Брайън Морисън
Причина да умреш (30)

29.

— Майната й на кучката! Майната му на Сканлън! Майната им на онези безмозъчни копелета в Дъблин! — О’Кийф се извърна от екрана и закрачи като обезумял към вратата. Там удари безполезно с юмрук по стъклото. — Трябваше всичко да свърша сам! Трябваше да се сетя! Винаги щом позволя на онези тъпи скапаняци да се набъркат, осират всичко! Майната им!

Говореше на себе си, а не на Рандъл, като едва чуто изплюваше думите. Лицето му беше на сантиметри от стъклото на прозореца.

— Хайде, Хари. Нима е толкова лошо? Сега, след като времето се пооправи, ще стигнем в Ла Валета за по-малко от три часа.

О’Кийф се огледа бързо и погледът му попадна на Рандъл. Това беше първото истинско изречение, което последният беше сглобил от няколко часа насам.

— Времето не е единственото нещо, което като че ли се е променило! — О’Кийф погледна часовника си. Беше го гледал постоянно през последния половин час, откакто преследвачите им бяха поели курс на север. — Да, чак толкова лошо е. И даже още по-лошо. Поеха курс на север преди известно време. Сигурно са ни видели. Оттогава все ни приближават.

— Че как става това? Ти ми каза, че този кораб има допълнителна мощност на двигателя. Според теб трябваше да можем да надбягаме някакво си прастаро корито.

— Благодаря, че ми напомни; така и трябва да направим. Само че корабите в този район са приспособени за рекет на контрабандистите на цигари. Ако либийците си докарват джобни пари от испанското прекарване на цигари, значи сигурно ще могат да изкопчат петнадесет възела от онова нещо. Разбира се, ако то беше потопено както трябва, нямаше да изкопчат нищо, нали?

Рандъл трепна.

— О, господи, Хари, така е. Грешката е изцяло моя. — В гласа му се почувстваха хленчещи нотки. — Но все пак не аз поисках онова британско копеле, Сканлън, да дойде да ни помогне, нали?

О’Кийф понечи да отговори, но после се отказа, като се задоволи само с поглед, пълен с презрение. Обърна се, за да огледа екрана, втренчи се в него и за петдесети път прецени шансовете им. Не беше чак толкова лошо, колкото го представяше на Рандъл. След още час и половина щяха да стигнат до най-източната част на Малта, нос Делимара. След като веднъж минеха зад него, щяха да се придържат по-близо до линията на брега и да бъдат абсолютно невидими за преследвачите си. След още половин час щяха да стигнат до входа на пристанището на Ла Валета. Както изглеждаше, щяха да подранят само с няколко минути за срещата. Сканлън и момичето не знаеха името на кораба. Даже и да намереха някакъв начин да вдигнат малтийските власти под тревога, без да знаят името на плавателния съд или пък намеренията на О’Кийф и Рандъл, тези няколко минути щяха да бъдат напълно достатъчни.

Щом нанесяха удара, бъркотията щеше да им позволи лесно да слязат на брега, да вземат колата и да изминат няколкото мили до залива Сейнт Пол. Там щяха да се качат на наетата яхта, която вече ги чакаше. До обяд щяха да бъдат в Сицилия. До вечерта — обратно в анонимните си апартаменти в холандските предградия. Оттам щяха да разберат какво са направили от новините по телевизията. До следващата сутрин борбата на Шин Фейн отново щеше да бъде на първите страници на вестниците. И не само във Великобритания, а и по целия свят.

Никога повече британците нямаше да посмеят да изтребват хладнокръвно националистите. След днешния ден тяхното собствено обществено мнение нямаше да подкрепи това. Кротките британци с техните ипотеки, кухненски комплекти с оборудване и зимни вечери, които прекарваха, прегърбени над ваканционните си рекламни брошури, щяха да открият, че и техните деца са уязвими — толкова уязвими, колкото и ълстърските момичета, застреляни от спецчастите в Ървинстоун миналата Коледа. По погрешка! Мислели си, че момичетата са действаща военна група. Бяха впрегнали всичките британски медии да убедят обществото, че момичетата са били застреляни в националистическа вражда. Медийната машина наистина беше свършила добра работа. Номерът бе минал — всеки в Англия го беше преглътнал. И всеки в Ирландия знаеше истината.

