Брайън Морисън
Причина да умреш (7)

6.

Майк излезе от пощата. Беше тъмен, сив ден. Суров вятър щипеше лицата на пазаруващите, а малко преди това се беше опитало да вали сняг. Широките крачки и мрачното изражение на Сканлън бяха в ярък контраст с предколедната суетня и явната оживеност на хората около него. Току-що беше изпратил коледен подарък на Том. Чувстваше се разочарован от себе си, задето подаръкът представляваше само две банкноти от по петдесет лири. Предпочиташе да изпрати на момчето нещо подбрано. Но завладялата го бдителност и страхът да не го наблюдават го бяха принудили да стои настрана от магазините за играчки. А сега, когато бе изпратил подаръка си, Майк усети прилив на самота. Сред нетърпеливите деца и натоварените с пакети купувачи подновеното му усещане за пустота и загуба стана непоносимо.

Той вървеше между гъстата тълпа, която обикаляше претруфените фасади на веригите магазини по търговските улици. Неумолимата сила на украсените витрини и коледните песни с лошо качество на звука, които се разнасяха от високоговорителите на Търговската камара, задълбочаваха потиснатото му настроение.

С парите беше приложил и писмо, в което казваше, че си е намерил работа в една изследователска експедиция в Индонезия. Беше дълго писмо — дузина и повече страници, ситно изписани с най-дребни подробности, каквито Том обичаше. Майк беше включил всичко, чуто от колеги в петролната индустрия, ходили на работа там. Добави и малко от себе си. Имаше всичко, което би зарадвало едно момче: отровни змии, непроходими джунгли, хеликоптерен транспорт, отпуски в края на седмицата, прекарани в гмуркания с шнорхел около великолепни коралови рифове, акули, племена в затънтени места, които продължаваха да живеят като в каменната епоха. Накрая се беше пошегувал, че пощите в Индонезия също поддържали методите от каменната епоха, което обяснявало липсата на екзотични марки за колекцията на Том, както и лондонските марки върху плика. Майк бе обяснил, че е дал писмото на свой колега, за да го пусне, когато пристигне за отпуската си в Лондон.

Той се усмихна горчиво при мисълта за облекчението, което щяха да изпитат семейство Лоримър. Ако смятаха, че се намира на няколко хиляди мили от тях, щеше да им бъде по-лесно да решат въпроса със стоте лири. Майк се запита как ли щяха да реагират на парите. Надяваше се да дадат свобода на Том да си избере нещо. Но най-вероятно щяха да му купят няколко ценни книжа от инвестиционна компания и да запазят покварените пари далеч от ръцете му, докато не станеше достатъчно голям, за да може да се справи с позорния им произход.

Майк слезе в спирката на метрото и си купи билет до Колиндейл. Освен обичайните изследвания, имаше и нещо друго, което трябваше да проучи незабавно. Всичко беше започнало от една случка предишната вечер. Бяха изминали четири дни от поставянето на бомбата и това беше третата му вечер, прекарана в кръчмата. Беше последната седмица преди Коледа и заведението се пълнеше здравата. Между стотиците лица Майк не видя нито един човек от ограничената група хора, които познаваше. Освен това добиваше силното усещане, че барманът и посетителите се отнасяха към него с някакво ново уважение. Можеше да е заради слуха за ролята му в сбиването, което се беше случило в същата кръчма. Или пък заради слуха, че вече е редови член на Шин Фейн — човек, с когото трябваше да се държат почтително. И точно тогава, предишната вечер, се бе случило нещо дълбоко обезпокояващо.

За пръв път от поставянето на бомбата беше видял познато лице. Принадлежеше на един едър, червендалест и тъп тип, който обикновено висеше около групата нови познати на Майк и непрекъснато се подмазваше с мръсни вицове. Беше човек, който би пил дори и с масов детски изнасилвач, стига последният да черпеше. Но сега не искаше да има нищо общо с Майк. Сканлън обаче изигра пиянска настоятелност и направо принуди събеседника си да приеме едно питие от него. Само че не получи много за парите, които даде. Няколкото думи, които мъжът проговори, докато чакаха да им донесат питиетата, бяха изречени някак бързо и нервно. Постоянно се оглеждаше. Страхуваше се от нещо и то беше свързано с Майк. Мъжът изгълта уискито си на един дъх и тракна с чашата върху бара. После изръмжа нервно някаква благодарност, заотстъпва назад, обърна се и излезе от кръчмата.

Майк си тръгна скоро след това, взе такси до вкъщи и каза на шофьора да спре на две пресечки от хотела му. Приближи се до сградата пеша, като се оглеждаше за нещо необичайно. Отпусна се едва когато влезе в стаята си и заключи вратата. След това помисли малко и запъна бравата с един стол.

Дълго не можа да заспи, като премисляше отново и отново странното държане на мъжа. При обикновени обстоятелства този идиот щеше да бъде страшно щастлив да бъде почерпен от него, тъй като знаеше, че Майк е активен член на Шин Фейн — това би поласкало самолюбието му. Но явно беше чул — или си мислеше, че е чул — нещо, което правеше положението на Майк всичко друго, но не и сигурно. А когато над някого висеше въпросителна, човек трябваше да стои настрана, просто за всеки случай, за да не бъде твърде близо, ако има някакви престрелки.

