Брайън Морисън
Причина да умреш (26)

25.

Мери огледа скептично кабината и посочи към разбитото радио и загасващия огън:

— Мислиш, че можем да накараме това да се движи?

Той проследи погледа й.

— Поне няма да ни спре. Зависи какво са направили долу. Мислят си, че са потопили корабчето. Още десет минути и щяха да бъдат прави. — Когато свърши да говори, в него избухна нова болка, която го накара да си поеме рязко дъх. Хвана се отстрани.

Мери отиде бързо до него и сложи плахо длан на ръката му.

— Няма ли да е по-добре да намеря нещо да сложим върху това?

Той понечи да се усмихне с благодарност, но болката изкриви лицето му в гримаса.

— М-да. Но по-късно. Първо да се опитаме да потеглим. — Майк сложи ръка на раменете й и се облегна с цялата си тежест върху нея. — Помогни ми да сляза долу.

Когато стигнаха подножието на стълбата, поспряха за момент, за да огледат машинното отделение. Водата, макар и поспаднала, все още стигаше до коленете на Майк. Дебел слой масло отразяваше цветовете на дъгата от светлината. Сканлън се хвана още по-здраво за раменете на Мери. Вонята на гориво усилваше лекото му замайване. Усещаше повдигане в стомаха си. Той задиша дълбоко, за да се пребори с гаденето. После й посочи напред:

— Ей там.

Нечистата мазна пяна му беше показала какво да търси. Зашляпаха тромаво през мръсната вода. Мери се бе превила под тежестта му. Майк изруга през стиснати зъби — точно от това се бе страхувал. Част от тръбата за горивото беше отсечена, вероятно с брадва. Горивото все още капеше от лъскавата мед на отсечените краища. Майк се изправи, скърцайки със зъби, като се подпираше на Мери и корпуса на двигателя и се опитваше да събере малко сили, за да мисли.

Горивото се изпомпваше от основните резервоари в друг резервоар над машинното отделение. Оттам гравитацията го караше да се спуска и захранва мотора през медната тръба. Тази, която сега беше отсечена. Без нея двигателят беше неизползваем. Майк се огледа, като се съсредоточаваше върху плетеницата от тръби и кабели.

В дните преди хеликоптерите да станат обичайното средство за транспорт, беше прекарал безброй дни и нощи на снабдителните плавателни съдове в Залива и Северно море, чакайки времето да се оправи достатъчно, за да могат да се придвижат до някоя сонда. Тъй като нямаше с какво друго да се развлича освен корабната библиотека от евтини списания и изпокъсани книги с меки подвързии, накрая той неизменно биваше привлечен от машинното отделение, за да убива скуката в разговори с машинистите. Повечето от тези отделения доста приличаха на това.

Очите му пробягаха към единия от ъглите на стаята.

— Това е. Намерихме го — извика дрезгаво той и се обърна, за да погледне бързо към Мери. После издърпа ръката си и посочи към работния тезгях. Металните чекмеджета под него все още зееха отворени. — Хей там. В чекмеджетата ще намериш инструменти. Можеш ли да ми донесеш малко тук? Ще ми трябват гаечни ключове и хубав, тежък чук. Тръбата за гориво на онзи генератор ще ни свърши работа, или поне се надявам.

Мери вече бързаше през водата към тезгяха и отговори, без да се обърне:

— Генератор ли? Не се ли нуждаем от него? Не задвижва ли той всичко останало?

Майк си проправяше бавно път към генератора.

— Единият — да. Те са два. Единият е достатъчен, за да движи кораба. Побързай с инструментите.

Тя се наведе пред тезгяха, порови малко, изправи се и тръгна към Майк, като се напрягаше под тежестта на огромна кутия за инструменти.

Две минути по-късно Сканлън се мъчеше да освободи втория край на дългата метър тръба. Когато махна сглобката, която държеше първия край, струя масло изтече и измокри Майк, инструментите и металните части. Гъст слой масло прилепна по всяка повърхност и направи дяволски трудно захващането за плъзгавия метал. Накрая, използвайки памучните парцали, които му донесе Мери, той успя да хване здраво тръбата, дръпна я за последен път и я извади.

След това подряза резервната тръба с ножовка, за да нагоди размерите й и я постави на мястото на повредения отрязък. Това му отне почти час. Беше накарал Мери да пусне помпите, които пълнеха резервоара за деня от основните резервоари, така че по времето, когато привърши с ремонта, той беше пълен, готов да захрани двигателя.

