Брайън Морисън
Причина да умреш (17)

16.

Зад железопътния мост светлините на спирката Сейнт Томас в Екситър^[1] почти не се виждаха от лепкавата суграшица, която упорито се опитваше да се превърне в сняг, докато шибаше празните тротоари. В шест часа сутринта светлините бяха единствените признаци на живот в пустия пейзаж на града. Всяка втора къща беше хотел, който предлагаше легло и закуска. Отвън имената на табелките им извикваха спомени за простоватата, уютна гостоприемност на една отминала епоха. Зад входните врати лекьосаните килими носеха в себе си миризма на десетилетия импровизирано готвене.

В единия от тези хотели по стълбището слезе мъж, който вървеше тромаво заради сака в ръцете си. Движеше се тихо, почти крадешком. Собственикът вече бе на крак. Когато чу скърцането на стълбите, той излезе със зает вид от кухнята в тясното антре. След като се увери, че това е клиент, уредил сметката си предишната вечер в очакване на ранно заминаване, мъжът подхвърли лека шега за времето. Клиентът промърмори мрачно в отговор, без дори да се огледа, и отвори вратата. Собственикът трепна при порива на влажния, суров вятър, който нахлу в коридора. Отиде до вратата, за да се увери, че е здраво затворена зад заминалия си гост.

— Скапан ирландски педераст — промърмори той по посока на вратата. След това постоя така за момент, като се опитваше да си представи стаята, която мъжът беше използвал. Накрая, заключавайки, че тя не съдържа нищо, което клиентът би могъл да открадне, собственикът изруга още веднъж и се запъти сърдито към кухнята.

Навън мъжът се отправи по късата пътека към портата. Вървеше тромаво, сякаш сакът в ръцете му съдържаше нещо тежко. Не носеше шлифер. Той прегърби рамене, загърна по-плътно реверите на сакото си, направи гримаса и промърмори някаква ругатня по адрес на железопътния мост.

Докато вървеше, две врати на широко разстояние една от друга по улицата се отвориха. От всяка от тях излезе мъж с малко куфарче в ръка. От начина, по който вървяха, ставаше ясно, че и техните чанти са тежки. И двамата се обърнаха и тръгнаха след мъжа със сака. Спазвайки разстоянието помежду си, тримата минаха под железопътния мост и пресякоха шосето над река Екс, където по това време на денонощието профучаваше само по някоя случайна кола. После закрачиха енергично към центъра на града.

След няколко минути ходене стигнаха до главния търговски център. Влязоха в пешеходната зона и минаха покрай витрините, без дори да хвърлят поглед към огромните надписи, съобщаващи за разпродажби. Зад гърба им остана и ярко осветеният вход на „Сейнзбъри“, където отбор чистачи вече се бяха заловили здраво за работа. Изкачиха широките стълби, които водеха към най-горното ниво на паркинга. Водачът бутна вратата, влезе и остана в полусянката на будката с автомата за билети, за да изчака другите.

Тримата постояха може би минута, като наблюдаваха. Няколко разпръснати коли лъщяха мокри под светлините. Не се виждаше жива душа. Те се наведоха срещу вятъра, който шибаше с вълни от суграшица по откритата платформа, и отидоха бързо до един син форд гранада, останал съвсем сам в най-отдалечения ъгъл.

Първият мъж отключи багажника и тримата сложиха чантите си вътре. Колата клекна. Докато другите двама стояха и оглеждаха нервно платформата, първият мъж се наведе над багажника и се залови за работа. Задачата му отне пет минути. После каза нещо на другите, изправи се и затръшна капака. Тримата влязоха в колата, като се радваха, че се скриват от лошото време.

Седяха в сумрака, пушеха и си говореха тихо. Едновременно с това не изпускаха от очи околността и часовника, който блестеше на таблото. Стана шест и четиридесет и пет. Водачът механично погледна ръчния си часовник, за да свери времето, дръпна дълбоко за последен път от цигарата си, хвърли я през прозореца, издуха струя дим след нея и запали двигателя. Насочиха се надолу по наклонения път. По-долните нива също бяха напълно пусти. Минаха и последното и взеха острия завой към улицата.

