше какво оръжие беше използвал убиецът.

Майк си наложи да гледа само към Мери и не удостои с почти никакво внимание другите. Главата му пулсираше, а омразата се разливаше във вените му като поток лава. Намираше се на метър от хората, които бяха смятани за сърцето на организацията.

Той вдигна глава и помаха шеговито на Мери.

— Я виж ти! Изненада, изненада! — Майк посочи с небрежен жест обстановката в стаята. — Какво прави едно добро момиче на такова място?

Гласът му звучеше като на чужд човек — невъзмутимо и насмешливо, без следа от бурната смесица от омраза и задоволство, която кипеше в него.

— Можеш вече да се облечеш — каза Мери.

Майк побърза да го направи.

— Седни — каза мъжът в средата, убиецът на полицаите от Гарда, и посочи един дървен стол.

Сканлън седна и се огледа, без да дава вид, че преценява. Обстановката потвърди впечатлението, което беше добил с вързани очи. Намираха се в мазе с нисък таван, без прозорци. Стените бяха облицовани с дървени летвички, заковани плътно една до друга в ъглите. Личеше си, че всичко е правено за временно ползване. Дървените стълби, по които бяха слезли, се намираха зад гърба му. До тях седяха двама мъже, единият от които държеше на коленете си някакъв уред, подобен на детекторите за метал, използвани по летищата. Другият беше въоръжен с автомат.

Във въздуха се носеше силна миризма на мухъл и влажна земя, но въпреки това Майк се досещаше, че изолацията не бе поставена за топлина. Не приличаха на хора, прекалено загрижени за личните си удобства. Но сигурно бяха здравата разтревожени от възможността за насочени микрофони, и то ненапразно. Монтиран върху покрив, такъв микрофон можеше да определи с точност източника на снайперистки куршум; а насочен към сграда, бе в състояние да улови разговор през дебела двайсет сантиметра стена. Прегледът, на който Майк току-що беше подложен, сигурно целеше да открие предаватели, имплантирани под кожата му. Явно катастрофалните събития от последните месеци най-сетне бяха дали някаква поука на тези копелета.

Четиримата срещу него започнаха да изстрелват въпроси. Работеха като опитен екип и нито веднъж не му оставиха време да помисли преди отговорите. Често някой от тях се връщаше на неща, за които вече бяха говорили, но задаваше въпросите малко по-различно.

Майк беше поразен и нямаше смисъл да го крие. Очевидно те знаеха в най-малки подробности всичко, което бе казал от самото начало. Всички негови мнения, забележки или коментари, изпуснати в разговорите по кръчмите, бяха стигнали до тях, предадени дума по дума.

Не му беше много трудно да се справи с въпросите. От време на време, когато някой от разпитващите станеше твърде настоятелен за неща, за които вече бяха говорили, Майк си позволяваше да избухне сърдито. Използваше тези случаи, за да се опита да възстанови донякъде самообладанието си, като изразяваше хапливо презрението си за това, че не можеха да постигнат нищо.

Постепенно разпитът им се стесни от общите въпроси за миналото и мотивацията му към познанията му по арабски и опита му с арабите и експлозивите. Майк вече беше започнал да се съвзема от неловкия момент на осъзнаването, че всяка негова дума беше предадена в тази къща. Сега се чувстваше на възможно най-сигурна почва. Нямаше нужда да измисля каквото и да било, даже трябваше да премълчи доста неща.

Говореше тихо и уравновесено, без следа от фалшива скромност. Мъжът най-вляво, който се беше измъкнал от Уолтън, извади лист хартия с някакви фрази, записани на него. Изглеждаше кротък човек, с увиснали бузи и ивица тънка сива коса, обграждаща луничавото му голо теме. Той прочете първата фраза старателно и с маниера на котка, която се готви да скочи върху ранена мишка.