Майк прекара още няколко минути, като изпускаше въздуха от системата и пълнеше мотора. Когато свърши, взе памучните парцали и поизбърса маслото от ръцете си. После събра останалите си сили, хвана здраво лоста, монтиран по средата на маховика, и го дръпна. Двигателят се съживи и задумка глухо и ритмично.

Майк се обърна към Мери. Докато той дърпаше маховика, тя го гледаше намръщено и развълнувано. При звука от задвижването на мотора навъсената физиономия отстъпи място на широка усмивка. Мери поклати глава, сякаш се присмиваше на себе си, задето се бе съмнявала в него.

— Впечатлена съм.

Сега и Майк се усмихна.

— Аха. Да си кажа право, и аз. — Облегна се тежко на най-близкия парапет и вдигна ръка, за да може Мери да се провре под нея. Тя изстена, когато пое тежестта му. За момент Майк продължи да се усмихва към обърнатото й нагоре лице. После внезапно, сякаш беше изгаснала светлина, усмивката му се стопи. Очите му отново се изпълниха със стоманена решителност. — А сега ми помогни да се кача горе, за да поемем след онези скапани убийци.

 

 

О’Кийф се навъси към покритото с пръски стъкло. По лицето му бяха изписани гняв и презрение. Рандъл стоеше до него, подпрян върху пластмасовото контролно табло. Физиономията му беше мъртвешки бледа. О’Кийф заговори, без да си направи труда да се обърне към събеседника си:

— Би ли престанал, ако обичаш? Нямах никакъв избор. Този човек беше пияница. Тъп, дебел, инат пияница. Виждал си го много пъти. През последната година, а и повече, беше започнал да се превръща в товар.

Рандъл облиза устни.

— Добре де, знам това. Но все пак можехме да го поставим някъде да ни донася, без да ни пречи. Може би в самата република. Горкият човечец не заслужаваше да бъде убит.

О’Кийф поклати нетърпеливо глава:

— Никое място не е достатъчно далеч, за да не може Пат да ни навреди, Джак, вече не. Не и един пияница. Ние водим война. Пиенето и нашата работа не бива да се смесват. Само някой да предложи на Пат чаша бира и той ще започне да изказва и майчиното си мляко за това какъв важен републиканец е. До една седмица половината от Разузнавателния отдел на ирландската полиция ще седят на бара с микрофони под вратовръзките и ще го черпят с питиета. — Той погледна надолу към по-ниския си събеседник. Рандъл се беше втренчил упорито в непроницаемата тъмнина пред себе си. — Отне ми много време, докато уредя всичко това, Джак. Нямах намерение да го оставя да ни прецака. Нито пък когото и да било друг.

Нещо в последните думи накара Рандъл да вдигне рязко поглед. О’Кийф се усмихваше като хищник. Джак подръпна яката на ризата си. Почувства непоносима горещина и теснота. Някъде дълбоко в стомаха му бяха започнали да се размърдват първите признаци на морска болест. Той отвори уста да каже нещо, но преди да дойдат думите, внезапен поток от слюнка го накара да преглътне шумно.

О’Кийф продължи:

— Британците се налагаха твърде дълго време, Джак. Наричат ни терористи, докато съвсем хладнокръвно застрелват нашите ирландци — или го правят със собствените си ръце, или карат мекеретата си да го извършват вместо тях. Вестниците са пълни с новини как ние сме убили трима войници в Йорк. Дори не си правят труда да споменат момчетата от Лискеърд. От години насам, още от Бирмингам, слушах теб и хората от Дъблин. Играхме по правилата: военни мишени, телефонни предупреждения, даване на време на цивилните граждани да се изнесат. И докъде ни доведе това? — Той махна гневно с ръка. — Доникъде! Британците не взимат пленници! Четирите момчета от Лискеърд бяха застреляни направо в кораба им, в открито море, без да имат никаква възможност да се защитят. Дори не бяха въоръжени!

Рандъл вдигна поглед към него. Очите на О’Кийф проблясваха. Лицето му светеше трескаво в сумрака. Изглеждаше така, сякаш се носеше на собствения си гняв.

— Те бяха наши момчета, Хари — каза плахо Рандъл.

О’Кийф му хвърли отровен поглед.

— Окей. Знам това. Но няма смисъл да ги забравяме, все едно са били кучета. А какво ще кажеш за момичето в Берн? И тя ли беше от нашите? Разбира се, че не! Тя нямаше нищо общо с нас. Никога не е била близка на движението. Просто едно ирландско момиче, тръгнало по собствените си дела.

— Но никой никога не доказа, че именно британците са я застреляли.

О’Кийф се изсмя:

— Разбира се! Били са швейцарците! Знаеш ги какви са. Истински дяволи в изтребването на туристи! — Той погледна подигравателно към събеседника си. — За бога, Джак, кога най-сетне ще пораснеш?

