Брайън Морисън
Причина да умреш (5)

4.

Пердето се помръдна за момент. Мъжко лице надникна и огледа улицата със занемарени къщи в тази част на Уиндзор, която беше доста встрани от туристическия поток. Тротоарите бяха пусти, все още под властта на вцепенението на неделната утрин. Валеше силно. Тишината се нарушаваше само от монотонното бръмчене на самолетите горе в небето и караваната, която спря на двадесет и пет метра по-надолу на улицата. Гъстото мрежесто перде падна на мястото си. Наблюдаващият зад него остана неподвижен на еркерния прозорец, без да изпуска караваната от очи. Оттам не слезе никой. Шофьорът разтвори вестник и се зачете.

Наблюдаващият се обърна, надникна през мръсното стъкло от другата страна на еркера и огледа улицата в тази посока, като хапеше долната си устна. Малко по-нататък се появи един човек, който разхождаше куче вълча порода. Движеха се нехайно към къщата. Друг мъж, който правеше утринния си крос в широк анцуг, се появи иззад ъгъла и започна да настига човека с кучето. Наблюдаващият се обърна бързо и отново погледна към фургона. В момента, в който се появи бегачът, шофьорът сгъна вестника и го остави върху таблото така, че да се вижда заглавната страница. Наблюдаващият се извъртя рязко от прозореца и изкрещя:

— Това са проклетите СЧВС^[1]!

Другите двама в стаята изтърваха чашите си с кафе на пода и се хвърлиха към оръжията, които бяха на една ниска масичка. Все още тичаха по тесния коридор, който водеше към задния двор, когато предната врата беше разбита с ритник. В малката къща затрещяха изстрели.

Майк научи за атаката едва двадесет и четири часа по-късно, в понеделник сутринта, когато четеше вестника си в метрото на път за Колиндейл. Статията беше на първа страница. Поредната фабрика за бомби на ИРА. Двама души от ИРА убити. Един избягал, като успял да убие полицай. Портрет на избягалия, вероятно сглобен от описанията на съседите, придружаваше статията. Според репортажа полицията била по следите на човек, участвал в няколко въоръжени грабежа, и нападението било насочено единствено към него. Репортерът, естествено, преразказваше изявлението на полицията след нападението. Били толкова изненадани от късмета си, колкото и всички останали, когато крадецът се оказал активист на Шин Фейн^[2], а къщата — фабрика за бомби.

Това беше историята. За Майк, ежедневно погълнат от работите на ИРА, тя носеше съвсем различно значение. В ума си спокойно можеше да замести думата „полиция“ със „СЧВС“ и „късмет“ с „усилена разузнавателна работа“. Това беше седмият случай през последните дванадесет месеца, когато полицията бе имала такъв „късмет“.

За широката общественост историята може би звучеше правдоподобно, но за Майк, който се интересуваше от тези неща, тя означаваше друго. Службите за сигурност получаваха сведения от най-високо ниво. Историите, които изпълваха вестниците, се пишеха, за да омаловажат този факт, да го накарат да изглежда така, сякаш всичко е било резултат от късмет и ежедневна полицейска работа.

Майк се усмихна. Това беше стар разузнавачески трик: да използваш само избрани истини, за да замаскираш източниците си. Вероятно единият от убитите наистина бе участвал в обири. Беше обществена тайна, че напоследък европейските правителства бяха затегнали здраво нещата около движението на пари и на ИРА вече й бе трудно да прехвърля суми. Действащите военни единици трябваше да минат на самоиздръжка, а те не го правеха с организиране на турнири по вист. Ако командването на ИРА знаеше това, то вероятно историята във вестника беше вярна. Те нямаше да й повярват напълно, но всичко това помагаше на войната на взаимно объркване, която съпътстваше войната с бомбени атентати и престрелки.

