Брайън Морисън
Причина да умреш (23)

22.

Майк излезе от задушния трюм на палубата на либийския плавателен съд. Изруга високо, когато закачи пищяла си в последната стъпенка на стръмната желязна стълба, спъна се и едва не изпусна наръча брикети, които държеше здраво под дясната си мишница. Беше гол до кръста. По косата и веждите му беше залепнала червена прах. По изцапаните му гърди се стичаше пот, от която коланът на работните му панталони потъмняваше.

Оказваше се по-дълга и по-трудна работа, отколкото О’Кийф си беше давал сметка. Семтексът беше опакован в каси с размера на сандъци за чай. Ако разполагаха с повдигателно устройство, можеха да преместят всичко за петнадесет минути. Сега обаче Майк, Рандъл и четиримата либийци пренасяха бавно стоката от щайгите и я натоварваха на другото корабче. Вече им беше отнело повече от час. Това означаваше да мъкнат брикетите, хлъзгави и неудобни в найлоновите пликове, нагоре по тясната стълба и надолу към кея до другия кораб; после да се качват на палубата и да слизат по още една стълба в бака. Отначало се бяха опитали да работят колективно; едната група да хвърля полиетиленовите чували от палубата на кея, а другата да ги взема и отнася на съседния кораб. Опитът им беше продължил три минути. Чехите бяха направили страхотен експлозив, но найлоновите чували бяха ужасни. След първата половин дузина, които се разкъсаха и разпиляха съдържанието си на пристанището, се отказаха.

Майк слезе на кея по хлъзгавия мостик. Носната кърпа, завързана около лицето му, донякъде опазваше устата му от пясъка, но той все още го шибаше жестоко по очите и ги караше да се присвиват до тесни цепки, което намаляваше видимостта му до няколко метра.

Четиримата либийци изникнаха от жълтеникавата мъгла. Вървяха прегърбени и се оплакваха със снижени гласове. Долните половини на лицата им също бяха овързани с парцали. Очите им се обърнаха към Майк, докато той минаваше покрай тях. Омразата в тях заплашваше да прелее. Капитанът беше пропуснал да спомене на хората си за парите. Близо до мостика на техния кораб се срещна с Рандъл, който подтичваше измъчено. Когато стигна до Майк, той се спря с ръка на гърдите. С другата бръкна под стъклата на очилата си и извади песъчинка от ъгълчето на окото си. После няколко пъти си пое мъчително дъх, преди да успее да заговори:

— Боже господи, ама това било трудна работа! Още много ли остава?

Странно, но Рандъл не се беше съблякъл. Може би не искаше да разваля репутацията си пред местните с външния си вид. Майк сви рамене и се усмихна при вида на уморената физиономия на мъжа, който носеше хубави дрехи, но под тях беше с наднормено тегло и в лоша физическа форма.

— Не много. Още една или две касетки. Всеки трябва да направи по още четири-пет курса.

— Слава на шибания господ! Капнал съм!

— Аха. — Майк нагласи наръча семтекс под мишницата си и посочи с глава към кораба: — Хари защо не помага? Да не би да си мисли, че стоката ще се изправи и сама ще скочи на другия кораб?

Рандъл поклати глава.

— А, ето че най-сетне разбра Хари О’Кийф. Той си е такъв. — На Майк му се стори, че зад носната кърпа на събеседника си видя нещо, което можеше да бъде и враждебна гримаса. Веждите му потрепнаха. За пръв път чуваше Рандъл да говори за О’Кийф с нещо различно от абсолютно почитание. — Той е интелектуалното динамо на движението. Смята, че другите сме длъжни да му служим. Като шибана пчела-майка е. Особено когато става дума за носене на нещо тежко.

— Е, познавам няколко човека като него — отговори Майк и погледна зад Джак. Либийците се бяха изгубили в мъглата. Той вдигна товара си още по-високо. — По-добре да продължаваме с това. Не е хубаво да караме нашия лидер да чака.

Тръгна бързо по мостика, промъкна се през вратата и слезе заднишком по стълбата в слабо осветения бак. Прекоси помещението и остави товара си на купчината. После се изправи, разтърка лакътя си, който започваше да се схваща, и се огледа наоколо. Нямаше и следа от О’Кийф.

— Хари!

Не последва отговор. Майк остана така, като все още разтриваше лакътя си и гледаше любопитно към купчината семтекс. Сандъците, наредени почти до тавана, образуваха трите страни на квадрат. Според нарежданията на О’Кийф бяха сложили семтекса в пространството между тях. Наблизо имаше допълнителни сандъци, които да завършат четвъртата страна на квадрата.