Майк прекара през ума си всяка своя постъпка от самото начало. Не виждаше никаква причина те да си мислят, че се е провалил със задачата, освен ако не знаеха за инцидента с асансьора. Но даже и да знаеха, не можеха да го обвинят в нищо. Това просто означаваше, че ще трябва да го изпитат още веднъж. И колкото повече мислеше, толкова повече започваше да го тревожи единственото несъответствие в неговата история; единствената точка, която не беше доизпипана.

Майк лежа дълго в леглото, като се бореше с проблема. Вече беше пет часът, когато се изправи рязко. От дълбините на паметта му бе изплувало възможното решение. Заспа доволен, твърдо решен да прекара следващия ден в запушване на празнината.

Влакът спря в Колиндейл. Задоволството от предишната нощ беше изчезнало. С мрачната сивота на зората слабото място на неговата история придобиваше застрашителни размери, а шансовете му да го премахне — по-малко сигурни. Той излезе от станцията на метрото, кимна навъсено в отговор на поздрава на вестникопродавеца и пресече натовареното шосе към библиотеката. Не знаеше дори дали онова нещо изобщо можеше да се нарече вестник.

Това, което търсеше, не се намираше в главните указатели. Отне му доста време, докато изнамери англоезичните вестници в Персийския залив. Бяха няколко. В по-голямата си част съдържаха здраво редактирани телеграфни копия или префасонирани статии от британската и американската преса. В крайна сметка това им придаваше привкус на застояло, също като изданието „Юръпиън“ на „Хералд Трибюн“ — винаги в крак с цената на свинското във фючърсните сделки, но с два дни закъснение с новините. Майк знаеше съвсем точно какво търсеше. Беше се случило в една късна пролет, по време на кратката му почивка между два договора в Бахрейн. Там беше едно от добрите места, където хората от петролната индустрия обичаха да прекарват кратките си отпуски. Майк намери статията за не повече от десет минути.

„Гълф Куриер“ беше тънък жълт вестник, в който имаше най-вече три вида статии. Първата страница неизменно бе изпълнена с „политически“ новини, например дословно предадената реч на някой от местните управници, който откриваше поредния вече морално остарял петролохимически комплекс. Останалото беше запълнено с най-различни глупости, привличащи вниманието към фалшивите, предварително нагласени „събития“ от живота в Залива. Майк никога не бе успял да проумее дали тази страница наистина биваше правена така, че да изглежда като абсолютна пародия. Тя се състоеше главно от снимки с текст за младежите от управляващите семейства, участващи в „спортове“, за които се изискваха съвсем малко умения и огромни суми пари.

Всичко, което дори мъничко наподобяваше на истински новини, бе считано от местните вестници за голям късмет. Редакторът беше толкова развълнуван от събитието, че му бе посветил цяла страница, която в момента лежеше пред Майк. На всичко отгоре я бе придружил със снимка във формат шест на четири.

Тъй като наближаваше Коледа, в библиотеката имаше съвсем малко посетители. За Майк не бе никак трудно да намери стол, където никой не можеше да го наблюдава. Той измъкна от опаковката старомодния бръснач с две остриета, който беше купил за целта, отряза бързо страницата, сгъна я и я пъхна в джоба си. После затвори подвързията, уверен, че липсата на страницата няма да бъде открита поне още четиридесет години, и излезе на улицата.

 

 

Едва беше влязъл в хотела, когато вратата в края на коридора се отвори рязко. Майк се отдръпна до стената, приклекна, вдигна ръце пред лицето си и се приготви за неприятности. Хазяинът се измъкна от сенките, погледна го накриво и му подаде едно откъснато ъгълче хартия от „Таймс“. На полето имаше телефонен номер, грозно надраскан с дебел молив.

— Тря’ва да се обадиш на тоя телефон — рече хазяинът и погледна часовника си. — В пет. Каза, че било важно. Ако не успееш да се обадиш в пет, тогава в шест. Или в седем. На всеки кръгъл час.

Майк кимна, докато гледаше към номера.

— Човекът каза ли си името?

— Не. Рече, че ти знаеш. — Хазяинът се примъкна до него, усетил опияняващата миризма на тайна. — Кой е той?

Майк го погледна малко откачено и прошепна доверително:

— Моят психиатър.

После се завъртя и тръгна нагоре по стълбите. Мъжът остана да гледа нервно след него, сякаш се опитваше да отгатне степента на психичното разстройство, което го заплашваше от горния етаж.

В пет часа двамата отново се видяха в коридора. Хазяинът явно имаше някаква неотложна работа около телефона. Майк набра номера. Отговориха му още преди да чуе сигнала.

— Ало? Обажда се Майк Сканлън.

— Аха, добре. — Майк не познаваше дрезгавия глас. — Трябва да дойдеш на една среща. Има хора, дето искат да те видят. Утре.

— Къде? В колко часа?

Майк вдигна глава и видя очите на хазяина, втренчени в него. Издържа на погледа му. Хазяинът изсумтя и отстъпи назад, влачейки неохотно крака по посока на бърлогата си.

— Хвани линията за Уайтчапъл утре. Първия влак за Ъпминстър в два часа. Трети вагон. Имаш ли свестен часовник? Свери го по сигнала на Би Би Си. Качи се близо до вратата в средата на вагона. Не сядай. Ще ти се обадят. Разбра ли?

— Аха. За кого да гледам?

— Това не е твоя грижа. Те ще те намерят — каза гласът и прекъсна връзката.

Майк остана така няколко секунди, като хапеше долната си устна, после бавно остави слушалката. Хазяинът отново се приближаваше. Сканлън му се усмихна като човек, който прави всички усилия да сдържа лудостта си, и хукна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж.