Той се ухили на себе си, все още с лице към прозореца. Този път медийната машина щеше да се наклони на другата страна.

Все още ухилен, се обърна към Рандъл:

— Радвам се, че се чувстваш по-добре. Сигурно очакваш с нетърпение прекрасното пътуване с яхта към Сицилия.

Стюардът постави подноса на ниската масичка с добре пресметнат шум. До каничката с кафе стояха две чаши. Работеше отдавна за капитана. Двамата познаваха навиците си. Погледна през полуотворената врата към леглото в другата стая. При звука от поставянето на подноса голямата квадратна глава на капитана се надигна от дебелите възглавници, обърна се към него, усмихна му се и му намигна бавно. Стюардът отвърна на усмивката и излезе полекичка от стаята.

Капитанът се измъкна от леглото и отиде гол до масичката. Напълни двете чаши, върна се в спалнята и седна на ръба на леглото. Жената се размърда тихо, отвори очи и примижа на светлината на нощната лампа. После изстена престорено, уви ръка около кръста на капитана и се изправи. Взе протегнатата чаша с кафе, отпи малко с благодарност и се обърна към часовника на нощното шкафче.

— Пет часът! — изграчи тя с престорен ужас.

Капитанът се досещаше каква бе мисълта й. Бяха се любили до късно през нощта. Едва след три часа най-сетне бяха заспали, а на неговата възраст два часа просто не бяха достатъчни.

— Нали не ставаш? Мислех, че няма да пускаме котва още много време.

Той погледна към нея над чашата си с кафе. Около очите му се появиха бръчици от смях.

— Още два часа. Но има някои неща, които трябва да направя преди това. Нуждаят се от мен на мостика.

Тя остави чашата си и се отпусна блажено на възглавниците. После протегна ръце и ги уви около врата му.

— Горе имаш офицери, които да правят всичко вместо теб. А тук има неща, които само ти можеш да свършиш, капитане. — Докато говореше, жената увисна с цялата си тежест на врата му и вдигна немирно вежди.

Той погледна надолу към усмихнатото й лице. Беше му навик да си дава много време сутрин и му бе известно, че и тя знае това. Все още се намираха доста далеч от Ла Валета. Хората му познаваха пътя като пръстите на ръцете си. Навсякъде беше дълбока вода без никакви препятствия. Помощник-капитанът управляваше от мостика. Беше чудесен човек и се познаваха отдавна. Отнасяше се снизходително към слабостите на късната средна възраст. Капитанът вече си беше обещал, че ще мързелува в деня, когато хвърлеше котва в Гранд Харбър. Децата щяха да напуснат кораба рано и нямаше да се върнат чак до късно, прекарвайки целия ден в разходки из острова. Трябваше да се приведе в добър вид за официалното посрещане на момчето. Ако не се смяташе това, денят щеше да бъде изцяло негов — можеше, ако желае, да го прекара в каютата си и да навакса съня, който беше пропуснал.

Жената се изви шеговито на дъга на врата му и тежестта й нарасна. Усмивката на капитана стана по-широка. Той остави чашата си да падне на килима и се отпусна внимателно върху любовницата си.

— Петнадесет мили, капитане. По-малко от тридесет минути.

Либийският командир кимна:

— Отлично. Лейтенант Джармила да приготви хората си.

Офицерът, с три-четири години по-възрастен от капитана си, отдаде чест и заговори развълнувано в един микрофон.

