Брайън Морисън
Причина да умреш (3)

2.

Шофьорът на таксито се облегна назад и заговори през рамо:

— Ситуел Гардънс, шефе. Това ли е?

Майк беше приведен напред, хванал дръжката на вратата.

— Аха. Номер двадесет и осем. След синия форд.

Беше приятна, потънала в зеленина улица с тухлени къщи от двете страни. Между домовете и широките тротоари имаше натруфени, безупречно поддържани градинки.

— Ето тук.

Таксито спря. Къщата на отсрещната страна бе зад ниска тухлена стена, зад която имаше жив плет от рододендрони. На двойната порта от ковано желязо имаше медна табелка с надпис, изработен също от ковано желязо. Никакъв номер. Пощальонът трябваше да се досеща сам. Зад портата започваше леко наклонена бетонна алея за коли. Автомобилът кавалиер, който принадлежеше на компанията, но беше оставен на бащата на Аликс след пенсионирането му, стоеше в отворения гараж и беше все още мокър от измиването.

Майк слезе от таксито. Дантелената завеса на единия от прозорците, повдигната с няколко сантиметра, падна на мястото си. Лицето зад пролуката със сигурност принадлежеше на госпожа Лоримър. Майк се усмихна на себе си. Тя можеше да го види чудесно и през пердето, но една жена с вродена склонност към надничане като нея имаше нужда от допълнителни подробности.

Таксито замина и остави Майк сам на средата на улицата. Той постоя малко така, с лице към къщата. Не очакваше с нетърпение предстоящия час. От една седмица беше в Лондон и телефонираше всеки ден, но едва сега извиненията им да не се срещнат с него се бяха изчерпали. Той направи унила гримаса и се отправи към тротоара.

Вече се канеше да позвъни за трети път, когато чу шум зад вратата. Тя се отвори около петнайсет сантиметра, сякаш човекът зад нея се боеше от нападение. Червендалестото, широко и доста хубаво лице на господин Лоримър се появи в цепнатината. Ниско на носа си носеше очилата с форма на полумесец, които смяташе, че подхождат на изтъкнатата му личност.

— О, Майкъл, ти ли си? — попита той и се сети да се усмихне. След това отвори вратата по-широко и застана полузакрит от нея. — Влез. Много любезно от твоя страна, че дойде да ни навестиш.

Майк кимна и му се усмихна широко и дружелюбно. Мъжът говореше така, сякаш гостът беше дошъл да му отнеме колата.

— Ако нямаш нищо против, ще използваме предния салон, Майкъл — каза той и посочи вратата вдясно от Майк. — Госпожа Лоримър, а-а, Мюриъл, а-а, ти изпраща поздрави. Надява се да нямаш нищо против, че няма да слезе при нас. Чувства се малко неразположена.

Майк сви рамене и влезе в стаята. Идваше тук едва за втори път, откакто Аликс беше нарушила спокойния пенсионерски живот на родителите си с вестта, че смята да се омъжи. Нищо тук не се беше променило. Все още имаше много мебели, чиято единствена функция беше да бъдат постоянно избърсвани от праха. Върху всяка хоризонтална повърхност имаше фотографии в рамки. На най-почетното място, в самия център на полицата над камината, над твърде правдоподобната електрическа имитация на истински огън, стоеше големият сватбен портрет на Аликс и Филип. От двете му страни — сватбените портрети на родителите и на двамата. Върху пианото бяха наредени студийни снимки на Аликс, Филип и Том. На едната от тях Филип беше застанал с облегната върху дланта си брадичка, така че да се вижда пръстенът му със семейния герб.

Господин Лоримър отвори едното от шкафчетата.

— А-а, не ти е твърде рано да пийнеш нещо, нали, Майкъл?

Майк, който се беше загледал в снимката на Аликс, се сепна:

— Скоч, моля.

Откакто беше получил онзи вестник в лагера, този час на деня вече не бе твърде ранен за пиене.

Господин Лоримър сипа алкохола с тромавите движения на човек, който почти никога не пие. Подаде чашата на Майк и наля на себе си портвайн. След това надигна нервно питието си.

— Ами, а-а, да пием за бъдещето, а-а, Майкъл — каза сковано той, сякаш не беше особено уверен, че бъдеще ще има.

Майк също надигна чашата си.

— М-м. — Той отпи от уискито. — Всъщност, господин Лор… Редж, точно за бъдещето смятах да поговорим.

Господин Лоримър пристъпи от крак на крак и хвърли бърз поглед към вратата през рамото на Майк.

— М-м, Мюриъл ми спомена за това — измънка той и посочи с ръка към канапето. — Какво ще кажеш да седнем?

Майк седна и се облегна върху възглавниците. Стори му се, че видя как домакинът трепна болезнено, когато тапицерията се набръчка. Господин Лоримър седна съвсем на ръба на едно от креслата в същия стил.

