Брайън Морисън
Причина да умреш (32)

31.

Докато капитанът на патрулния кораб го гледаше, Майк прекрачи прага на камбуза и излезе на палубата. Под мишницата си носеше гранатомета. От него стърчеше издутата, боядисана в кафяво муцуна на ракета. Сканлън беше обхванат от пристъп на световъртеж, който го накара да се облегне на стената, за да запази равновесие. Шеметът му премина. Изправи се, вдигна бинокъла и започна да крещи на Мери, без дори да знае дали тя го чува, за да я подкани по някакъв начин да увеличи още малко скоростта.

Либийският кораб вече бе достатъчно близо и Майк виждаше лицата на мъжете, които протягаха шии към него, нетърпеливи и развълнувани като запалянковци на състезание. Той пусна бинокъла. Изобщо не можеше да схване защо още не са го вдигнали във въздуха — кораб като онзи носеше достатъчно ракети, за да ги е потопил вече десет пъти. Но не си губи времето в търсене на обяснения. Разтърси глава, за да прогони останките от замаяност и недоверие и започна да вдига гранатомета към рамото си.

В момента, в който го направи, двама от мъжете се откъснаха от парапета и хукнаха, като оставиха бака на патрулния кораб празен. Майк нямаше нужда от бинокъла, за да узнае причината. Неговият и на Мери късмет се беше изпарил. Капаците, които пазеха батарейните ракетни установки, бяха махнати и го оставиха да гледа право в зейналите им черни дула. С пресъхнала уста, той притегли гранатомета стабилно на рамото си, опря буза на метала и стреля.

Наблюдаваше как огнената опашка, ярка дори и на фона на изгрева, проблесна към преследвача им. Удари идващия кораб по носа, точно под котвата. Няколко секунди по-късно Майк продължаваше да гледа като ударен от гръм, когато до него долетя един звук — не експлозия, а металическо думване. Ракетата беше отскочила от острия ъгъл на металния корпус. Вдигна се облак пръски, когато тя избухна в морето на четиридесет метра от кораба, без да причини никаква вреда. Стомахът на Майк се сви на топка от страх. Очакваше всеки момент ракетните установки да блъвнат пламък. Мърморейки си, грабна още една ракета от колана си и започна да я пъха в тръбата, тромав от бързането и паниката. Преди още да беше свършил с презареждането, корабът зави рязко под краката му и той падна на колене.

Изправи се отново, като ругаеше яростно потта, която го беше покрила. Сърцето му блъскаше лудо, докато се приготвяше за удара на ракетите. Вече се мъчеше да вдигне отново оръжието си, когато се отказа и извика от изненада. Патрулният кораб не се виждаше. Носът, който закриваше пристанището от югоизток, минаваше само на няколко метра от Майк. Той погледна бързо наляво. Почти на половин миля разстояние, на отсрещната страна на устието на пристанището, се издигаше без съмнение Форт Сейнт Елмо, построен от червен пясъчник, който се плъзгаше назад. Майк почувства как цялата му болка се изпари. Вдигна юмрук над главата си и нададе победоносен крясък. Вече бяха в убежището на Гранд Харбър.

Няколко секунди по-късно патрулният кораб се появи с голяма скорост. В продължение на триста-четиристотин метра премина бързо в права линия през устието на пристанището, а след това зави към открито море с плавен завой. Майк се обърна и се затича към Мери, като мъкнеше и гранатомета със себе си.

 

 

О’Кийф беше сам в кабината на щурвала. Побутна копчетата на таблото и насочи кораба към средата на заливчето. Сега се виждаше целият лайнер. По мостчето бяха започнали да слизат деца. През водата, която го разделяше от тях, се чуваше как някой крещи команди и тайнствената музика беше станала по-силна. Механично погледна часовника си. Сигурно заради годините на британско господство Малта бе единственото място на Средиземно море, където нещата ставаха навреме. Фериботът, който с плоската си палуба и сенник на жълти и сини райета приличаше на плаваща шатра, заобиколи кърмата и се изравни с мостчето.