Корабът се вряза във вълната, отправяйки се на северозапад. Патрулираха от два часа, като плаваха първо право на север, после на изток, отново десет мили на юг, обратно на запад и после още веднъж на север. Преди около час бяха установили първия си определен радарен контакт. На самата граница на обхвата на техния апарат, на около четиридесет мили разстояние, един плавателен съд се отправяше на север. Радарният белег, който се виждаше на екрана им, заедно с изпъстрената с точки следа на емисията му, показваше бавнодвижещ се кораб, плаващ право към Малта. Настигаха го с повече от тридесет мили в час.

Капитанът не се помръдна от мястото си. Стоеше и гледаше втренчено през дебелото опушено стъкло към проблясващите бели точици в морето пред тях. В същото време слушаше офицера, кацнал на ръба на мекия висок стол и навел глава над радара, да съобщава координатите и разстоянието до мишената. Когато стигнаха на десет мили от нея, капитанът за пръв път зърна набелязаната жертва като моментно проблясване над вълните.

Изглежда, някой на кораба също ги беше забелязал. Операторът на радара извика развълнувано. Нарушителят беше променил курса си и плаваше на запад. Капитанът завъртя кормилото и патрулният кораб зави по-близо към мишената.

— Сър? — Един младеж, на не повече от деветнадесет години, го гледаше. Капитанът кимна, давайки му разрешение да говори. — Ще се приближаваме ли към тях?

Командирът се намръщи, когато чу тревожната нотка в гласа му.

— Разбира се, че ще се приближим. Защо задаваш такъв глупав въпрос, Джамил?

Младежът започна да човърка нокътя на един от пръстите си.

— Сър, мишена е един от нашите търговски кораби. Хората на него са имали на разположение много часове, за да го огледат. Сигурно вече са открили арсенала. Те ще бъдат въоръжени, сър. Ще имат ракети.

Капитанът тъкмо се канеше да се присмее на младежа, но изражението му се промени рязко. Втренчи се замислено напред. Нито един от хората му не бе участвал в каквото и да било военно действие. Опитът им се заключаваше в патрулиране във водите около Триполи и Бенгази, разпознаване на системите на корабите и стрелкова практика по стари корита. Но на тези стари корита никога не бе имало някой, който да стреля в отговор. Патрулните кораби бяха бързи, тежковъоръжени и опасни; ефективни срещу лековъоръжените контрабандисти, които трябваше да нападат. Но сега тънкият им алуминиев корпус щеше да бъде крайно уязвим за оръжия, предназначени да пробиват танкове. Без да погледне отново младежа, капитанът даде заповед.

Бяха на седем мили от мишената, когато пак заговори. Секунда по-късно видя как две облачета от бял дим излязоха от двете батарейни установки, монтирани на предната палуба. Двете ракети френско производство, всяка голяма колкото човешки крак, сякаш увиснаха за момент в блясъка на прожекторите, които осветяваха палубата, преди да се придвижат напред и да се превърнат в ярки точици в тъмнината.

Двете оранжеви пламъчета на експлодиралите ракети лумнаха и бързо изгаснаха, след което бяха заместени от по-мътна, но постоянна светлина. Яркостта й нарасна, когато огънят обхвана всичко. По нареждане на капитана, патрулният кораб се приближи до горящия плавателен съд и го обгърна с блясъка на прожекторите си. Последният се беше наклонил силно на лявата си страна и палубата му беше потопена донякъде във водата. Мъже пълзяха по наклонения корпус към спасителната лодка, която се показваше до половината от морето. Кърмата се виждаше изцяло, осветена от мощните прожектори. Името на съда, написано на латиница, можеше да се види. Пристанището на регистрация, съвсем четливо под името, беше туниско.

Капитанът издаде звук, който приличаше повече на хленч. Това не беше либийският кораб, който търсеха. По негово нареждане току-що беше унищожен невинен плавателен съд на съседен Тунис. Загриза нервно нокътя на палеца си. И бездруго вече имаше достатъчно търкания между двете държави, произтичащи от дългогодишните им териториални спорове. Той се втренчи в потъващия кораб, като наблюдаваше хората, които се мъчеха да стигнат до мятащата се спасителна лодка. Те гледаха към неговия кораб и лицата им се виждаха ясно. Единият от мъжете вдигна юмрук и сякаш изкрещя нещо. Не чуваха думите му, но виждаха гнева на лицето му. Капитанът престана да дъвче палеца си и промърмори нещо. Единият от офицерите се обърна и го погледна слисано:

— Сър?

