Брайън Морисън
Причина да умреш (16)

15.

Час по-късно Майк все още не можеше да прогони усмивката на О’Кийф от ума си. Беше усмивката на човек, до такава степен обладан от някаква идея, че е загубил чувство за реалност. Само с лека промяна в грима щеше да бъде преуспяващ бизнесмен. Притежаваше твърдост, целенасоченост и директен подход към проблемите — качества, които щяха да му осигурят успех. Управлявайки предприятие, той можеше да уволни работници и закрие фабрика без следа от угризение. Като терорист бе способен да убива със същата безстрастна ангажираност, воден от собствената си изкривена логика.

Пристигането на Хамид за обичайното му ежедневно посещение извади Майк от размишленията относно психиката на О’Кийф. Беше време за първото хвърляне на заровете в играта, която двамата с Хари бяха обсъдили.

— Сабах ал хаир.

Либиецът моментално настръхна. За пръв път от пристигането си насам Майк му правеше и най-малкия намек, че знае арабски. Подпухналото лице на Хамид бавно се набръчка в недоверчива усмивка.

— Сабах ал-нур — отвърна замислено той с традиционния отговор на поздрава. — Тала араби? Ти говориш нашия език?

Майк наклони глава на една страна и отвърна на усмивката на мъжа. После продължи да говори на арабски, без да обръща внимание на опита на Хамид да премине на английски:

— Искаш ли чай?

Той влезе в кухнята, за да приготви от сладкия ментов чай, без който северноафриканското общество щеше да се разпадне. Пат вече бе там и бърникаше из медните тръби на импровизирания апарат, с който си дестилираше водка. Погледна Майк изпод вежди. Изражението му беше смесица от яд, подозрение и нападателност. Остави тръбата, която държеше, и се отправи към вратата.

— По-добре да ида там — промърмори той. Думите му прозвучаха завалено. — Човек не трябва да ги изпуска от очи тия шавливи копелета.

Майк му препречи пътя и опря длан на гърдите му.

— Не, Пат. Стой тук. Нищо няма да стане.

Пат направи опит да бутне ръката на Майк настрани.

— Не се опитвай да ми нареждаш. — Гласът му се повиши гневно. — Хич не ми пука дали О’Кийф мисли, че слънцето изгрява от задника ти. Не ме е грижа и дали те смята за експерт по шибаните араби. Познавам тези хора. Защо иначе ще стоя заврян в тая дупка от години? Остави някой от тях сам за минута и той ще си пъхне носа навсякъде. Пусни ме да мина, иначе ще те халосам, мамка ти!

Майк поклати глава, без да се помръдне от пътя му:

— Само опитай.

Пат сви юмруци с пиянска агресивност. Точно в този момент О’Кийф влезе в кухнята. Погледна първо Пат, а после Майк и веднага схвана положението. По лицето му за момент премина отвращение. Той сложи ръка на гърдите на Пат и започна да го бута назад, докато задникът на дебелака се опря в ръба на кухненския плот. Гърбът на Пат се преви, когато О’Кийф, без да отслаби натиска, наведе лицето си толкова близо към него, че успя да види всички възелчета, където се съединяваха спуканите кръвоносни съдове.

— За бога, Пат, нямам намерение да ти повтарям. Докато не ти наредя нещо друго, ще правиш точно това, което ти каже Майк. Чуваш ли ме? Той има да върши работа. Ако я оплескаш, си вън. Разбрано?

Патрик кимна, като мърмореше неясно. Разбираше. В речника на О’Кийф думата „вън“ означаваше „мъртъв“. Дебелакът изрева приглушено и негодуващо, когато Хари грабна дестилатора. Без да му обърне внимание, той хвърли апарата на пода и го стъпка с крака. После се извърна и отвори рязко шкафа. Пат издаде звук, наподобяващ ридание. О’Кийф извади първата от наредените вътре бутилки, отвори я и я обърна с дъното нагоре над мивката. Майк излезе от кухнята. Зад гърба му продължаваха да звучат тихите хленчещи протести на Пат и бълбукането на изливаща се течност.