Майк изстреля превода, без да се поколебае за миг, като подчерта гърлените звуци за по-голям ефект. Мъжът отново се взря в листа, присви устни и продължи със следващата фраза. Сканлън за втори път отговори веднага. Продължиха по същия начин с още две фрази. При всеки от отговорите мъжът примижаваше към хартията и се опитваше отчаяно да свърже потока от звуци с грубите фонетични писания пред себе си. След четвъртия превод той изсумтя и хвърли хартията върху масата далеч от себе си. След това погледна поред към другарите си и отново към Майк:

— Да пукна, ако мога да схвана нещо, да ви кажа истината!

Сканлън се усмихна услужливо и сви рамене. Мъжът, който беше убил полицаите от Гарда, погледна към плешивия през полуспуснати клепачи, поклати глава и се обърна към Майк.

— Виж — каза той търпеливо, — според това, което си казал на нашите отвъд пролива, ти говориш „малко“ арабски. Не съм спец по езиците, най-малко по арабски. И така, наистина ли е „малко“, или говориш тоя скапан език? Искам да кажа, както трябва.

Майк кимна, като явно споделяше презрението му към усилията на плешивия:

— Говоря го.

— Перфектно ли? Или просто можеш да си поръчаш ядене в онова, което там наричат ресторант?

— Някъде между двете. Мога да кажа каквото се наложи. Плюс това те имат някои дяволски добри ресторанти.

Плешивият се намръщи.

— И как, дявол да го вземе, да разберем дали казва истината? — попита той, като раздразнено потропа с пръсти по масата. — Страшно много залагаме на това, майка му стара.

Другарят му го погледна със съжаление.

— За бога, Дев, стига толкова! Говори го. По-добре, отколкото ти говориш английски понякога. Той не би ни излъгал за това, нали, Майкъл? — Последните думи бяха изречени със страшно дружелюбен тон, от който обаче просто лъхаше заплаха.

Майк поклати усмихнато глава:

— Не.

Очите им се срещнаха за момент.

— Добре. И аз така си помислих. А сега да продължим.

През останалата част на разпита Мери почти не говореше. Седеше с тънка усмивчица и очите й бяха приковани в рамото на Майк. Той имаше чувството, че тя сверява наум всяка негова дума с това, което й беше казал по време на престоя й в стаята му; проверяваше дали всичко, свързано с Майк, съвпада с това, което беше научила за него.

Малко след единадесет убиецът на ирландските полицаи, който явно се очертаваше като лидер на групата, обяви почивка. Двамата мъже, които до този момент бяха седели в дъното на стаята, отведоха Майк нагоре по стълбите към тясната кухня. Преди да влезе в нея, той се извърна леко и зърна още двама души до входната врата. И двамата държаха в ръцете си пушки.

Момичето, което беше придружило Майк до къщата, седеше до покритата с мушама маса пред табла с чаши чай и купчина студени сандвичи с бекон. Тя сервира на тримата и отнесе останалото в мазето. Майк седеше и гледаше мълчаливите си пазачи. Този с пушката държеше леко цевта, докато ядеше. Другарят му беше сграбчил сандвича с две ръце и завираше лицето си в него. При всяко движение грозният силует на големия пистолет се очертаваше недвусмислено под якето му.

Майк вече беше изпил три чаши от студения чай, когато момичето отново се появи в кухнята.

— Искат да слезеш — каза тя и посочи с глава към вратата.

Двамата въоръжени мъже го последваха мълчаливо надолу по стълбите. Четиримата, които бяха водили разпита, седяха на същите места с каменни лица. Лидерът се втренчи в очите на Майк за няколко секунди, сякаш очакваше предателството да е изписано там.

— Обсъдихме това, което ни разказа тази сутрин, Майк.