— А-а, хайде, изплюй камъчето — каза той, като непохватно се опитваше да изрази сърдечност.

— Виж, Редж, става дума най-вече за Том. Знаеш, че с Аликс щяхме да се женим. Известно ми е, че вие с Мюриъл имахте известни резерви по този въпрос, но…

— Е, хайде, стига сега, Майкъл — запротестира господин Лоримър.

Майк вдигна ръка, за да го спре:

— Това няма значение. Уважавам чувствата ви. Както и да е, то вече е минало, нали? Въпросът е, че Аликс го искаше. Не знам дали осъзнавате колко много обичам Том и колко силно вярвам, че той ме обича. — Майк направи пауза, докато търсеше точните думи. Широкото лице на господин Лоримър беше придобило тъмночервен цвят. — Аз обичам това момче, Редж. Обичам го така, сякаш е мой син. — Той отново замълча. Когато продължи, гласът му беше пресипнал от вълнение: — Е, знаеш, че само след няколко седмици Том щеше да бъде мой син.

Майк отново направи пауза, като наблюдаваше лицето на събеседника си. Господин Лоримър гледаше напрегнато към дъното на чашата си и бузите му все още горяха. Той отпи припряно от портвайна си и се закашля. Когато проговори, продължаваше да избягва погледа на Майк.

— Накъде биеш? — попита сприхаво той. — По-добре е да ми кажеш за какво става дума. Изясни се.

Майк се наведе напред и се придвижи съвсем до ръба на канапето. Лоримър го гледаше нападателно, готов всеки момент да избухне. Майк прокара длан по лицето си и започна:

— Виж, Редж, всъщност… дойдох тук да ви помоля Том да живее с мен. Моля ви да ми дадете попечителството над него.

През следващите три секунди се възцари абсолютно мълчание. След това Редж Лоримър скочи на крака, стовари чашата си върху пианото и разля част от съдържанието й върху лъскавата лакирана повърхност.

— Попечителство ли? — прошепна невярващо той. — Ти? Ние сме неговите опекуни, Мюриъл и аз! — После Лоримър посочи рязко към снимката на Филип. — Баща му беше барон! Осъзнаваш ли това? Сега Том е барон. Има титла. И ти си въобразяваш, че ще поверим възпитанието му на някакъв си… някой като теб?

Майк остана на мястото си и се вгледа в моравото от нахлулата кръв лице над себе си.

— Аз съм инженер, Редж, а не някой скитник. — После стана и постави чашата си върху полицата над камината. Гласът му беше много тих. — Така искаше дъщеря ви, Редж. Тя желаеше аз да бъда бащата на Том.

— Искала била! — почти изкрещя Лоримър, загубил самообладание от гняв. — И от колко време те е познавала? От пет минути? Момчето също едва те познава! Ние едва те познаваме. И ти очакваш от нас да оставим бъдещето му в твоите ръце просто така? — Той спря, задъхан от ярост. — А откъде да знаем, че не си… престъпник? Или някой извратен тип?

Лоримър млъкна и замига над очилата си, очевидно учуден от собствената си дързост. Майк сви юмруци и с разширени ноздри пристъпи към мъжа. Редж Лоримър направи крачка назад. Свивките на коленете му се опряха в креслото и той залитна глупаво в старанието си да запази равновесие. Майк остана няколко секунди така, скърцайки със зъби, вперил яростен поглед в широкото, самодоволно, червендалесто лице на Лоримър. Накрая изпусна дъха си със свистене през носа, отпусна юмруци и разтърси ръцете и раменете си, за да прогони напрежението. После се обърна към снимката на Аликс.

— Ужасно съжалявам — промълви едва чуто той.

След това, без да каже нито дума повече, се завъртя кръгом и излезе от стаята. На излизане от къщата затръшна силно входната врата и изпита моментно задоволство, когато чу как едно от стъклата й се разби на земята зад него. Пое по безупречната алея, без да се обръща назад, без да види как дантелената завеса потрепна и двете лица зад нея, притиснати до стъклото, го наблюдаваха как си отива.

 

 

През следващите няколко дни той почти не се хранеше. Ставаше късно, скиташе по улиците, докато отвореха кръчмите, пиеше цял следобед, после се разхождаше още малко и отново пиеше, докато затвореха. Около половин дузина пъти позвъни на номера на семейство Лоримър. Всеки път те прекъсваха връзката веднага щом разберяха кой се обажда. Само веднъж Майк изпита почти непоносима болка, когато чу гласа на Том от стаята, който питаше кой се обажда.

