Брайън Морисън
Причина да умреш (4)

3.

Когато Майк се върна в хотела, вече минаваше единадесет. Чувстваше се обезкуражен и подут от изпитата бира. Не беше предполагал, че една понеделнична вечер по кръчмите в Килбърн може да се окаже толкова дълга. Беше посетил повече от дузина места, но във всичките цареше една и съща мрачна атмосфера, остъргани подове и оскъдна клиентела. Мнозина от постоянните посетители бяха профукали парите си през уикенда и тези, които все още можеха да си позволят по едно питие, седяха сами, неразговорчиво прегърбени над чашите си с бира. Почти всичките бяха мъже. Единственият напредък, който Майк постигна с някои от тях, бе да ги придума да приемат да ги почерпи. Обаче опитите му да завърже разговор се натъкнаха на рифове от безразличие и мрачно мълчание.

Майк се унесе в сън, докато слушаше хъркането през тънката преградна стена и мислите за Аликс изпълваха главата му.

 

 

Свикна бързо. Всеки ден закусваше във все същото кафене, преди да се отправи към Колиндейл. С всеки изминал ден купчината от фотокопия на вестникарски статии ставаше по-голяма. С всеки ден знанията му за ИРА нарастваха; натрупваше още факти — събития, имена и особено снимки на всички, които значеха нещо в организацията през последните двадесет години. Всяка вечер от шест до осем той прекарваше в подреждане на материалите, преглеждаше още веднъж изровеното през деня, набиваше факти и лица в главата си. Всяка вечер се влачеше от една потискаща кръчма в друга. И всяка вечер през тези три седмици удряше на камък.

Той погледна часовника си и въздъхна. Наближаваше осем. Майк подреди внимателно листовете, пъхна ги в скривалището и избута масата обратно на мястото й. После съблече ризата, която беше носил през последните няколко дни. Докато обличаше чиста, той попипа тлъстините около кръста си. Беше направил коремче от бирата. Почуди се дали да не направи малко упражнения, но се отказа. Биреното коремче в случая щеше да вдъхва повече доверие от набраздени железни мускули.

Тъй като беше обходил всички ирландски кръчми в Килбърн и Кентиш Таун, през последните няколко дни той разшири работната си територия. Вече втора вечер слизаше от метрото на Хамърсмит, рискуваше живота си, пресичайки натовареното движение на Хамърсмит Бродуей, и продължаваше пеш до тъмните райони на север от Кинг Стрийт.

Третото място, което посети, като че ли беше малко по-обещаващо от другите. Написаният на ръка плакат на прозореца съобщаваше за кънтри музика всеки петък и програма на Кели и Къртис всеки вторник. На плаката беше обяснено, че те са водещи британски кънтри и уестърн артисти.

Майк влезе в бара. Сети се, че е вторник едва когато музиката започна.

Водещият британски кънтри дует изпълняваше песните си върху нисък подиум. Половината от дуета беше жена на средна възраст с крещящо боядисана червена коса и сребриста рокля. Изпълняваше сърцераздирателна балада за някаква дама, с която постъпили несправедливо. Пееше по-добре, отколкото изглеждаше. Партньорът й беше навъсен мъж с дълги бакенбарди, който свиреше на пианото с една ръка, а с другата се опитваше да задвижи управлението на устройството от барабани.

В кръчмата имаше доста хора и Майк изпита известни затруднения, докато си намери място на бара. Много от пиещите бяха обичайните самотници — мъже, които работеха на строителни обекти и вероятно бяха чакали пред вратата да отворят заведението и да започне вечерното представление, за да избегнат изтрезняването следобед. Тъжни мъже, всеки от които живееше под наем в някоя мрачна стая и за които бирата играеше ролята на семейство. Когато кръчмата се понапълни, започнаха да пристигат и друг вид клиенти — по-млади и по-весели.

Група немного възрастни мъже си направи място на бара. Разговорът им беше оживен и забавен и Майк се разсмя заедно с тях на една от шегите им. Малко по-късно те се разсмяха на една от неговите. Той им поръча по едно питие и около десет часа вече бяха приятели. В единадесет мъжете от компанията си отидоха, като му обещаха пак да дойдат в петък. Междувременно му дадоха и имената на няколко други кръчми, където имаше музика и можеха да се намерят момичета.

Майк се върна в хотела в по-добро настроение, отколкото когато и да било от три седмици насам. И въпреки обилното пиене, което ролята му налагаше, беше напълно трезвен.