Тонът му беше абсолютно безизразен. Сканлън почувства как по гърба му започнаха да се стичат капчици пот. Зад него се чу тихо шумолене на плат, когато двамата му пазачи се размърдаха. Почуди се дали хората на масата бяха въоръжени. Почти със сигурност бяха. Целият екип беше подготвен да посреща неприятности. Майк поизвърна глава и се опита да определи положението на двамата зад него. Застанали един до друг, те бяха блокирали стълбите. Изглеждаха груби; идеята да успее да отнеме оръжието на един от тях беше възможна само в книгите. Шансът му да си пробие път беше нулев.

Лидерът се поизправи, без да откъсва очи от лицето на Майк, наведе се леко напред и опря длани върху масата.

— Добре дошъл в генералния щаб на Шин Фейн — каза той и протегна ръка.

Смехът на Майк прозвуча почти като ридание. Четиримата се усмихваха. Той се огледа. Двамата въоръжени мъже се бяха ухилили. Сканлън се ръкува с всеки от четиримата, после помисли малко и направи същото и с пазачите си. Мери задържа ръката му секунда повече от останалите. Лидерът ги призова да запазят тишина.

— Добре, стига. Седни, Майкъл. — Погледна към охраната. — Това е всичко засега, момчета. Можете да ни оставите сами.

Той почака, докато вратата в горната част на стълбите се затвори плътно, после придърпа стола си по-близо до масата и се обърна към Майк:

— Извинявай, че те измъчвахме толкова. Но когато свърша с това, което имам да казвам, ще знаеш защо.

Майк махна с ръка, с което искаше да покаже на мъжа, че няма за какво да се извинява. Лидерът продължи, без да обърне внимание на това:

— Има една работа, която трябва да свършиш за нас. Тя е твърде необикновена и важна. Не мога да опиша колко важна. — Той погледна към другите, сякаш търсеше подкрепа на думите си. — Четеш сериозните вестници, затова няма нужда да ти обяснявам, че през годините сме получавали малко помощ от либийците. Не минава седмица, без някой от британските вестници да започне да го разисква. Обикновено статиите им са боклук, що се отнася до подробни факти, но все пак са усетили същината. Либийците ни помагат по един или друг начин още от шейсетте.

Устните на Майк потрепнаха насмешливо:

— Аха. Това е една от тайните, които не се пазят много добре.

Мъжът отвърна на усмивката му с кисела физиономия.

— Вярно е. Но ето нещо, което наистина се пази добре в тайна. Те ни създават много неприятности. Това не е нещо съвсем ново — през последните две години с тях се работи все по-трудно, но през изминалите две седмици положението стана нетърпимо. Страшно се запъват за доставките.

— Какви доставки?

Мъжът още повече понижи глас.

— Най-вече „Семтекс“. — Той почака, за да бъдат възприети думите му и се усмихна мрачно. — Познато ли ти е?

— Е, знам какво е. Кой не знае! Но никога не съм работил с него.

— Скоро ще работиш, надявам се. Няма нужда да ти казвам, че Либия е мястото, откъдето се снабдяваме с експлозиви. Преди бяха други марки, но от няколко години е „Семтекс“. Не че точно сега настояваме именно за него. Всеки пластичен експлозив би свършил работа. Единственото, което прави „Семтекс“ изключителен, е, че няма миризма. Честно да ти кажа, в момента щеше да ни пука на оная работа, ако това, с което ни снабдяваха, вонеше на свински лайна. Просто „Семтекс“ е единственият експлозив, който либийците имат — или имаха. В това се състои нашият проблем. Копелетата отказват да ни дават повече.

— Че защо не, по дяволите? Не са ни го подарявали, нали? Искам да кажа, че винаги сме си го плащали.

— В миналото — да, рано или късно.

— Рано или късно?

— Виж какво, намираш се при Шин Фейн, а не при скапаната Застрахователна компания „Благоразумие“. Нашите пари идват на части, а не на сладки редовни месечни сумички.

— От банкови машинации ли са?

Мъжът го погледна остро.

