Брайън Морисън
Причина да умреш (25)

24.

През следващите няколко секунди единствените звуци в колибата бяха плачът на вятъра и съскането на летящите песъчинки, удрящи се в покрива. Майк се беше отпуснал на пети, с облегнат на стената гръб. Притискаше силно ребрата си ниско вляво и между пръстите му се процеждаше кръв. Гледаше неразбиращо лицето срещу себе си. След малко започна да се смее. Смехът му ставаше все по-силен, докато накрая пронизващата болка го превърна в дрезгав стон.

— Уф, дявол да го вземе — рече задъхано той. — Разбира се. — После поклати глава. — Ти си. Не можеше да не идва отвътре. Ти си информаторът.

— Бях — кимна Мери и му се усмихна унило. — Докато ти не дойде и не провали всичко. — Тя потрепери и отново стана енергична, посегна и вдигна ръката от ребрата му. — Бързо ми дай да погледна. — Мери коленичи, наведе глава и огледа внимателно раната. Майк сподави един вик, когато тя я попипа, без да прави усилие да бъде нежна. После се отдръпна назад и направи гримаса. — Не знам нищо за тези неща. Но ми се струва, че куршумът е още вътре. — Наведе се и взе чантата си, която беше паднала на земята в боричкането. Бръкна вътре и извади пакет хартиени носни кърпички. — Ето. Това е всичко, което мога да направя.

— Благодаря. — Той притисна салфетките към раната, за да се опита да спре кървенето.

— Ще се опитам да се върна.

Майк рязко вдигна поглед. Мери вече посягаше към бравата на вратата.

— А? Къде, по дяволите, отиваш?

— След онези копелета. Все още е възможно да ги настигна, преди да са тръгнали.

— Задръж малко. — Той започна да се изправя. — Подай ми ръка.

— Какво ще правиш? — попита през рамо Мери, като крещеше, за да надвика рева на вятъра, когато отвори вратата.

Той се изправи с мъка без нейна помощ.

— Идвам с теб. И аз искам онези копелета. Какво друго си мислиш, че правя тук?

Мери поклати глава и му се усмихна мрачно.

— Тъкмо се канех да те попитам същото. Но не сега. Пък и нямам нужда от помощта на инвалид; онези хора са професионалисти.

Той тръгна към вратата с изкривено от болка лице и нежно сложи ръка на рамото й.

— Идвам, Мери, независимо дали ти харесва, или не. Виж, мога да ходя. Няма да те забавя, ти и без това няма да можеш да се движиш много бързо в тази буря.

Тя се поколеба за момент, като го оглеждаше от глава до пети. После сви рамене и му се усмихна възможно най-мрачно.

— Аха. И без това ще направиш каквото си искаш. Само ми обещай, че ако има стрелба, ще залегнеш и няма да мърдаш, ясно?

Той козирува и се ухили. Носната кърпа все още беше завързана около врата му. Майк я придърпа на лицето си.

— Да вървим.

 

 

Светлината на слънцето почти се беше загубила и това, което бе останало от нея, хвърляше тъмночервеникав отблясък и ограничаваше видимостта до няколко метра. Двамата се отдалечиха от колибата, закривайки очите си с ръце, за да се предпазят от жестоките удари на пълния с пясък вятър.

Напредваха бавно, като гледаха в земята право пред себе си и влачеха краката си в пясъка, докато търсеха със зрението и усета си, полузаровените блокове, които маркираха пътя. Около краката им пясъкът, който подритваха, се завихряше и политаше с неспокойната сила на вятъра.

Майк зърна пръв равните ъгли на единия от блоковете, изпъкнал над заобикалящия го пясък. Той извика на Мери, която беше само на метър и половина от него. Вятърът отнесе думите надалече, така че тя не го чу. Майк посегна и я улови за ръката. После се наведе и изкрещя в ухото й:

— Там! Ето го! Да вървим да хванем онези копелета!

Обърнаха се надясно, към север, и започнаха да следват пистата, като набелязваха пътя си камък по камък. Често им се струваше, че са го изгубили. Тогава единият от тях заставаше на едно място, докато другият обикаляше, стараейки се да не се отдалечава много. Ако след завършването на пълен кръг не успееше да открие пистата, другият се преместваше заедно с него. Като се грижеха неподвижният да бъде винаги с лице към същата посока и брояха стъпките, успяваха да покрият голяма площ, без да изгубят представа за мястото, откъдето бяха тръгнали.

След една от тези маневри се намериха на отрязък от писта, който по някакъв начин беше останал непокътнат. Сега можеха да засилят темпото, почти да тичат на две крачки един от друг. Ребрата на Майк го боляха така, че главата му сякаш се цепеше. Той изскърца със зъби и извика на Мери:

— Виж, ако си от Военното разузнаване, има нещо, което не ми е ясно. Работата, която свършихме в „Селфриджис“ — бомбата. Можехме да убием дузини деца.

Тя му хвърли немирен поглед, преди отново да се обърне към неравната писта.

— Можехме, но не го направихме. Когато бомбата избухна, мястото беше напълно изпразнено.

Той дишаше накъсано, болката стягаше гърдите му и въздухът не му достигаше. Майк забави крачка и я погледна ужасено и невярващо. Виждаше профила й. По лицето й пробягваше усмивка.

— Божичко! Нима твоите хора се борят чак с такива гадни средства? Бяха ли готови да ти позволят да отидеш толкова далеч? — Отвращението в очите му се бореше с болката и недоверието. — Онази бомба на Организацията за защита на животните си беше чист късмет. Ако не бяха онези смотаняци, там щеше да стане истинска касапница.