 

 

В петък Майк отиде рано в кръчмата и зачака групата да се появи. Дотогава беше посетил всичките заведения, които мъжете бяха споменали. В сряда вечерта бе имал късмет. Срещна познат от групата и той го покани да седне при него и приятелите му. Единият от компанията подкачи безобидно Майк за английския му акцент. Сканлън вече беше готов за нещо подобно, дори се надяваше то да се случи. Зарадван от открилата му се възможност, той се обърна към мъжа с ярост, която изненада всички. Стиснал ядно устни, с разширени ноздри, той избухна гневно срещу мъжа, че може и да не успявал да премахне акцента си, може говорът му да звучал като на британец, но изобщо не се чувствал като един от проклетите копелета, дявол да го вземе!

След това се обърна и разгневен заради тежката обида, закрачи към вратата. Познатият му от предишната вечер го последва. Майк се остави да бъде убеден да се върне обратно в бара. След няколко неохотни извинения и почерпки случката беше забравена. Но през следващия половин час, докато пиеха, Майк усещаше, че бяха започнали да се отнасят към него с повече внимание и уважение. Малко по-късно, в автобуса по пътя към хотела си, той си позволи да се усмихне. Знаеше, че беше изиграл ролята си, като им бе позволил да разберат чувствата му, без да преиграва. С малко повече късмет за това щеше да тръгне слух.

Когато компанията от вторник вечерта се показа, представлението на кънтри певицата беше в разгара си. Пиха известно време и един от тях се пошегува с избухването на Майк, който не пропусна възможността незабавно да насочи разговора към политиката. Възгледите му бяха силни, ясни и високо изказани:

— Проклетите британци трябва веднага да се махнат заедно с шибаните си мекерета, полицията и всичко останало!

— Едва ли някой от британското правителство ще се зарадва на предложението ти, Майкъл — каза меко единият от групата.

— Знам. Тия копелета си мислят, че могат да сломят съпротивата ни със стрелба. Смятат, че ако изтребят достатъчно от нас, ще ни накарат да се заврем в миша дупка и да сме доволни, задето сме живи. Да, ама ако си въобразяват, че по този начин ще успеят, по-добре е да погледнат историята на Ирландия!

Единият от мъжете избухна в смях.

— Историята на Ирландия! — изимитира той Майк. — Ако чувам добре, май и ти самият си британец!

Майк се завъртя рязко към говорещия и се наведе към него така, че лицата им застанаха на няколко сантиметра едно от друго. След това заговори съвсем тихо:

— Слушай, шибан тъп ирландски шовинист. Може и да съм роден тук, но това не значи, че съм едно от ония копелета. Баща ми и майка ми са дошли от Донегъл. Татко е бил активен републиканец още от дете. Отпреди ти да си бил роден. И заради това гадните британци го очистиха! Така че си набий в дебелата ирландска глава: който се опитва да обиди мен, обижда и него! Иска ли ти се да опиташ пак?

Когато зададе въпроса, Майк стисна юмруци. Мъжът с тихия глас застана до него, сложи ръка на рамото му и се усмихна дружелюбно.

— Не се стягай толкова, Майкъл. Той само се измайтапи с теб, че си бил англичанин и си говорел като такъв. Не искаше да те обиди.

Майк поклати глава, въздъхна и се поотпусна.

— Окей. Съжалявам. Такива неща ме вбесяват, това е всичко. — Изпи бирата си на един дъх. — Ще се видим пак.

На една маса в ъгъла на бара седеше сам дребен набит мъж. По време на цялата сцена нито за момент не беше свалил очи от Майк. Чашите с пинта горчива бира и уиски стояха недокоснати на масата пред него. Той продължи да гледа към вратата няколко секунди след като Майк си беше отишъл. След това повдигна едва забележимо вежди и бавно доближи уискито до устните си.

 

 

Следващия петък, в седем и половина вечерта, Майк вече седеше в кръчмата с чаша пред себе си. Беше застанал до бара и гледаше посетителите, които влизаха през вратата. Имаше много двойки и няколко семейни групи, обхващащи две или три поколения. Всички бяха по-оживени и по-добре облечени от тълпата в подобните на пещери дупки в Килбърн. В осем музиката засвири и не след дълго публиката припяваше по-известните песни заедно с певицата.

