Брайън Морисън
Причина да умреш (6)

5.

Майк се спря пред павилиона и си купи „Дейли Мирър“ и пакет „Синиър Сървис“. Това беше първият пакет цигари, който купуваше в живота си, и може би третият „Дейли Мирър“. Докато излизаше от станцията, той хвърли две монети по една лира в шапката на уличен акордеонист. Още едно нещо, което правеше за пръв път.

— Бог да ви благослови, господине. Весела Коледа.

Майк му поблагодари с унила усмивка. Нито едно от пожеланията на мъжа нямаше вероятност да се сбъдне.

Обаждането беше дошло в седем часа тази сутрин. Непознат глас му бе дал името на една кръчма. Майк знаеше добре това място. Намираше се на малка уличка близо до Уигмор Стрийт. Гласът беше прибавил и час и му бе наредил да си купи цигарите и вестника. Човекът на телефона беше много настоятелен по отношение на марката цигари и името на вестника, но не бе дал на Майк никаква идея какво да очаква, когато влезе в кръчмата; само стриктни инструкции какво да носи и как да се облече и държи. Някой трябваше да съумее да го разпознае. Някой в безличната тълпа щеше да знае, че той е тръгнал да изпълнява поръчка на ИРА. А Майк нямаше да го познава. Той изпита някакво странно усещане на уязвимост и от притеснение по гръбнака му пробягаха тръпки. Няколко пъти Майк си намери извинение да се помотае и огледа нехайно улицата. Никой не изглеждаше да се интересува от него; нямаше плахи фигури, които да се шмугват във входовете, когато той се обърнеше.

Майк премина последните няколко пресечки и влезе в уличката. Беше дванадесет и двадесет — десет минути преди определеното време. Кръчмата вече бе препълнена. Бегълци от тълпите купувачи на Оксфорд Стрийт се бутаха около бара. Майк си купи питие и пакетче фъстъци. Отне му няколко минути, докато си намери място близо до вратата, както му беше наредено. Трябваше да го измъкне изпод носа на наперена дама с палто от сребърни лисици, която явно имаше претенции да го заеме първа. Той се мушна на тясното място върху червената тапицерия и постави бирата си на малката мокра масичка от ковано желязо. До чашата направи място за вестника и сложи цигарите и фъстъците отгоре му, като упорито избягваше унищожителния поглед на дамата с палтото от лисици.

До един часа заведението се препълни. Майк наблюдаваше влизащите посетители, натоварени с чанти и пакети, които незлобиво си проправяха път през тълпата. Много от тях проточваха врат, за да огледат бара, очевидно търсейки свои приятели. Дамата с коженото палто излезе, все още нацупена. Никой друг не спря поглед върху Майк.

Млада жена на около двадесет и осем години сви в уличката със забързана походка. Носеше бежово подплатено яке, от което от фигурата й не се виждаше нищо, освен че е слаба. Синя вълнена шапка, придърпана съвсем до лицето й, скриваше повечето от косата й и само на врата й се показваха няколко разпилени тъмнокестеняви кичура. Едната й ръка стискаше здраво дръжката на голяма кожена чанта, преметната през рамо. В другата носеше лъскава хартиена торба от някакъв моден магазин. Тя ускори крачка. Група мъже и жени, с няколко години по-млади от нея, бяха влезли в уличката секунди преди това. Предвождаше ги висок мъж с тъмен костюм, който говореше със силен неприятен глас за някой си на име Доминик. Другите от компанията, трима мъже и четири жени, се засмяха одобрително на думите му и явно бяха съгласни, че Доминик е сприхав посерко. Оставаха няколко крачки до вратата на кръчмата. В момента, в който високият мъж я отвори, жената се изравни с тях.

Влязоха като една група. Високият започна да си проправя път, разбутвайки хората с нехайна нападателност, като все още продължаваше да изразява гласно мнението си за Доминик. Жената се засмя заедно с другите. Вървеше на опашката и имаше вид, сякаш и тя няма особено високо мнение за Доминик. Докато пристъпваше, стискаше здраво голямата чанта, чиято дръжка беше преметнала през рамо. Приличаше на плаха провинциалистка, дошла за един ден до столицата и слушала много за крадците на чанти. Придържаше се плътно до групата, като през цялото време се усмихваше на шегите на високия мъж. Докато той подвикваше към приятелите си и събираше поръчките им, тя тихо си купи чаша бяло вино. Плати, като извади дребни пари от един джоб на якето си. Свободната й ръка продължаваше да стиска чантата.