— Хари? Тук ли си?

Майк извика достатъчно високо, за да може звукът да проехти от голия метал наоколо. Не последва отговор. Стъпвайки тихо с кубинките си с гумени подметки, той направи няколко крачки и заобиколи купчината щайги — единственото място от бака, което не можеше да види. Беше напълно сам. Дрехата на О’Кийф лежеше, педантично сгъната върху издраскана алуминиева кутия, чийто капак имаше панти и дръжка. Беше с размерите и формата на дамски несесер или на кутиите, които фотографите използваха, за да запазят чупливи уреди. Майк се поспря за миг, заслушан напрегнато, и коленичи до нея. Като придържаше внимателно дрехата на О’Кийф с два пръста, отвори двете пружинени закопчалки и вдигна капака. Погледна вътре. Единственото нещо в кутията приличаше на радиостанция. Посегна към нея, но в същия момент се чуха забързани стъпки по палубата. Той затвори капака, щракна закопчалките и закрачи бързо, едва ли не се затича, за да заобиколи и застане пред купчината.

О’Кийф беше на половината път надолу по стълбата, с гръб към него. В дясната си ръка носеше още една алуминиева кутия. Майк взе тихо торба със семтекс и я пусна върху купчината. О’Кийф погледна стреснато през рамо.

— А, ти ли си? — попита той и погледна към широките плещи на Майк, от които се стичаше пот. — Точно ти ми трябваш. Мускулите ти могат да свършат добра работа. Ето. — Докато говореше, той слезе от стълбата и отиде там, където половин дузина сандъци стояха на няколко стъпки от главната купчина. — Почти цялата стока е вече тук. — О’Кийф потупа един от сандъците с два пръста. — Искам да започнеш да ги преместваш тук. — Посочи мястото. — Искам да запълнят празнината, така че стоката да бъде изцяло заградена, разбра ли? — Извърна се и погледна раздразнено часовника си, без да дочака отговора на Майк.

Сканлън сложи ръце на двата ъгъла на сандъка и бутна. Той не помръдна. Опита отново, като приложи повече сила. Пак не се помръдна. Майк издиша шумно, клекна зад него, допря гръб до грубото дърво и повдигна. Със силно стържене сандъкът се придвижи на няколко сантиметра. Майк прибра краката си, пое си дълбоко дъх и отново опита. Постепенно успя да го избута на мястото.

Рандъл и либийските моряци слязоха един след друг и хвърлиха товарите си върху купчината. После отново се обърнаха към стълбата. Рандъл вървеше зад либийците и се опитваше да изкопчи повече усилие от мърморещите мъже. Докато изкачваше стълбата по петите им, той се обърна и впи сърдит поглед в Майк, явно убеден, че последният се е присъединил към редиците на интелектуалците и го е оставил да се бъхти.

Сканлън клекна зад втория сандък и забута. В почивката преди следващия си опит викна през рамо на О’Кийф:

— Знаеш ли какво, Хари? Много мразя да се бъркам в работата на хората, но това не е ли чисто губене на време? Няма митничар на света, който да се хване на тази въдица. Ако някой изобщо се качи на кораба, първата му работа ще бъде да слезе и да надникне тук. Няма да им отнеме повече от петнадесет секунди да открият стоката.

— Просто прави каквото ти казвам и остави мисленето на мен. Не е поставено тук, за да заблуждава когото и да било, така че просто си затваряй устата и мърдай. Онова тъпо копеле, капитанът, и без това ми струва достатъчно време.

Майк се беше приготвил да повдигне за пореден път. При думите на О’Кийф се намръщи и бавно отпусна тялото си. После се изправи и се наведе да огледа сандъка. Грубите дъски на капака бяха здраво заковани. Той погледна към Хари, който беше клекнал и работеше нещо до семтекса. Виждаше се само русоляво-сивата му коса. Майк се приближи тихо до останалите три сандъка. На втория от тях откри това, което търсеше. Един гвоздей, небрежно забит, бе започнал да се изкривява. Който и да го бе забивал, не си беше направил труда да го извади и накове отново, а просто го беше зачукал на повърхността. Но дори и това бе направено небрежно — между огънатия гвоздей и дървото оставаха още три милиметра.