— Добре де. Но все пак продължавам да твърдя, че нямаше нужда да премахваме стария Пат. Съгласен съм, че беше попрекалил, но е много отдавна в движението.

О’Кийф изсумтя, свали рязко очилата си, избърса очи с опакото на ръката си и отново ги намести здраво на носа си. Гласът му прозвуча по-меко:

— Виж какво, не ми излизай с тоя номер за „стария Пат“. Аз го вкарах в редиците ни. Това беше една грешка отпреди двадесет години. Просто ми отне твърде дълго време, докато я поправя. Знаеш също така добре, както и аз, че го изпратих в Триполи, за да няма на кого да дрънка. Ако беше включен в тази работа, той нямаше да успее да си държи езика зад зъбите и пет минути.

Рандъл преглътна шумно поредния поток от слюнка.

— А либийците? Какво, за бога, те накара да направиш онова?

О’Кийф се разсмя от сърце, сякаш наистина намираше това за забавен въпрос.

— О, хайде, Джак! Недей сега да започваш да ми се правиш на сантиментален лигльо! Знаеш как е там. Всеки от тях би могъл да бъде израелец или да работи за тях. Те са сложили половината Северна Африка в малкото си джобче. Щяхме да я втасаме, ако в момента, в който бяхме потеглили, той извадеше хитрото си малко предавателче, маскирано като консерва или нещо подобно, и разкажеше за нас на приятелите си от Тел Авив.

— Да, може би. Но все още смятам, че не биваше да ги убиваш. Сега завинаги скапа отношенията ни с Кадафи.

О’Кийф отново се разсмя.

— Да върви на майната си. Кадафи щеше да ни бъде достатъчно вбесен и без това! Не знам какво е целял Сканлън или какви му ги е наговорил, за да го накара да ни даде стоката, но се обзалагам, че щеше да има много повече проблеми, ако беше казал истината.

Рандъл се изплю на пода и раздвижи челюст, отвратен от вкуса в устата си.

— А каква е истината, Хари?

О’Кийф се ухили с вълча усмивка и метна ръка около раменете му в пародия на другарска сърдечност.

— Вече си мислех, че никога няма да попиташ. Ще потопим един кораб.

— В Малта? Какъв кораб? Британската военна флота още ли се навърта около Малта?

— Не, не военната флота.

Рандъл се обърна и погледна слисано мъжа до себе си.

— Какъв, по дяволите… — Той замлъкна за момент, объркан от самодоволната му усмивка. — Цивилен кораб?

О’Кийф кимна:

— Още по-добро. Училищен кораб. Триста и няколко от най-прекрасните им млади хора. Каймакът на британската младеж — изрече, като имитираше подигравателно коментаторите от новините.

Няколко секунди Рандъл го гледа безмълвно и слисано.

— Господи — рече накрая, — знаех си, че си намислил нещо забележително. Но триста деца? — Отново направи пауза, като се опитваше да смели новините. — Докъде, по дяволите, ще докара това отношенията ни с Кадафи? — каза вцепенено накрая.

О’Кийф се разсмя.

— В лайната, предполагам. Но кой го е грижа за това? — Гласът му звучеше енергично. Очите му светеха. — Не бих се изненадал, ако британците им разкатаят фамилиите от бомбардировки, също както американците някога — рече доволно той и шляпна Рандъл по гърба. — Хайде, Джак, стига си се цупил. И без това вече нямаме нужда от ония скапани мошеници, знаеш го. Господи, та нали на теб дължим това? Скоро ще бъдем в състояние да получаваме колкото си искаме пластичен взрив от нашите приятели отвъд океана. Всичко е уредено. Също и оръжието. Момчетата от Бостън вече са се погрижили за това. Повече няма да има нужда да заставаме на колене пред тумба проклети араби. Нито пък пред разни чешки и български боклуци. Отсега нататък ще бъде стока, произведена в Америка, Белгия и Израел; ще я поръчваме направо от техните каталози. Всичко е уредено. На нашите момчета и момичета повече няма да им се налага да се примиряват да ги ръгат проклетите пистолети. Няма вече да стоят като клоуни и да стискат неудобните си оръжия, докато британският войник им чете жълтата карта и без да бърза, ги застрелва.

Рандъл го погледна тъпо. Нарастващото влияние на морската болест беше изцедило всичката му сила да реагира. Познаваше Хари О’Кийф от повече от двадесет години. Беше човек, цял живот планирал убийства. Бяха толкова далеч от постигането на целите си сега, колкото и в началото, и все пак всичко още го възбуждаше. Неговата решителност, неговият абсолютен, неотслабващ ентусиазъм в това отношение бяха толкова силни у него, както когато беше млад. Този човек можеше да говори и да се държи нормално с хората само когато му предстоеше да убива.