На петия следобед седеше на една пейка на Слоун Скуеър. Брадата му беше набола от пет дни, а костюмът му бе измачкан. Само мрачното му мълчание го отличаваше от шумните алкохолици, които се излежаваха няколко метра по-нататък и си подаваха бутилката със сайдер. Майк наблюдаваше с празен поглед тълпата, която се изсипа от спирката на метрото и изпълни тротоара пред „В. Х. Смит“, нетърпелива да се възползва от възможностите за пазаруване на Кингс Роуд. След това той се обърна и погледът му попадна върху входа на супермаркета „Питър Джоунс“. Стоеше с ръце в джобовете и наблюдаваше с безразличие грижливо облечените жени, които минаваха през вратите.

След малко оттам излезе една жена, която говореше нещо през рамо. Зад нея от магазина изтича момченце, грабна ръката й между дланите си и смеейки се, заобиколи майка си и мина пред нея. Сърцето на Майк се сви. Момчето беше русо, а жената — тъмнокоса. Нямаха и най-малка прилика с Аликс и Том. И все пак нещо в начина, по който момчето висеше на ръката на майка си, нещо в отговора и смеха й му напомниха болезнено за тях. Майк остана неподвижен още няколко секунди, докато двамата прекосиха улицата и се изгубиха по посока на Кадаган Скуеър. После закрачи решително към края на тротоара и спря едно такси. Даде на шофьора адреса на малкото частно училище в Пътни. Училището на Том.

Плати на шофьора на няколко минути път пеш от училището. Имаше още поне половин час до края на уроците. За половината от това време той вече беше успял да си купи ножчета за бръснене и пяна и да се обръсне набързо със студена вода в мъжката тоалетна на един снекбар. Когато свърши, Майк прокара пръсти през рошавата си коса, притисна носната кърпа до лицето си, за да спре кървенето от порязаните места, излезе навън и забърза по улицата. Седем минути по-късно вече се приближаваше до портите на училището.

Погледна към часовника си. Почти беше време. Сърцето му заби по-бързо при мисълта, че ще види момчето. Пред него до портите чакаха групичка родители, главно жени. Близо до бордюра бяха паркирани дузина коли с шофьори зад воланите.

Майк хвърли последен поглед към носната си кърпа. Кървенето почти беше спряло, върху плата оставаха само мънички червени точици. Той я напъха в джоба си и се приближи на крачка зад групичката родители. На входа се показа момиченце на около шест години. Бликащо от енергия, то изхвръкна от вратата, затича се по късата пътека и се хвърли в прегръдките на очакващата го майка, като се смееше на глас. След момиченцето изникнаха и другите деца и преминаха, бягайки или подскачайки, краткото разстояние до портите. Някои отидоха при чакащите ги отвън родители, а други се отправиха към паркираните коли.

Том излезе с последните. Тичаше заедно с едно момче и се смееше. Абсолютната грация на движенията му накара Майк да си поеме рязко дъх. Майката на другото момче заговори Том и той й се усмихна широко. След това неочаквано лицето му стана сериозно, обърна се и започна да оглежда редицата коли. Майк проследи погледа му, който премина по автомобилите и се спря на познатия кавалиер. На лицето на Том се появи усмивка и той заподскача към колата. Майк остана неподвижен сред бързо стопяващата се група, като го наблюдаваше мълчаливо. Сърцето биеше лудо в гърдите му. Покрай него премина една жена, която държеше за ръка малко момиченце. Тя продължи още няколко крачки, после се спря, обърна се и се загледа подозрително в Майк, но той не я забеляза. Цялото му внимание беше насочено към Том. Момчето бе вече на три метра от колата.

— Том! — извика Майк, направи крачка напред и премина през групата от няколко останали майки. Беше отпуснал ръце пред тялото си и лицето му сияеше.

Том се закова на място и се обърна. Още няколко души се спряха да гледат. Том постоя около секунда, докато определи източника на гласа. След това лицето му светна и той се затича към Майк. Мъжът сграбчи момчето и го вдигна високо над главата си. Вгледа се в мъничкото красиво личице, докато Том се заливаше от смях. Майк го завъртя два пъти. Смехът на Том се превърна почти в писък. Сканлън, който също се смееше, свали внимателно детето на земята и остана клекнал пред него. Лицата им бяха на едно ниво.

— Здрасти, Том. Как си?

— Добре съм — засмя се момчето. — Днес беше много хубаво в училище. Взехме за динозаврите. — Неочаквано личицето му стана сериозно. — Майк, плачеш ли?

Сканлън примигна няколко пъти и се опита да се усмихне. Все още се мъчеше да възстанови гласа си, когато някой го бутна силно по рамото. Майк загуби равновесие, залитна назад и се опря тромаво на длани. Все още седнал, той погледна яростно нагоре. Госпожа Лоримър тъкмо се извръщаше от него и сграбчваше Том за ръката.

— Хайде, Томи. Сега искам да тръгнеш с мен към къщи.

Том се отскубна и изтича към Майк.

— Но, бабо, това е Майк! Искам да си играя с него!