— Това няма значение. Имаме много източници. Но те са нередовни. Покриват малките акции, наемите, пътните и издръжката на активните членове. Но големите неща поставят проблема. Пратките с оръжие например. „Семтекс“ също.

— И нашите снабдители естествено искат да са сигурни, че ще им се плати.

Очите на мъжа проблеснаха гневно.

— Плащаме по свой собствен начин. Това никога не е било проблем. Те разбираха положението ни. Трябва да използваме всяка възможност, която изникне. Ако можехме да приемем пратка, приемахме я. Ако имахме кораб, който да е в състояние да прекара стоката, те я изпращаха и чакаха парите си. Имахме и сметка, ако щеш. Никога не са ни притеснявали твърде много. — Майк понечи да вметне нещо и мъжът вдигна ръка, за да го спре. — Не си прави труда да добиваш погрешни впечатления. Както казах, ние си плащаме сметките. Не им дължим нито долар. Но както и да е, важното е, че преди се радваха да помогнат. Никой не искаше първо да види парите ни. Всичко се уреждаше съвсем цивилизовано.

— Цивилизовано, казваш. И сега спряха?

— Точно така. Причината е в онова побъркано копеле Кадафи. Последният опит на хората на оня педераст, Джамал, да свалят самолета му, явно окончателно е подлудил Кадафи; сега вече съвсем му хлопа дъската. Станал е напълно непредсказуем. Извинението, което ни дават, е, че чехите не искат вече да ги снабдяват, откакто са изгонили комунистите.

— Е, това не е ли вярно? Самите чехи го казаха.

— Да де, казаха го. Също така казаха, че през последните години на комунистическия режим са изпратили на Либия достатъчно, за да им стигне за петстотин шибани години. — Той поклати ядно глава. — Не, само в Кадафи е проблемът. Побъркан педераст!

— Може би сега има други неща наум или пък е чул какво е положението тук напоследък и просто се е отказал от нас. А и чехите все още произвеждат онова нещо, нали? Няма ли да е по-разумно да се опитаме да намерим други канали?

Мъжът го погледна остро.

— Недей да си изпитваш късмета, приятел — изръмжа тихо той. — Колкото до други канали, работим по въпроса. Има няколко държави в света — в Централна Америка и там някъде. Един от нашите е заминал да разузнава. Имаш ли някакъв опит с южноамериканците?

Майк поклати глава.

— Ние пък имаме. Ще иска време. Янките много ги натискат за тия работи. Никой от ония тенекиени президенти не иска да даде на Буш повод да направи с него същото, както с Нориега. Заровили са си зурлите твърде дълбоко в наркодоларите, за да се поставят в рисковано положение заради нас.

— Ами Ливан? Там сигурно има тонове от ония лайна за продан.

Мъжът отново прояви моментно нетърпение:

— Работим и върху това. Ония скапаняци са по-лоши и от либийците. Имаме нужда от стоката сега! Така че просто се съсредоточи върху Либия, както те помолих. За там знаем, че имат стоката и можем да я получим, стига да ни я дадат.

Майк се засмя, без да обръща внимание на агресивността му.

— Че защо е това бързане? Защо първо не съберем парите? Не познавам Латинска Америка, но със сигурност познавам арабите. Разбират единствено от пари в брой.

Мъжът погледна първо към стълбите, за да се увери отново, че там няма никой, а после към другарите си, сякаш търсеше подкрепа за това, което се канеше да каже. Сниши глас още повече:

— Ще ти кажа защо. Напоследък понесохме жестоки удари. Британците ни атакуват здраво. Знаеш това толкова добре, колкото и аз. Всъщност дори го разправяше из цял Лондон.