 

 

Мъжът в будката за билети разгърна вестника на резултатите от британските футболни мачове и започна да проверява фиша си. Както повечето малтийци, и той беше луд по футбола; експерт по изявите на отборите както от английската, така и от италианската лига. Не беше гледал нито един техен мач на живо.

Няколко души стояха в немного плътна групичка и чакаха да се качат на корабчето. Чевръст млад малтиец скочи на брега. Беше твърде самоуверен, за да използва мостика. Започна да подкарва пътниците да се качват. Почти беше привършил, когато върху вестника на билетопродавача падна сянка. Очите на последния останаха върху вестника още три секунди, преди да погледне мрачно към новодошлия. През тези три секунди беше разбрал, че няма да бъде богат поне още една седмица. Той вдигна вежди към мъжа пред себе си.

— Това ли е обиколката из пристанището?

Продавачът кимна:

— Идвате точно навреме. Един ли?

Мъжът нагласи дебелите си тъмни очила, кимна и подаде парите. Беше последният, който се качи на корабчето. Избра си място настрана от останалите пътници, които се бяха разпръснали — повечето възрастни туристи, тръгнали на евтино пътуване извън активния сезон, за да убият времето си или може би да потърсят възможности за живот след пенсионирането си.

Когато отплаваха, стана студено. Повечето от туристите се оттеглиха под плексигласовото покритие в задния край на корабчето. Мъжът остана абсолютно сам. Той извади карта от синия полиетиленов сак, който държеше на коленете си. Докато корабчето кръстосваше из огромното пристанище, мъжът извади флумастер и започна да прави някакви бележки върху картата. Изглеждаше особено заинтригуван от украсения със знаменца лайнер, закотвен в средата на пристанището. Когато отбеляза точното разположение на съда върху мръсната, доста измачкана карта, на устните му потрепна доволна усмивка. Невероятно! Всеки път, откакто преди много седмици беше започнал разузнаването си, виждаше лайнера на едно и също място, обърнат по един и същи начин към брега, с един и същи ред на работа по палубата.

Мъжът извади бинокъл, насочи го към боядисания в бяло кораб и започна да го настройва, докато името на съда не изплува пред погледа му. „Марибела“. Хубаво име, пълно с обещания за сини небеса и спокойни, безбурни морета.

Мъжът погледа още секунда-две и свали усмихнат бинокъла. Откакто беше замислил плана си, няколко дни след съобщението на петролната компания, наблюденията му бяха показали, че има три съда, които редовно пътуваха по маршрута. Беше ги разучил. Два от тях бяха модерни — солидни, добре построени и добре поддържани. Третият — този, който в момента плаваше под името „Марибела“ и който сега се намираше на неколкостотин метра от него, блестящ от пресния слой бяла боя — беше построен преди много години. Съдът бе започнал кариерата си в една норвежка туристическа компания. В края на срока му за годност норвежците го бяха продали на гръцки борсов посредник и през следващите няколко години корабът беше сменял неколкократно собствениците си, като всеки път бе преминавал в компания с все по-лоша репутация. Накрая действителният му притежател беше загубен в непроницаемата джунгла от компании, които съществуваха само на хартия и не представляваха почти нищо повече от номера на пощенски кутии в столиците на рядко посещавани държави. Преди да го преименуват и постегнат, за да служи за това плаване, той беше просто едно ръждиво корито. Именно този кораб беше определен от петролната компания за рекламното пътуване.

Мъжът остави настрана бинокъла, облегна се назад и опря едната си ръка върху съседната облегалка. После кръстоса крака и започна да си тананика тихичко. Най-сетне всичко се нареждаше в полза на плана.

 

 

Майк се приближи с небиеща на очи предпазливост до пететажната сграда, като вървеше бавно от другата страна на шосето и броеше номерата. На няколко пъти хора с бутилки под мишница прекосяваха улицата пред него и изкачваха стъпалата на други къщи, където купоните бяха в разгара си. Петък вечер в сградите със стаи под наем.