Шофьорът скочи на спирачките и изруга. На пътя се беше изпречила закъсала разнебитена „Марина“. Видяха я как потрепери, докато шофьорът — жена с бухнала светла коса, се опитваше да я запали отново. Водачът на гранадата удари клаксона и го задържа. Жената отпред подаде ръка от прозореца и му направи жест да се успокои, като казваше, че тя, а не той има проблем. Шофьорът натисна рязко клаксона още два пъти, изруга, започна да се върти на седалката си и заскърца с кормилната уредба, докато даваше на заден ход. Изруга още веднъж, този път по-яростно. Друга кола, показала се с висока скорост иззад завоя, успя да спре на не повече от педя зад тях.

— Майната му! — процеди шофьорът, излезе с мъка от колата и пъхна ръка под дрехата си. Другите двама го последваха — изскочиха от колата и извадиха пистолети изпод дрехите си.

Шофьорът на „Марина“-та вече беше вън. Русата коса лежеше на купчинка върху асфалта. „Жената“ всъщност беше мъж в тъмен гащеризон с качулка, която покриваше лицето му. Той изкрещя и в същото време откри огън. Един от мъжете от гранадата се строполи заднишком на земята. Другият даде няколко изстрела към четиримата души с качулки, които изскочиха от задната кола. Преди да падне, успя да улучи единия от тях. Шофьорът се хвърли към поцинкованите парапети на пътя, скочи от четириметровата височина, спъна се, надигна се и побягна. Все още стискаше пистолета в ръката си.

На пътя зад него мъжете с качулки се събраха около двамата, които лежаха до гранадата и още се гърчеха. Единият от качулатите, очевидно по-главен от другите, пристъпи напред, каза нещо рязко на групата и те се отдръпнаха бързо назад. После се наведе над двамата, които лежаха на земята, и внимателно застреля всеки от тях в главата. Те повече не се помръднаха.

Долу шофьорът бе спрял да бяга. Беше стигнал до гола стена, на която имаше само заключена с катинар ролетка. Той се огледа като обезумял. Стените от трите му страни бяха твърде високи за изкачване. Извърна се и затича обратно към изхода на задънената улица. Когато измина около една трета от седемдесетте метра, един мъж се показа на входа, като говореше по ръчна радиостанция. Бягащият спря и хвърли паникьосан поглед през рамо. Двама от мъжете в тъмни гащеризони се бяха спуснали по парапетите и вървяха нехайно към него от двете страни на тясното шосе. Той погледна отново към човека с радиостанцията, вдигна пистолета си и за миг изглеждаше, че ще продължи да бяга. Тогава профуча кола и спря между тях. Четири фигури, също така в качулки и тъмни гащеризони, изскочиха, заеха позиции по цялата ширина на улицата и залегнаха. Четири пистолета се насочиха към беглеца.

Мъжът отново се извърна. Двамата му преследвачи вече не вървяха. Бяха се хвърлили на земята и лежаха, опрени на лакти, с разкрачени крака. И техните пистолети бяха насочени към гърдите му. С резките движения и накъсаното дишане на притиснато в ъгъла животно, той отново се обърна с лице към четирите пистолета. Един глас му изкрещя да се предаде. Ръката му стисна за момент пистолета, сякаш се канеше да завърже последната отчаяна престрелка. После потрепна с рамене и хвърли оръжието на земята. То издрънча на мокрия асфалт и отскочи от него. Той вдигна ръце, като се усмихваше унило. Усмивката му замръзна почти веднага. В частицата от секундата, която последва, разбра защо двамата зад него бяха на земята. Четиримата мъже стреляха едновременно.

В тишината, която последва изстрелите, неочаквано и съвсем близо прозвучаха сирени. Полицейските коли се появиха с пищене на сцената. „Марина“-та слезе от наклонения път и спря до една от тях. Шофьорът, вече без качулка, свали прозореца си, усмихна се и се обърна към полицая, който беше останал на задната седалка:

— Всички са ваши, сержант. По-добре побързайте. Оръжията им са още тук. Не бихте искали ловци на сувенири да си ги занесат у дома, нали? — И двамата се засмяха.