Тя отново се обърна, сграбчи Том за рамото и го хвана още по-здраво за ръката.

— Не. Отиваме си у дома. — После хвърли отровен поглед към Майк, който все още се опитваше да се изправи. — Господин Сканлън няма работа да идва тук и да досажда на хората.

Майк направи крачка към нея и каза:

— Госпожо Лоримър, просто исках да видя Том, това е всичко!

Тя го погледна с присвити устни, като не пропусна да забележи лошо избръснатото лице и измачканата му риза.

— Целият миришете на бира — каза неочаквано победоносно тя. След това се обърна към колата и дръпна силно ръката на Том. — Хайде, дядо ни чака. Приготвил ти е изненада — прибави почти отчаяно госпожа Лоримър. Едва когато стигнаха до колата, се извърна и погледна към Майк. — Ще се погрижа съпругът ми да ви подведе под отговорност! — изкрещя жената през разделящите ги двадесет метра.

Майк продължи да стои на същото място, без да обръща внимание на неодобрителните, изпълнени с отвращение погледи и присвити устни на другите родители. Гледаше как жената набута момчето в колата. Том веднага се обърна назад и проточи врат, за да види Майк. Личицето му беше изкривено от плач. Баба му затръшна задната врата, заобиколи бързо колата и седна сковано зад кормилото. Долната й челюст беше издадена напред в усилието й да сдържи възмущението си.

Майк не се помръдна, докато колата почти не се изгуби от погледа му. След това само вдигна ръка за поздрав, като се надяваше Том да гледа назад, завъртя се кръгом и се отдалечи, без да обръща внимание на възмутените погледи на последните разотиващи се родители.

 

 

Майк отметна завивките и се огледа. Бавно, съвсем бавно осъзна, че го беше събудил телефонът. Той се претърколи на една страна и затърси пипнешком слушалката. Докато я вдигаше, ръката му закачи чаша с два пръста изветряло уиски и я събори на пода.

— Ало? — Докато говореше, Майк потърка носа си.

— Майк?

— Аз съм, Маги! — възкликна той и седна в леглото напълно буден. — Надявах се да се върнеш днес. Какви са новините?

— Не са добри. Тази сутрин говорих с адвокатите на семейство Лоримър.

— И?

— Няма да стане. Съжалявам, Майк. Няма да ти позволят и да припариш до момчето.

Майк прехапа устни.

— Ами съдът? Не мога ли да помоля за настойничество или поне за достъп?

— Аха. Можеш да помолиш. Като адвокат мога да ти взема парите. Но като приятел ти казвам да не си правиш труда.

— Но аз би трябвало да имам поне някакви права! Досега с Аликс щяхме да бъдем женени!

Жената на другия край на линията замълча за момент.

— Виж, Майк, съжалявам. Както вече ти казах, можеш да опиташ. Но кой казва, че вие с Аликс сте щели да се жените? Имаш ли някакво доказателство? За бога, ти дори и на мен каза преди четири дни! Какви аргументи имаш за пред съда? Честната си дума? Семейство Лоримър го отричат. Кълнат се, че си се срещал с Аликс не повече от двадесетина пъти. „Най-обикновен интимен приятел“ са точните думи, които използваха.

Майк поклати глава, поразен от израза.

— А Том? — попита дрезгаво. — Той знае как беше. Нямаше търпение това да стане. Думата му няма ли да има никаква тежест?

От другата страна на жицата се чу леко цъкане с език:

— Би могло, Майк. Би могло да предизвика някакъв процес. Но ще бъде адски трудно. Те вече казват, че си се опитал да нападнеш Том в пияно състояние. Истина ли е?

Дълбоко от гърдите му се изтръгна гневен, измъчен стон:

— О, боже, не, разбира се, че не! Просто исках да го видя, това е всичко. Не можех да издържам повече.

— Но беше ли пиян?

Той направи гримаса.

— Не. Малко преди това бях пийнал няколко питиета. Но бях достатъчно трезвен.

— Те като че ли имат цяла сюрия хора, готови да се закълнат, че не си бил трезвен. — Тя отново направи пауза. — Виж, Майк, наистина съжалявам. Ако искаш, можеш и да пренебрегнеш съвета ми, но не мисля, че има надежда. За съда ти си някой от улицата. Родителите на Аликс са уважавани хора, които могат да се грижат добре за момчето.

— Не, те са просто две малки гадни лайна, Маги.

— Това е едно определение, на което съдът не би обърнал особено внимание. Родителите на Аликс са уважавани хора, които явно душа дават за внука си.

Майк си пое дълбоко дъх.

— А какво ще стане, ако все пак реша да се боря?

— Те ще ти окажат отпор. Чак до Върховния съд, ако трябва. Като капак на всичко — това би струвало цяло състояние.

— Не давам и пет пари за цената.