 

 

Майк огледа внимателно разпръснатите по перона хора. Никой не изглеждаше да играе каквато и да е роля. Повечето бяха зле облечени хора с бледи лица и стиснати устни, дето незнайно как не бяха чули за благополучието, завладяло нацията. Имаше и няколко азиатци; черен младеж със сплъстена коса, напъхана във вълнена шапка с ярък цвят; и три девойчета с мръсни усти, чиито къси поли не можеха да ги предпазят от суровия вятър, който вееше на открития перон. Ако това, че юпитата имали навика да се събират в Ийст Енд, бе вярно — Майк го беше прочел във вестниците — то те явно не пътуваха с тази линия. Сканлън не изпускаше часовника си от очи, докато слушаше скептично циничния разговор на трите момичета. Наближаваше два часът. Изминаха още две минути в щипещия вятър, когато един влак спря с тракане на перона.

Майк се качи, застана прав точно до вратата и огледа бързо другите пътници. Не бяха много и като че ли никой не го забелязваше. Остана до вратата. С всяка спирка напрежението му нарастваше и отново спадаше, когато вратите се затваряха, без никой да се приближи до тях. Единственият човек, който се качи и застана близо до него, беше набита жена на средна възраст, стегнато увила шал около главата си. Мъчеше се с натоварена пазарска количка. Влакът отново изникна от тунела сред изоставените райони около спирките на Ийст Енд. Вратите се отвориха. Никой не слезе, нито се качи. Вятърът се втурна през отворените врати. Внезапният студ, който Майк усети на гърба си, му показа, че ризата му се е просмукала с пот.

Гледаше перона през прозорците. Там нямаше жива душа. Вратите започнаха да се затварят. Пространството между тях беше станало половин метър, когато набитата жена протегна ръка. Вратите се спряха срещу лакътя и китката й.

— Вашата спирка, господин Сканлън. Бързо!

Той я погледна изненадано. Жената протегна ръка, сграбчи го за предницата на якето и го издърпа към отвора. Майк се окопити, мушна се под ръката й и се провря към перона. Усети как тя го блъсна силно в гърба, след което вратите се затръшнаха.

От тласъка в гърба обувката му закачи една издатина в бетона и Майк залитна. Докато възстанови равновесието си, влакът вече беше заминал и го бе оставил сам на перона. Изпълнението беше чудесно. Жената изглеждаше като обикновена домакиня, но притежаваше точността на истински професионалист. Ако Майк беше взел някой със себе си за компания, сега той щеше да продължава пътя си към следващата спирка.

Чу се глас, който викаше името му. Сканлън се извъртя рязко. Мъж в кадифени джинси и войнишко яке от армейските запаси изникна иззад една ниска сграда, в която някога се бяха помещавали тоалетни, докато хулиганите и наркоманите не бяха принудили управата на станцията да я заключи с катинари.

Мъжът закрачи нататък по перона, като кимна на Майк да го последва. Заведе го към чакащия ги форд ескорт, паркиран толкова близо до колата зад него, че задният му номер не се виждаше. Може и да беше оставен така случайно.

Непознатият подкара мълчаливо колата, докато стигнаха до редица къщи, които очакваха да бъдат съборени, на фона на изоставени фабрики. Някои от постройките бяха със заковани прозорци; от други прозорци без стъкла се развяваха от вятъра оръфани парчета от тънки пердета. Стените бяха целите описани със спрейове. Тук бе единственото място, където хулиганите можеха да намерят все още девствена територия за изкуството си.

Колата спря пред една къща, на която все още имаше няколко непокътнати прозореца. Шофьорът изръмжа на Майк да слезе и го придружи по тротоара през празнината в оградата, където някога бе имало порта, чак до входната врата. Още преди да стигнат дотам, тя се отвори и на прага се показа пясъчнорус младеж на около двадесет години, изненадващо облечен в евтин син костюм, от горното джобче на който се показваше ъгълчето на спретнато изгладена кърпа. Изглеждаше като чиновник, облечен за интервю за нова работа. Лицето му обаче показваше друго: беше тясно и живо, с развълнувано проблясващи очи. Погледът му се насочи зад Майк, огледа пустата улица, после той кимна и се притисна плътно до стената, за да направи път на Сканлън. Когато се допря до него, Майк видя изгризаните му нокти. Също и издраскания метал на пистолета, скрит така, че никой отвън да не може да го забележи. Шофьорът се върна до колата си, седна вътре, като очите му постоянно се местеха от улицата пред него към огледалото за обратно виждане.

Младежът с пистолета обърна Майк с лице към стената и без да каже нито дума, го претърси грубо. Сканлън се опита да подхвърли шега през рамо. Лицето на непознатия беше само на няколко сантиметра от неговото и Майк срещна пронизващия му поглед. Той сви рамене — не всеки имаше чувство за хумор.

Младежът се изправи и го поведе пред себе си по тесния коридор. Накрая влязоха в малка стая, на която оръфаните пердета, спуснати върху прозорците, придаваха мрачен вид. В средата имаше импровизирана масичка, направена от измъкната от пантите врата, поставена върху две обърнати с дъното нагоре щайги. От страната на Майк стоеше още една щайга. От другата седяха трима мъже с лице към него. Единият от тях, мъж на около петдесет, с червеникавокафяв тен, просмукан от мръсотия, и с изпочупени нокти като на човек, работил цял живот на открито, махна с ръка на въоръжения младеж да се оттегли, усмихна се и направи знак на Майк да седне срещу тях. Сканлън кимна и седна предпазливо върху обърнатата щайга.