Майк почти не обърна внимание на набития мъж, който влезе сам, поръча си питие и седна на една маса в ъгъла. Двама младежи понечиха да седнат с приятелките си на празните места до него. Мъжът отклони за частица от секундата погледа си от Майк, каза им нещо тихо и им отправи смразяваща предупредителна усмивка. Единият от младежите се опита да спори, но приятелят му го хвана за лакътя, дръпна го настрана и му замърмори нещо на ухо. Докато слушаше, очите на първия младеж видимо се разшириха. Той продължи да гледа сърдито към мъжа в анорака, но се остави да бъде издърпан, без повече да протестира.

Един от новите приятели на Майк се появи на бара. Той прие питието, с което Сканлън го почерпи, и двамата се заприказваха, като си крещяха в ушите, за да надвикат музиката. След няколко минути, без да се старае видимо, Майк отново насочи разговора към политиката. Докато говореше, от двете страни на мъжа с анорака седнаха още двама: единият бе с лице към бара, а другият — към вратата. Тримата започнаха да си говорят тихо и сериозно, с близко наведени глави.

Майк беше вече на четвъртата си бира, когато шестима бръснати глави — четирима мъже и две момичета — влязоха шумно в бара. Младежите бяха облечени в разкопчани якета, под които се виждаха тениски с английското знаме, и войнишки панталони, напъхани в кубинки. Когато разблъскаха хората близо до Майк, за да си направят място на бара, по гласовете им пролича, че бяха пили. Единият от мъжете извика на барманката да ги обслужи. Акцентът му не беше ирландски, а дрезгав, носов кокни, характерен за лондонските хулигани. Те получиха питиетата си и останаха там, като се хилеха презрително на усилията на другите клиенти да се доберат до бара.

Майк и групата му се поотдръпнаха. Новодошлите се разположиха и изпълниха цялото отстъпено им пространство, като се хилеха предизвикателно във всички посоки. Останалите посетители избягваха очите им, защото се страхуваха да не си навлекат неприятности. Единият от бръснатите глави се изкикоти и направи забележка по адрес на певицата точно когато друг беше надигнал чашата си. Последният прихна, от устата му изригна струя бира и изпръска роклята на едно момиче, което седеше на метър по-нататък. То се отдръпна с отвращение и бръснатите глави изреваха доволно. Приятелят на момичето — слабоват младеж с евтино сако от туид и вълнена вратовръзка, се обърна сърдито към хилещата се група:

— Хей, не можете ли да бъдете малко по-внимателни? Вижте какво направихте!

Гневът правеше гласа му писклив. Единият от мъжете се ухили похотливо на момичето:

— Искаш ли да ти го оближа, скъпа? — После се обърна към приятелите си, извади език и го замята неприлично из устата си.

Лицето на младежа стана алено от ярост и неудобство. Гневът го направи смел:

— Затваряй си устата, невежо копеле такова! Не смей да й говориш така!

Бръснатата глава се ухили на младежа, покашля се шумно и се изплю съвсем преднамерено в лицето му. Младият мъж се сви от отвращение и замахна безпомощно с ръка към гадната храчка, която висеше от бузата му. По лицето му беше изписана такава погнуса и срам, че бръснатата глава избухна в смях.

— А сега се разкарай — каза презрително последният и отново се обърна към хилещата се компания.

— Не, вие се разкарайте, всички вие — промълви съвсем тихо Майк.

Бръснатата глава, все още ухилен, погледна през рамо към него и попита:

— На мен ли говориш, тъпа мутро?

Юмрукът на Майк се стовари върху скулата на мъжа. Бръснатата глава залитна и падна върху бара с гръб към нападателя си. Преди Сканлън да успее да го удари отново, другите хулигани започнаха да сипят юмруци кой където свари. Сега Майк не играеше роля. Беше твърде ядосан, за да преценява силите. Той сграбчи здраво най-близката бръсната глава за предницата на якето, дръпна го напред и нагоре и стовари главата си в изненаданата му глуповата физиономия. След това пусна якето му и младежът се строполи назад, хванал с две ръце строшения си нос.