Майк отново погледна по посока на О’Кийф. Хари беше напълно закрит зад стената от касетки. Чуваше се непрекъснатото му тихо тананикане, от време на време прекъсвано от щракване на инструменти. Майк натисна с палец и завъртя огънатия гвоздей на деветдесет градуса, докато железцето щръкна извън ръба на сандъка. После пъхна показалец под него и започна да го върти и дърпа нагоре. Металът се забиваше болезнено в ставата на пръста му. Без да обръща внимание на болката, той продължи да дърпа, докато евтиното, неизсъхнало дърво отхлаби хватката си. Без да изпуска от очи мястото, където беше клекнал О’Кийф, Майк пъхна пръсти под свободния край на дъската и я повдигна няколко сантиметра. Коленичи и погледна през цепнатината. От мъждивата крушка над главата му се процеждаше достатъчно светлина, за да му позволи да види съдържанието на касетката. До около педя от капака беше пълна с нахвърляна как да е железария; можеха да се различат жабки за скеле, глави от чукове, болтчета и отвертки.

Подозрението, което до този момент само се бе формирало в него, изкристализира в ледена сигурност. Секунда-две Майк остана на колене, без да се помръдне, и се опита да осмисли откритието си. После се изправи бързо, измина късото разстояние до стената от сандъци, зад която работеше О’Кийф, и погледна с нехаен вид зад нея. Откри, че двамата с Хари се гледаха втренчено право в очите. Тихият шум от гумените подметки на Майк се беше оказал достатъчен, за да разбуди бдителността на другия. Ръката му се беше придвижила сякаш по инстинкт на десетина сантиметра от кобура, който висеше небрежно от рамото му. С другата си ръка държеше електротехнически клещи.

— Какво има?

— Виж — отговори Майк, — ако времето ни е ограничено, има и по-добър начин да свършим работата. Ще ида да дам едно рамо да приключим с товаренето. Тогава ще можем да потеглим и Рандъл ще ми помогне с това. — Очите на О’Кийф не се помръдваха от него. Майк имаше неприятното усещане, че мъжът има пистолет и в главата му вече се оформя намерението да го използва.

Раменете на Хари се надигнаха и спуснаха.

— Както искаш. Просто се размърдай.

Майк се обърна и се отправи към стълбата. Когато излезе на палубата, все още залиташе зашеметено от това, което току-що беше научил. Видяното напълно бе потвърдило подозрението му. На пода пред О’Кийф алуминиевата кутия беше отворена. Вътре имаше макара кабел, краят на който се влачеше навън. Хари тъкмо го оголваше. До коляното му бяха разпилени половин дузина метални цилиндри от кафява хартиена торба. Майк позна, че това са детонатори.

Той се затича презглава по палубата и едва не падна по стълбата към кея, като се подхлъзна на наслоения пясък. Допреди няколко секунди бе предполагал, че семтексът ще бъде превозен до Ирландия и доставен на шефовете на Шин Фейн. Че ще бъде пренасян килограм по килограм — във война на изтощение, или като петстотинграмови експлозиви за бомбите им от кутии за олио домашно производство, използвани с такъв ужасяващ ефект при последната им кампания в Ълстър. Беше се чувствал спокоен при мисълта, че ще има на разположение неколкодневно пътуване, за да действа. Сега вече знаеше, че няма да е така. Целият кораб беше превърнат в чудовищна смъртоносна бомба. Убийствена обвивка от метал около три хиляди килограма силно експлозивен полезен товар.

Майк се втурна със свита между раменете глава по кея към либийското корабче.

 

 

Мери пришпорваше Пат да кара по-бързо, като го обсипваше с ругатни, сякаш той бе някакво животно. Дебелакът се прегърби като бито куче. Големите му гърди почти докосваха волана, докато се опитваше да увеличи скоростта. Напрягаше се да види по-дълбоко в мъглата с присвитите си зачервени очи. Нужна му беше цялата концентрация, на която бе способен, за да държи ленд роувъра върху тясната лента на шосето. По предното стъкло се трупаше прах. Резервоарчетата на старите чистачки отдавна се бяха изпразнили и те стържеха на сухо по мръсотията и оформяха тесни, неравни дъги от видимост в непроницаемата мъгла.

Асфалтът почти не се виждаше; различаваше се само като по-тъмна сянка под танцуващите слоеве прах. Проблясващи струйки пясък подскачаха от гребените на дюните и се спускаха долу, за да образуват нови миниатюрни дюнички, които често покриваха цялото шосе. Сякаш самата пустиня се придвижваше бавно към морето и поглъщаше пътя, който нахалните хора бяха посмели да изградят.

На всеки няколко секунди, все още ругаейки през зъби, Мери хвърляше сърдити, нетърпеливи погледи към часовника си. Вече бе късно следобед и светлината угасваше. Макар и да бе почти невъзможно да се види посоката на слънцето през еднообразната кафява, непроницаема мъгла, Мери знаеше, че то се спуска ниско над хоризонта. Щом веднъж паднеше зад него, щяха да бъдат напълно и безвъзвратно изгубени. При такива условия фаровете едва ли щяха да проникнат и на десет метра разстояние.