Жената вдигна чашата си, отпи малка глътка и се обърна нехайно с гръб към бара. Очите й огледаха над чашата лицата в залата. Това беше бавен, методичен поглед, който й даваше време да се взре във всяко лице, но не се спираше достатъчно дълго, за да се установи контакт с очи. Вратата се отвори и някой излезе. Тя се извърна към входа, сякаш заинтригувана от движението там. Погледът й попадна върху лицето на Майк, разсеяно продължи към затварящата се врата и тя отново се обърна към бара. Остана с гръб към стаята, като отпиваше от виното и често поглеждаше към часовника си, сякаш някой я караше да чака. При последното поглеждане се обърна и започна да си проправя път през блъсканицата, без да изпуска чашата си от ръка.

Майк погледна към своя часовник може би за петдесети път. Наближаваше един и половина. Чувстваше се нервен, напрегнат и потиснат. Бирата стоеше недокосната пред него. Беше уверен, че човекът, с когото трябваше да се срещне, няма да се появи. Доколкото познаваше склонността им към военния жаргон и военната йерархия, очакваше от тях и военна точност. За него такова закъснение изглеждаше като признак на непрофесионализъм. Изненада се, когато осъзна, че е леко разочарован. Нервността му се превърна в раздразнение. Точно тогава някаква безлично облечена жена се намести на масата срещу него и закри гледката му към залата. Той вдигна поглед към нея и се намръщи. Неочаквано раздразнението му отстъпи пред първия прилив на вълнение. Жената гледаше карта на метрото. Тя се взря в нея, сгъна я с вътрешната страна навън и я постави върху вестника и цигарите. Съмнението и разочарованието на Майк мигом отлетяха. Първото му, почти лениво предположение се превърна в ликуваща увереност. Жената допи чашата си, без да погледне към него, вдигна картата и излезе от бара. Според инструкциите той трябваше да изчака тридесет секунди, преди да я последва. Когато определеното време измина, Майк скочи и започна да си проправя път към вратата, като мърмореше извинения на хората, които разблъскваше грубо.

Жената вече бе изчезнала. Той почти се затича към края на уличката. Тя вървеше право на запад към Уигмор Стрийт. Майк трябваше да крачи бързо в продължение на петдесет метра, докато се изравни с нея.

— Не ми казаха, че ще бъде жена.

Тя сви рамене и го погледна бързо и нападателно, без да забави крачка.

— И ти си толкова изненадан! Боже опази от ирландските шовинисти! — После поклати глава и се усмихна ядно. В очите й нямаше веселост и макар да говореше на него, не го погледна нито веднъж, а непрекъснато се озърташе, не пропускаше нищо от движението на колите и хората.

Майк познаваше това държане. Беше го виждал у полицаите. Навика да бъдеш нащрек за всичко, което на пръв поглед изглежда обичайно — човекът на улицата, който се разхожда без определена цел; колата, която забавя ход.

— Това има ли значение за теб?

Майк поклати глава и се засмя:

— Не.

— Добре, защото ще ти се наложи да правиш точно каквото ти казвам, независимо от това, че съм жена. Ясно?

Той наведе покорно глава.

— Чудесно. Така и ме предупредиха.

Тя отново огледа улицата, за да се увери, че наблизо няма никой, който да ги чуе.

— Добре. Сега с теб сме двойка. Излезли сме на коледно пазаруване, ясно? Дръж се естествено, само не забравяй, че това е всичко, за което ще говорим. Нищо друго. Разбра ли? — Направи пауза, за да изчака съгласието му. — Добре. Моето име е Джейн. А твоето е Том.

Той кимна тържествено. Макар и да беше закъсняла, енергичността й го впечатляваше. Може би бе имала причини да закъснее. Възможно бе например да бяха наблюдавали кръчмата, за да се уверят, че е дошъл сам.

— Здрасти, Джейн, радвам се да се запознаем. Моля те, би ли направила нещо за мен?