Нечий юмрук се стовари с пълна сила върху устата на Майк. Той изрева от болка и ярост и замахна към младежа, който го беше халосал. Едно от момичетата увисна на ръката на Майк, за да му попречи. Ударът попадна върху бръснатата глава без никаква сила. Сканлън блъсна момичето настрани. Преди да успее да се съвземе, двама от младежите и момичетата се нахвърлиха върху него с юмруци и ритници. Майк беше едър мъж. Той освободи едната си ръка, изпъна пръстите си и ги заби в корема на единия от нападателите си. Младежът безмълвно се сгъна с изкривена физиономия. Майк отново нанесе удар, този път с юмрук нагоре към брадичката на озъбеното лице, което се появи на сантиметри от неговото. И отново някой увисна на ръката му, за да намали силата на удара. Майк изрева яростно, отскубна се от ръцете, които се опитваха да го задържат, и отстъпи крачка назад, за да спечели малко разстояние. След това удари още едно кроше в лицето на един от противниците си. Чу се силно изхрущяване. После Майк почувства удар в тила и се преви одве. Пред очите му заплува мъгла. Нечий ботуш го фрасна силно в слабините. Коленете му започнаха да се сгъват. През болката чу женски писъци.

Нещо в тези писъци отключи у него някаква примитивна тревога. Той примигна няколко пъти, за да се съвземе от болката и отвори очи. Бръснатата глава, който се беше изхрачил върху младежа, се бе окопитил и обърнал от бара с лице към Майк. Държеше ръка ниско пред себе си. Сканлън беше паднал на едно коляно, така че ръката на мъжа беше на едно ниво с лицето му. Хулиганът стискаше отвертка. Майк видя блясъка на лъскавия метал, насочен смъртоносно към него. Опита се да изпълзи встрани, като отчаяно се стараеше да мобилизира реакциите си и се готвеше да се хвърли извън обсега на оръжието. Усещаше много добре тежестта на приятелите на мъжа, които се опитваха да го държат неподвижно. Майк вдигна поглед към лицето над себе си. То беше застинало в изкривена, безумна усмивка.

Мъжът отдръпна отвертката назад на едно ниво с бедрото си. Майк провери равновесието си. От дясната му страна го спираше барът. Той се приготви да се хвърли нагоре и вляво, като се надяваше да успее да се изправи на крака и едновременно с това да избегне оръжието. В този момент върху лявото му рамо се стовари нечие коляно, което остана така, притискайки врата му. Майк видя как мъжът пред него прегъна леко колене и се приготви да забие оръжието в целта си.

— Ей, дрисльо, я хвърли долу това. — Думите прозвучаха много тихо, сякаш струваха твърде голямо усилие на говорещия. Въпреки това гласът пресече писъците на жените и в цялата зала се възцари тишина. Очите на бръснатата глава проблеснаха към някой, който стоеше зад Майк. Страхът веднага изтри победоносното изражение от ухилената му физиономия.

— Ще те убия. — Гласът все още беше тих, но заплахата в него не можеше да се сбърка с нищо друго. Отвертката издрънча на пода. — И теб.

Коляното, което притискаше врата на Майк, се отдръпна. Притежателят му залитна напред и се строполи на пода, сякаш някой го беше бутнал силно отзад. Все още нащрек, застанал на едно коляно близо до бара, Майк се обърна. Говорещият беше единият от мъжете на масата в ъгъла. Безформеният му сиво-бежов дъждобран беше разкопчан отпред. Ръцете му се показваха през процепите, но на някой страничен наблюдател можеше да му се стори, че е пъхнал ръце в джобовете. Само отпред, където стояха Майк, бръснатите глави и шепа онемели посетители, можеше да се види огромният револвер, който мъжът държеше.

Последният измърмори нещо на двамата от неговата компания, които стояха близо до рамото му. Те пристъпиха напред. Този с анорака се приближи на няколко сантиметра от неуспелия убиец и сви грамадния си, кокалест юмрук. След това с точно и пестеливо движение го стовари с всичка сила в стомаха на бръснатата глава. Младежът издаде звук, който приличаше едновременно на хриптене и ридание, и политна напред. Мъжете го сграбчиха над лактите от двете страни, преди да падне, и го поведоха зад бара и към задната стая, като от време на време го влачеха. Вратата се затвори тихо зад тях.

Мъжът с револвера се обърна към останалите бръснати глави, които стояха скупчени мрачно и гледаха глуповато.

— Веднага да се разкарате оттук! — За около секунда изглеждаше, че хулиганите имат желание да възразят. — Да не би да искате да отидете при приятеля си? — И посочи с глава към задната стая.