— Колко още остава, за бога?

Присвитите очи на Пат пробягаха за секунда към уредите. После отново върна вниманието си към пътя, изчисли наум и сви рамене:

— Няколко километра. И няколко минути при нормални условия. Ама сега си нямам и най-малката шибана представа! — Той посочи с брадичка към предното стъкло и настъпващия пясък. — Не ни трябва много повече от това, за да изгубим напълно проклетото шосе. Тогава наистина ще я втасаме. Ако махнем асфалта от тая шибана страна, цялото шибано място ще изглежда еднакво отвсякъде. Откакто съм дошъл тук…

— За бога, Пат, просто карай и се съсредоточи върху пътя. Задръж си спомените. Когато изгоним британците, ще можеш да се върнеш у дома и да напишеш мемоарите си.

Той й хвърли бърз поглед. Мери се изненада, когато видя моментната влага в очите му, сякаш думите й го бяха жегнали. Дебелакът заговори със странен, почти тъжен глас:

— Ах, вие, младежи, с вашите колежи и всичко останало! Мислите, че ние, старите хора, живеем в миналото. Не смятате, че си струва да ни слушате. За вас сме просто тумба невежи старчоци. Е, нека ти кажа, тук съм от години. Бих могъл да ти разправя много неща за тези хора…

— Карай. Моля те. — Тонът й беше яден, но доста по-мек. Докато говореше, отвори чантата си и започна да проверява внимателно пистолета в нея, за да се увери, че проникналият навсякъде пясък не е повредил механизма му.

Пат сви устни и потъна в мълчание, като се наведе още по-близо към предното стъкло. През следващите няколко минути друсането на ленд роувъра ставаше все по-бясно с нарастването на гърбиците от пясък по шосето. Внезапно Пат изръмжа и отвлече рязко вниманието на Мери от пистолета към пътя. Тя се притисна близо до стъклото.

— Какво има? — В същото време бръкна в отворената си чанта.

— Пътят, който слиза към пристанището! — извика победоносно Пат, вече завъртайки кормилото.

Затресоха се извън шосето по останките от писта, направена от тук-там появяващи се бетонни блокове. Но пък неравностите й правеха пътуването по нея още по-лесно, отколкото по шосето, защото неестествено правата линия на стърчащите камъни контрастираше с плавните извивки на пясъка.

— Още колко ни остава?

Пат се обърна към нея и се ухили самодоволно.

— Още няколко минути. След това ще пипнем копелето. — Самодоволното му изражение внезапно се стопи и отстъпи на намръщена физиономия, пълна с гневен песимизъм. — Ако вече не са потеглили!

 

 

Майк се втурна по кея, без дори да забележи щипещия, пълен с пясък вятър, който се засилваше. Вече духаше почти като буря и пищеше около корпусите на двата кораба.

Той се спря рязко в подножието на мостика на либийския съд. Над него изникнаха четири тъмни фигури. Отстъпи задъхан назад, за да позволи на либийците да минат, после изкачи мостика с два скока, изтича до върха на стълбата, която водеше надолу към трюма, спря и се ослуша. През воя на вятъра се чуваше само Рандъл, който започваше да изкачва стълбата. Майк се отдръпна на няколко крачки. Когато главата на Джак се показа, пристъпи енергично към него. Рандъл го избута грубо, за да мине.

— Много навреме си се сетил да дадеш едно рамо тук — рече кисело той. — Това направо ме съсипа.

Майк се ухили, козирува и се спусна бързо по стълбата. Остана долу само няколко секунди — достатъчно, за да се увери, че либийският капитан не се спотайва там, след това отново излезе на палубата. Клекнал ниско и навел глава под нивото на люковете, той забърза назад по тясната пътека между тях и страната на кораба към кабината на щурвала. Лампата вътре светеше. Зад мръсното стъкло се виждаше фигурата на капитана, който стоеше на контролната конзола. Беше навел глава и внимателно гледаше нещо извън полезрението на Майк. Все още ниско приклекнал, той заобиколи кабината, мина покрай съседния бак и се отправи към тясната палуба на кърмата. Там се изправи, отвори една тясна врата и прекрачи високия й праг.

Намираше се в тясно преддверие, където беше вратата, която водеше към камбуза. Майк я отвори полекичка. Вътре вдясно, на три крачки от него, имаше още една отворена врата, която водеше към кабината на щурвала, където работеше капитанът. Влезе в камбуза, като с гумените си подметки стъпваше тихо по ребрата на стоманените плоскости на пода, и пусна вратата да се затвори безшумно зад гърба му. Веднага вляво имаше друга врата. Стоеше отворена, закрепена на кобилица, която придържаше долния й край. Майк пристъпи тихичко в сумрачния коридор зад нея и направи бързо две крачки към стълбата за каютите под палубата. Спусна се устремно надолу, като едва докосваше с крака стъпалата.