Той спря в сянката на отдавна неподрязван жив плет и остана така за момент, като наблюдаваше къщата. Всичките й завеси бяха спуснати, но малки проблясъци светлина показваха, че лампите на всички етажи са запалени. Мазето и таванът като че ли бяха потънали в тъмнина.

Майк пресече улицата, изкачи шестте разнебитени стъпала и позвъни. Вратата се отвори незабавно и на прага се показа млада жена. Улови се, че е изненадан, задето тя беше привлекателна, дори изящна и носеше прилепнала жарсена рокля. Осъзна с известен срам, че беше очаквал тантуресто момиче в жилетка. Жената пое бутилката евтино уиски, която той й подаде, направи шеговит реверанс и му посочи стаята, където течеше купонът.

Когато Майк тръгна натам по широкия коридор, забеляза един мъж, който седеше сковано на твърд стол зад вратата. На ниска масичка до него стояха чаша с изветряла бира и измачкана кафява чанта, която беше отворена, и ръката на мъжа лежеше лениво на сантиметри от нея. Той отвърна на широката усмивка на Майк с едва забележимо кимване. Не изглеждаше купонът да го забавлява. А и бе малко вероятно в чантата, която държеше подръка, да има фъстъци.

Майк хареса събирането веднага щом влезе в стаята. Имаше нещо в избора на музика, в зрелостта на хората; дори и най-младите бяха облечени в леко старомодни дрехи. Гостите стояха на групички, говореха си и се смееха. Музиката не беше много силна, така че не им се налагаше да си крещят в ушите, за да се чуят. Тук-там се мяркаше по някой мъж или жена, застанали сами с чаша в ръка, които пееха заедно с музиката. Майк огледа лицата. Търсеше някоя позната физиономия — или някой от компаниите, с който беше пил, или — ако му проработеше късметът — някой от галерията портрети на убийци, която пазеше в паметта си.

В отдалечения ъгъл, заедно с още шест или седем души, стоеше единият от компанията му от петък вечерта. Мъжът го зърна, по лицето му се разля широка усмивка и той му махна с ръка да отиде при тях. Майк отвърна на погледа му, но не откликна веднага. Все пак мъжът беше едното от копелетата, които не го бяха подкрепили при сбиването. Накрая си взе една бира и си запробива път към тях. Все отнякъде трябваше да започне.

Мъжът го представи на приятелите си. Думите му звучаха някак притеснено, сякаш знаеше какво си мисли Майк. Опита се да го прикрие, като наблегна на сбиването и ролята на Сканлън в това. Последният поклати глава, за да отрече похвалата и се усмихна самокритично. Но вече беше късно — една тъмнокоса жена почти на неговата възраст бе решила, че той е герой и го избута с пиянска решителност към дансинга.

Майк ставаше все по-мрачен и по-мрачен. За последен път беше танцувал с Аликс, сам с нея в апартамента й, и споменът заплашваше да го завладее. В продължение на двадесет минути жената отказваше с игрива упоритост да го остави да напусне дансинга. Колкото повече Майк се дърпаше, толкова по-настъпателна ставаше тя, смятайки, че не се представя достатъчно добре. Жената уви ръце около шията му и сключи пръсти зад врата му. Главата й се отпусна върху гърдите му. Тя се притисна в твърдите му мускули и затърка гърдите и ханша си в него. Въпреки мъката, Майк почувства как започва да се възбужда. Накрая, неспособен да издържа повече на напрежението, той се отскубна почти гневно, под предлог че иска да си вземе още едно питие. Все още се опитваше да се освободи от нея, ядосан на себе си заради объркания й и обиден вид, когато зърна Тери, набития мъж от кръчмата, да влиза в стаята.

Последният застана от едната страна на вратата и започна да оглежда намръщено тълпата. Когато най-сетне забеляза Майк, престана да се мръщи. Усмихна му се бързо, като потрепна с устни, за да му покаже, че го е познал, а след това кимна едва забележимо, за да му направи знак да се приближи.