— Виж, Хари, какъв точно е планът ти? — попита Рандъл и опита да се усмихне. Но се чувстваше твърде зле, за да успее. Получи се нещо като безжизнената ухилена физиономия на череп. — Или може би още се тревожиш за сигурността?

О’Кийф се засмя.

— Никога не съм се притеснявал за това от теб, Джак. Всъщност само с теб е така. С всичко, което се случи напоследък, във вилата нямах доверие и на стените. Невероятно е какви машинарийки са създадени в днешно време за подслушване на жилища. Микрофони, големи колкото лайна на мухи, биват залепяни по прозорците! И това е, без да се смята проклетият доносник Сканлън между нас. — Лицето му потъмня от внезапен пристъп на самообвинение. — Господи, но това е адски тъпо! Само се надявам Пат да е бил прав. Също се надявам веднъж в живота си да е направил нещо полезно и да е убил онова копеле. Но все пак не бих разчитал на това.

Рандъл гледаше мрачно напред.

— А момичето? Какво ще правим по този въпрос?

О’Кийф сви рамене:

— Уф, майка му стара, Джак, откъде да знам? Не трябваше да я изпращат в хотела на оня. Двамата сами, принудени да стоят заедно в стаята в продължение на дни без прекъсване. Те изглеждат чудесна двойка. Не е изненадващо, ако са си паднали един по друг. Всеки, с изключение на онези идиоти в Лондон, би очаквал да се случи нещо такова.

— Значи мислиш, че е можело да й се вярва? Поне дотогава?

— Не съм мислил за това досега. Но ще ти кажа нещо. Ако момичето се покаже някога у дома, при първа възможност ще пробием капачката на коляното й и ще я попитаме. — Ухили се неприятно, в случай че Рандъл си беше помислил, че се шегува. След това настроението му отново се смени рязко и той го тупна другарски по рамото. На другия му се повдигна. — Насочваме се към Малта. Както вече ти казах. А когато стигнем там, ще приближим това корито до британския кораб и ще вдигнем шибания им съд във въздуха. — Изглеждаше ужасно доволен от себе си.

Рандъл се намръщи, като се опитваше да занимава ума си с нещо друго освен с гаденето си.

— Ама, Хари, деца ли? Искаш да започнеш да убиваш деца?

О’Кийф го погледна отегчено.

— Ами да! Казах ти вече. Там има триста малки копеленца. И няколко дузини гърци. Екипаж. — Той спомена гърците така, сякаш бяха баласт. Внезапно се навъси и погледна часовника си. — Ако стигнем там навреме. Вече сме закъснели. Разтакаването със Сканлън още повече влоши нещата.

Рандъл кимна към прозореца.

— Това време няма да ни помогне. Мислех, че Средиземно море винаги е спокойно — добави безутешно той.

— Аха. Е, така е, поне през повечето време. — О’Кийф като че ли за пръв път забеляза бледността на Рандъл. — Не изглеждаш много добре, Джак. Не искаш ли да слезеш долу и да се опиташ да поспиш час-два? Мога да наглеждам нещата тук за няколко часа. След това ще бъда зает.

Рандъл вдигна поглед. Лицето му беше като восъчна маска, но той не отговори веднага. Гадеше му се. В стомаха му кипеше коктейл от горчиви сокове. Едва успяваше да мисли както трябва. Повече от всичко на света му се искаше да си полегне, но остатъците лукавост, оцелели въпреки морската болест, го правеха подозрителен към нещо неопределено в дружелюбното отношение на О’Кийф. Чувстваше се фалшива нотка. Мъничко, боцкащо подозрение в подсъзнанието му предполагаше, че е възможно Хари вече да му няма чак такова доверие; че ако отидеше да спи някъде в близост до О’Кийф, можеше и да не се събуди повече.

— Благодаря, Хари. Вонята на гориво долу само ще влоши състоянието ми. Ще остана тук, където мога да бъда полезен.

 

 

Поривът на песъчливия вятър почти отхвърли Мери обратно в кабината на щурвала. Кокалчетата на пръстите й кървяха. Майк вдигна очи от празния екран на радара.

— Окей?

Тя кимна и погледна тъжно към изранените си кокалчета.

— Чудесно. И двете въжета са хвърлени.