В подножието спря и се ослуша. Не се чуваше никакъв звук. Намираше се в коридора, който водеше към каютата на капитана. Там имаше още няколко врати. Той натисна бравата на първата. Един поглед към двете разхвърляни койки му показа, че това е каюта на екипажа. Обърна се, остави вратата да се затвори и бутна следващата. Изруга под носа си — още една тясна каюта, изпълнена със зловонието на непроветрени легла.

Следващата врата, която се опита да отвори, беше заключена. Той натисна бравата и удари с рамо. Нямаше никакъв ефект. Остави я и влетя в каютата на капитана. Леглото не беше оправено, но всичко останало беше спретнато подредено. Във въздуха витаеше миризмата на одеколон. Майк заработи много бързо, забравил всякаква предпазливост. Започна да измъква рязко чекмеджетата от малкото писалище и да ги обръща върху койката. Отне му може би четиридесет секунди, за да разбере, че там няма каквито и да било ключове. Той изруга отново, обърна се и изтича до стълбата, която водеше към машинното отделение.

Машинното отделение на един малък кораб винаги е тясно, но обикновено е най-подреденото място. И това тук не правеше изключение. Разположението беше подобно на многото други, които бе виждал — множество тръби, боядисани в ярки основни цветове, и работен тезгях в ъгъла, близо до стълбите. Майк пристъпи към него и започна да отваря рязко чекмеджетата под него. При бъркането си във второто извади къс лост.

Четири секунди по-късно вече пъхаше плоския край на лоста в касата на заключената врата, точно над ключалката. После го хвана с две ръце и го дръпна с всички сили на една страна. Ключалката поддаде с трясък, вратата се отвори и той залитна навътре. Пусна лоста в единия от джобовете на работните си панталони и влезе. На отсрещната стена на мъничката каюта имаше пирамида от автоматични пушки, чиито смазани повърхности проблеснаха на светлината, идваща от вратата. Под пирамидата имаше метално шкафче, подобно на кабинетна картотека. Майк го отвори. На горния рафт лежаха няколко пистолета, а на долния — картонени кутии с патрони. Грабна единия от пистолетите и зарови из кутиите, за да намери нужния му калибър. Накрая разкъса една и започна да зарежда оръжието си.

Предположението му се бе оказало вярно. Навсякъде се носеха слухове, че либийските плавателни съдове и техните екипажи се считат за полувоенни. В страна, където страхът от нападение бе постоянно и съвсем оправдано занимание, много институции — полиция, търговски моряци и митничари — образуваха нещо като милиция, въоръжена и готова всеки момент да подкрепи режима, ако се наложеше. Но точно сега нуждата на Майк беше по-голяма от тази на режима. Той напъха патроните в пълнителя, като боравеше неловко с непознатото оръжие. При втория опит щракна затвора, пусна пистолета в друг от многобройните си джобове и закопча лентичката над него.

Огледа се. Работните дрехи бяха скроени удобно — торбести и свободни. Тежестта на пистолета ги караше да висят леко, но докато не клекнеше и не изпънеше здраво плата, не се виждаше предателското издуване.

Майк откъсна парче от картона и излезе от каютата. Навън го сгъна няколко пъти, задържа го до касата и дръпна силно бравата. При едно нехайно докосване картонът щеше да задържи вратата достатъчно здраво. Сканлън закрачи към стълбата и почти се затича нагоре. На входа на камбуза спря и се ослуша. Чуваше се тихият шум от капитана, който се движеше из кабинката на щурвала, доста далеч от вратата.

Стъпвайки крайно внимателно, Майк прекоси камбуза и отвори лекичко вратата към палубата на кърмата. Трепна при внезапния порив на вятъра и излезе на открито. Приклекна под нивото на прозореца и смекчи затварянето с пръсти, като се надяваше въздушното течение през камбуза да не е възбудило любопитството на мъжа. Остана така още няколко секунди, за да се съвземе. Сърцето му биеше лудо. Прецени, че е бил долу по-малко от две минути. От камбуза не се чуваше никакъв шум. Все още сведен под нивото на прозореца, Майк се обърна и понечи да се отправи към трюма за нов товар.

Нещо твърдо се стовари с огромна сила върху бъбреците му. Той ахна изненадано и падна на колене.

— Не мърдай, скапаняко!