— Много любезно от твоя страна, че дойде, Майкъл.

Майк се обърна бавно и погледна към говорещия. Беше мъж на около двадесет и осем години, с тясно красиво лице и добре поддържани руси мустаци. Кожените кръпки на лактите му бяха просто за украса, защото сакото беше ново. Гласът му звучеше делово и хладно; това, заедно с доста превзетата му, педантична учтивост, явно показваше, че мъжът обича да заседава в комитети и добре познава дневния ред.

— Казвам се Еди. Това е Томи — рече той и посочи към възрастния мъж, — а това е Кевин.

Майк кимна и се усмихна кратко на всеки от мъжете, като ги изучаваше открито. Положи всички усилия, за да не задържи погледа си по-дълго върху Кевин. Мъжът беше на около четиридесет и пет. Под скъпото му кожено яке се криеше здраво тяло с широки рамене на спортист. Под единия маншет се показваше златен ролекс. На другата си китка мъжът носеше златна гривна с широка плочка, която не бе гравирана. Той имаше суровото, затворено изражение на хазяин от бедняшките квартали. Когато Майк го погледна, почувства прилив на вълнение, примесено с хлад от истински страх. Познаваше този човек! Същото лице гледаше от две дузини снимки в книжата, които лежаха под дъската на пода в стаята му. Мъжът беше по-различна порода от дребните изпълнители, с които Майк си беше имал работа до този момент. Този човек бе убеден убиец, избягал от затвора в Ълстър. Намираше се доста близо до върха.

— Хубаво местенце — рече дружелюбно Майк и махна с ръка към отлепените ивици тапети, които висяха от стената.

Еди се усмихна ехидно, като с това явно искаше да покаже, че никой тук не е в настроение за шеги.

— Не бива да те тревожат подробностите в обзавеждането. Никога не използваме едно и също място два пъти. Преди сме правили тази грешка.

— Аха, чух за това — усмихна се той. Беше обмислял тази усмивка, откакто му се бяха обадили. Бе особено важно да улучи точния тон с тези хора, да им даде да разберат, че не е изплашен от тяхната репутация, че се чувства уверен. Не самоуверен, не предизвикателен, а просто сигурен в това, което можеше да им предложи. — Както чета по вестниците, през последните няколко месеца сте правили и други грешки. — Майк сниши глас, придавайки му мрачно звучене. — Както вървят нещата напоследък, ония копелета от СЧВС са на път да ви довършат напълно. Всеки път, когато взема вестник в ръка, чета за нова издънка.

Майк ги наблюдаваше внимателно как се споглеждат. Само най-възрастният показа някаква реакция. Устните му се свиха и кожата около очите му се набръчка в нещо като тъжна усмивка. Лицата на другите останаха напълно непроницаеми.

Еди отново заговори с глас, дрезгав от едва сдържания гняв:

— Не те повикахме тук, за да ни даваш съвети. И без това получаваме достатъчно отвъд пролива.

Майк се усмихна вътрешно. Значи все пак си имаха болни места и точно сега беше улучил едно от тях. След това заговори Томи, по-възрастният мъж:

— Виж, Майкъл, защо като начало не вземеш да ни разкажеш нещо за себе си?

Майк се усмихна и сви рамене.

— Какво искате да знаете?

— Всичко. — Този път отговори Кевин. Гласът му беше дрезгав, с постоянна, зле прикрита подигравателна нотка. — Започни отначало. Например къде си роден. Кои са били родителите ти. Те къде са родени. Просто ни кажи всичко, което ти идва наум.

Очите на Кевин го пронизваха. Майк издържа на погледа му за момент, а след това небрежно извърна очи, сякаш суровата поза на мъжа срещу него го отегчаваше. Започна да разказва историята си. Беше я репетирал непрекъснато през последните седмици и всяка мъничка подробност бе абсолютно ясна в съзнанието му. Можеше да изрецитира всяко събитие, всяка дата, всяко име точно на мястото му. Но не го разказа така. Вместо това прескачаше, колебаеше се, връщаше се, даваше си вид, че се опитва да си спомни някоя дата — точно като човек, който до този момент не се е замислял кой знае колко за миналото си.

Родителите му дошли от Ирландия няколко години преди той да се роди и се установили в Бирмингам. Баща му работил като строител, докато здравето му позволявало. Майка му била домакиня. Майк бил единственото им дете. Напуснал католическото училище на шестнадесет години и постъпил на работа в една инженерна компания, като учил вечерно, за да получи диплома за електроинженер. Само че така и не успял да завърши. Точно по това време бил убит баща му.

На това място гласът му стана дрезгав.

Еди махна успокоително с ръка:

— И до това ще стигнем. Продължавай.

Майк хвърли гневен поглед към младежа, поколеба се, сякаш се опитваше да се овладее, и продължи да разказва. Майка му страдала от силни пристъпи на астма и не можела да работи. След смъртта на баща му, на Майк му се наложило да я издържа. Тъй като заплатата от завода не стигала, той започнал да работи по договор в петролната индустрия. Бил добре заплатен, имал възможност да спестява, а и Западна Африка и Либийската пустиня не изглеждали толкова зле в сравнение с Лозълс Роуд.