Майк наведе глава с престорено разкаяние, без да каже нито дума. Мъжът продължи:

— Само че е по-лошо, отколкото знаеш. Отвъд пролива застреляха дузина от най-добрите ни мъже. — После, явно почувствал погледа на Мери, добави неохотно: — И жени. Както и да е, повечето от единиците ни на острова. Нямаше нужда да ги застрелват. Можеха просто да ги арестуват. Но британците нямат сметка да арестуват. Промениха правилата. Всичко, което искат сега, е да вкарат спецчастите в играта и да ни очистят. — Той посочи ядосано към Мери. — Видя ли раната й? Малко е оставало да я застрелят в гърба. Мъжът, който е бил с нея в къщата, е получил единайсет куршума. От пистолет. Направо са го разкъсали, както си е лежал. И знаеш ли какво още? Преди три седмици трима от нашите бяха намерени мъртви в леглата си тук, в Дъблин! И тримата с куршум в главата. Знаеш ли кой го е направил? Проклетата полиция! „Специалният“ им отряд. Е, точно това е специалното! Застрелват спящи хора в леглата им!

Мъжът направи пауза, изненадващо обзет от гняв и мъка при спомена. Майк използва момента:

— Значи британците застрелват нашите хора. Защо това трябва да ни накара да бързаме? По-скоро ми се струва, че е време да се поохладим, да преценим положението, да се опитаме да разберем какво става.

— Не! Те точно на това се надяват — да се изплашим. Е, ние пък няма да го направим! До гуша ми дойде, Майкъл! Ще отвърнем на удара на ония копелета, и то здраво. Британското правителство си мисли, че ни е погнало по петите. Имат съдилищата, вестниците; всички са им вързани в кърпа — както на острова, така и в Ълстър. Дори не им е нужно да признават това, което правят, а камо ли да отговарят за него. Единственото нещо, което ще ги накара да си променят намеренията, е британското обществено мнение.

Майк се разсмя от душа:

— О, разбира се! Британското правителство е много загрижено за общественото мнение! — Спря да се смее и сарказмът изчезна от гласа му. — Все още не сте ми казали защо е това бързане. Какво точно сте намислили?

Мъжът отново погледна припряно към останалите трима, после сниши глас почти до шепот:

— Никой в тази стая не знае това. Известно ни е само, че стоката трябва да бъде налице след седем дни, смятано от днес. Може би ще ти кажат, когато пристигнеш в Триполи. Ние просто правим това, което ни заповядат.

Майк смяташе, че се е овладял напълно, че е готов за всякакъв шок. И все пак не можа да прикрие изненадата, която проблесна в очите му. Последните думи на мъжа, изречени с известна горчивина, се врязаха в съзнанието му. До този момент си беше въобразявал, че се намира пред върховното командване на Шин Фейн. Според всичко, което беше прочел досега, тези хора правеха политиката, избираха мишените, решаваха дали да застрелят войник в Хановер, или да вдигнат във въздуха пълна с невинни посетители кръчма в Ковънтри. С тези думи мъжът му показа, че греши. Някой отнякъде даваше инструкции и на тях. Инструкции, които, както тонът на говорещия показваше, не смееха да не изпълняват. Някъде имаше по-горен слой командване; власт, за която никога не беше намеквано, никога не бе споменавано в пресата и за съществуването на която самите служби за сигурност вероятно никога не бяха и подозирали.

Майк се постара да запази тона си небрежен:

— Триполи. Любимото ми място! Имам нужда да си почина от пиенето! Какво трябва да правя, като отида там?

— Ще вземеш оня семтекс, Майкъл. Ще отидеш там и ще говориш с тях. Нашият човек ще ти помогне с каквото може, но всичко ще зависи от теб. Ще вземеш експлозива. Ще използваш целия си арабски и дяволски добре ще се погрижиш да го имаме. Разполагаме само с няколко дни. По-точно ти разполагаш само с няколко дни.