— Добре. Но все пак си помисли. Ще бъде дълго и грозно. Ще има доклади за имотното състояние, изслушвания на свидетели, Върховен съд, всичките му гадни съдебни разпореждания, процеси за поставяне под попечителство. Помисли си какъв ефект ще има това върху момчето. Поне за него ти пука, нали?

Възцари се мълчание, което продължи няколко секунди. Маги заговори отново, този път много тихо:

— Остави тази работа, Майк. Моля те. Заради момчето.

Половин час след разговора Майк продължаваше да седи все в същото положение, с подвити под измачканата завивка крака и облегната на стената глава. На два пъти телефонът иззвъня настоятелно. Не му обърна внимание. Накрая се измъкна от леглото и отиде гол до банята. Там се облегна на мивката и се огледа в огледалото.

Прошарената му брада вече беше пораснала. На бузата си имаше драскотина, получена вероятно в пияно състояние при сблъскване с някоя стена. Майк оголи зъбите си. Близо до венците имаше бели налепи.

Погледът му попадна върху белезите на гърдите му. Той вдигна лявата си ръка и ги докосна с върховете на пръстите си. Белезите бяха получени преди години от „охраната“ на една компания за добив на диаманти. Майк беше за пръв път извън Англия, на първото си назначение в Заир. В един от свободните уикенди той нае джип и отиде в полупустинните райони. Беше събуден посред нощ от трима белгийци, охрана на близката мина. Те търсеха брънките на веригата за нелегално изнасяне на диаманти. Решиха, че Майк е част от нея. Белезите на гърдите и под мишницата му бяха от запалените цигари и мачетето, с които мъжете се опитаха да го накарат да потвърди думите им. Накрая, разочаровани, изгориха джипа му.

Тогава Майк измина пеш четиридесетте километра до най-близкото селище. Там прекара два дни в бълхарника, който наричаха болница, върна се в лагера да довърши работата си и след това тръгна да търси мъжете. Откри ги в един бар на бунището, наречено Букаву, на речната граница с Руанда. Там се намираше един от пунктовете на канала за изнасяне на крадени диаманти. След това никой от мъжете не беше повече в състояние да се върне към предишния си занаят. А Майк никога повече не се върна в Заир.

Той отново погледна отражението си в огледалото. Видя пак мъката и гнева и — за пръв път — съжаление. Това толкова го потресе, че залитна. Видя с абсолютна, ослепителна яснота какво правеше в момента. Отправяше целия си гняв заради загубата на Аликс към нейните родители. Сърдеше им се, задето бяха глупави и тесногръди; за тяхната реакция към положение, за сътворяването на което нямаха никаква вина, вместо да насочи яростта си към хората, които бяха в корена на неговото опустошение, хората, виновни за смъртта на Аликс.

Той остана вторачен в огледалото в продължение на още няколко секунди. През това време идеята, която се беше зародила с оставянето на слушалката преди малко, набъбна дотолкова, че изпълни цялото му съществование. Вече знаеше с абсолютна сигурност какво щеше да прави по-нататък. Същото, което беше направил с мъжете, нахлули неканени в живота му преди повече от две десетилетия в Заир. Щеше да проследи хората, които му бяха отнели Аликс и Том. И да ги унищожи.

 

 

Две седмици след като взе това решение, Майк затвори вратата на къщата зад гърба си и заключи внимателно трите брави. Ключа пусна в пощенски плик, на който вече бе поставил марка и адрес, запечата го и го пъхна във вътрешния джоб на евтиното си кафяво сако. Остана няколко секунди под прикритието на верандата, като оглеждаше улицата и в двете посоки. Въпреки че още нямаше шест и половина, винаги съществуваше риск някой от съседите да е извел кучето си на разходка или — нещо доста вероятно в тази част на Лондон — да бяга за здраве. Точно сега Майк никак не беше в настроение да дава обяснения за облеклото си — износен костюм, охлузени черни обувки, оръфана риза, закопчана догоре, без вратовръзка.

Когато най-сетне се увери, че никой не го наблюдава, Майк се отправи към Фулъм Бродуей. В лявата си ръка носеше протрит сиво-кафяв куфар, пристегнат със стар кожен колан, а в дясната — издута найлонова торба. Даже и тя не беше нова. Майк се качи на метрото и слезе на Падингтън. Когато излезе на улицата, закрачи на север, покрай магазинчетата-еднодневки с изрисувани на ръка табелки, към западналите къщи с многобройни наематели в Килбърн. Отклони се само веднъж — когато прекоси шосето, за да пусне плика в пощенската кутия. В него имаше три неща — ключовете, бележка до един стар приятел да ги пази, докато Майк се завърне от „чужбина“, и запечатаното копие от завещанието му. То беше съвсем просто, написано на стандартна бланка, купена от една книжарница за канцеларски материали. В него Майк оставяше цялото си състояние под попечителство на фонда, който беше създал на името на Том: пари и акции на обща стойност около шестдесет и пет хиляди лири — според последната му проверка на фондовия пазар, и къщата. Свидетели на завещанието му бяха двама непознати, които срещна в една кръчма. Услугите им му струваха по една халба бира. Останалата част от състоянието на Майк се намираше в джоба му: четири хиляди лири в банкноти от по петдесет и паспортът му.