До напускането на Бирмингам всичко, което им каза като факти, можеше да издържи на евентуална проверка. Майк се придържаше стриктно към истината. За някои неща, които бяха по-трудни за проверяване, като например отношението му към баща му, използва повече въображение. Направи така, както в онази вечер със сбиването — без усилие преобрази баща си от некадърния ограничен пияница-тиранин в добрия стар Патси Сканлън, добродушния републиканец-философ. Нямаше начин да разберат истината. Майката на Майк беше починала. А и сега не бе подходящ момент да им разправя за очарователния навик на баща си да повръща в спалнята.

Историята след напускането му на Бирмингам представляваше по-деликатен проблем. Истината беше, че бе отишъл в петролната индустрия, но бе постъпил в една компания, специализирана в сеизмични работи. Бяха го изпратили първо в Заир, после в Ангола и накрая в Либия. Беше останал там три години, преди да постъпи в една петролна компания и да замине за Саудитска Арабия и Залива. Бе запълвал самотните си вечери в отдалечените лагери с учене и задочни курсове по електроника, които му бяха осигурили ценз. Макар да искаше да се покаже като скитник пред новите си познати, всъщност бе усърден и изобретателен работник.

И точно тук беше проблемът. Ако им кажеше истината за професионалния си живот, това щеше да бъде в пълна несъвместимост с личността, за която се представяше; пък и щеше да им бъде сравнително лесно да открият някогашните му колеги. Освен че щяха да разберат, че се прави на такъв, какъвто не е, никой от онези хора никога не бе чувал Майк да произнася и една дума в защита на действията на Шин Фейн. А и всеки, който го беше чул да говори за баща си, нямаше да разпознае милия чешит, когото той описваше сега. Колкото по-труден направеше достъпа до предишния си живот, толкова по-безопасно щеше да се чувства.

Историята, която беше репетирал в ума си, не бе изцяло невярна. Майк просто позамъгли подробностите. Вместо да изброи стъпалата на благонадеждната си кариера, той каза, че се е скитал от страна в страна, подписвайки краткосрочни договори и отивайки навсякъде, където му се отдадяла възможност за работа. Призна, че е правил несистемни усилия да поддържа следването си по електроника чрез задочни курсове, но така и не успял да ги завърши. Звучеше правдоподобно, достатъчно близко до истината, за да го запълни с порядъчно количество шеги, и твърде трудно за проверяване.

Докато разказваше, мъжете стояха с непроницаеми лица. Доста дълго никой от тях не направи никаква забележка. Само когато спомена за сеизмичните групи, зададоха няколко въпроса, главно за опита му с експлозивите. Накрая Майк стигна до сбиването в кръчмата и разговора с Джон и приятелите му, отпусна се назад и огледа събеседниците си един по един.

— Мисля, че знаете останалото не по-зле от мен.

— М-да — кимна Еди. — Ами езиците? Чухме те да споменаваш, че говориш арабски.

Майк се засмя и скромно сви рамене.

— Малко, нали знаете.

Кевин поклати глава. Подигравателните нотки все още не бяха изчезнали от гласа му.

— Не, не знаем. Но бихме искали. Съвсем малко или повече от малко? Говориш ли го, или не?

Майк се усмихна, все още скромно. В действителност беше прекарал една година в Кувейтския университет, изучавайки езика на разноски на петролната компания, в която работеше. Но това беше нещо, за което определено нямаше намерение да им казва. Щеше да бъде несъвместимо със скитника, който обрисуваше — един от странстващите работници на индустрията.

— Ами-и… не знам. Сигурно е доста. Немалко време бях по ония места. Единственото ми сериозно учене — ако може да се нарече така, беше, когато веднъж с един приятел египтянин си наехме яхта. Прекарахме доста време в шляене из Залива. Тогава той се опитваше да ме учи.

Майк се засмя нежно при спомена. Яхтата беше истинска, но египтянинът — плод на въображението му.

— Харесваш ли ги? Имам предвид арабите — попита намръщено Кевин и подръпна маншетите на якето си. Тонът и изражението издаваха съвсем ясно мнението му.

— Да ги харесвам ли? — ухили се Майк. — Не знам. Винаги съм се спогаждал с тях. Пък и да не забравяме, че ми помагаше и малкото арабски, който говорех. Освен това се отнасях с тях като с хора. Повечето от работещите в петролната индустрия ги третират като измет, освен ако не са служители на някое министерство, което издава разрешителни.

— М-да-а — рече навъсено Кевин и оправи якето на раменете си. — Може и хората в петролната игра да не са грешили чак толкова. — След това неочаквано се наведе към Майк. Ръцете му лежаха на масата, а мощните му рамене бяха изгърбени. Гласът му беше нисък и твърд. — Виж, приятелю, ти знаеш това-онова за нас, иначе нямаше да си тук. Известно ти е що за хора сме. Знаеш какво се опитваме да постигнем. Сигурно си запознат и с политическите ни убеждения. Искам да кажа, знаеш, че сме марксисти, нали? — Той погледна презрително към по-възрастния. — Или поне някои от нас са. — Мъжът се наведе още повече над масата. Гласът му се беше снишил до отровно съскане: — А ти? Ти какъв си? Марксист? И то в петролната индустрия? — Кевин изкриви устни. — Не ме карай да се смея! На всичкото отгоре и британец. — Подигравателните нотки изчезнаха и на тяхно място на лицето му се появи нескрита враждебност. Той се отпусна назад и посочи с дебелия си пръст към Майк. — Май ще е по-добре да ни поприказваш още малко, нали?