В същото време оттам долетя писък, който бързо заглъхна в сподавено гъргорене. Мъжът с револвера направи припрян жест към певицата и музиката отново започна. Жената поднови класическото кънтри. Единият от хулиганите, очевидно водачът на групата — кокалест младеж с грозно, ъгловато лице, татуирано и на двете бузи — преглътна, обърна се и заедно с приятелите си се затътри към вратата.

Мъжът се ухили презрително зад гърбовете им, а после се обърна към Майк и му се усмихна:

— Добре ли си? Здравата те халоса това копеле. Я си покажи главата. — Майк наведе покорно глава. Мъжът я пипна и когато вдигна пръстите си, по тях имаше кръв. — Ще се оправиш. Май няма нищо счупено. — После кимна към пода, където лежаха парчета от разбит стъклен пепелник. — Ама си късметлия. Оня можеше да те убие. Какво ще пиеш? Бира? Малко уиски? — Без да дочака отговор, мъжът се обърна към бармана: — Пат, донеси ни три двойни и една пинта от най-добрата ти бира, ако обичаш.

След това поведе Майк към масата в ъгъла, като вървешком закопчаваше дъждобрана си. Когато седнаха, Сканлън видя, че задната врата се отвори. Оттам се показаха двамата мъже, които държаха бръснатата глава от двете страни. Лицето му беше посивяло, а единият му крак се влачеше безпомощно. Очевидно беше счупен. Изражението на младежа се изкриви, когато кракът му случайно закачи една от гънките на протрития килим. Той впи зъби в долната си устна, но въпреки явната мъчителна болка, не издаде нито звук. Майк погледна към лицето му и видя, че не смелостта го спираше да не извика, а отявлен страх. Мъжете, които го държаха, му бяха наредили да не вдига шум. Краткото време, прекарано заедно с тях в задната стая, му беше достатъчно, за да не забрави никога този урок. Когато тези мъже ти кажеха нещо, ти бе длъжен да им се подчиняваш, сякаш от това зависеше животът ти. Защото наистина зависеше.

Когато барманът се приближи чевръсто с питиетата, двамата мъже, които влачеха ранения хулиган, вече се бяха върнали на масата и само кимнаха в отговор на погледа на човека с дъждобрана.

— В таксито. Ще бъде свален на южната страна на реката. В Клепъм. Взехме му шофьорската книжка. Записахме адреса. Малкият хапльо здравата се осра.

— Добре. Запознайте се… — Той се обърна към Майк, като се усмихваше: — С кого? Как всъщност ти е името?

— Майк. Майк Сканлън.

Мъжът с дъждобрана се здрависа с него.

— Джон. А това са Тери и Лиъм.

Другите двама също се ръкуваха с него.

— Добре се справи. Макар че имаше късмет, задето не те нараниха сериозно. Беше доста глупаво наистина — каза мъжът, наречен Тери, и се усмихна малко подигравателно.

Майк сви рамене и се засмя горчиво. След това се попипа по главата и трепна.

— Няма нужда да ми го казвате. Онова копеленце щеше да ме убие, ако не бяхте вие, момчета. Благодаря ви. — С непресторен гняв стрелна очи към предишната си компания, която все още седеше до бара, приказваше си и хвърляше крадешком погледи към масата. — Мислех, че тия поплювковци ще се намесят, вместо да си стоят и да гледат как ме намушкват.

Тери сви рамене.

— Не на всеки му харесва да се забърква в побоища. Някои от тия бръснати глави имат много гадна слава.

— Тъй ли? Може би не съм бил тук твърде дълго време. Не знаех достатъчно, за да се уплаша. Просто дяволски се ядосах. Много мразя такива отрепки. Идват тук само да си търсят белята. На всичко отгоре и британски отрепки — прибави горчиво Майк.

Мъжът с револвера, Джон, хвърли бърз поглед към останалите.

— Такива ги има много наоколо. Те са нещо, с което повечето от нас трябваше да се научат да се примиряват. — Той посочи към чашата на Майк. — Още?

Разговаряха през цялата вечер, но все на общи теми. Мъжете от новата компания на Майк, изглежда, не се интересуваха от политика, но нито веднъж не го прекъснаха, когато подемеше тази тема. Просто го слушаха, насочваха го с незабележими подканяния, но никога не казваха нищо определено. Питиетата не спираха да пристигат и всеки път, когато Майк се опитваше да ги почерпи, те отклоняваха с добродушен смях и с любезните си, дружелюбни въпроси го насърчаваха да продължава да говори за себе си. Той си поръчваше само бира, но всеки път му донасяха бира и уиски. Мъжете пиеха само уиски. Годините, прекарани в чужбина, бяха научили Майк да носи на пиене, но след осмата или деветата почерпка се почувства замаян, извини се и отиде до тоалетната.