Майк се отправи към Брондесбъри Вилас и започна да се спира пред „хотелите“, като примижаваше, сякаш за да прецени от състоянието на фасадите им цените, които не бяха изложени никъде. Избра една сграда с белеща се боя и натисна звънеца.

Вече се готвеше да си тръгне, когато вратата се отвори. Мъжът, който се показа, беше небръснат, рошав и с нездрав вид. Раменете му бяха силно прегърбени. Тялото му беше слабовато, като се изключеше биреното коремче, увиснало под потника му.

— Казвай.

— Търся стая.

Мъжът се вгледа лукаво и недоверчиво в него.

— Не даваме стаи за една нощ — уведоми го той сприхаво. После се оригна шумно, без да промени изражението си.

Майк се усмихна, без да трепне от киселите изпарения от стомашни сокове и алкохол, които прелетяха покрай главата му.

— Търся стая за по-дълго време.

— За колко дълго?

Майк сви рамене и отвърна:

— За няколко седмици, може и за няколко месеца. Зависи дали наоколо се намира работа.

— На социални помощи ли си? Предплаща се за две седмици.

— Напуснах работа и сега си търся друга. Мога ли да видя стаята?

Мъжът се обърна и влезе навътре, като с глава направи знак на Майк да го последва. Сканлън влезе и затвори вратата. В сградата цареше някаква неопределима миризма. Когато се изкачиха по стълбите, мъжът бутна една врата и се отдръпна, за да може Майк да огледа. Проектирана с нормални размери, сега стаята беше разделена от построена как да е тънка преградна стена, която пресичаше корниза на тавана и оставяше едва една трета от плъзгащия се нагоре прозорец. В резултат се получаваше повече високо, отколкото широко пространство. Макар и да не беше прекалено малко, то караше човек да се чувства като в кабинка, а не като в стая. Майк се огледа. Всичко вътре беше евтино и грозновато. Тапетите, които никак не си пасваха, говореха за разпродажбата на застояли единични ролки на някой магазин „направи си сам“. Все пак не бяха видимо мръсни.

— Колко?

— Шестдесет и пет.

Майк повдигна изненадано вежди.

— Седмично — прибави навъсено мъжът.

— Добре. А къде може да се изкъпе човек?

Без да каже нито дума, собственикът го поведе през площадката и отвори друга врата — на банята, а тя наистина беше мръсна. По мазната линия върху покрития с петна емайл на ваната си личеше докъде е стигала водата. Прастарият газов бойлер със закачения на видно място до него манометър неохотно обещаваше топла вода.

— В тези шестдесет и пет включена ли е закуска?

Мъжът го погледна втренчено за момент, сякаш се канеше да заплаче, и го поведе обратно към стаята. Там отиде до нащърбения шкаф с пластмасово покритие и бутна назад закачения му на панти капак.

— Можеш да си правиш сам, когато ти се прище. — Той погледна самодоволно към Майк, сякаш очакваше похвала за неочаквания лукс. — Искаш ли стаята? — попита мъжът. В гласа му вече се прокрадваше разочарование.

Майк кимна, извади навита пачка измачкани банкноти от по пет и десет лири от джоба си и старателно отброи сто и тридесет. Погледът на мъжа се задържа върху пачката за частица от секундата. Хазяинът явно се опитваше да прецени след колко време парите на новия наемател ще свършат и ще му се наложи да си прави труда да сменя чаршафите. Майк му позволи да види, че са останали не повече от шестдесет лири, бутна в шепата му двуседмичния наем и затвори вратата под носа му.

Веднага щом остана сам, се зае да оглежда стаята. Започна с мебелите — мивка; хлътнал диван с оръфана, цялата обгорена от цигари кувертюра; дървена кухненска маса с обезформени от влагата и надялкани крака; два различни кухненски стола; шкафът с газовия котлон и няколко нащърбени порцеланови съда; гардероб, направен от найлон, опънат върху рамка от покрита с пластмаса дебела тел, затварящ се с цип. Никъде не можеше да се скрие нещо по-голямо от билет за влак.