Прекара дълго време в разговор с Хамид. Задаваше кратки въпроси, последвани от дълги отговори от словоохотливия либиец, който нямаше нищо против да говори цял ден за семейството си. След няколко минути на канапето вече лежаха измачканите снимки на четири красиви тъмнокоси деца — три момичета и син. Всичките бяха слаби, дългокраки и грациозни, с хубави сериозни усмивки. Някога съпругата на Хамид вероятно бе притежавала същата фина красота. Сега й беше останала само хубавата усмивка над пластовете бръчки и тъмните очи, свити между гънките мека плът. Беше седнала, заемайки две трети от канапето, облечена във вълнен кафтан, и дебелите й прасци се виждаха изпод ръба на дрехата. Майк се вгледа в снимката й с пресилен интерес. Отправи няколко щедри комплимента към жената, докато либиецът седеше и се усмихваше гордо и удовлетворено.

Не след дълго разговорът се обърна към слабостта на Хамид към всичко английско. Всички били толкова любезни към него по време на престоя му в Англия. Бил прекарал едно лято в Норич, изучавайки езика.

— Беше прекрасно време за мен. Много ми хареса. Особено кръчмите и дискотеките, които имате. Страшно ми допадна дискотеката. — Той се усмихна похотливо. — Там имаше много хубави момичета.

— Не беше ли женен тогава? — попита дяволито Майк, като кимна към снимките.

Хамид отново се ухили и му смигна по мъжки. После разпери ръце:

— Да, разбира се, бях женен тук. Но вашите момичета, ах, тези английски момичета! Бяха толкова хубави, толкова, е… — Той сви рамене, останал за момент без думи при спомена. — Те не са като момичетата тук, в Либия. Там имах много момичета, много, нали разбираш. — И направи недвусмислен жест.

Майк не можа да се сдържи да не зададе един палав въпрос:

— А тук? Какво ще кажеш за либийските момичета?

Очите на Хамид се разшириха потресено.

— Момичетата тук не могат да правят такива неща! — рече възмутено той. — Биха били шармутас, проститутки! Никой не би говорил с такава жена!

Майк се усмихна и изостави темата. През годините беше открил някои неща, които бяха предварително загубена битка за обсъждане с хора от други култури. Едно от тях бе да говориш с арабин за правото на жената в избора й на сексуално поведение. Отне му известно време, докато върне вниманието на либиеца от изкушенията на Източна Англия към темата, по която искаше да говорят.

На Хамид никога не му бе хрумвало, че може да е неподходящо да хвали английския начин на живот пред Майк — човека, който беше там като гост на висшите командващи лица на Шин Фейн. Сканлън обърна разговора към темата, като опипваше почвата. Либиецът потвърди всичките му подозрения. Знанията му за борбата на Ирландското републиканското движение за независима, обединена Ирландия бяха малко повърхностни. Доколкото Майк разбра, Хамид смяташе, че Ирландия се намира някъде в Англия, а представата му за ИРА бе, че е някаква английска секта, нещо като второстепенна партия. Опитите им да свалят правителството бяха нещото, което всяка уважаваща себе си северноафриканска партийка считаше за началото и края на политиката.

Беше по-малко изненадващо, отколкото звучеше. Хамид бе просто нископоставен цивилен служител. Част от работата му, за няколко часа седмично, бе да укротява ирландците, за да не вдигат шум. Нямаше нужда да бъде експерт в тяхната география и политика; както и те нямаше нужда да приемат исляма, преди да дойдат да искат оръжие. Даже и при това положение незнанието на Хамид си имаше своите недостатъци, когато се наложеше да представи случая с хората от Шин Фейн на началниците си.

През следващия половин час Майк говори малко, оставяйки Хамид да даде пълна воля на своята речовитост. По времето, когато либиецът стана да си върви, закъснял за следващата среща, двамата вече бяха близки приятели.

Майк занесе празните чаени чаши в кухнята. Пат започваше да изтрезнява — състояние, в което беше по-неприятен, отколкото когато се напиваше.

— Е, какво стана в крайна сметка? — попита той с детинско злорадство в гласа. — Не поиска ли да се усамотите в стаята ти? Да не би да не си негов тип?

— Спри тая врява, Пат — каза ледено О’Кийф. Беше седнал с изправен гръб на един пластмасов кухненски стол. — Е? Как потръгна?

— Той е в културен шок — ухили се Майк. — След престоя си в Англия британците са му слабото място. Това включва и нас! Ще се върне довечера. Ще излезем заедно.

— Навън! С него! Господи, това е истинско чудо. Обикновено идва тук само да си вземе мръсните книги и да гаврътне едно. — Пат потри с пръсти брадичката си. — По-добре да ида да се обръсна.