Там имаше само един мъж, който стоеше с лице към фаянсовите плочки на стената. Беше опрял ръка на стената, облегнал глава върху нея. Очите му бяха здраво стиснати и той проклинаше света в непрекъснат поток от повтарящи се мръсотии. Майк мина покрай него и се отправи към двете кабинки. Ключалките и на двете врати бяха счупени. Влезе в по-малко мръсната кабинка, като стъпваше внимателно в помията от отвратителни течности, която покриваше пода. Затвори вратата, наведе се ниско над чинията и бръкна с два пръста в гърлото си. Повдигна му се мъчително, след това опита отново. Диафрагмата му се сгърчи и той се закашля. На третия опит успя да повърне поток от все още непросмукал се в организма му алкохол. После се изправи и пусна водата, направи слюнка и я завъртя в устата си, за да измие вкуса. Накрая потрепери отвратено, оправи якето на раменете си и излезе от кабинката. Мъжът се беше отпуснал на пода с потопена в писоара ръка. Майк мина покрай него, без да го погледне, и влезе през двойната врата в бара.

Настани се отново на масата. Тримата мъже отбелязаха завръщането му с нова почерпка. Външно все още бяха дружелюбни, но нещо в поведението им го накара да се зарадва, задето беше проявил предпазливостта да не се напие. Имаше някаква неуловима промяна, нещо в начина, по който седяха на столовете — изглеждаха по-делови, отколкото преди няколко минути. Сякаш по време на отсъствието му го бяха обсъждали и бяха стигнали до някакво решение.

Джон се усмихна.

— Майкъл — каза меко той, — защо не ни разкажеш малко повече за себе си? Разкажи ни за семейството си. — В тихия глас на мъжа се усещаха стоманени нотки. Това не звучеше просто като предложение.

Майк почувства прилив на вълнение. В самотната си мизерна хотелска стая беше правил хиляди пъти това, което искаха от него сега. Беше го репетирал всеки ден, докато пътуваше в метрото. Беше се събуждал сутрин, повтаряйки си тази история. Докато я запомни до съвършенство. Отношението му към всичко това беше малко мрачно. За пръв път през целия си живот Майк имаше някаква полза от баща си. Той отвърна на усмивката на Джон, после се извърна към останалите и се засмя нерешително, сякаш се страхуваше, че те му се подиграват.

— Разбира се, щом искате. Но защо пък ще желаете да слушате за семейството ми?

Джон поклати глава. Вече не се усмихваше.

— Това няма значение, Майкъл. Да кажем, че просто сме очаровани от теб. Разкажи ни например за родителите си.

Майк ги погледна последователно, за да им покаже, че е усетил промяната в настроението, после едва забележимо сви рамене.

— Добре, щом толкова искате да чуете. Татко беше ирландец, от Слайгоу. Роден е и е израснал в Тобъркъри. Знаете ли това място? — Той погледна всеки от събеседниците си. Само Джон кимна. — Аз самият никога не съм бил там. Както и да е, татко е живял там до осемнадесетгодишна възраст, а после е дошъл тук, в Англия, да си търси работа. Трябва да е било точно преди войната. Накрая се е установил в Бирмингам. Имал братовчеди там.

Мъжът, който се беше представил като Лиъм, се засмя:

— Че нямаме ли всички?

Майк се засмя с него. Останалите се намръщиха.

— Е, както и да е, очевидно в Бирмингам е срещнал майка ми. И тя е от Слайгоу. Познавал я отпреди да замине от Ирландия.

— Имат ли други деца освен теб? — попита Джон.

— Не — усмихна се добродушно Майк. — Татко беше твърде добър марксист, за да бъде добър католик. — После си позволи за момент на лицето му да се изпише гняв. — И точно това го уби.

Джон повдигна едната си вежда и се спогледа с другите от компанията.

— Убит ли е? За това, че е бил марксист? Че половината от британската върхушка през тридесетте и четиридесетте се пишеха марксисти.

— Аха, ама само се пишеха. Татко беше истински. Предполагам, че повече бе републиканец, отколкото марксист. За това го убиха, а не заради марксизма му.

Джон се намръщи още повече.

— Само за момент, Майкъл. Кой точно уби баща ти?