Няколко секунди по-късно труповете бяха покрити. След още една минута, когато започнаха да се събират първите зяпачи, можеха да се видят само полицаи и полицейски коли.

Кевин дръпна маншета на коженото си яке и пак погледна часовника си. Изруга тихо. Вече беше закъснял с двадесет минути за срещата. Ядосан, той бутна малко пари през отвора на преградата и скочи от таксито. Затръшна вратата достатъчно силно, за да го наругае шофьорът, и закрачи по Фулъм Роуд. Движеше се много по-бързо от задръстените коли.

Когато позвъни три пъти късо и веднъж дълго на третото копче отдолу нагоре в колонката, гърбът му бе влажен от пот. Вратата беше отворена от Томи — най-стария от мъжете, които бяха разпитвали Майк в къщата в Уест Хам. Широкото му, дружелюбно боксьорско лице бе присвито от тревога. Без да каже нито дума, той поведе Кевин нагоре към тясната стая, която служеше едновременно за спалня и дневна. Третият, присъствал на разпита, Еди, вече беше там. Седеше в старо кресло с брокатена дамаска и гризеше нокътя на палеца си. Още преди Томи да затвори вратата, Кевин заговори. Беше твърде ядосан, за да седне.

— Цялата скапана организация се разпада на парчета! Това на практика бяха последните момчета, преминали през някакво обучение. И те отидоха право в засадата. Ония шибани войници знаеха всяка подробност! Просто си седяха там и ги чакаха! Чакаха да екзекутират горките глупаци! Господи, това дори не е екзекуция. Избиха ги като пилци!

— Седни, Кевин. И говори по-тихо — каза уморено Еди. — Всички знаем това. То вече е минало. Единственият въпрос е как спецчастите са разбрали, кой, по дяволите, им донася.

Кевин изсумтя сърдито:

— Е, знаем, че не е никой от нас тримата. На нас дори не ни беше известно мястото. Никой тук не трябваше да знае, освен самите момчета. А те всички бяха застреляни в главата, следователно се съмнявам, че някой от тях е работил за Армията.

Томи го погледна иронично.

— Добра логика, Кевин. И кой мислиш, че им донася? Някой от тумбата в Дъблин?

— Би могло и да е така — сви рамене Кевин. — Те ни изпратиха човек да ръководи нещата. Доста хора там биха могли да знаят достатъчно, за да насъскат британците срещу него. Може да са го арестували още преди да пристигне тук.

Очите на Томи се присвиха.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли мислиш, че някой там доносничи?

Кевин поклати глава:

— Не е задължително. Но вие знаете толкова добре, колкото и аз, че там се говори по-свободно. Идиотите му с идиоти, все не могат да спрат да се чувстват между приятели. Мислят си, че щом имат хора в Гарда и специалните служби, които им казват кои телефони се подслушват, значи са в безопасност. Не могат да си набият в главите, че британците подслушват всичките им линии. С последните промени в Източна Европа всеки път, когато ония гадняри връщат разузнавачи от Москва, ги пращат в Дъблин. Правителството в Дъблин не иска и да знае за това. Британското посолство там има на щат повече шофьори, отколкото проклетият Годфри Дейвис.

Еди спря да смуче палеца си.

— Хайде, Кевин. Дай нещо по-добро. Всички знаем, че нещо не е наред. Но са ни нужни свежи идеи за това какво е то.

Кевин се обърна жегнат към него:

— Окей! Ето ти една. Сканлън.

Томи се изсмя недоверчиво:

— Майкъл Сканлън? Новият?

— Точно така. Добрият стар Майк Сканлън. Симпатизантът на републиканците от последните шест седмици. Той може да е дочул нещо.

— Хайде стига, Кевин — присмя се Еди. — Знаем, че не го харесваш, но тук вече се хващаш за сламка. Той е с нас отскоро. Проблемите датират от година и нещо.

— Не казвам, че няма някой друг. Но това, че имат един информатор не означава, че ще престанат да се опитват да внедрят повече при удобен случай. Не би било логично.