Внезапното избухване на открита враждебност накара Майк за момент да загуби самообладание. Той погледна бързо към другите двама. Те седяха мълчаливо, без да издават нищо, и позволяваха на Кевин да говори свободно. Сканлън отново се обърна към Кевин. В очите на мъжа проблясваше злобно недоверие. Майк прикова поглед в него и се поколеба за момент. Докато Кевин не бе задал троснатия си въпрос, бе имал чувството, че инициативата е в негови ръце, но сега тя му беше отнета. Когато заговори, гласът му не беше по-висок от този на Кевин.

— Вижте — процеди той, — искам веднага да си изясним нещо. — Почти незабележимо гласът му набра сила. — Аз не съм марксист. И никога не съм бил. Да си кажа право, известни са ми всичките му там глупости за Маркс. Но доколкото знам, това са само врели-некипели. Трябва да сте луди, за да ги приемате още на сериозно! За бога, дори и руснаците вече не вярват в тях. — Гласът му се изпълни с презрение. — Какво си мислите? Че ИРА, китайците и оная фракция от Червената армия са единствените от целия свят, дето са се добрали до истината? — Майк изсумтя и погледна подигравателно към мъжа с якето. — Дявол да те вземе, сигурно си се побъркал, приятел!

Лицето на Кевин се изкриви от гняв. Той понечи да се изправи, но Еди протегна бързо ръка, хвана го за ръкава и го дръпна да седне.

— Седни и се овладей, Кевин. Не сме дошли тук да се караме. — Кевин се остави да бъде издърпан обратно на мястото си, като все още дишаше тежко. По-младият се обърна към Майк: — И ти. Не забравяй да се държиш учтиво. Това не ти е някой бар. Не сме те повикали тук да се биеш.

Майк погледна към младежа и поклати глава.

— Ех, каква полза! Това е нещо, което винаги ме е вбесявало във вас. Тревожите се за политиката, вместо да се заловите за работа. Като тумба скапани студенти. Татко беше същият, когато станеше дума за работа. Щяхте добре да си паснете с него. Да си говорите до безкрайност, вместо да излезете и да свършите нещо. И какво правят в същото време копелетата от другата страна? Стрелят на месо. Изпращат СЧВС в домовете ви и ви застрелват пред очите на семействата ви. Унищожават ви. Защото никога не забравят кой е техният враг! — Той се обърна към Кевин с гневно разширени ноздри: — А колкото до това, че съм англичанин, някои от най-добрите ви хора са родени тук. Аз съм британец. Не съм марксист. Просто искам гадните британци да се махнат от Ирландия, това е всичко.

После се отпусна назад и се втренчи в лицата им, като дишаше тежко. Чувството му не беше фалшиво; нуждата да ги убеди го беше накарала да се изпоти. Не знаеше главната цел на срещата, но му беше пределно ясно какво щеше да стане, ако се провалеше. Тримата мъже щяха да напуснат къщата. Той щеше да остане тук с куршум в тила.

Томи му се усмихна и му смигна незабелязано от другите. После каза:

— Хайде стига, Кевин. Той е прав. Някои от най-добрите ни хора са британци. Като имаме предвид колко от нашите са избити през последните няколко месеца, едва ли ще можем сега да организираме действаща бойна група. Знаеш това не по-зле от мен. Ако Майк е готов да се присъедини към нас, казвам да го вземем. Вече се е доказал. А и СЧВС още не са залепили снимката му в столовата си. — Той им се усмихна мрачно. — Което изобщо не може да се каже за нас.

После погледна към другите двама в очакване на съгласието им.

Майк мълчеше и следите на гнева бавно изчезнаха от лицето му.

Докато по-възрастният мъж говореше, Кевин не изпускаше Майк от очи. После се усмихна с присвити устни, сякаш се съгласяваше с думите на другаря си, и заговори:

— На колко години си, Майк? На тридесет и седем?

Устата на Майк пресъхна. Усещаше докъде щеше да доведе този въпрос. До мястото, от което се страхуваше най-много.

— Тридесет и осем.

Кевин кимна със същата мрачна усмивка.

— Погледни ни, Майк. — Произнесе леко натъртено името му, сякаш намекваше, че може и да е фалшиво. После кимна към по-възрастния мъж от лявата си страна. — Томи например е на повече от петдесет. Той е действащ член на движението, по един или друг начин, от повече от тридесет години. А Еди? Той е само на двадесет и седем. С нас е още отпреди да завърши училище. Убивал е хора, преди да започне работа. Аз пък влязох в организацията на осемнадесетия си рожден ден. А сега искам да ми обясниш нещо, което ме тревожи още откакто за пръв път чух за теб. Защо, дявол да го вземе, ти трябваше толкова много време?

Майк се опита да навлажни устата си. Очите на всички бяха вперени в него. Най-възрастният, Томи, вече не му се усмихваше окуражително. Не изразяваше враждебност като Кевин, но все пак беше оцелял толкова дълго време в движението, постоянно преследван от службите за сигурност, като слушаше внимателно отговорите на подобен род въпроси.