— Какво? — намръщи се тя.

— Недей и тази година да ми купуваш чорапи.

Тя се усмихна пряко волята си.

— Помолих те да се държиш естествено, а не като пълен тъпак.

— Откъде знаеш, че това не е естествено?

Жената сви устни:

— Добре де. Сега само млъкни и върви.

Няколко секунди по-късно тръгнаха по претъпкания тротоар на Оксфорд Стрийт и се понесоха заедно с потока от хора. Вървяха мълчаливо сред бърборещите развълнувани купувачи. След петдесет метра Джейн го сграбчи за ръката и го издърпа в един магазин. Започна да си проправя път през блъсканицата, докато накрая се скриха между редиците с дрехи и закачалки. Тя се обърна рязко и се втренчи във входа. С разтуптяно сърце Майк застана близо до нея.

— Какво има, по дяволите? — промърмори той, като проследи погледа й.

Тя сви рамене, без да изпуска от очи хората, които влизаха в магазина.

— Нищо, просто обичайната проверка. Прави това, което правя и аз. Наблюдавай хората. Търси някой, който влиза забързано и след това се поколебава. Внимавай дали гледат стоките или лицата.

— Защо? — попита той. Вече правеше каквото му бе наредено: оглеждаше внимателно хората, които влизаха през тройните стъклени врати.

— Да не би да търсят нас — промърмори тя и се усмихна мрачно.

Майк усети хлад в стомаха си.

— Мислиш, че някой ни търси?

Очевидно доволна, тя отмести поглед от вратата и се обърна към него, като предварително провери дали някой не стоеше твърде наблизо. След това го погледна съжалително.

— Винаги някой ни търси. Тук е Оксфорд Стрийт. Наближава Коледа. Всяко лице в тълпата може да бъде полицай в цивилни дрехи. Имай го предвид. В продължение на няколко седмици ще накарат всяко здраво ченге да се смеси с народа. И преди сме били тук. Спомняш ли си? — попита тя, обърна се и го поведе към изхода на магазина.

Майк кимна. Това беше истина. Тълпата щеше да бъде пълна с полицаи, излезли да търсят някое познато лице от ИРА. Майк се надяваше Джейн да не е едно от тях. През годините тази част на Оксфорд Стрийт, с пълните универсални магазини, беше обичайната мишена за поставяне на бомби от ИРА, и то почти винаги във времето преди Коледа, когато магазините бяха претъпкани. Много невинни хора биваха осакатени. Някои дори убити.

Майк забърза, за да се изравни с нея.

— Аха, спомням си. Това е добре познато, като Кралицата-майка или Финалната купа.

В гласа му се прокраднаха горчиви нотки. Джейн вдигна рязко глава и го погледна. Майк почти чувстваше как напрегнатите й синьо-зелени очи се впиват в него остро и странно. Тя се поколеба и понечи да каже нещо, но след това отново се завъртя.

— Хайде. Имаме да вършим работа.

Той я последва на улицата, страшно ядосан на себе си, задето беше позволил на предпазливостта си да изчезне за момент.

Джейн го накара да извърши същото още два пъти. Между обиколките в магазините двамата се носеха върху килима от боклуци, спираха се пред витрините и обсъждаха предлаганите коледни подаръци за въображаеми роднини. На едно от кръстовищата стоеше униформен полицай и регулираше движението и тълпата. Майк почувства как сърцето му се разтуптя, докато чакаха сигнала да пресекат. Колите спряха. Двамата с Джейн бяха понесени от тълпата към огромната украсена сграда на „Селфриджис“. На отсрещния тротоар стоеше един фотограф и досаждаше на хората. До него беше застанал мършав Дядо Коледа с дълга до под коленете дреха и охлузени кафяви туристически обувки, който се присламчваше към нищо неподозиращите купувачи и ги прегръщаше през раменете. Фотографът ги заснемаше бързо, преди да успеят да се отдръпнат отвратено от дъха на Дядо Коледа. После пъхаше снимките в ръцете им, докато те се бореха да се отскубнат.