Майк се наведе към него и остави бирата си.

— Скапаните британци. Полицията. Или вероятно специалните служби. Прибраха го и го очистиха, докато беше в ареста.

Тери и Джон се спогледаха. Тери заговори с глас, който беше мъничко по-висок от шепот:

— Кога беше това, Майкъл?

— 1969-а. Септември. Четиринайсти септември.

— Как каза, че беше името на баща ти?

— Сканлън. Пат Сканлън. Ама всички му викаха Патси.

— Патси Сканлън. — Джон се усмихваше някак странно, далечно. — Значи ти си момчето на Патси Сканлън! Я виж ти… — Той се обърна към Лиъм: — Тази работа заслужава да пийнем по още едно. Ще донесеш ли?

Майк продължаваше да поддържа физиономията на човек, който все още не може да повярва, че не ги отегчава до смърт, но иначе ги наблюдаваше като ястреб, нащрек и за най-незначителната промяна в очите им. Сега ликуваше вътрешно. Това не бяха някакви младоци, новаци в каузата. Никой от тях не беше на по-малко от петдесет. Името на баща му бе докоснало някаква струна в душите им. Всичко, което им каза, беше чиста истина. Фактите можеха да бъдат проверени до един. Не сподели само как го бяха преживели той и майка му в действителност.

Баща му беше дошъл в Бирмингам в края на тридесетте. Бе останал там до самата си смърт в полицейския участък. От година на година бе ставал все повече и повече ирландец. Към времето на смъртта си беше наистина марксист, а също и републиканец до мозъка на костите. Но само в кръчмата, в петък и събота вечер. Вкъщи беше един биещ жена си невежа, който имаше проблем с пиенето и се гордееше с това. Съпругата му и синът му водеха кучешки живот. Сутрин, когато беше трезвен, той бе кисел и мълчалив. Вечер, когато се напиеше, беше зъл и крещеше.

Умря също както беше живял. Една вечер, след като кръчмите бяха затворени, го арестуваха. Не толкова заради антибританската песен, която ревеше; полицията отдавна беше свикнала с това. Арестуваха го, и то не за пръв път, защото се облекчаваше по средата на шосето. За тях това беше нещо обикновено, част както от тяхната, така и от неговата съботна вечер. На следващата сутрин го намериха задушен в килията. Полицията обяви, че се е задушил в собствения си бълвоч. Майката на Майк познаваше полицая, който беше намерил мъжа й, и му вярваше напълно. Не й беше трудно — самата тя на няколко пъти бе спасявала съпруга си от същата смърт, докато лежеше пиян до нея в леглото.

— Спомням си много добре смъртта на баща ти, Майкъл. Вестниците вдигнаха голям шум, нали? — Макар да смяташе, че хвали родителите му, Джон го наблюдаваше, за да не изпусне нито една негова реакция.

Майк сви рамене.

— Някои от тях се опитаха, но шибаната полиция успя да покрие всичко. Вестниците никога доникъде не стигат. Знаете какви са законите. Гарван гарвану око не вади.

Той изпи чашата си на един дъх и я тропна на масата, за да изрази отвращението си. И този път фактите издържаха. Всеки можеше да провери статиите във вестниците. Беше в края на шестдесетте: Гроувнър Скуеър, движението за мир, Виетнам. Вестниците пишеха големи думи за човешките права и един ирландец, умрял в полицейския участък, беше страхотна възможност за тях. Репортерите и доброжелателните адвокати цяла година тормозиха майката на Майк, като се опитваха да я придумат да заведе дело срещу полицията. А всичко, което горката жена искаше, бе да я оставят на мира да се радва на новото си спокойствие. Беше ужасно щастлива, задето старото копеле вече го нямаше.

Майк въздъхна, сякаш споменът за добрия стар татко докарваше сълзи в очите му.

— Той беше хубав човек, но изпълнен с горчивина. Не можеше да се примири, постоянно се тормозеше от това, което британците направиха с Ирландия. Не минаваше ден, без да говори за това. Кълна се, че още бях ей толкоз малък, когато ме слагаше на коляното си и ми разправяше тези работи. Отне ми години, докато разбера накъде бие старият му чешит. — Другите се ухилиха. Усмивката на Майк изразяваше привързаност. — Другите деца имаха зайчето Питър. Аз пък вместо приказки за лека нощ, слушах за войските, изпратени в Ирландия от британското правителство след Първата световна война, за да потушават бунтовете.