Майк се обърна към жената, доволен, че най-сетне има истинско извинение да се отърве от нея, и леко повдигна сключените й ръце, за да освободи главата си. Докосна устните й с два пръста, за да я възпре да не започне да се цупи и задуши всякакъв по-нататъшен протест с обещание да се върне скоро. След това най-демонстративно взе питието си и започна да си проправя път към вратата. Тери го чакаше в коридора. Майк го поздрави зарадвано, отпи голяма глътка от бирата си и попита:

— Искаш ли да взема нещо и за теб? Пиенето е ей там.

Тери поклати глава, без да се усмихва.

— Не, благодаря, Майкъл. Тук има един човек, който иска да се запознае с теб. — Той кимна към чашата му. — Остави това. — После зачака, без да крие нетърпението си, докато Майк допи набързо бирата си. — Хайде, оттук.

Сканлън го последва, като пътьом направи шеговито недоумяваща физиономия към момичето и мъжа зад вратата. Те му отвърнаха с празни погледи, като че ли беше прозрачен. Изглеждаше така, сякаш в компанията на Тери ставаше невидим. Водачът му премина забързано през къщата, покрай група жени в кухнята, които мажеха филии черен хляб с масло, и излезе през задната врата. Жените погледнаха крадешком гърба на Майк и очите им проблеснаха при вида на мястото на главата му, където косата все още беше пропита със засъхнала кръв. Докато затваряше вратата, до него долетя възхитено мърморене, примесено с момичешки кикот.

Когато излязоха на двора, Тери се обърна към него и заговори:

— Внимавай къде стъпваш. Има няколко стъпала.

Двамата тръгнаха пипнешком надолу по стълбите, които водеха към мазето. Когато в края им Тери отвори една врата, за да го въведе, Майк съзря под краткия поток светлина човек, седнал доста навътре, в най-дълбоката сянка на подземния етаж. Беше сгушен във ватирано яке и с плетена качулка, от която се виждаха само очите му. В моментния проблясък през отворената врата Майк зърна неясния блясък на оръжието, което мъжът държеше на коленете си.

Намираха се в кухнята на подземния апартамент. В облицованата с жълти плочки камина невесело съскаше газов огън. Силните миризми на застоял въздух и ергенско готвене напомниха на Майк за хотела. Тапетите бяха изгубили цвета си от влагата. На печката имаше тиган със залоена мазнина и останки от сардини. От отсрещната стена ги гледаше безвкусен портрет на Дева Мария. На лицето й беше изписано жално изражение и изглеждаше цялата само очи и полуотворена уста.

— Седни за малко — каза Тери и махна с ръка на Майк към един от непасващите си столове. — Ще ида да го доведа. — И излезе в коридора.

Устата на Майк беше пресъхнала. Чувстваше се развълнуван и изплашен. За пръв път беше сигурен, че се приближава до сърцевината на организацията, до хората, унищожили Аликс и детето му. Хората, разрушили целия смисъл, който животът му бе съдържал за толкова кратко време, и готови, ако дори за момент се усъмняха в искреността на Майк, да повикат въоръжените главорези, които седяха на всички изходи на къщата, за да унищожат и него.

Тери се върна в стаята, последван от друг мъж. Непознатият носеше изцапани с кръв кафяви джинси и сиви чорапи. От кръста нагоре беше гол, ако не се смяташе дебелата превръзка около дясната му ръка.

Майк се изправи на крака с изненада, която не видя смисъл да прикрива. Лицето срещу него не можеше да бъде сбъркано с ничие друго. То беше същото, което бе гледало читателите на десет милиона вестници миналия понеделник — мъжът, избягал от фабриката за бомби. Ако полицаите бяха направили портрета от описания на очевидци, значи бяха свършили забележителна работа.