Докато Мери говореше, корабът се залюля и потрепери, откликвайки на блъскането на вятъра. Кърмата се удари в кея толкова силно, че едва не събори Майк. Той се хвана за нащърбеното контролно табло и затътри крака към кормилото. Слабостта и непознатите копчета го правеха тромав. Сега, в почти пълната тъмнина, кеят не се виждаше. Кърмата се удари още два пъти с отекващ, стържещ звук, след това се отделиха. Майк завъртя кораба, като се отправи, доколкото можа да прецени, под ъгъл четиридесет градуса от кея. Някъде пред тях имаше каменен вълнолом. Движеха се напред много бавно. Изходът беше тесен и ако слепешката не преценеше правилно местоположението на вълнолома, искаше да може да опита и втори път.

Внезапно корабът отскочи назад, сякаш от страшен удар. Носът веднага тръгна отново напред и по прозореца шумно се стовари ято водни пръски. Мери, която беше застанала до Майк, залитна, сграбчи го за ръката и се опита да запази равновесие, докато корабът се накланяше като бесен на една страна. Тя се вкопчи в Сканлън, като ругаеше и се смееше едновременно:

— Какво, по дяволите, е това?

Майк издиша, което прозвуча като дълъг стон на облекчение, докосна я по ръката и се усмихна.

— Времето. Това е, вече излязохме. В открито море сме.

Докато говореше, обърна кораба в северна посока. Тя му се усмихна унило.

— Страхотно. Значи вече сме на път. Но накъде? — Посочи далеч пред себе си: — Там има дяволски много море.

— Те са се отправили към Малта. Ние също.

— Смяташ, че все пак ще отидат там? След като знаят, че ти знаеш за това?

Той бутна рязко лоста напред, за да може моторът да се задвижи с пълна скорост, и сви рамене.

— Какво друго можем да направим? Каквото и да е намислил О’Кийф, то е дяволски важно за него; толкова важно, че не е имал време дори да се справи както трябва с този кораб. Да де, опитал се е да го потопи. Но ако не бързаше, наистина щеше да го направи негоден. Той не е немарлив, Мери. Изглежда, е гонил време. Не ми направи впечатление на човек, който би пропуснал среща. Особено когато му се удава възможност да нарани някого.

Тя кимна.

— Ще приема това обяснение. Виждала съм го само няколко пъти, но никога не съм познавала човек с такава склонност към жестокост.

— Аха. Също не забравяй, че те не смятат, че има за какво да се тревожат. Вероятно Пат им е казал, че ме е застрелял, а и мислят, че са направили кораба негоден. Доколкото им е известно, сега ние с теб сме още на кея. На някакво си затънтено място, без транспорт или радиостанция, в пясъчна буря и настъпваща нощ. Че за какво да се тревожат?

Тя се усмихна.

— Почти успя да ме убедиш. Само че има още нещо. — Мери посочи с очи към труповете, които все още лежаха проснати на пода. — Морякът, който избяга. Ако се е добрал до Триполи или поне до телефон, сигурно е докладвал за случилото се. На либийците това няма да им хареса.

— Със сигурност. Но аз не бих се тревожил особено от преследване.

Тя го погледна втренчено.

— О, разбира се. Може би не си в течение. Преди осем или девет месеца им доставиха шест френски патрулни кораба. Ако с тях тръгнат след нас, ще имаме толкова шансове да ги надбягаме, колкото и ако бяхме върху гумена патица.

Майк кимна. През него премина вълна от умора, която едва не го накара да заспи прав. Разтърси глава, за да я прогони.

— Виж, походил съм доста из Арабския свят. Виждал съм ги какво правят с модерните машинарийки. Всички се надпреварват да им продават последните си технически дяволии. Но купуването е по-малко от половината работа. Въпросът е как да ги използваш. Шест месеца след като получат стоката, все още никоя от машините не работи, освен ако не са накарали техника на доставчика да им покаже. И после, приятно ми е да ти припомня, либийците отказват помощ отвън. Отхвърлят я в името на „либиязацията“. Същото направиха и с петролните полета преди няколко години. Накрая петролът спря да тече и им се наложи да помолят канадците да дойдат и да ги измъкнат от тази каша.

— Но те имат шест от онези кораби!

Той поклати изтощено глава:

— Мери, във всеки един момент британската флота едва ли може да събере и половината си кораби, и то след четиристотингодишен опит. — Протегна се и я притегли по-близо до кормилото. — Можеш ли да го поемеш? Просто гледай компаса. Трябва да се движим само малко на запад от север. Събуди ме след час, освен ако нямаш нужда от мен по-рано.

Преди да дочака отговор, той се свлече на пода и моментално заспа, с рамене, опрени на контролното табло, и брадичка, облегната върху гърдите му.