Джейн беше хванала Майк под ръка и усмихната, го накара да спрат да погледат фотографа. Сканлън се засмя, когато поредната паникьосана купувачка се отдръпна от набръчканото лице на Дядо Коледа, който се опитваше да изобрази жизнерадостна физиономия на няколко сантиметра от нейното. Фотографът бутна снимката в ръцете на стреснатата жена. След това с професионален инстинкт за по-големи продажби насочи фотоапарата към Майк и Джейн. Усмивката на Майк мигом се стопи. Той вдигна ръка за протест и се обърна към Джейн точно навреме, за да види как един слаб мъж пуска другата й ръка. Човекът се изплъзна обратно и пресече шосето, като избягваше колите, защото автомобилите отново бяха тръгнали напред. Майк инстинктивно се обърна и понечи да хукне след непознатия. Джейн обаче увисна на ръката му и го спря.

— Хайде, оттук — каза тя.

Той разтърси ръката си и я освободи.

— Кой беше този? Какво целеше той, да го вземат дяволите?

Тя го дръпна за ръкава.

— Забрави го. Не прави сцени. Просто ми се подчинявай. Хайде да се заемаме за работа.

Майк продължаваше да се напряга, за да зърне мъжа, но беше безполезно. Преминаха два автобуса, плътно един зад друг. Докато свият към Оксфорд Стрийт и се махнат от погледа на Майк, мъжът вече бе изчезнал в блъсканицата. Джейн бе хванала Сканлън за ръката и го влачеше през тротоара към „Селфриджис“. Той я последва в магазина, като все още сърдито проточваше врат назад, за да види мъжа. Докато влизаха, Майк забеляза, че фотографът също беше изчезнал. Вонящият Дядо Коледа стоеше безцелно сред тълпата и унило зяпаше наоколо с празен поглед.

Майк се обърна гневно към Джейн, сграбчи я за рамото и я завъртя рязко към себе си.

— Виж, искам да знам какво, по дяволите, става! Кой беше този?

Няколко купувачи ги погледнаха крадешком. Гласът на Майк беше нисък и овладян, но напрежението в тона му възбуди любопитството им.

Джейн се усмихна бързо и невинно и сложи ръка над лакътя му, за да го укроти.

— Един мой стар семеен приятел — рече мило тя. — Не мисля, че го познаваш.

Когато минувачите загубиха интерес, разочаровани от спокойния й тон, Джейн го дръпна силно за ръката.

— Запомни, че сме тук по работа — каза тя с дрезгав глас, почти шепнейки — и че аз управлявам нещата. Прави каквото ти казвам, по дяволите, и престани да си вреш носа навсякъде и да се опитваш да ме разгадаваш. Ясно?

— Ясно. И каква все пак е целта, майка му стара?

— Просто прави каквото ти казвам. Хайде!

Поведе, го през магазина. Засноваха от щанд на щанд, от етаж на етаж — идеална двойка, тръгнала да търси идеалния подарък. Джейн започна все по-често да поглежда часовника си. Механично, без да знае защо, Майк направи същото. Наближаваше два часът. Джейн го поведе към ескалаторите.

Щандът за играчки се намираше на третия етаж. Голям надпис показваше на малчуганите къде могат да се повозят на шейна, по високоговорителя звучеше детски хор, който се надвикваше с бръщолевенето на млади гласове. Мястото беше претъпкано с развълнувани деца, които влачеха родителите си около оживените щандове. Роботи говореха с метални гласове, а миниатюрни влакчета препускаха по изкусно изработена железопътна система, поставена високо горе. Майк се беше загледал в нея, когато усети, че Джейн го дърпа. Тя го забута към асансьорите, от единия от които се изсипваха развълнувани деца, задърпали след себе си усмихнати родители. Възрастни и малчугани, натоварени с пакети, започнаха да запълват асансьора.

Джейн остана настрана, докато кабината почти се напълни, после се хвърли грубо сред последните няколко човека и набута Майк вътре. След това застана плътно срещу него, а устните й бяха на сантиметър от ухото му.

— Ще се разделим тук. Ще се видим отново в кръчмата. Върви направо там. Имаме четири минути.

Вратите вече се затваряха, когато тя отстъпи назад, бутна го силно в гърдите и се обърна на сто и осемдесет градуса. Майк залитна и видя как гърбът й изчезна зад затворените врати. Вече не носеше чантата си.