Еди кимна намръщено:

— М-м-м. Поне за това си прав. Но човекът е в Триполи, така че не можем да направим много по въпроса. Поне засега.

Кевин посочи сърдито с пръст към Еди:

— О, да, можем поне да хвърлим един поглед на жилището му в Брондесбъри.

Беше пет и половина сутринта, когато десетгодишната „Кортина“ се показа иззад ъгъла, който се намираше на сто метра от хотела на Майк. Тримата мъже слязоха. Кевин все още носеше коженото си яке. Беше прибавил вълнена шапка, спусната ниско над челото, и голям шал, увит хлабаво около врата му. Еди и Томи бяха облечени в шлифери и с бомбета.

Кевин натисна копчето на звънеца. Докато чакаха, той дръпна нагоре шала и закри долната половина на лицето си. Другите двама извадиха тъмни очила от джобовете си, но си ги сложиха едва когато чуха как някой дръпна резето. Вратата се отвори. Кевин избута хазяина обратно в коридора. Удари го в издутия корем, преди мъжът да се е окопитил достатъчно, за да изкрещи. Томи навря пистолет под носа му и го завлече, хленчещ, във влажната му бърлога.

— Майк Сканлън. Живее тук. В коя стая?

От устата на мъжа потекоха лиги, докато отговаряше:

— На първия етаж. Вляво, като изкачите стълбите. Дясната стая.

— Имаш ли ключ? — попита Кевин и протегна ръка.

— Не. На гостите това не им харесва.

Томи стовари огромната си лапа върху рамото на мъжа и го разтърси толкова силно, че главата му се разлюля. Последният подсмръкна:

— Честно, нямам. Моля ви, не ми правете нищо!

Кевин и Еди вече бяха хукнали нагоре по стълбите, като вземаха по две стъпала наведнъж. Когато стигнаха до стаята, Кевин извади изпод жилетката си малък лост, пъхна го между вратата и касата и го натисна рязко. Ключалката поддаде веднага, като заедно с нея се отчупи и треска от рамката.

От една от вратите се подаде глава; някой любопитстваше какъв е този шум.

— Свий си човката обратно вътре — озъби се Кевин и размаха лоста.

Мъжът излезе от стаята. Беше по потник и долни гащи — едър като бик, със загорели ръце и лице и бяло тяло — работник на открито. Напредваше към тях с приведени като на борец рамене.

Еди извади ръката си от шлифера и насочи пистолет към стомаха му.

— Не ставай глупав — рече той с разумен тон.

За момент мъжът изглеждаше така, сякаш се кани да продължи напред. После, когато бавно започна да осъзнава реалното положение, се спря, поколеба се известно време и се върна в стаята си.

Обърнаха жилището на Майк с краката нагоре. Кевин работеше с някаква студена ярост и ставаше все по-сърдит, тъй като не намираше нищо, с което да докаже твърдението си. Той издърпа масата настрани и отметна килима под нея. Изръмжа победоносно и се свлече на колене. Парчето дъска от пода излезе лесно. Хвърли го настрана и бръкна в дупката, широко ухилен към Еди. Ръката му обаче излезе оттам празна. Кевин изруга като бесен и скочи на крака.

След още три минути бяха привършили с обиска и тръгнаха към стълбите. Лицето на Кевин беше потъмняло от гняв. Шумът на казанчето в тоалетната ги сепна. Един старец отвори вратата на банята с наведена глава, като все още бърникаше копчетата на панталона си. Мина покрай тях, влачейки крака и мърморейки си, без дори да ги забележи.

С крясък, който въпреки всичко не успя да проникне в света на стареца, Кевин влетя в банята, като остави Еди да наблюдава стълбите. Там откърти капака на тоалетното казанче и го хвърли във ваната. Трясъкът от счупването накара стареца да премигне. Той поклати глава като пиян от пунш боксьор, който се опитва да прогони спомена за някой удар, и затвори вратата на стаята си. Кевин застана на колене и откърти страничната плоскост на ваната с лоста.

Секунди по-късно излезе от банята грозно ухилен, като държеше високо очукания куфар. Подкара Еди надолу по стълбите, почти танцувайки от задоволство.