Усмивката на О’Кийф поизбледня от леко учудване. Под сенника, върху издигнат подиум в ъгъла на палубата на ферибота, свиреше духов оркестър от петима души. Децата, вместо да се разпръснат безредно по палубата, както правеха обикновено, слязоха под строй, напътствани от стюард с червено сако. Друг стюард ги подреждаше. Построиха се на палубата в редици, като оставиха място в подножието на мостчето. От двете му страни бяха застанали още деца и образуваха шпалир. На върха на мостчето се появи униформен мъж. О’Кийф позна по облеклото му, че е капитанът. Ръката на мъжа почиваше на рамото на едно момче, част от лицето на което беше скрита от превръзка. О’Кийф се ухили — явно си правеха някаква церемония. Сега щеше да им осигури малко неочаквани фойерверки.

Рандъл стоеше близо до палубата на кърмата, сложил ръка върху механизма за освобождаване на надутата гумена лодка. Дишаше дълбоко — отчасти от напрежение, отчасти от облекчение от относителната стабилност на палубата под краката му. Гледаше втренчено към претъпкания ферибот и мостчето. После долетя крясъкът на О’Кийф от вътрешността на кабината на щурвала:

— Добре, Джак. Започва се!

Гласът на Хари звучеше някак момчешки, потреперващ от вълнение. Изражението на Рандъл не се промени. Той продължаваше да гледа вцепенено към лайнера.

 

 

Мери все още беше на кормилото. Майк стоеше близо до нея, сложил една ръка върху таблото пред него, а другата около раменете й. Тя гледаше безнадеждно към пристанището, което се простираше пред тях. Няколко секунди преди това плачеше от облекчение; сега сълзите й отново се стичаха, но от объркване.

— О, господи! — изхълца тя. — Това тук е дяволски огромно. Нямах си представа. Мислех си, че ще бъде… не знам, може би като малък залив. — Мери посочи с ръка напред, като клатеше глава: — Само че то никога няма да свърши.

Майк кимна, като оглеждаше движението около корабите с присвити очи. Пристанището беше дълго две мили, а заливчетата се бяха врязали почти с по миля в сушата от двете му страни. Той й отговори, без да я погледне, като едва мърдаше устните си:

— Аха, точно така. Че защо, мислиш, британците не го изпускаха толкова дълго?

— Но, Майк, търсенето ще ни отнеме часове! Тук сигурно има дузини кораби като техния.

Той сви рамене. Движението го накара да си поеме рязко дъх.

— Е, добре е все пак да започнем отнякъде. Насочи се натам. — Майк посочи към единия от заливите вляво. После, гримасничейки от болката, причинена от това движение, той сложи ръка на раменете на Мери, вдигна бинокъла и започна да оглежда един по един закотвените плавателни съдове.

 

 

Очите на либийския капитан пламтяха.

— Но аз можех да ги унищожа! Ако ти не ни беше забавил с женското си колебание, майоре, щях вече да съм ги смачкал като насекоми. Щях да го направя, дори и без твоите пълномощия. Но бях закъснял твърде много. Заради твоите момичешки скрупули. — От гняв в ъгълчетата на очите на капитана се бяха появили сълзи. — Братовчед ми ще ти вземе главата за това, майоре.

Мъжът от другия край на линията отговори с много тих и уморен глас:

— Той е и мой братовчед, лейтенант. И го нямаше. Беше отишъл в пустинята за една от своите разходки. Така че не можеше да те упълномощи да направиш както ти искаше. И ти не го направи. Това е всичко. Никой няма да те укори за нищо. Ти направи всичко възможно според силите си.

— Всичко възможно ли? Можех да направя толкова много повече, майоре! Можех да постъпя така, както ми беше наредил Полковника. Ако ти не беше такъв страхливец, ако не ме беше спрял.

Другият въздъхна тежко.

— Виж, лейтенант, аз лично се възхищавам на твоята преданост. Но проблемът е деликатен. Малтийците са наши приятели. — В гласа му се промъкна иронична нотка. — Едва ли трябва да ти напомням колко малко приятели имаме. Връщай се у дома, лейтенант.