— Казах ви за татко, за това, което направиха с него. Копелетата…

— Ясно. Всички знаем за Патси Сканлън. Голям републиканец. И още по-голям пияница. Знаем, че е умрял в ръцете на британската полиция. Но също така знаем, че това се е случило преди двадесет години. Въпросът, на който искам сега да ми отговориш, приятел, е защо идваш при нас чак сега? Защо не си дошъл тогава? Какво би могло да накара човек, който не е бил даже в Англия, а какво остава и за Ирландия, през по-голямата част от пълнолетния си живот, изведнъж толкова да се загрижи за нашата кауза?

— Какво общо има фактът, че съм бил в чужбина? Половината от парите и оръжията ви идват от Америка, нали? В Бостън има хора, които ви помагат от двайсет години, но едва ли могат да намерят Ирландия на картата. Тях карате ли ги да обясняват толкова?

Кевин размаха пръст.

— Добре казано — рече той с коварна усмивка. — Но не говорим за тях. Говорим за теб. Те само ни изпращат разни неща. А ти се опитваш да се намъкнеш между нас.

Майк се отдръпна от масата и скочи на крака. Кевин прибра ръка към гърдите си и я пъхна в ципа на якето си. Майк направи крачка назад към вратата.

— Да се опитвам да се намъкна ли? — Сега вече беше негов ред да говори подигравателно. — Какви ги приказваш, дявол да го вземе? Не съм се опитвал нищо. Не забравяйте едно нещо, вие, пасмина тъпаци — май че именно вие ме искахте! Джон и приятелите му направиха първата крачка, не аз. И ако мислите такива работи, майната ви! Ще си отида още сега!

Еди седеше абсолютно неподвижен. Ръката му беше скрита под масата. Той поклати глава:

— Не, няма да си отидеш. Съжалявам, Майкъл, но е твърде късно за това. — Съжалението в гласа му звучеше напълно искрено. Майк не се помръдна. Ръката на Кевин се плъзна още по-надълбоко под якето му. Сканлън видя как кожата се изду, когато ръката на мъжа се оформи в юмрук, стиснал нещо. — Върни се и седни — каза Еди с благоразумен тон и кимна към мястото му.

Втренчен в тях, Майк стоеше и дишаше тежко. Постепенно дишането му се успокои. Той се върна на мястото си и седна.

— Така е по-добре, Майкъл. Благодаря ти.

Еди измъкна ръката си изпод масата. Бавно и неохотно Кевин извади своята изпод якето. Еди отново заговори все със същия отмерен, спокоен тон:

— А сега отговори на въпроса на Кевин. Моля те. Бихме искали да чуем откъде така изведнъж ти хрумна да направиш този завой?

Майк седя мълчаливо няколко секунди. Когато накрая заговори, гласът му звучеше неохотно, сякаш го принуждаваха да разказва нещо, което му причиняваше болка:

— Добре, вижте. Както вече ви казах, татко умря, когато бях на осемнайсет, почти дете. Мама нямаше нито парите, нито силите да заведе дело срещу полицията. Казаха ни, че се е задушил, че е било нещастен случай. Тя го прие. Какво друго можеше да направи една жена в нейното положение?

— Тогава около тези неща се вдигаше доста шум. Не може да не е имало адвокати, готови да помогнат — каза Кевин, като пронизваше Майк с очи.

— Адвокати ли? — засмя се Сканлън. — Разбира се. Беше краят на шейсетте — демонстрациите в подкрепа на човешките права, Бернадет Девлин, антивиетнамските демонстрации, Гроувнър Скуеър. Сякаш половината адвокати в страната се надпреварваха да си предлагат услугите. И знаете ли какво? Всеки от тези копелета беше хукнал да си създава име! Никой от тях не искаше наистина да помогне на мама. Просто възнамеряваха да ни използват за нападките си срещу полицията. Мама не искаше това. Тя уважаваше полицията, за бога! Казаха й, че се е задушил и тя им повярва.

— А ти повярва ли им? — попита Кевин.

Майк изправи рамене и посрещна погледа му без колебание.

— Вие сами го казахте: татко обичаше да пие. Щеше на няколко пъти да се задуши в собствения си бълвоч в леглото, ако мама не беше там, за да го спаси. Нямах убедителна причина да не им повярвам. Той беше прекрасен човек, но не носеше на пиене. — Майк поклати глава със съжаление. — Тогава всичко това ми звучеше съвсем правдоподобно.

— И после? — Кевин явно още не беше доволен от отговора.

— После открих, че съм сгрешил. — Гласът на Майк се сниши до шепот. — Ченгетата са го удушили. И са покрили работата. Всички. Полицията, техните доктори, цялата им там пасмина. — Той млъкна, сякаш се задушаваше от напиращите в гърдите му чувства.

— Каза, че си открил това. Как стана? — попита Еди.

— И кога? — добави нападателно Кевин.

— Миналата година. Запознах се с един човек в Бахрейн. Ето.

Още докато говореше, Майк бръкна дълбоко във вътрешния джоб на якето си, извади оръфана изрезка от вестник и я разпъна внимателно на масата пред тях. Гънките се бяха по-разкъсали от многото сгъване и разгъване. Изрезката беше същата, която бе откраднал предния ден от библиотеката. След това беше прекарал цял час в стаята си, като я разгъваше, пипаше я, втриваше мръсотия в хартията. Сега изрезката изглеждаше така, сякаш я беше носил в джоба си месеци. Майк им посочи статията и седя мълчаливо, докато те я четяха с наведени един към друг глави.

