Брайън Морисън
Причина да умреш (11)

10.

Младежът се размърда, направи недоволна гримаса от неудобната поза и се обърна намусено на лявата си страна. Уви одеялото още по-плътно около себе си и се зави презглава, за да се изолира от шума в самолета. Беше имал късмет. В момента, в който надписът за коланите бе изгаснал — две минути след излитането от Бостън — младежът се бе изправил на крака и бе обходил туристическия сектор на самолета. Накрая откри три празни места едно до друго най-отзад. Веднага грабна раницата от шкафчето над седалката си и отиде да ги запази. Потвърди заетостта на местата, като постави багажа си за възглавница и се изтегна и върху трите. После се покри с одеялото от самолета и се опита да заспи.

Когато преди вечеря се приближи количката с питиетата, той се изправи. Взе си два скоча, а по време на яденето изпи още едно уиски и четири бири. Питиетата явно постигнаха целта си, защото успокоиха упоритото треперене в стомаха му достатъчно, за да му позволят да заспи. През часовете, изминали оттогава, той почти не се беше помръднал. Сега гласът на първия пилот, който звучеше по високоговорителите, го накара да се събуди с натежали клепачи и чувство на махмурлук. Рошав и намръщен, той отметна одеялото от лицето си и полежа няколко секунди, за да се съвземе. Почуди се раздразнено за какво ли беше съобщението. Бавно в съзнанието му проникна бръмченето на разговорите из целия сектор. Изправи се на лакът. Другите пътници се озъртаха и по лицата им вече личаха първите признаци на паника. Хора, които бяха прекарали шест часа един до друг, без да си промълвят и дума, започнаха да бърборят помежду си и в гласовете им се промъкваха уплашени нотки.

Високоговорителите изпращяха още веднъж, когато първият пилот се приготви отново да заговори.

— Само искам да повторя съобщението си, дами и господа — прозвуча увереният му дълбок глас. — Налага се да прекъснем полета си до Рим. В момента наближаваме летище Хийтроу в Лондон, Англия, където ще направим непредвидено кацане. Позволете ми да ви уверя, че нямаме никакъв проблем. Не е налице каквато и да било техническа повреда. Самолетът работи прекрасно. Просто ще направим съвсем кратко спиране в Лондон и тогава ще продължим за Рим. Дами и господа, извиняваме се за неудобството. В момента сме поизбързали малко от графика, затова се надяваме да успеем да наваксаме повече време след този престой. Въпреки всичко ще ви закараме почти навреме в Рим. Благодаря.

Мърморейки, младежът се изправи с мъка и отметна одеялото настрани. После закопча колана, от който се беше освободил, преди да легне да спи, и прокара пръсти през сплъстената си коса. От импровизираната възглавница на лицето му се беше получила гънка, подобна на белег, която минаваше от слепоочието до челюстта и придаваше на лицето му хулигански вид.

Една от стюардесите му предложи закуска. Той погледна към чинията с притоплен омлет и си поръча само портокалов сок и кафе. Жената му ги подаде с широка, белозъба панамериканска усмивка. Въпреки навъсената си физиономия, той беше хубав младеж, висок и мускулест. Косата му, макар и разчорлена, имаше привлекателен кестеняв цвят и руси кичури, които се получаваха от дълъг престой на плажа.

Едва беше привършил с кафето си, когато почувства налягането в ушите си и момичето дойде с усмивка да прибере подноса. Тя и колегите й се движеха с онова пресилено спокойствие, предназначено да вдъхва увереност, което беше докарало някои от пътниците до истерия. Младежът наблюдаваше възрастната жена на мястото до прозореца вляво. Макар и в профил, можеше да прочете по устните й молитвата, която тя си повтаряше, докато пръстите й потрепваха върху броеницата. Както повечето деца от Бостън, беше я чувал хиляди пъти от устата на собствената си майка.

Няколко пътника извикаха, когато самолетът се приземи на пистата и подскочи веднъж. После продължи по земята, забави ход и спря. Младежът проточи врат да погледне през прозореца зад старата дама, но успя да зърне само откъслечни светлинки. Неочаквано сякаш му хрумна някаква мисъл. Той се сепна, изръмжа нещо на себе си и се навъси още повече. Надигна се от мястото си, прекоси пътеката, наведе се към прозореца и се взря в тъмнината. Нямаше и следа от светлини на линейки, а само от фаровете на половин дузина автомобили, чийто блясък се отразяваше върху мокрия асфалт и скриваше всичко, което ставаше зад тях. Във въздуха се почувства раздвижване, което показваше, че вратата на самолета е отворена.