За момент Майк погледна като вцепенен затворените врати. В секундата, в която асансьорът започна да се движи, съзнанието за това какво ставаше сякаш го удари по главата. Повдигна му се и от гърлото му се изтръгна гъргорещ звук. Потисна го с усилие и направи скок към таблото с копчета, като разблъскваше плътно притиснатите пътници, без да обръща внимание на ядосаните им протести.

Асансьорът набра скорост. Крещейки като обезумял, Майк удвои усилията си, като блъскаше грубо родителите и децата. Вече беше пропуснал един етаж. Той натисна силно бутона за партера. Образите на децата се завъртяха като вихрушка в съзнанието му. Трябваше да излезе оттук, да намери пожарната аларма, да се върне на етажа за играчки и да ги предупреди — каквото и да е. В отчаянието си стенеше и викаше нечленоразделно, без да се интересува от изплашените погледи на останалите пътници.

Неочаквано асансьорът се закова на място. Всичко потъна в абсолютна, мастиленочерна тъмнина. Няколко жени вече бяха започнали да пищят, когато аварийната лампа замъждука и ги обля във водносиня светлина. Майк почака малко, а после се притисна плътно до вратите, като се надяваше те да се отворят. Нищо не се случи. Той погледна към светлинното табло над главата си. Лампичката на индикатора за етажите беше изгаснала.

Пътниците се притиснаха още по-силно в отсрещната стена на асансьора, когато Майк се разкрещя и изрида сподавено:

— Не! Само не тока! Не сега! Моля ви, не сега!

След това изрева яростно и впи нокти във вратите, като се опитваше безуспешно да пъхне върховете на пръстите си между тях и да ги отвори. Почти плачеше от объркване и безпомощност. Един мъж, едър колкото Майк, си проправи път между хората и сложи ръка на рамото му:

— Спокойно, приятелю, не се паникьосвай. Просто токът е спрял, това е всичко. Имаш пристъп на клаустрофобия. Затвори си очите, дишай дълбоко и ще се почувстваш по-добре.

Мъжът отскочи назад, когато Майк отблъсна ръката му и се озъби:

— Остави ме на мира! Става дума за децата там, горе!

След това, под неразбиращия поглед на мъжа, той вдигна ръка и впи нокти в капака на тавана. Без какъвто и да било инструмент не можеше да му направи нищо. Майк се отказа и се обърна пак към вратите, заблъска ги и закрещя в пристъп на истинска лудост. Почти се беше побъркал от отчаяние. Четирите минути, за които Джейн бе споменала, сигурно вече бяха изтекли. Той се опита отново да раздели вратите, като заби нокти в стоманата. Останалите пътници се бяха притиснали в стените и го гледаха, както се гледа луд. Децата се гушеха в краката на родителите си и плачеха. Хленченията им се смесваха с неговите крясъци в нечленоразделна врява.

Токът беше спрян от две минути и той все още удряше по стоманените врати, когато асансьорът се размърда, сякаш въздухът в шахтата се беше нагнетил. Едновременно с това всички по-скоро усетиха, отколкото чуха далечен приглушен тътен. Майк се свлече на пода и заплака горчиво. Седеше прегърбен до вратата, заровил лицето си в длани. Останалите пътници го наблюдаваха мълчаливо — някои изплашени, други подигравателно ухилени. Майк седя така няколко минути. След това асансьорът сякаш се съживи и започна да се спуска с неравно, насечено движение, като че ли някой долу го задвижваше ръчно. След още тридесет секунди Сканлън стоеше лице в лице с един пожарникар. Мъжът се вгледа в него и се усмихна разбиращо към другите пътници.

— Всичко е наред, приятелю. Вече си навън. Свърши. Хайде.

Останалите пътници се изсипаха от асансьора, като избутваха децата си по-далече от Майк. Докато бързаха към изходите, му хвърляха любопитни погледи през рамо. Той стоеше неподвижен до вратата на асансьора и гледаше невярващо към пожарникаря. После поклати глава, объркан и учуден от веселата физиономия на мъжа.

— Ами децата? — попита Майк със стържещ глас.

Огнеборецът, който вече беше насочил вниманието си към друг асансьор, го погледна озадачено през рамо.