Линията прекъсна. Капитанът постоя още няколко секунди неподвижен, загледан в слушалката. След малко отново проговори — непрекъснат поток от псувни.

 

 

Следвайки инструкциите на Майк, Мери обърна кораба на сто и осемдесет градуса. Излязоха бързо от залива и вълните след тях разлюляваха малките лодки по кея, тъй като корабът се движеше по-бързо, отколкото трябваше при тези условия. Никой плавателен съд там не наподобяваше този на О’Кийф.

Завиха в следващото, по-дълбоко заливче. Там също нямаха късмет. Излязоха отново, като следваха по протежение земята, която стърчеше надалеч, до главното пристанище. Стигнаха до края на носа и свърнаха наляво. Вниманието на Майк беше привлечено от блестящия бял корпус на закотвения лайнер, на половин миля по-нататък в пристанището. Ферибот с крещящо ярък сенник минаваше под кърмата му. Той се обърна и спря до лайнера, като изглеждаше като джудже до огромния му корпус. Майк гледаше блъсканицата от хора, които се открояваха върху бялата боя, сякаш бяха черни, изпълваха палубата на лайнера и започваха да се стичат по стълбата. Мисълта го удари като гръм.

— Бързо, Мери! Ей там! Лайнерът! Давай към него.

Главата й отскочи назад, когато й хрумна същата мисъл като на Майк. Тя завъртя рязко кормилото.

— Хайде, Мери! По-бързо! Дай на това проклето нещо пълна скорост, за бога!

Майк тръгна към вратата. Мери бутна лоста докрай напред. Корабът потрепери и събра последните си няколко възела скорост. Зад тях мъже крещяха и жестикулираха гневно с ръце, когато малките, ярко боядисани лузус се разлюляха силно от вълните след кораба. На триста метра отдясно на лайнера, идвайки от градската страна на пристанището, един катер се отправи към него. Виждаха се фигури, натрупани по парапета. Нищо наоколо не наподобяваше купчината ръжда на О’Кийф. Пътниците на лайнера започнаха да се изсипват на плоската открита палуба на ферибота.

Викът на Мери откъсна вниманието на Майк от лайнера:

— Виж! Ей там!

Той проследи движението на протегнатата й ръка. Разнебитеният кораб се промъкваше иззад един нос. Майк грабна мощния бинокъл точно когато съдът се показа изцяло. Вдигна уреда към очите си, като преценяваше разстоянието. После издаде звук, сякаш се задушаваше, и остави бинокъла да падне на гърдите му, като се бореше с желанието си да повърне. Никога нямаше да успеят да затворят празнината навреме.

 

 

Спокойствието на О’Кийф беше напълно изчезнало. Сега почти крещеше инструкции на Рандъл. С вцепенено лице, препъвайки се и мърморейки си, Джак се силеше да прехвърли надутата лодка през кърмата. Успя да я постави върху парапета, развърза последното въже, което му пречеше, и я избута в морето. Едно-единствено тънко въже я задържаше за кораба. Той прекрачи сковано парапета, като се движеше с призрачна вцепененост, и се спусна към лодката.

В кабината на щурвала О’Кийф се потеше и псуваше. Действията му бяха започнали да стават трескави. Корабът пропълзя напред. Докато поддържаше курса към неподвижния ферибот, той доопъваше шнуровете. През цялото време поглеждаше неспокойно часовника си. Когато опъна и последния шнур, до лайнера бяха останали не повече от четиристотин метра. Най-сетне доволен, О’Кийф се огледа, за да провери останалите кабели, кимна и промърмори нещо. Усмихнат и спокоен сега, когато и последните приготовления бяха довършени, той се наведе и взе металната кутия от пода пред краката си. Погледна още веднъж часовника си, цъкна доволно с език, дръпна назад лоста пред себе си и забави скоростта на кораба до тази на пешеходец. Взря се напред, за да провери за последен път дали корабът му се е отправил към мишената си.

— Копелета!