— Чу ме добре. Изпълнявай.

Все още втренчен невярващо в командира, мъжът заговори в радиостанцията в ръката си. Долу, на палубата, офицерът, който ръководеше мъжете, се обърна и погледна към мостика. Човекът с радиостанцията отново проговори. Офицерът долу изкрещя заповед. Моряците, наредени по цялата дължина на парапета, откриха огън. Минута по-късно около останките от унищожения кораб не се виждаше никакво движение. Едно тяло лежеше наполовина извън спасителната лодка. Другите бяха изчезнали, пометени от вълните. След още един продължителен откос от лодката се разхвърчаха трески. Трупът подскочи гротескно. Накрая лодката плавно потъна под повърхността и остави направеното на решето тяло да плува като бледо петно в черното море.

Капитанът се извърна. По бузите му се стичаха сълзи. Целият се тресеше.

— Трябва да поемем на север. Директно към Ла Валета. Братовчед ми заповяда така. — Гласът му трепереше. — Трябва да направим това, което Революцията изисква от нас.

О’Кийф беше възстановил спокойствието си. Площта на Малта запълваше лявата половина на екрана пред тях. Нос Делимара беше на тридесет минути път. Вече други плавателни съдове изпъстряха екрана с точици. Щом веднъж заобиколеха носа, момичето и Сканлън нямаше да могат да направят нищо, за да ги спрат. Петте мили, които ги разделяха, спокойно можеха да бъдат и петдесет.

Той се подсмихна. От нос Делимара нататък беше обмислял действията си дузина пъти. Знаеше с точност до секундата колко ще им трябва да го заобиколят, за да се промъкнат през входа на Гранд Харбър. Преследващият ги кораб нямаше да представлява нещо повече от неудобство. Щеше да им се наложи да изчакат няколко минути. При идеални условия О’Кийф щеше да предпочете да ги прекара извън пристанището. Сега им се налагаше да се намъкнат вътре, което можеше да привлече вниманието на малтийските пристанищни власти. Но това нямаше кой знае какво значение. Докато стигнеха до тях, за да ги разпитат, с техния бавен маниер на действие, цялата операция щеше да е приключила.

Майк проточи врат напред, като се напрягаше да види в тъмнината пред себе си. Мърмореше си нещо, сякаш се молеше на кораба да върви по-бързо. В гърдите му кипяха мъка и гняв. На изток черното небе посивяваше. Беше изминал половин час, откакто бе видял първите групички светлинки пред себе си, които показваха разпръснатите селища на Малта. Обърна се към вратата на камбуза:

— Мери!

Тя се показа след няколко секунди, като разтърсваше глава, за да прогони съня. Около раменете й беше увито одеяло, изровено от някоя каюта на екипажа. Приближи се до Майк, притисна се леко до него и сложи глава на рамото му.

— Какво има?

Той взе ръката й и я шляпна върху кормилото.

— Хвани това. Време е още веднъж да хвърля поглед към онези копелета зад нас.

Стисна леко ръката й и отиде до радара, като се задъхваше, докато ходеше. Последната амфетаминова таблетка беше изпита преди доста време. Ефектът й вече отслабваше и отново оставяше Майк в лапите на болката. Беше изминал половин час, откакто за последен път бе посмял да излезе на палубата. При подобрилите се условия му беше отнело секунди да определи местоположението на кораба на О’Кийф. После беше изключил незабавно екрана, без да очаква, но и без да смее да пренебрегва възможността либийците да ги проследяват. Сега, само на няколко мили от брега, движейки се в безопасните малтийски води, той отхвърли възможността от по-нататъшно преследване, завъртя копчето и се наведе над екрана.