Без да вдига шум, Майк премести мебелите в средата на стаята. След това коленичи и отмахна миришещия на мухъл килим от перваза на пода. Отне му няколко минути, докато открие това, което търсеше. Едно късо парче дъска, съвсем близо до стената, беше сменяно наскоро. Той отвори куфара си и извади оттам брезентова торбичка. После отново коленичи, разтвори торбичката до себе си, взе една къса отвертка и започна внимателно да повдига дъската. Когато най-сетне успя, той я остави настрана, разкопча колана си и измъкна закачения на него кожен портфейл. Извади четири банкноти от по петдесет лири от пачката, която се намираше вътре, затвори портфейла и го сложи в дупката. После върна дъската на мястото й, като се погрижи гвоздеите да влязат в първоначалните си гнезда. Притисна дъската с длан и се облегна върху нея с цялата си тежест, за да дозабие гвоздеите.

Няколко минути по-късно, когато всички мебели бяха на местата си, Майк застана неподвижно и се ослуша. От коридора и съседните стаи не се чуваше никакъв шум. Не беше предизвикал ничие любопитство. Бе много важно да опази заделените пари. От тази сутрин беше прекъснал всякакви връзки с миналия си живот — никакви кредитни карти, никакви чекови книжки, които да разкажат историята му на някой любопитен човек, решил да порови из нещата му. Разбира се, винаги можеше да отиде лично в банката си и да изтегли пари. Но ако някой откраднеше неговите четири хиляди лири и Майк просто отидеше и ги заместеше с други от банковата си сметка, без да е започнал работа, щеше да изглежда доста странен за строителен работник. Беше пресметнал, че с наема, който плащаше, с храната и пиенето, парите щяха да му стигнат за пет или шест месеца. През това време не биваше да се отпуска много.

Той погледна евтиния си часовник, който беше купил, за да замести загубения в Атина. Девет и половина. Сети се от колко време беше на крака и почувства глад. Излезе от стаята, заключи вратата и провери бравата, преди да тръгне. Докато прекосяваше площадката, погледът му попадна върху отворената врата на банята. Влезе вътре, затвори и отвъртя докрай и двете кранчета. В газовия бойлер нещо затрака, но пара не се появи. Този, който беше използвал банята преди това, се бе погрижил да не остане и капка топла вода. Но нямаше значение, Майк не беше дошъл, за да се къпе. Той коленичи и извади от джоба си малко швейцарско ножче. След това бързо разви болтчетата на страничната плоскост от едната страна на ваната. Тя излезе лесно. Зад нея се показа покрито с боклуци и парчета зидария пространство. Доволен, Сканлън върна плоскостта на мястото й, завъртя кранчетата, пусна водата от тоалетното казанче и излезе, като бършеше ръце в носната си кърпа.

Навън чакаше грохнал мъж в халат. Той се опита да отговори на Майк, който го поздрави с кимване, но избухна в пристъп на кашлица. Тихата, почти виновна кашлица последва Майк надолу по стълбите. Беше я чувал доста често преди, когато пътуваше по горните етажи на автобусите. Хората май умираха от нея.

Четиридесет минути по-късно Майк вече бе привършил солидната си закуска в една малка закусвалня на Килбърн Хай Роуд. Точно така трябваше да започва денят за мъж, който възнамеряваше да се включи в редиците на Ирландската републиканска армия.

 

 

Слезе от метрото на Колиндейл. Беше чувал името на тази част от Лондон преди, но бе научил къде се намира едва преди два дни. Когато излезе от станцията на метрото, вятърът виеше по неприветливите улици, като носеше със себе си студен щипещ дъжд. Автобусите изпръскваха злобно краката на редките пешеходци. Майк попита за посоката един вестникопродавец. Мъжът направи знак с глава, без да пророни нито дума. Майк тръгна по посока на кимването, прекоси шосето и се отправи към подобната на склад сграда отсреща. Няколко минути по-късно вече беше изпълнил малкото формалности и бе получил бележка, която официално го обявяваше за читател на отдел „Вестници“ на Британската библиотека.

В архивите й се държаха всички издавани във Великобритания вестници, както и някои, издавани в чужбина, още от началото на века, когато се беше създала съвременната ИРА. Майк си намери място между мълчаливите, прилежни изследователи, сложи якето си върху облегалката, за да си запази стола и отиде до рафтовете с масивните указатели. Остана неподвижен няколко секунди, след това взе указателя на „Таймс“ за 1970 г. Двадесет и няколко години от историята на републиканското движение щяха да му дадат толкова информация, колкото можеше да поеме.

До средата на следобеда вече бе започнал да разбира обема на задачата, с която се бе заел. В указателите се изброяваха всички случаи, в които вестниците споменаваха нещо по въпроса. Имаше датите, страниците и колонките, също така се посочваше дали има снимка. На движението бяха посветени десетки страници с отпратки. Една трета от тетрадката, която беше донесъл със себе си, вече бе пълна с подробности за изданията, които искаше да види — дати, номера на страници и колонки. Майк си отбеляза старателно и статиите, в които имаше снимки, попълни първия формуляр за поръчка на материали и го подаде на служителя. Последният се появи двадесет минути по-късно с количка, натоварена с дебели подвързани томове, и я остави до стола му. Майк взе първия и започна да търси местата, които си беше отбелязал.