Лиъм се върна с новите питиета, като държеше непохватно чашите между пръстите си. Всеки си взе по една. Джон вдигна своята:

— За баща ти. — Всички отпиха. Джон се наведе по-близо към Майк. Тихият му глас се сниши още повече, докато накрая се превърна почти в мърморене: — Не чувстваш ли и ти самият понякога горчивина от това, което британците са направили с баща ти? Не ти ли се иска понякога да… е, да им го върнеш?

Главата на Майк се замая. Тонът на мъжа беше недвусмислен; точно това бе подходът, който Сканлън търсеше. Беше си мислил, че ще го чака с месеци. Той вдигна току-що донесената бира и отпи голяма глътка, за да си даде достатъчно време да обмисли отговора си. После остави чашата, огледа се бързо, сякаш да провери дали някой не ги подслушва, прегърби се и се наведе още по-близо към Джон.

— Толкова силно го искам, че чак ми се струва, че ще се задуша!

Джон остана още секунда-две втренчен в очите му. После, сякаш внезапно беше решил нещо, просто кимна и смени темата, като зададе на Майк някакъв скучен въпрос за живота му в Средния изток.

Продължиха да разговарят и пиха здравата чак до късно след полунощ. Оркестърът си събра нещата и си отиде, а заедно с него и тълпата. В заведението се застоя само малката групичка на масата. По време на пиенето Майк остана напълно трезвен и се отнасяше към всеки нехайно зададен, заобиколен въпрос така, сякаш беше скрита бомба. Въпросът на Джон, който все още висеше над главите им, го бе притеснил.

Накрая Джон като че ли достигна до някакъв извод, стана внезапно и се обърна към Майк:

— Искаш ли да идем да хапнем нещо?

След това ги поведе към един магазин за бира и пържени картофи наблизо. На тезгяха чакаха група тийнейджъри и трима-четирима съсипани самотници. Джон не проговори, докато не излязоха оттам.

— Наблизо ли живееш? — попита той с пълна уста.

— В Килбърн.

— Как се прибираш? Имаш ли кола?

Майк поклати глава:

— С метрото.

Джон погледна часовника си.

— Изпуснал си го. То никога не се движи по това време.

— Тогава ще хвана денонощен автобус или ще се прибера пеш. Ще ми дойде добре след пиенето.

Мъжът се засмя.

— Не ставай глупав. След като те изпраскаха така по главата ли? Ще те закарам. — Още докато говореше, той излезе на пътя и спря едно такси. После попита Майк за адреса, повтори го на шофьора, влезе в колата и подкани спътника си да го последва. Бяха почти в Брондесбъри Вилас, когато проговори отново: — Имаш ли някакви планове за петък вечерта?

— Не. Сигурно ще изляза да пийна една бира. Защо?

— Има купон, ако ти се ходи. Там ще има хора, които ще ти допаднат. Ще им харесаш.

— Звучи по моята част — ухили се Майк. — Къде?

Джон надраска адреса на парче хартия и му го подаде. Майк му хвърли един поглед и го пъхна в джоба си.

— Страхотно. Винаги съм навит за купон. Там ще има ли жени?

— Вероятно — сви рамене Джон. — Обикновено се намират.

Майк кимна и се усмихна. След това понечи да извади пари от джоба си.

— Ето, позволи ми да платя своята част от таксито.

Джон обаче избута ръката му.

— Забрави. За мен е истинско удоволствие след това, което направи тази вечер.

Майк запротестира с половин уста, но си прибра парите.

— Окей, благодаря. Довиждане може би до петък. — И отвори вратата на таксито.

— Лека нощ, Майкъл — каза Джон и му протегна ръка в полумрака. Майк я пое. Джон разтърси ръката му за кратко, но много енергично, сякаш искаше да му покаже силата си. — Както казваш, довиждане до петък.

Майк стигна пред входа, и се направи, че има трудности с налучкването на ключалката. След това отвори вратата малко по-силно, отколкото трябваше, затръшна я зад гърба си и заизкачва стълбите към стаята си. Когато затвори вратата на жилището си, беше изминала може би минута и половина, откакто бе слязъл от таксито. Отиде до прозореца и надникна иззад тънката завеса, като внимаваше да не я помръдне. Таксито все още беше на улицата. Той се отдръпна от прозореца, отиде до вратата, светна лампата и се заслуша. До ушите му ясно долетя шумът от заминаващото такси.