Тери махна вяло с ръка от Майк към ранения, като не изпускаше от очи реакцията на Сканлън. Когато видя нескритата му изненада, той се усмихна, все едно току-що беше изиграл успешно ефектен номер.

— Майкъл, бих искал да се запознаеш с Брендън. — Раненият кимна и се усмихна така, сякаш дори и усмивката му причиняваше болка. Не направи никакво усилие да се ръкува. — Може би ти се струва познат?

Майк премести бавно поглед от Брендън към Тери. Нямаше нужда да се преструва на впечатлен. Раненият беше търсен от всеки полицай и от службите за сигурност в страната.

— Половината държава би го разпознала. Портретът във вестниците. Къщата в Уиндзор. Ти си застрелял полицая.

Тери сияеше:

— Точно така! Изненадан ли си?

Майк сви рамене.

— Изненадан ли? Аха, май да. — Посочи към тавана. Музиката продължаваше да кънти над главите им. — Но тук? С всичко това, което става горе? С тези хора, които постоянно влизат и излизат?

Брендън и Тери избухнаха в подигравателен смях. Брендън седна срещу Майк.

— А ти какво очакваш? Да се заврем в някоя къща-близнак в покрайнините, където улиците са пусти от сутрин до вечер? Където никой не може да влезе или излезе, без да бъде зърнат от някоя любопитна крава с фотографска памет, що се отнася до работите на другите хора? — Той посочи с палец към тавана. — А тук всяка шибана нощ има купони! На ония ще им трябва цяла армия от дърти кошници, за да ни хванат спатиите. — После посочи стола и понижи глас: — Би ли седнал? С Тери искаме да поговорим с теб за нещо.

Тримата се настаниха около масата. Гласът на Брендън се сниши почти до шепот.

— Казаха ми, че нещо имаш зъб на британците, Майкъл. Вярно ли е? — Мъжът говореше образовано, само с лека следа от ълстърски акцент.

Майк кимна.

— Аха, може и така да се каже. Нещо като зъб.

— Полицаите са убили баща ти?

— Убиха го и се измъкнаха, гаднярите. Толкова хубаво покриха работите, че нито едно от скапаните копелета не понесе отговорността! — Майк повиши глас, пълен с гневен сарказъм.

Брендън вдигна здравата си ръка във въздуха, за да го спре.

— Не се тревожи сега за тези работи. Има достатъчно време — каза той толкова тихо, че Майк трябваше да се напрегне, за да го чуе. — Виж, Майкъл, Тери ми каза, че изглеждаш добър човек. Може би малко импулсивен, но сърцето ти си е на мястото. Вярно ли е това? — Очите му пронизаха Майк. В тях имаше лек подигравателен оттенък.

— Импулсивен ли? Ако говориш за оная вечер, значи да. Не мога да понасям да нараняват някого. Никога не съм можел. Особено когато го правят такава пасмина скапани отрепки като ония.

Брендън присви едва доловимо устни, без да изпуска от очи погледа на Майк.

— Нашата работа е да нараняваме хората, Майкъл.

— Това е друго. Нещо като война. Както и да е, когато имам работа за вършене, в мен няма нищо импулсивно. Петнадесет години боравене с експлозиви на петролните полета са ме научили на това. Никой не може да си прави майтап с такива работи.

Брендън и Тери се спогледаха.

— Добре. Тери ми разказа за това. Може би отново ще го обсъдим. Но друг път. Искаш ли едно питие?

Майк кимна.

— Уиски?

— Чудесно.

Брендън отиде до кухненския бюфет и извади оттам бутилка. После я стисна под превързаната си ръка и със свободната вдигна три чаши от мивката, без да си направи труда да ги измие. След това ги наля догоре и ги бутна към събеседниците си.