Последва интервал от около минута и един стюард с мустак, толкова гъст и лъскав, че приличаше на малко животинче, се появи от сектора за първа класа, следван от четирима намръщени цивилни. Стюардът отстъпи встрани, мъжете минаха покрай него и започнаха да се придвижват по пътеката. Пътьом отваряха шкафчетата над седалките и изваждаха чантите. После се навеждаха към пътниците с багажа в ръце и задаваха въпроси. Хората ги гледаха с неразбиращи, подпухнали от умора лица, кимаха или клатеха глави. Други четирима мъже се появиха на дясната пътека и започнаха същата процедура.

Двете групи се придвижваха бавно към задната част на самолета; понякога се усмихваха мрачно в отговор на някой пътник, който успееше да скалъпи някакъв въпрос, но нито веднъж не казаха нещо друго освен все същото лаконично запитване. Младежът ги наблюдаваше известно време как се приближават, след това сви рамене и се отпусна непринудено назад. Усмихна се на старата дама така, сякаш искаше да й каже, че се радва колкото нея, задето са се приземили успешно и че е също толкова озадачен от случилото се. Той извади от багажа си упътване, озаглавено „Как да минеш по-евтино в Италия“, затвори раницата, избута я под седалката отпред, за да не му пречи, и се зачете. Беше напълно погълнат от това как да пести пари във Флоренция, когато единият от мъжете протегна ръка към него и го докосна по рамото.

— Извинете, господине. Вие ли сте Карл Денъм?

Младежът вдигна поглед към тях и кимна:

— Ами… а-а… да. Защо?

Гласът му звучеше напрегнато, а лицето му беше изгубило загара си. Ъгълчетата на очите му потрепваха.

— И това е вашата чанта, господине? — Очите на мъжа се насочиха към раницата.

Младежът отново кимна.

— Това ли е всичко, което носите, господине?

Той пак кимна и адамовата му ябълка подскочи.

— Точно така. Нося само малко дрехи и няколко книги. Кои сте вие? — Опита се да придаде нотка на възмущение на последните си думи. Само че се получи нещо като хленч.

Мъжът не обърна внимание на въпроса му.

— Моля, господин Денъм, бихте ли дошли с нас?

Докато вървеше, придружен от двама от мъжете, другите продължаваха да проверяват кой е притежателят на всяка чанта от ръчния багаж.

Четиримата мъже стояха в стаята без прозорци и гледаха надолу към младежа. Петият, който седеше срещу него, хвърли последната тънка пачка долари върху купчинката пред себе си, голяма колкото две кутии от обувки. Всяка от пачките, завързана с тясна найлонова лента, съдържаше двадесет хиляди долара. Бяха ги намерили на дъното на раницата, която сега лежеше празна на пода до него, редом до няколкото разбъркани дрехи.

Мъжът на масата измърмори нещо на другите и се обърна към младежа, който беше седял блед и мълчалив по време на броенето. Господинът протегна ръка, вдигна няколко пачки и ги пусна небрежно върху купчинката. После се отпусна назад и заговори меко:

— Защо не ни разкажете със свои думи, господин Денъм, за да спестите на всички ни много време? Тук има почти два милиона долара. Чии са?

Беше шест и половина сутринта, когато Майк чу отварянето на входната врата и тихи гласове в коридора. Шон му подвикна нагоре от подножието на стълбите. Сканлън се беше събудил в четири и половина и не бе успял да заспи отново. През тези два часа прелисти книгите, които намери в стаята, и погледа равнодушно телевизия. За пръв път в живота си включваше ранните утринни новини. По времето, когато чу гласа на Шон, вече знаеше, че няма да го повтори. Изключи телевизора и заслиза по стълбите, като носеше в ръка сака с малкото си дрехи. Момичето го чакаше долу.

— Готов ли си?

Майк кимна.

— Добре. Да вървим. Самолетът ти е в осем. — Тя се обърна и тръгна към вратата.

Последва я, като махна бегло на Шон, който стоеше и гледаше недоумяващо от вратата на антрето. Момичето подаде на Майк тъмните очила, изчака го да ги сложи и го изведе от къщата. Колата се бе движила три или четири минути — достатъчно, за да се отдалечат порядъчно — когато тя заговори:

— Можеш вече да ги свалиш.