Майк го погледна така, както се гледа непослушно дете.

— Не, Пат. Само Хамид и аз. Ти не си поканен. Също и никой друг.

— Просто иска да бъдете сами, а? — изсумтя високо Пат.

Майк поклати глава и отвърна с вяло нетърпение:

— Не, Пат. Аз искам да бъда сам с него. Той ще бъде унижен. Колкото по-малко хора видят това, толкова по-добре.

— Но…

— За бога, Пат, млъквай! — заповяда О’Кийф и стовари юмрук върху масата. Дебелакът подскочи и затвори плътно устата си.

Хари стана, хвана Майк под ръка и го отведе обратно в салона. Рандъл, който не се бе появил през цялото време, докато Сканлън беше с Хамид, се присъедини към тях. О’Кийф заведе Майк до канапето и седна до него.

— Виж, Майкъл, от Дъблин казват, че си добър човек. Жилав и интелигентен. Мъж, на когото можем да разчитаме. — Гласът му беше много тих. Очите му бяха приковани в тези на Майк. — Е, може би си. Изглеждаш такъв. Но, виждаш ли, двамата с Джак сме отдавна в движението. Виждали сме много хора да идват и да си отиват. Голяма част от тези „добри“ хора сега са мъртви. Някои от тях, искрените, бяха убити от британците. Последните очистиха наши хора в Гибралтар. Убиха наши хора и в престрелката до футболното игрище. В Уиндзор. Даже отидоха в Дъблин и застреляха няколко мъже в леглата им. Беше ли ти казано това? — Майк кимна мълчаливо. — Е, това бяха моите хора, Майкъл. Хора, които работеха за мен. Чувствам се отговорен за тях и възнамерявам да се погрижа да бъде заплатено за живота на всеки един от тях.

В гърдите на Майк се надигна гняв. Той наблюдаваше как адамовата ябълка на О’Кийф подскача, докато мъжът говореше спокойно. Прииска му се да я хване и изтръгне; да извади живота от този човек. Да остави този луд, хладнокръвен, интелигентен, префинен лунатик мъртъв в краката си. Както неговите хора бяха сторили с Аликс.

Ами ако го направеше?

Един-единствен крясък щеше да доведе десантчиците от коридора. Щяха да се нахвърлят върху него за секунди. Даже и да успееше да унищожи О’Кийф, Рандъл щеше да остане жив и извратеният им проект, какъвто и да бе той, щеше да бъде доведен докрай.

Хари продължи тихо и настоятелно:

— Някои от тях убих сам. Защото ни разочароваха, Майкъл. Ние не бива да бъдем разочаровани. — Говореше за собствените си убийства така, както можеше да го стори само истински психопат — като за логични, необходими стъпки, чиято полза можеше да види всеки разумен човек. — Със стария Пат например е свършено. Той ни нанесе много вреда през последните няколко месеца. Грешката е наша; трябваше да го усетим по-рано. — Сви рамене. — Но това е проблем, с който ще се занимаем по-късно. В този момент разчитаме на теб да оправиш нещата. Имаме нужда от онзи пластичен взрив. Трябва да го получим. Така че ти ще направиш всичко необходимо, за да ни го доставиш. Ако това означава да спиш с Хамид, то по-добре да го сториш. Там ще бъдеш сам. Няма да знаем какво е станало, освен това, което ти ще ни кажеш, така че искам да ти е ясно едно нещо. Ако долети и най-малкият полъх, дори намек за двойна игра, си мъртъв. Разбра ли ме? Не ти приличам на човек, който би лъгал за такова нещо, нали?

Майк му се усмихна, без да отделя очи от неговите. Това беше мъжът, за когото знаеше, че стои зад унищожението на всичко, което обичаше; мъжът, който беше отнел живота на нероденото му дете. Когато заговори, гласът му беше много спокоен и равен:

— Хари, по-скоро ми приличаш на човек, на когото страшно би му харесало да го предизвикам. — Той се ухили, като им показа всичките си зъби. — Така че не се притеснявай за това. Можеш да разчиташ на мен.

— Добре. Ще го направя. Сега няма място за провали, Майкъл. Никакво място. — О’Кийф му се усмихна и се извърна към кухнята. — Пат, би ли ни направил по чаша чай.