— Наздраве — каза без следа от сърдечност. Нещо в този човек изпълваше стаята с хлад. — Тери и Джон, изглежда, са добили впечатлението, че не би имал нищо против да си уредиш сметките с британците. Като че ли съдят по думите ти, че си готов да направиш нещо, за да им отмъстиш.

Майк се вгледа втренчено в Тери. Беше мислил много върху въпроса на Джон от предишния петък. Това бе бил изпит, нещо като стръв, закачена на въдица. Тогава бе могъл да отхвърли тази идея и те вероятно никога повече нямаше да го потърсят. Но той не го бе направил. И бе дошъл на купона. Никой разумен човек нямаше да дойде, ако не желаеше да установи контакт. Това беше очевидно за всички — ако Майк не бе готов да каже „да“, той щеше да се държи настрани.

Сканлън направи кисела физиономия.

— Може би. Тия копелета имат много работи, за които да отговарят.

— Само „може би“ ли? — Брендън беше впил очи в него и очакваше отговор.

Майк поклати глава.

— Може би само „може би“. Зависи. Мислих много върху това, което Джон ми каза. Иначе нямаше да дойда тук тази нощ. Не съм толкова глупав. Но искам да знам повече. Бих искал да знам какво ще се изисква от мен, преди да съм се забъркал.

Брендън посочи с пръст някъде над рамото на Майк и попита:

— Не мислиш ли, че вече си се забъркал, след като си влязъл през тази врата?

Майк сви рамене, без да изпуска Брендън от очи.

— Не.

Раненият ирландец погледна към Тери и се засмя.

— Чуваш ли го? Влиза тук покрай оня с пистолета, който може да му отнесе половината тяло, и не чувства да се е забъркал! — После отново се обърна към Майк: — Казаха ми, че си смел. Сега виждам какво са имали предвид. Хайде, изслушай ме. Ако не ти хареса, ще се ръкуваме и ще бъдеш свободен да си отидеш.

Брендън и Тери се спогледаха и като че ли между тях премина някакво съобщение. Раненият мъж издърпа стола си още по-близо до масата и се наведе така, че лицето му се доближи на сантиметри от лицето на Майк.

— Виж, Майк, ние имаме нещо като… а-а, проблем. — Той вдигна ранената си ръка. — Както виждаш, миналата неделя ми докара известни неприятности. Ще бъда, така да се каже, неразположен за известно време. Пък и виждаш какво пише по вестниците. Както сам каза, половината страна може да ме разпознае. В състояние си да прецениш, че известно време няма да мога да се показвам навън. — Той се ухили и впи пронизващ поглед в Майк, който не знаеше дали от него се очаква да се усмихне в отговор, затова направи гримаса, наподобяваща нещо такова. — И така, има една работа, в която трябва да участвам след няколко дни, но явно няма да бъда в състояние да го направя. Дори си мислехме да я отменим. После, както вече казах, Тери ми разправи за теб, за отношението ти към британците. — Мъжът направи пауза, втренчен в Майк. Устата на последния беше напълно пресъхнала. — Чудехме се дали би ти допаднала възможността да се включиш?

Майк кимна и се опита да навлажни устата си.

— Бих могъл. Разкажи ми нещо повече.

Брендън се наведе към него още по-близо. Сканлън виждаше съвсем ясно пулсиращата вена на слепоочието му.

— Добре. Но преди да продължим нататък, трябва да се изясним по един въпрос. Знаеш кои сме, нали?

Майк сви рамене и се засмя.

— Е, ако не сте ИРА, бих се почувствал доста глупаво.

— Шин Фейн.

— Да де, точно така.

— Значи разбираш с кого се забъркваш. Ние сме сериозни хора. Няма да позволим на никого да се бъзика с нас. Разбираш ли какво ти казвам? Ако не искаш да чуеш нищо повече, кажи го сега. Ще се сбогуваме и както вече ти обещах, можеш да си отидеш оттук. Никога повече няма да те безпокоим. — Той изрече последните думи така, сякаш се наслаждаваше на вкуса им в устата си. Нито за момент не беше откъснал очи от Майк.