— Деца ли? Какви деца? — Очите му проследиха ръката на Майк, която сочеше към тавана. — А, третия етаж ли? — Пожарникарят се засмя. — Изведохме ги оттам, преди онова нещо да гръмне. Двама от персонала са ранени, но иначе няма проблеми. След първата бомба вече бяхме опразнили половината етаж. Тези побъркани копелета!

Майк се намръщи.

— Първата ли? Значи е имало две?

Пожарникарят се засмя мрачно.

— Точно така. Първата беше горе, при мъжките дрехи. Бомба сред проклетите палта от овча кожа. Представяш ли си? Сигурно са ония скапаняци от Организацията за защита на животните. Никога не си и предполагал, че ще ти се случи да им бъдеш благодарен на тези копелета, нали?

Един от колегите на пожарникаря извика нещо и привлече вниманието му. Поредният асансьор слезе на партера.

— Добре ли си? Имаш ли нужда от линейка?

Майк поклати глава.

— Е, вън на Оксфорд Стрийт има линейки, които дават първа помощ.

Мъжът се обърна и забърза да помогне на колегата си. Майк се зазяпа неразбиращо след него. Постоя така още няколко секунди, като се опитваше да въдвори някакъв ред в обърканите си мисли и чувства. Накрая се обърна и излезе бавно на улицата.

Навън цареше пълна бъркотия. Противопожарни, полицейски коли и линейки стояха паркирани на всевъзможни ъгли по Оксфорд Стрийт. Продължаваха да пристигат още и още и цепеха въздуха със сирените си. Полицаи и пожарникари се бяха събрали на групички и разговаряха. Когато Майк излезе на улицата, тъкмо вкарваха носилка в една от линейките, която се отдалечи от бордюра с пуснати светлини и сирена. Зад полицейската преграда имаше гъста тълпа зяпачи. Предните редици наблюдаваха, мълчаливи и поразени, как Сканлън седна на тротоара с крака в канавката и повърна неудържимо.

 

 

Майк се събуди с ужасен махмурлук. Беше почти девет часът. Измъкна се несигурно от леглото, сипа две лъжички нескафе с връх в една чаша и я напълни до половината с гореща вода. Изпи го без захар и мляко, навлече гащетата си от предния ден и се отправи към банята. Дългото киснене във ваната ни най-малко не подобри положението. Той се върна в стаята, облече останалите си дрехи и излезе да си купи неделния брой на всички вестници. Когато се върна в стаята, си направи кана с кафе и седна да ги прочете.

Днес вестниците имаха голям ден. Грамадни заглавия крещяха от първите страници на жълтата преса, а под тях имаше снимки на окървавено тяло върху носилка. Майк ги избута настрана и започна да рови за факти. Първото нещо, което погледна, беше броят на жертвите. Пожарникарят се беше оказал прав — бяха ранени само двама души, и двамата мъже. За единия от тях пишеше, че е в сериозно състояние. Майк прочете това внимателно в няколко вестника. Всичките бяха единодушни, че положението на мъжа е „сериозно“. Сканлън се засмя облекчено, но на границата на сълзите. Никой нямаше да умре; когато някой беше на прага на смъртта, пресата неизменно използваше думата „критично“. Следователно каквито и да бяха нараняванията, нито едно от тях нямаше да бъде фатално.

— Благодаря ти, Господи! — Облекчението му беше толкова голямо, че той изрече думите на глас.

Прочете внимателно историята във всички вестници, като поглъщаше подробностите в ума си. Малко преди два часа беше избухнала запалителна бомба между редиците с палта от овча кожа в отделението за мъжко облекло на партера. Беше голяма и пожарът, който избухнал след това, бе причинил значителни щети. Бе отделено доста място за поздравления към управата на магазина за евакуационните действия. Това бе нещо естествено — то даваше на читателите топлото чувство, че са били благоразумни, че някак си с общи усилия са успели да надхитрят терористите.