Отнасяше се за случка в Бахрейн. От морето на шейхския плаж беше измъкнат трупът на англичанин, който работеше като охрана в един хотел. Майк познаваше добре това място. То беше един от малкото плажове в Бахрейн и принадлежеше на управляващия, който позволяваше на чужденците да го ползват. Местното мнение беше, че по този начин той си осигуряваше гледката на чужденки по бански костюми. Трупът беше изваден от морето от йеменски наемници от охраната на шейха. Разследването на местната полиция установи, че човекът вероятно се е удавил пиян. Нямаше нужда от страхотни детективи, за да се установи това: в дрехите му беше намерена бутилка от уиски.

Еди пръв вдигна поглед от изрезката.

— И какво общо има това с нашия въпрос?

— Познавах този човек. Винаги когато през отпуските отивах в Бахрейн, пиехме заедно. Беше се оттеглил там след пенсионирането си. — Майк замълча за секунда. — Преди това е бил ченге. В Бирмингам.

Настъпи пълна тишина. Еди я наруши:

— И е бил там?

Майк поклати глава:

— Не. Не онази нощ. Но е работил в същия участък. Отлично са покрили цялата работа. Явно е отнело месеци, докато започнат да се носят слухове, даже и в самия полицейски участък. Най-накрая този човек — Майк посочи към изрезката — бил излязъл да пийне нещо с един свой стар колега, вече пенсионер, и неочаквано ченгето взело, че му изприказвало всичко това.

Тримата го гледаха в устата в пълно мълчание, без да изпускат нито дума.

Майк отново посочи към изрезката:

— Една вечер той ми разказа цялата история, след като си беше пийнал здравата. Всъщност доста се гордееше с това. Смяташе колегите си за дяволски хитри заради начина, по който бяха покрили работата и бяха успели да заблудят всички. Полицейска солидарност. Разправи ми и как са накарали оня мръсник, доктора, да си държи езика зад зъбите. — Майк направи пауза. Сега отново дишаше тежко и гневът му нарастваше с повторното преживяване на случилото се. — Онова копеле изобщо не огледало трупа, а просто приело думите им за чиста монета.

— И какво направи ти, когато разбра всичко това? — Гласът на Еди прозвуча някак твърде високо в стаята.

Майк го погледна с разширени очи, сякаш изненадан, че не е сам в стаята.

— Реших да си го върна.

Очевидно историята му ги беше убедила, че могат да му се доверят, защото останалата част от разговора продължи не повече от половин час. Въпросите им бяха кратки, а отговорите му — още по-кратки. Чувстваше се на сигурна почва. Можеха да проверяват думите му колкото си искат. Изрезката от вестника беше истинска. Трупът наистина бе на полицай, който беше работил в участъка, където бе умрял бащата на Майк, а след това в хотела в Бахрейн. В действителност Сканлън никога не се беше срещал с него. Това обаче щеше да си остане тайна между него и мъртвия.

По времето, когато мъжът се беше удавил, Майк се намираше в Бахрейн. Смъртта на бившия полицай бе голямо събитие в мъничкия свят на живеещите там англичани. Въпреки това Майк изобщо нямаше да му обърне внимание, ако името не му се беше сторило познато. Колкото и малко да му пукаше за баща му, имената от онова време, преди толкова много години, се бяха запечатали в съзнанието му. И той се беше поинтересувал от чисто любопитство.

Местните радио и телевизия, опиянени от появата на истинско събитие в района, му бяха отделили възможно най-много време. Интервюто със съпругата на загиналия, предавано късно една вечер, бе потвърдило предположението на Майк. Тя спомена, че съпругът й е служил в същия бирмингамски полицейски участък по същото време, когато бе умрял бащата на Майк. Възрастта на мъжа съвпадаше. В качеството си на инспектор-детектив тогава той бе отговорил на много от въпросите на пресата.

Майк беше напуснал Бахрейн два дни по-късно, за да се върне в пустинята, и забрави напълно за случката. До този момент, т.е. до миналата нощ, когато я беше измъкнал от паметта си, разбирайки, че може да послужи като крайно потвърждение на неговата история. Още веднъж можеше да разчита на истинска случка, която да издържи на по-внимателна проверка.

Майк се изправи и тримата мъже го последваха. Еди се усмихваше.

— Имаш ли паспорт? — попита той.

Имаше, но документът можеше да им покаже много неща, които не биваше да знаят.

— Имах. Загубих го в Атина. Последния път, когато се прибирах, здравата отпразнувах връщането си. Трябваше после да отида до консулството, за да ми издадат документ за пътуване.

Еди му подаде малко тефтерче и химикалка:

— Напиши си данните, ние ще ти доставим.

Майк се наведе над масата и започна да пише.

— Няма ли да бъде по-лесно, ако просто подам молба да ми го заменят?

Еди поклати глава.

— Бил си извън страната твърде дълго време. На паспортните служби ще им бъдат нужни три месеца. А ние можем да ти издадем истински британски паспорт много по-бързо от тях.

После поведе Майк през коридора. Когато въоръженият мъж отвори вратата и излезе да огледа улицата, Еди бръкна в джоба си и извади оттам един плик. Подаде го на Майк. Когато той понечи да го отвори, Еди цъкна с език:

— Не сега. Погледни вътре по-късно, когато си отидеш у дома. И когато имаш време. — След това се усмихна и протегна ръка. — Добре дошъл в Шин Фейн. Ще се свържем с теб. А докато получиш вест от нас, стой настрана от неприятностите и пиенето.

— Ще се опитам.

— Не се опитвай, Майкъл. Направи го. Сега си на действителна служба. Това е заповед.