Изкрещя думата с изкривено от ярост лице, подобно на древна митична маска. Един катер, с накачулени по парапетите хора, беше спрял точно между О’Кийф и мишената му. Хари заизригва псувни и нововъзстановеното му спокойствие беше пометено от буря от объркване и ярост. Започна да се бори с шнуровете, като ги отпускаше достатъчно, за да може да промени курса си.

 

 

Капитан Андропулос стоеше на върха на мостчето, положил леко ръка върху раменете на Джейми. Усмивката му грееше, но по очите му личеше отегчение. Всичко това беше идея на проклетата петролна компания. Искаха цялата работа да бъде раздухана до крайна степен — като посрещане на герой. Малка група хора чакаше на палубата в подножието на мостчето: мъжете — навлечени в тъмни костюми, а жените — с ръкавици до над лактите. Това бяха английски и малтийски изтъкнати личности, които Чийфтейн Ойл бе успяла да примами за организирането на комитет по посрещането.

Все още усмихнат, той огледа пристанището. Нямаше и следа от катера. Налагаше му се да стои тук, ухилен като идиот, докато пристигнеха фотографите. Неочаквано един ръждив кораб изникна от отсрещното заливче и започна да навлиза в главното пристанище. Капитанът направи лека презрителна гримаса при вида на окаяното състояние на съда и продължи да се оглежда за катера на фотографите.

Погледна за момент надолу към момчето, което беше засмяно до ушите и пристъпяше от крак на крак, гордо и притеснено. Капитан Андропулос го стисна за рамото. В същия миг един катер се показа иззад кърмата на кораба, с натрупани до парапета група мъже по ризи и леки сака. Всичките бяха накачени с принадлежностите на професията си и вече правеха снимки. Усмивката на капитана се разшири облекчено — сега вече можеше да действа и да приключи с това. Погледът му се насочи механично към ръждивия кораб. В усмивката му се появи оттенък на ужас.

Разнебитеният кораб се беше приближил. Очите на капитана се присвиха; съдът се насочваше опасно близо до лайнера. Той се втренчи в него, а усмивката все още стоеше като маска на лицето му. Ръката му падна от раменете на Джейми. Понечи да се обърне и да извика да му донесат мегафон, но внезапно се отпусна. Мръсното старо корито беше променило курса си, сякаш човекът на мостика — който и да бе той — най-сетне ги беше видял. Капитанът издиша облекчено и поведе Джейми надолу по мостика.

 

 

Майк стоеше на откритата палуба и стискаше с две ръце рамката на вратата на кабината на щурвала. Гласът му пресекваше, докато крещеше на Мери да увеличи скоростта, макар да знаеше, че това е безполезно. На осемстотин метра от тях, извън обсега на оръжието на Майк, ръждясалият кораб се беше показал мъничко иззад носа и се носеше към лайнера. Движеше се доста бавно, но право към мястото, където фериботът се пълнеше с деца. Сканлън изкрещя по-силно, като редуваше указанията си към Мери с ядни псувни, отправени към самия себе си. Вече изтощен от мъка и ярост, той се задушаваше от обхващащото го гадене. Едва през последните няколко секунди бе започнал да вижда лицата на пътниците. И едва сега бе разбрал напълно ужаса, който се разгръщаше пред очите му — жертвите на О’Кийф бяха деца.

Майк почувства, че му се повдига и изплю горчива слюнка на палубата. В предната част на кораба си О’Кийф беше складирал достатъчно семтекс, за да накара лайнера и децата да се разхвърчат на милиони парченца. Стотиците усмихнати лица щяха да бъдат унищожени. Накъсани на кървави късове.

И той беше направил това възможно.

Полковник Кадафи никога нямаше да се съгласи, ако бе знаел целта на О’Кийф. Той не беше искал изобщо да ги снабдява. Направо беше отказал. Само Майк, в сляпата си жажда за отмъщение, бе успял да промени решението на Полковника. Позволявайки на О’Кийф да го придума да шантажира Кадафи, възползвайки се от любовта на мъжа към болната му дъщеря, беше осигурил смъртта на нищо неподозиращите деца, чийто смях долиташе до него през тясната ивица вода.