Когато се прибра в хотела, вече минаваше шест часът. Тесният коридор беше изпълнен с миризми на готвено и звуци от включените телевизори. Вратата на хазяина в дъното се отвори безшумно и от нея се показа небръснатото му лице, което се втренчи с нескрито любопитство в найлоновата чанта, която Майк държеше под якето си, за да я запази от дъжда. Сканлън кимна на мъжа и забърза нагоре по стълбите към стаята си.

Седна на масата, за да огледа фотокопията, които беше донесъл със себе си, като поглъщаше информацията в тях за личности и събития в ИРА. Малко след осем часа вече се чувстваше доволен от свършеното. Той прибра документите под дъската на пода, изкъпа се, като първо изми мръсотиите от ваната, и излезе. Вечеря в същото мрачно кафене, в което беше закусил, и тръгна да върши втората част от работата си. Да се влачи по кръчмите.

 

 

В Ла Валета, Малта, вечерта беше спокойна. Бе достатъчно топло и мъжете бяха само по ризи, а жените — по памучни рокли, с по една лека жилетка върху раменете си. На терасите на кафенетата и сладкарниците с изглед към главното пристанище седяха групички семейства и приятели и разговаряха оживено. На някои от масите се бяха събрали по-високи, по-възрастни и ъгловати клиенти — английски имигранти, които се мъчеха да спестят от пенсиите си. Бяха по-сдържани и си разменяха дискретно хвалби за размерите на плувните си басейни и забележителните кариери на децата си. В ъгъла на едно от малките кафенета седеше самотен мъж.

Беше в края на петдесетте, слаб, с къса сива коса, в която все още имаше следи от червено. Беше облечен в ненатрапващо се спортно сако от туид и сиви три четвърти панталони. Очилата му бяха тъмни, с дебели рамки — почти като слънчеви. На един стол до него имаше бинокъл и бележник. Мъжът остави малко пари на масата, събра нещата си и излезе.

Келнерът почисти масата и кимна на себе си, когато видя размера на бакшиша. Започваше да свиква с щедростта на мъжа. Посетителят беше дошъл за пръв път преди три месеца. Подобно на днешния ден, бе пристигнал веднъж рано сутринта и след това още веднъж следобед. Оттогава беше идвал на всеки три седмици, следвайки същия ред. От две посещения насам беше започнал да прави скици и да си води бележки. Скиците бяха ужасни — приличаха по-скоро на карти, отколкото на картини. Поредният британски пенсионер, който се опитваше да избяга от климата. Изненадващо беше колко много от тях прекарваха целия си живот в задушаваща служба за някоя провинциална банка и после най-неочаквано решаваха да се правят на Гоген. Сякаш никога не успяваха да разберат, че напускайки Франция, Гоген е имал талант. Но поне този посетител не смесваше като останалите англичани малки тоници с големи джинове и не се оплакваше, че Англия отивала на провал. Мъжът винаги пиеше чай или кафе и почти не говореше.

Когато той напусна кафе-терасата, на келнера му хрумна, че човекът може би е свързан с пътническите кораби. Това обясняваше защо се появяваше само когато някой от тях хвърлеше котва в пристанището. Келнерът дочу детските гласове, които долитаха до терасата, и погледна надолу. Под него, в центъра на огромното пристанище, фериботът току-що беше привършил с изсипването на товара си от деца обратно върху пътническия кораб, който стоеше закотвен и караше мръсните товарни кораби, ярко оцветените рибарски лодки и катерите, сновящи около него, да изглеждат като джуджета.

Нагоре полетяха писъци и смях. Келнерът продължи да забърсва масата, като се усмихваше криво. И той имаше деца, но все пак се радваше, че този път хлапетата от кораба не бяха предпочели точно неговото кафене за нашествието си. Тези тумби английски деца винаги се държаха като животни, купуваха си ко̀ла и пиеха алкохол направо от бутилките, докато на половината от тях им станеше лошо и отиваха в тоалетните, а другата половина го обиждаше. Беше видял това по време на краткия си опит да поработи в Англия. Очевидно тамошните деца бяха научени да смятат келнерите за някакви низши същества, родени, за да бъдат обсипвани с ругатни и обиди. В крайна сметка предпочиташе сдържания, по-възрастен тип клиенти — като мъжа, който току-що си беше отишъл. Тихи и учтиви, те оставяха бакшиши, с който показваха колко много ценят обслужването ти.

Келнерът погледна в посоката, в която бе тръгнал мъжът. Последният се беше спрял на около тридесет метра по-нататък, стоеше облегнат на една ниска стена и гледаше към кораба с мощния си бинокъл.