Несъмнено всичките тези години, в които бяха главна мишена на ИРА и на какви ли не боклуци, представляваха достатъчен стимул за магазините да изработят ефективен план и здравата да се погрижат персоналът да го репетира редовно. По времето, когато в отделението за играчки избухнала втората бомба — тази на ИРА — горните два етажа вече били абсолютно опразнени. Ранените бяха хора от персонала, ръководещи евакуацията на етажа за играчки. Първите запитвания, изглежда, показваха, че бомбата се е състояла от сравнително малко количество експлозив, поставен между къси гвоздейчета. Дори имаше снимка на типа използвани гвоздейчета — поцинковани кабарчета, дълги два сантиметра, с широки плоски главички. При вида им Майк не можа да се сдържи и потрепери. Ако не беше първата бомба, избухнала няколко минути преди това и осуетила плана на ИРА, гвоздейчетата щяха да се забият в гъстата тълпа от родители и деца. Представи си картинно ужаса, който щеше да последва, и отново потрепери, сякаш да се освободи от кошмара. След това си облече якето и излезе.

 

 

Дълго време просто вървя по почти празните улици, неспособен да мисли свързано и да забележи фината лапавица, която се залепваше като роса по грубия плат на якето му и покриваше със скреж косата и веждите му. Постепенно ходенето го успокои и умът му бавно започна да подрежда обърканите мисли.

За момент почувства хлад в стомаха при мисълта, че замалко не се бе превърнал в масов детеубиец. В следващия миг вече си казваше, че ако бомбата на Организацията за защита на животните не беше прекъснала тока, той щеше да включи алармата, даже и това да означаваше край на задачата, която си бе поставил. Опита се да остави настрана страховете за това какво можеше да се случи и се съсредоточи върху фактите.

Когато го направи, му стана ясно, че по този начин искаха да го изпитат. Не дали е готов да постави бомбата; Джейн дори не му беше позволила да узнае за нея, докато не я беше сложила на мястото й. Целта беше очевидна. Ако знаеше предварително, той не само можеше да включи алармата, а и да предаде Джейн на властите. По начина, по който тя беше уредила нещата, Майк наистина можеше да вдигне тревога, но само след като новата му позната бе изчезнала в тълпата. Осъзнаването на този късмет му подейства като удар. Никъде във вестниците не бе споменато, че бомбата на Организацията за защита на животните е прекъснала тока; нито пък че асансьорите са спрели. Момичето и ИРА знаеха само, че той е имал премного време, за да вдигне тревога и все пак не го е направил. За тях Майк беше преминал успешно изпитанието си. Значи щеше да участва с охота в едно от най-противните им приключения. Беше им доказал, че отсега нататък на него може да се разчита.

Стомахът му се сви от страх. Майк се опита да си каже, че поставянето на бомбата беше планирано да стане с него или без него; че Брендън можеше да бъде заместен от кой ли не от анонимните въоръжени хора, охраняващи мълчаливо вратите, зад които се обмисляха нападенията. И все пак гаденето в корема му не спираше — сега вече можеха да разчитат на него да убива деца.

Избухнаха крясъци, които се врязаха в мислите му. Играеше се футболен мач и шумът идваше от групата хора с чадъри, скупчени на страничната линия. Беше твърде погълнат от мислите си, за да забележи, че е навлязъл в Риджънтс Парк. Отправи се на юг, към Портлънд Плейс. Когато стигна до портата, която водеше към Парк Скуеър, вече беше успял да потисне предишните си мисли достатъчно дълго, за да занимае ума си с възможностите за действие.

Всъщност имаше само два избора. Първият беше да се оттегли сега, да напусне Англия и да поеме отново по стъпките на предишния си живот. Ако го направеше, можеше да даде на полицията откъслечни сведения — адреса на къщата, където се беше провел купонът, описания на Джон и приятелите му, също и на момичето. Това нямаше да доведе полицаите доникъде. Нищо чудно Брендън вече да не беше в къщата. Другите пък в най-добрия случай бяха средно ниво хора: талантливи разузнавачи, вършещи черната работа за онези, до които още не се беше добрал. Цялостната структура щеше да остане непокътната. Звярът щеше да бъде ранен, но далеч не мъртъв.

Другата възможност за Майк бе да се върне и да довърши започнатото; да се възползва от новото доверие, което имаха в него; да продължи, докато проникне в тъмнината, в самото сърце на организацията, докато войната, която им бе обявил, бъде спечелена.