По-напред плаващата бомба се беше приближила на не повече от четиристотин метра от „Марибела“. Докато Майк гледаше безпомощно, един катер мина близо до кърмата на лайнера и се доближи до чакащия ферибот. Сканлън чу звуците на нова мелодия, която се понесе над пристанището, когато музикантите я наченаха с подновена енергия.

Вцепени се задъхан. Корабът беше спрял. Докато го гледаше слисано и безмълвно, носът на съда се обърна и се насочи почти право към него. Майк нададе развълнуван крясък, когато разбра какво ставаше. Катерът блокираше пътя на О’Кийф към ферибота и той си променяше курса, за да го заобиколи. За известно време беше принуден да скъси разстоянието между своя кораб и този на Майк и Мери. Сканлън изкрещя на спътницата си да държи същия курс, грабна гранатомета под мишница и тръгна с мъка към носа.

 

 

Капитан Андропулос поведе леко Джейми надолу по стъпалата, между редиците аплодиращи деца. В подножието на стълбата комитетът по посрещането им се усмихваше от минута насам. В усмивките им вече беше започнало да личи напрежение. Трите изпити жени, които Чийфтейн Ойл бяха подбрали за целта, приличаха на черепи. Мъжете бяха с аленочервени лица. Единият от тях изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да повърне от люшкането. Усмивката на капитана стана по-широка, но той не изпускаше от поглед коритото, което ги наближаваше. Изведнъж усмивката му отстъпи място на по-сериозно изражение. Ръждясалият кораб се беше движил в по-безопасен курс, но внезапно бе набрал скорост. Докато капитанът го гледаше, той отново забави ход и започна да обръща плавно нос.

Андропулос се спря, като остави Джейми да върви напред без него, хвърли поглед назад от стълбата към собствения си мостик и после отново се обърна бързо към кораба. Запита се дали човекът на кормилото не е пиян; това се случваше много по-често, отколкото хората можеха да си представят.

Внезапно капитанът престана да се чуди и изкрещя, за да вдигне тревога. Корабът се беше насочил право към тях и вече набираше скорост.

 

 

О’Кийф завъртя кормилото. Лицето му беше зачервено и изпотено, а дрехите — залепнали за гърба му. От минута насам се потеше без прекъсване. Бързането го направи тромав, когато отново се замъчи с шнуровете. Докато работеше, той постоянно повдигаше китката си, за да следи секундите. Секундната стрелка премина през дванадесетката и започна да отброява последната минута до и половина. Той прокара бързо език по устните си. Половин час преди това беше сверил часовника си по сигнала на Гринуич. Тук нямаше място за приблизителни работи. Направи последно безумно усилие да затегне шнуровете, извика отвратено и ги откъсна от кормилото.

— Да вървят на майната си — каза си на глас. — И без това сме достатъчно близо.

Поддържайки курса с едната си ръка, О’Кийф посегна с другата към радиоапарата, монтиран между двата прозореца. Предната му стена беше махната. Метална кутия с ключ беше залепена до апарата, свързана с него чрез кабел, който беше прокаран от бака и стигаше до стената й. О’Кийф се позабави още секунда с пръст върху ключа. Погледът му се стрелна към бака с неговия смъртоносен товар и към лайнера, който беше на не повече от триста метра разстояние. Гласовете и музиката долитаха до него през отворената врата. Видя как тълпата на ферибота и мостчето внезапно се раздвижи и пребледнелите лица се обърнаха едновременно към него. Децата започнаха да се въртят, блъскат и суетят, като се трупаха в подножието на стълбата. Няколко от тях скочиха зад борда и започнаха да плуват.

О’Кийф се изсмя на глас:

— Твърде късно, британски копеленца!

И бутна ключа. После се завъртя на пета, грабна металната кутия от мястото й, излезе тичешком от кабината на щурвала и се насочи към кърмата. Спря за момент и погледна назад, след това се прехвърли през парапета, спусна се по въжето и падна тежко в лодката.