Майк махна очилата. Намираха се на широко главно шосе. Момичето бръкна в чантата си между двете седалки и му подаде билет и портфейл с пари. Той прелисти банкнотите — триста американски долара — и сви устни. Доколкото си спомняше, в Либия някога щяха да му стигнат за две добри вечери, само че сега с тези пари щеше да си купи две лоши вечери. Разтвори билета и погледна остро към момичето.

— Мислех, че заминавам за Либия.

— Ъхъ, точно така.

Майк вдигна билета:

— Какво е това тогава, по дяволите? Тук пише: Амстердам — Кувейт.

— Разбира се, че пише така. А ти какво очакваше? Директен билет за Триполи? Тогава всички от специалните служби и вероятно няколко души от Лондон щяха да зарежат уикендите, за да дотърчат на летището да говорят с теб. Ти си от петролната индустрия, нали? Пътуваш за Кувейт, за да си намериш работа по договор. — Тя се обърна и го стрелна с очи. — Ще си вземеш билета за Триполи на транзитното гише в Амстердам. Но все пак запази този за Кувейт. После ще си върнем парите обратно.

Майк понечи да се засмее, но осъзна, че тя не се шегуваше. И Шин Фейн имаха счетоводители, както всяка друга организация.

— А парите? — попита иронично той. — Искаш ли да ти напиша разписка за тях?

Тя го погледна без ни най-малка следа от шеговитост в очите.

— Не. Само ги предай, когато стигнеш в Триполи. Там няма да има нужда да харчиш никакви пари. Това е просто част от ролята ти на човек, който работи в петролната индустрия.

Той поклати глава:

— Господи! Между другото, има една подробност, която не ми беше казана. Какво ще стане, когато стигна там? Какво трябва да правя?

— Нищо. Мини през митническите проверки като всички останали. Ще бъдеш посрещнат. — Колата спря пред ниската сграда на летището. — И още нещо. Имаш да убиеш няколко часа в Амстердам. Не ги използвай, за да се обадиш по телефона на някой приятел. Вземи си билета, седни някъде и чакай полета си.

— Какво ще стане, ако не го направя?

Тя му хвърли бърза, невинна усмивка.

— Точно аз няма да направя нищо. Но хората, които ще те следят, може да си извадят погрешни заключения. — Момичето се наведе през него и му отвори вратата. — Приятно пътуване.

— Да. Кажи една молитва за мен.

Колата потегли още преди Майк да беше затворил напълно вратата.

Регистрирането за полета за Амстердам вече бе започнало. Майк отиде непринудено до гишето. Вляво, на двадесет крачки от опашката, седеше мъж в тъмен костюм. На пейката до него имаше сак, а на скута му лежеше вестник. Приличаше на бизнесмен, който очаква полета си. Само очите му го издаваха — на всеки няколко секунди ги вдигаше от вестника. Вместо да се оглежда лениво или да наблюдава жените, той приковаваше вниманието си върху лицата на пътниците, които се регистрираха. Когато Майк застана на опашката, мъжът се изправи, пъхна вестника в сака и се отдалечи. Пътьом размени едва забележимо кимване с една жена на около петдесет, облечена с жилетка и с ниски обувки, която се появи точно по това време и зае мястото му. Беше седем и петнадесет. Майк се усмихна вътрешно. Специалните служби можеха да проявят повече въображение и да не съобразяват петнадесетминутните си смени с часовника.

Проверката на ръчния багаж беше щателна. Дори и свещеникът пред Майк беше накаран да извади тоалетните си принадлежности на пейката. Използваше скъп одеколон за след бръснене.

Майк тръгна към изхода при първото повикване за полета на Холандските кралски авиолинии за Триполи. Беше чакал на летище Скипъл почти пет часа, в които не се бе случило абсолютно нищо. Беше прочел „Таймс“ и „Гардиън“; когато започна „Индипендънт“, новините вече му изглеждаха ужасно познати. През това време той яде, прочете по-голямата част от една книга с меки корици, пи кафе и ходи до тоалетната три пъти. От време на време се изправяше, разхождаше се из салона на летището и разглеждаше безмитните бутици. Нещата, които се продаваха там, отдавна бяха източник на удивление за него. Изглежда, не служеха за нищо друго освен за убиване на скуката чрез разделяне с известна сума пари.