Сканлън усилено се опитваше да овладее реакциите си. Досега рискът, който поемаше, беше сравнително ограничен — може би щеше да изяде един бой, задето е бил твърде любопитен, а в най-лошия случай — счупена капачка на коляното. Но едно „да“ сега щеше да промени всичко. Ако предадеше тези хора, след като веднъж се беше съгласил с предложението им, то това щеше да доведе само до едно. Куршум в тила.

Майк отвърна на погледа на Брендън. Докато се взираше в смразяващите очи на мъжа, опитваше да се съсредоточи не върху това къде се намира или върху опасностите, които го заплашваха, а върху загубата на Аликс, върху унищоженото неродено дете, върху съсипаното си бъдеще след смъртта им.

— Разкажи ми.

Брендън за пръв път се усмихна естествено. Наведе се над пластмасовата повърхност на масата и протегна здравата си ръка.

— Ти си добър човек, Майкъл. Радвам се, че си на наша страна.

Отне им само няколко минути, докато очертаят в общи линии какво се искаше от Майк. Подробностите бяха оскъдни. Казаха му само, че трябвало да придружи някого, за да „отвлича вниманието“, както се изразиха. Дадоха му мястото на срещата, откъдето щяха да го вземат. Оттам нататък беше длъжен само да слуша човека и да му се подчинява. Нямаше да има нито героизъм, нито пистолети, нито опасност.

— Просто малко разузнавателна работа. Доста отегчително, нали? — ухили се Брендън.

Майк направи недоверчива гримаса.

— Така както ми го разправяш — да. Кога ще бъде?

— След няколко дни. Знаеш ли телефонния номер на квартирата си?

Майк го написа и Тери го сложи в джоба си.

— Добре. Ще ти се обадим. Искаш ли да се върнеш горе? Видя ми се, че се справяше добре там.

— Благодаря — поклати глава Майк. — Мисля, че за тази вечер ми стига толкова вълнение.

— Окей. Хайде, ще те изведа оттук.

Тери го поведе към предната врата, като почука два пъти, преди да я отвори. Майк изкачи стъпалата към тъмнината навън. Когато се обърна да каже „лека нощ“, мярна някаква черна сянка в мрака. Тери стоеше на входа и наблюдаваше как Майк изкачва стъпалата. Когато го видя, че поглежда назад, той вдигна ръка за последен поздрав и затвори вратата. След това се върна в кухнята.

— Е?

— Ще видим — сви рамене Брендън. — След тази работа.

— Иначе как ти се вижда?

Каменното лице на Брендън не промени изражението си нито за момент.

— Изглежда добър човек. Не говори много.

— Но имаш ли чувството, че можем да му се доверим?

Брендън се втренчи в него задълго и чак след това отговори:

— Нямаме избор, мамка му. След последните няколко месеца почти не останаха свестни мъже, които да са в състояние да вършат работа на сушата. Това е повече от съвпадение, Тери. Но лично аз, в положението, в което се намираме сега, по-скоро бих се доверил на него, отколкото на онези идиоти в Дъблин. — Той се изправи и сниши глас почти до шепот: — Мислиш, че може да е мекере?

— Аз винаги си го мисля — разпери ръце Тери. — По принцип. Но ако наистина е такъв, значи здравата е рискувал в кръчмата тогава. Още секунда и онова копеленце с отвертката щеше да го убие.

— Освен ако и той не е бил мекере.

Тери поклати глава, мрачно усмихнат.

— Няма начин. Бях с него в задната стая. Той беше просто един натряскан хулиган, тръгнал да си търси белята. Имаш думата ми.

Брендън се отправи към вратата.

— Добре тогава. Можем да спим спокойно в леглата си. Поне аз смятам да направя точно това. Кажи им да намалят малко музиката, ако обичаш.