 

 

Отслабнал от раната си, Майк беше само на половината път от носа, когато видя как водата закипя около кораба на О’Кийф. Съдът спря и започна да се обръща наляво, като за момент застана с цялата си изпъстрена с оранжеви линии страна към Майк. Той стисна зъби, за да потисне болката и умората, стегна се и се настани полуседнал върху капака на палубата. После — толкова бързо, колкото му позволяваше изтощението — закрепи тромаво гранатомета върху ръба на капака. Оръжието се плъзна и отново издрънча на палубата. Майк събра последните остатъци от волята си, наведе се и го вдигна. Най-добрата му възможност си беше отишла. Другият кораб вече бе завършил завъртането си и беше застанал под неудобен ъгъл към него. Писъците на изпадналите в паника деца долитаха с абсолютна яснота над водата.

Все още борейки се с гаденето, Майк грабна ракетата от колана на панталоните си и зареди гранатомета. Когато привърши, фигурата на О’Кийф, която не можеше да се сбърка с ничия друга заради сивата коса, отразяваща светлината на изгряващото слънце, изхвърча от кабината на щурвала и хукна към кърмата. Майк забеляза като в сън, че Хари носеше нещо. Слънцето проблесна в него. Това беше металната кутия — същата, която бе държал по време на товаренето на семтекса.

Майк привърши със зареждането на оръжието, когато О’Кийф се прехвърли през кърмата и скочи в надуваемата лодка, която се поклащаше зад кораба. В задната й част беше седнал някой — вероятно Рандъл. Въжето, свързващо лодката с кораба, падна и Майк видя как О’Кийф обърна глава, сякаш да даде нареждане на другаря си.

Сканлън изстена мъчително. След още деветдесет секунди корабът-бомба щеше да взриви безпомощната си мишена. Едва в състояние да носи тежестта на оръжието си, той се опита с разтреперани ръце да го насочи към съда пред себе си.

 

 

Либийският капитан крачеше по мостика. През минутите, откакто плячката им се беше изплъзнала в убежището на пристанището, не бе преставал да говори с Джалуд. Въртяха се на не повече от петстотин метра от входа на пристанището. Той мачкаше нервно устни с едната си ръка и хапеше вътрешната страна на бузата си толкова силно, че тя започна да кърви.

Джалуд беше жена. Беше се задържал на власт твърде дълго време. Това го правеше мекушав. Виждаше опасност навсякъде. Боеше се от собствената си сянка. Боеше се дори от малтийците! От старата гвардия само Полковника поддържаше у себе си чистия дух на Революцията. Само Полковника ценеше живота на либийците така, както те заслужаваха да бъдат ценени. Полковника щеше да разбере. Отмъщението не беше лукс, за да бъде прилагано, когато е удобно. То беше необходимо, за да можеш да живееш като мъж. Такъв бе естественият ред на нещата.

Внезапно капитанът спря да крачи. Ръката на устните му се отпусна надолу. Мъжът се изправи и се поизпъчи. Другите офицери на мостика си размениха погледи. Капитанът възкликна и се хвърли към кормилото, като избута грубо мъжа, който го управляваше, и го пое сам. После извика да се увеличи скоростта, обърна рязко тесния кораб наляво и влязоха в устието на пристанището. Огледа с неподвижно лице водната шир. Нададе победоносен вик. Грабна с една ръка бинокъла, който висеше на гърдите му, и го вдигна към очите си. Право напред, на не повече от хиляда и двеста метра, мишената им се отдалечаваше в права линия от тях към друг товарен кораб и бял лайнер. Капитанът пусна бинокъла и даде рязко команда.

 

 

Майк беше застанал на колене — като седеше на капака на палубата беше твърде слаб, за да държи оръжието здраво. Облегна се тежко на парапета и постави тръбата на гранатомета на него. После хвърли бърз поглед назад към Мери и долепи плътно буза до метала. Корабът-бомба беше на двеста метра от лайнера. Майк нямаше да има втора възможност. Примижа до тръбата. Трябваше да удари близо до носа. При всяко друго положение нямаше да повреди кораба достатъчно, за да го спре от пътуването му към неговата мишена. Прицели се, като насочи оръжието на нивото на палубата, предвиждайки траекторията на падане.