Неочаквано го нападнаха непредсказуемите спомени за Аликс. Стоките му напомниха за времето, когато двамата се бяха смели на рекламните боклуци, които пристигаха с пощата сякаш всеки ден. Каталозите-еднодневки за поръчки по пощата предлагаха електронни приспособления за хората, които имаха всичко, освен нормално функциониращ мозък. Машинарийките бяха предимно цифрови апарати за самостоятелно измерване на кръвното налягане и уреди за упражнения, на които бяха изобразени ентусиазирани изпълнители, неусетно губещи килограм след килограм. На втората седмица човек поставяше закупените вещи в шкафа под стълбите, забравяше ги за следващите двадесет години и продължаваше с поръчка на електронно помагало за завързване на вратовръзки, използвайки кредитната си карта.

Докато се движеше из залата, Майк положи всички усилия да провери дали някой не го наблюдава, но нито веднъж през тези пет часа не можа да забележи някой да проявява и най-малък интерес към него. Вероятно не го следеше никой. От друга страна, в постоянното движение и забързаност на едно от най-оживените европейски летища можеха да го наблюдават незабелязано поне дузина души. Майк се настани на един от пластмасовите столове на около двадесет метра от изхода на залата и се заозърта.

Огледа внимателно лицата на пътниците, които обикаляха около гишето. Представляваха същата смесица, която беше свикнал да очаква за един полет за петролна държава: персонал от сондажните полета със зле комбинирани всекидневни дрехи; бизнесмени от континента с хубави костюми или много елегантни спортни облекла; английските им колеги с кафяви костюми и вратовръзки, които изглеждаха като част от специална пратка от Албания; араби със западни костюми, копринени вратовръзки и златни пръстени от по две унции; арабски семейства с красиви тъмнокоси деца и майки с гладка кожа и широки ханшове. Нямаше нито една европейка.

Наближаваше времето за заминаване и Майк започна да се надига, когато зърна една фигура, която крачеше към гишето. Той се спря по средата на движението, седна обратно на стола и се втренчи неподвижно в новодошлия, който тъкмо представяше бордовата си карта. Майк седеше, опитваше се да сдържа вълнението си и очакваше да зърне профила, за да се увери напълно. Докато разглеждаше мъжа, сърцето му се разтуптя. В дузината снимки носът беше лошо счупен. Сега, префасониран от изкусната работа на някой хирург, беше прав, тънък и безличен. Очилата с позлатени рамки и подрязаните мустачки също не бяха присъствали на снимките във вестниците; лицето му беше по-закръглено, а талията по-пълна, отколкото когато го бяха изобразявали. Всичко това, съчетано с добре скроените дрехи и марковото куфарче, го правеше почти неузнаваем от грубоватия образ върху десетгодишните фотографии. И все пак Майк беше абсолютно сигурен за самоличността на този човек.

През многото вечери, които беше прекарал сам в стаята си в запомняне на физиономии, това лице го бе гледало от няколко страници. Обикновено беше на снимка с някой друг, някой по-интересен. Този мъж, Джак Рандъл, който сега стоеше на двадесет метра от Майк, не бе представлявал никакъв интерес за него. Защото Джак Рандъл беше мъртъв.

Бивш учител по история в едно училище в Белфаст, Рандъл в продължение на много години бе бил всепризнат снабдител на Шин Фейн. Беше ненадминат в събирането на пари и организацията на оръжейни доставки; един от тримата най-търсени мъже на Британските острови до смъртта си. Тя бе исторически факт. Всеки вестник в страната я беше потвърдил. Джак Рандъл беше загинал при един автогол на ИРА.

Двама мъже спрели кола пред едно кино в Белфаст с намерението да поставят бомба. Тя избухнала преждевременно. Било невъзможно да се разпознаят хората в колата. Парченцата от шофьорската книжка и масивният пръстен с печат, за когото се знаело, че Джак носи постоянно, били приети от британските власти за неопровержимо доказателство, че единият от загиналите е Рандъл. По онова време всички ликували. Оказваше се, че са сбъркали.

Майк се придвижи напред, за да се нареди на опашката. Джак Рандъл стоеше на десет крачки от него, носеше луксозно куфарче и изглеждаше като преуспял бизнесмен до мозъка на костите. Пръстенът на лявото му кутре представляваше скромна златна халка с малък камък. А опашката, на която току-що се бе наредил, беше за полета за Либия, главния оръжеен снабдител на ИРА.