Той пресече Парк Кресънт, като избягваше неособено оживеното движение. Жена с красиво фризирана бяла коса слезе по стъпалата на една от елегантните къщи, а пред нея на каишка подтичваше сетер. Жената се усмихна и пожела на Майк добро утро. Той мина като сляп покрай нея, без дори да забележи, че е казала нещо. Тя се загледа слисано след него, обидена заради безполезния си демократичен порив.

Сканлън зави в Портлънд Плейс. Ако продължеше своя план, със сигурност щяха да го накарат да участва и в други бомбени атентати, най-вероятно с повече невинни жертви. Опита се да потисне тази идея. Всичко това беше направо поразяващо. Щеше да бъде принуден да играе ролята на Господ; да стои настрана и да позволява минувачи да загиват в името на една по-велика цел. Това беше отношение, което противоречеше на начина, по който се бе опитвал да живее цял живот. Но ако сега загърбеше започнатото, ако се върнеше някъде там, в пустинята, и запазеше собствените си ръце чисти, щеше ли да има поне една смърт по-малко? Те просто щяха да продължат убийствата си без него.

Смъртта на баща му и изпитанията, през които Майк беше преминал, го поставяха в уникално положение. На службите за сигурност щяха да им бъдат нужни години, за да вмъкнат свой човек на негово място. Ако само изчакаше, ако потиснеше природата си, имаше голям шанс да проникне достатъчно дълбоко, за да се добере до главното командване — шепата фанатизирани корави мъже, които смяташе за истинските виновници за смъртта на Аликс. Ако успееше да направи това, ако успееше да стигне до главата на чудовището, той щеше да го унищожи. Щяха да му платят за всичките жертви, които бяха взели. И най-вече щяха да платят, задето му бяха отнели Аликс и лишили от живот нероденото му дете. Така звярът щеше да бъде убит.

Майк се огледа. Намираше се на Риджънт Стрийт, почти на Оксфорд Съркъс. Тумби туристи с ярки дъждобрани нехаеха за дъжда. Майк спря едно такси и му даде адреса на кръчмата на Кинг Стрийт.

 

 

Когато се върна в стаята си, вече беше късен следобед. Няколкото изпити бири като че ли бяха поразсеяли махмурлука му. В кръчмата не беше видял нито едно познато лице. Това го накара да изпита облекчение, защото не бе в настроение за обедни шеги. Целта му беше само да се покаже. Тъй като не бе успял да се появи на срещата след поставянето на бомбата, искаше да ги уведоми, че отново е в обръщение.

Заключи вратата и остави ключа в ключалката. Дупката беше достатъчно голяма, за да даде прекрасен изглед на хазяина към масата. Майк вдигна дъската и извади нарасналата пачка книжа от скривалището.

После седна на голата маса и написа най-подробно описание на момичето — всичко, за което успя да се сети. Не беше много; торбестите дрехи бяха замаскирали успешно силуета й, а шапката беше скрила косите и челото й. До този момент не бе подозирал колко много разчита на косата, за да направи описание на една жена. Само живите синьо-зелени очи, големи и раздалечени, бяха някакъв по-сигурен белег. След като свърши, Майк се опита да я скицира. Не беше художник, но през последните няколко седмици бе развил техника, която доста му послужи. Първо нарисува възможно най-добре приблизителната форма на лицето й, а след това постепенно я доизглади, като се съсредоточаваше върху всяка черта поотделно. Разчиташе на чисто физически белези — като разстоянието между очите и дължината на носа. Час по-късно вече беше постигнал приемлива прилика.

Не наподобяваше на нито една от зърнестите фотографии, които вече се бяха отпечатали в ума му, и все пак имаше нещо общо с тях. В момента пред Майк беше снимката на поредната, на пръв поглед млада жена, която през годините се беше доказала като един от най-добрите оператори на ИРА. Той се хвана, че се замисля за момент върху скрития чар на републиканската кауза, който й даваше възможност да продължава да привлича тези млади хора. А те много добре осъзнаваха високия риск да бъдат застреляни. Майк веднага прогони тази мисъл. Той не воюваше с републиканството. Борбата му беше срещу Шин Фейн и техните сеещи смърт методи. Нищо чудно Джейн да беше любяща, послушна дъщеря, предана и грижовна по-голяма сестра. И все пак бе готова при едно кимване на Шин Фейн да излезе и да убива деца.