Все още се приготвяше да стреля, когато ракетите на патрулния кораб удариха неговия в кърмата. Палубата подскочи лудо от експлозиите и просна Майк на пътеката до парапета. Когато най-сетне успя да се изправи с мъка, кърмата вече бе потънала дълбоко във водата. Носът сочеше ужасяващо нагоре. Огледа се като обезумял за оръжието си, без да мисли за нищо друго, освен да потопи кораба-бомба. Гранатомета го нямаше, беше паднал във водата. Той нададе изтерзан гърлен вик и се отправи към кабината на щурвала. Когато се приближи, Мери излезе, залитайки, от отворената врата. От порязаното място на челото й течеше обилно кръв. Тя припадна в ъгъла между палубата и стената на кабината.

Майк я остави да лежи там, обърна се и запълзя през палубата към сандъка, където стоеше спасителният сал. Нов прилив на адреналин му даде сили. С отчаяна бързина вдигна капака и извади сала. После, тичайки и препъвайки се, го изтегли до парапета и го прехвърли през борда. Спасителното съоръжение се удари във водата, вече наполовина надуто.

Майк отиде до Мери и пъхна ръце под мишниците й. Като използваше последните си сили, той я замъкна до парапета и се прехвърли заедно с нея върху стръмно наведената страна на кораба. Затъркаляха се, оставяйки парчета от кожата си върху грубия метал, и цамбурнаха, оплетени един в друг, във водата. Майк я хвана за дрехите и я замъкна до сала. Изчака само колкото да се увери, че тя е в съзнание достатъчно, за да се държи за въжето, обрамчващо сала, и се обърна да гледа с истински, безпомощен ужас как корабът на О’Кийф се приближава към обречените деца.

 

 

О’Кийф падна в гумената лодка и освободи пръстена, който държеше въжето. После се извъртя с лице към Рандъл:

— Това е! Да потегляме! Бързо!

Рандъл беше коленичил до мощния извънбордов мотор. Бе почти неподвижен, загледан вцепенено в тълпата деца на по-малко от триста метра разстояние. Изглеждаше като парализиран.

— Хайде, да те вземат дяволите! Мърдай! — изкрещя О’Кийф, като се задушаваше от тревога и ярост.

Рандъл отдели очи от децата и се втренчи в него.

— Те са просто една тумба деца, Хари — каза той с изтънял, безжизнен глас.

О’Кийф му отвърна със слисан поглед. После, когато започна да разбира, по лицето му се изписа презрение.

— О, господи, не! — изкрещя той. — Не сега. Не съвест сега! Хайде просто да се омитаме по-далеч оттук!

Докато говореше, О’Кийф се премести до Рандъл, сграбчи го за ревера и се опита да го дръпне встрани. Джак изстена недоволно и замахна към Хари с опакото на ръката си. О’Кийф се изсмя ехидно, наклони се настрана, за да избегне удара и ръгна с лакът другия в скулата. Рандъл вдигна ръце към лицето си. О’Кийф заби изпънатите си пръсти в незащитения му стомах. Въздухът на Джак излезе със свистене. Той падна по очи, като все още се опитваше да възпре нападателя си, сграбчвайки го тромаво за краката. О’Кийф се наведе назад от кръста, прицели се и стовари юмрук в слепоочието на Рандъл, който изгрухтя и падна на една страна. Хари го извлече настрани и грабна румпела. Надуваемата лодка подскочи и набра скорост, отдалечавайки се в широка дъга от кораба.