Натъртването говореше достатъчно ясно за отговора на въпроса, който Майк се канеше да зададе — какво щеше да стане, ако се провалеше. Тези хора бяха убивали със собствените си ръце. Бяха подготвили смъртта на стотици души, много от тях невинни граждани. „А някои от тях — помисли си той и в гърдите му се надигна горчив гняв, който потисна с усилие — неродени.“ Никога не се колебаеха да убият и хора от своите, когато нямаха повече нужда от тях. Във войната, която смятаха, че водят, убийствата бяха ежедневие. Във фирмите, за които беше работил, се провеждаше следната стимулираща политика — достигаш целта си и печелиш седмица почивка в Испания. А Шин Фейн процедираха така — или си свършваш работата, или ти пробиват коленете.

— Кога заминавам?

— Утре.

 

 

Бяха на петнадесет минути разстояние от къщата, когато момичето махна тъмните очила на Майк. За пръв път тя се усмихна. Оживеното движение подсказваше, че се намират в центъра на Дъблин.

Колата спря пред магазин със старомодна дървена фасада. На витрината манекен, облечен в скъпа мушама, се целеше с ловджийска пушка в изкуствена патица. Влязоха в магазина и след като поговориха с продавача, който изглеждаше така, сякаш работодателите го държаха в неведение относно пенсионните права от десет години насам, момичето поведе Майк нагоре по дървените стълби към третия етаж. В един отдалечен ъгъл откриха две редици закачалки с дрехи за тропическия климат. Под учтивия поглед на друг, покъртително раболепен и любезен ветеран от търговията с мъжко облекло Майк премери единственото нещо, което изглеждаше подходящо. Това беше бежово сафари от онзи тип, при който през следващите няколко години щеше да открива нови джобове. Караше го да се чувства като кореспондент на новините в девет часа. Момичето плати.

Когато слязоха долу, Майк си избра чифт боти от чортова кожа, които допълваха шикозния му журналистически вид. Преди да излязат от магазина, Сканлън изненада момичето, като си купи два дебели пуловера. Явно и тя беше от хората, които получаваха географските си познания от кориците на рекламните брошури на туристическите компании. Представата й за Северна Африка включваше единствено непрекъсната поредица от слънчеви дни и уханни нощи. Майк й развали мнението — Либия през зимата можеше да бъде отвратителна, бурна и мокра, а в пустинята нощем си беше направо студено.

В три часа момичето помогна на Майк, който отново беше сляп човек и носеше хартиената чанта с покупките, да изкачи стълбите до входната врата, където Шон ги чакаше. После остави Сканлън да отиде на горния етаж и въведе Шон в предния салон.

Майк беше горе от няколко минути, когато Шон се появи на вратата с поднос с чай и пълна със сандвичи чиния. Мъжът му намигна, докато разчистваше място на масата, за да постави нещата.

— Значи обратно в Англия, а?

Майк го погледна изненадано:

— Ъ?

Шон отново намигна и театрално сниши глас:

— Изпращат те обратно? За голямата работа, дето се готви?

Майк се намръщи и пристъпи към него. Опита се да запази тона си нехаен:

— Голяма работа? В Англия? Мен? — Той се засмя. — За пръв път чувам такова нещо. За какво става дума?

— За нищо! — прозвуча гласът на момичето. Беше застанала на вратата и гледаше сърдито към Шон. — Дръж си езика зад зъбите, стар пръдльо! Това няма нищо общо с него. Слизай долу и стой там.

Шон се сви от злобата в гласа й. След това доби вид, сякаш някой го беше ударил, излезе заднишком и заслиза неохотно по стълбите.

Момичето веднага се усмихна на Майк.

— Не се тревожи за Шон, той не знае нищо. Говори твърде много за работи, които не разбира. — Тя отиде до вратата и помаха към него един ключ. — Съжалявам. Такива са нарежданията. Изглежда, превърнал си се в много важна клечка. Ще дойда да те взема утре сутринта в шест и половина. Бъди готов.

Майк остана загледан във вратата, докато ключът се завърташе в ключалката.