 

 

На повече от четвърт миля разстояние, Майк крещеше с цяло гърло безполезни, отчаяни предупреждения към децата. Думите му се губеха над водата. Децата пищяха и се бореха, вкопчвайки се едно в друго, докато се опитваха да се задържат на мостчето или да достигнат парапета. Водата наоколо беше изпълнена с подскачащите им глави, които просто се мъчеха да се отдалечат от ферибота: въобразяваха си, че сблъскването е всичко, от което трябва да се страхуват. Майк виждаше лицата на плуващите, които гледаха назад, приковани от това, което се случваше — носещият се към ферибота кораб; потъващият ударен плавателен съд; военният кораб в маскировъчен цвят, който се бе появил за толкова кратко, открил огън, изчезнал бързо зад носа и оставил оцелелите да се държат отчаяно за мъничкия сал, към който вече от всички страни се притичваха на помощ малки лодки.

Майк беше видял края на боричкането в надуваемата лодка. За момент си бе позволил да се надява, че се е случило нещо, което да осуети плана на О’Кийф. Но когато видя как носът на лодката се повдигна и тя се понесе с голяма скорост, разбра, че всичко е свършено. Безумната, патетична решителност на Хари беше спечелила.

Майк замлъкна. Главата на Рандъл се появи още веднъж над борда на надуваемата лодка. Той се хвърли рязко напред и явно грабна нещо. Вдигна някакъв светъл предмет, сякаш искаше да го хвърли във водата — това беше металната кутия. Но преди да успее да спусне ръка, О’Кийф се метна към него и спря движението му. Яростният му рев се понесе ясно над писъците. Двамата мъже се сборичкаха на дъното на лодката, като изчезнаха от погледа на Майк. Секунди по-късно О’Кийф седна, стискайки кутията до гърдите си.

Една мисъл озари Майк с абсолютна, ослепителна яснота. Той погледна часовника си. Беше почти минута след седем и половина. Изкрещя и започна да се изкатерва на сала. Мери гледаше безпомощно, докато Сканлън се покатери и изчезна под черния платнен навес. Твърде зашеметена, за да говори или вика, наблюдаваше безмълвно и слисано как корабът настъпва към ужасените деца. После чу объркани гласове и видя как няколко глави се обърнаха към него. Един глас прозвънтя, усилен от електрически мегафон, в закъсняло безнадеждно усилие да предупреди съда да се отдръпне. Въпреки промяната през уреда, в гласа се чувстваше тревожно запъване. Корабът бе продължил пътя си.

В гумената лодка О’Кийф се надигна на колене и прехвърли нещо през борда. После започна да пълзи обратно към румпела, като в същото време бърникаше по металната кутия. В боричкането, докато нямаше кой да я управлява, лодката беше описала полукръг и отново се намираше близо до кораба. Когато О’Кийф седна и пое контрола й, носът й се повдигна и тя започна пак да се отдалечава.

Майк изпълзя под навеса на четири крака. Огледа се обезумяло, като се опитваше да види в сумрака вътре. Очите му се спряха на това, което търсеше. С почти вцепенени от паника пръсти грабна оранжевия SOS-предавател от кутията му. Не виждаше какво става навън. Измърмори нещо, отвори прозрачното пластмасово капаче и натисна ключа, който задействаше предавателя.

Очите на Мери се разшириха от изненада. Все още на сто и петдесет метра от лайнера, издрасканият, ръждясал кораб просто изчезна в ослепителен взрив от жълт пламък, който се сгъсти в полусфера от кипящ черен дим. Майк показа глава изпод навеса. Мина сякаш много дълго време, преди ударната вълна да разлюлее сала.

Гледаха сцената в безмълвен ужас. Облакът дим се издигна бавно нагоре. Предните две трети от кораба бяха напълно изчезнали, оставяйки само отрязъка с кърмата, над която се извисяваше мостикът. Докато гледаха, отрязъкът се килна и се плъзна под водата. Гумената лодка я нямаше — беше се изпарила от взрива.

Фериботът и лайнерът бяха непокътнати. Писъците, които се носеха над водата и нарушаваха мъртвата тишина, последвала взрива, бяха изблик на шок и облекчение, а не ужасени, нечленоразделни крясъци на истинска агония. Мери издаде звук, сякаш се задушаваше. Майк я погледна. Повдигаше й се. Той затвори очи и се строполи в безсъзнание върху сала, докато първата спасителна лодка се приближаваше.