Тя му хвърли още един поглед, пълен с насмешка и съжаление, и отново поклати глава:

— Това изобщо не беше късмет, Майк.

Той се закова на място, отпусна ръката си и остави вече безполезните, подгизнали от кръвта салфетки да паднат на земята. Очите му се разшириха над носната кърпичка.

— Искаш да кажеш, че не са били онези от Организацията за защита на животните? Че са били твоите хора?

Мери се беше спряла с лице към него. Усмихна се, като държеше устните си плътно затворени заради пясъка.

— Да, така беше. Разбира се, че беше така. — Усмивката й стана по-широка при вида на объркването му. — Точно така. Ние бяхме. А също и Организацията за защита на животните. Чувал ли си някога те да нанесат някакви щети? Или пък да навредят някому? — Мери поклати глава: — Разбира се, че не. Освен може би веднъж или два пъти, когато група отцепници, истински фанатици, бяха излезли от релсите. — Тя се извърна и го докосна по ръката. — Хайде, трябва да вървим.

После отново се затича и той я последва с мъка. Беше му доста трудно да пази равновесие. От раната течеше кръв и загубата й го караше да се чувства замаян. Настигна я с мъка.

— А другите бомби? Ами запалителните вещества и всичко останало?

Тя изкрещя с вирната глава:

— Хайде! Нито едно от онези неща някога е сторило вреда. Няколко грама фосфор в джоба на палто от норки; бомба, която избухва в кошчето за боклук на някоя лаборатория в три часа сутринта. Никоя наистина сериозна организация не би била толкова некомпетентна, сигурна съм. И какъв страхотен начин да изпразним сградата, за да погледнем вътре, без да събуждаме подозрение — засмя се тя. — Управляваме половин дузина такива групи. Спомняш ли си „Сърдитата бригада“? Беше малко преди моето време, но тогава пресата ядеше направо от ръцете им. Ужасно им харесваше. Анархистката заплаха за цивилизацията, както го знаем ние.

— И никой ли от пресата не надуши нещо?

Мери се засмя искрено:

— Майтапиш ли се? И без това половината от пресата в действителност ни позволява да й пишем статиите. Но не това е главното. Групите са истински. Те наистина съществуват. Ние просто ги управляваме.

Майк закачи с крак ръба на един блок, спъна се и се просна на пясъка. Болката от раната го накара да изреве. Мери се спря и го издърпа грубо на крака. Той остана за момент така, без да пуска ръката й. Платът на панталоните му беше залепнал за него, подгизнал от кръв. Дишаше учестено.

— Можеш ли да продължиш? Защото няма да те чакам.

Остана прав с оголени зъби, притиснал ръка към раната си. Болката позатихна. Той изправи рамене и пусна ръката на Мери. Позалюля се за момент, като балансираше с пресилената старателност на пиян.

— Хайде да вървим — промърмори той.

Продължиха мълчаливо известно време. Пистата отново беше изчезнала и те залитаха през мекия пясък. Майк газеше по податливата земя, като едва беше в състояние да повдига краката си при всяка следваща стъпка. Само фактът, че Мери беше принудена да застава на колене и да рови в пясъка, за да търси пистата, му позволяваше да не изостава от нея. Никъде не се виждаше и следа от дирите на джипа, които да ги водят. И те, както и техните собствени стъпки, биваха заличавани за секунди от яростта на вятъра. Майк застана на колене до Мери, доволен от поредната възможност да си почине, и още веднъж запълзя през пясъка.

— А другите арести?

Тя изкрещя през рамо, без да откъсва очи от земята, където се беше заровила до лакти в пясъка:

— Какви арести?

— На хората от Организацията за защита на животните. Хванаха някои от тях. И те ли са подставени? И процесите ли?

— Не. Истински са. Ще се изненадаш, ако разбереш. Щом се пусне слухът, преди да се усетиш, и вече имаш кандидати. Главно хлапета. Пикльовци, които просто умират да се включат. Най-лошите биват пожертвани. По този начин имаме някой, който да хвърлим на вълците от време на време, за да поддържаме работата достоверна като цяло. Чиста работа, а?

— Аха. Но законно ли е? Службите за сигурност първо провокират, а после арестуват глупаците.

Тя бързо направи кисела гримаса.

— Заемаме се само с истинските глупаци. Това ги държи по-далеч от улиците.

Майк все още очакваше отговор, когато тя извика и се изправи с труд на крака. После погледна зад себе си, където се виждаше последният блок и го сравни с този, който току-що беше открила.

— Насам. — Мери скочи на крака и се затича.

Той се изправи с мъка. Тя вече представляваше само сянка. Докато тичаше, Майк погледна часовника си и очите му се разшириха от изненада. Беше изминал почти час, откакто бяха излезли от колибата. С наведена глава се затича в мъглата и очите му се плъзгаха по земята пред него. Мери вече не се виждаше. Внезапно нечия фигура изникна от мъглата и го накара да ахне и да отстъпи крачка назад. Мери стоеше пред него, сложила пръст на устните си. Беше се навела към него достатъчно, за да може да чуе шепота й:

— Идиот! Още две крачки и щеше да се хвърлиш в морето. — Тя посочи на около метър пред него. Земята свършваше рязко с остро издаден ръб. От другата страна, само на метри по-долу, беше водата със същия сиво-кафяв цвят като пясъка.

Корабите бяха акостирали от лявата им страна, на известно разстояние от мястото, където пистата докосваше кея. В пълно мълчание, като Мери вървеше напред и леко вдясно от Майк, тръгнаха по линията на кея и напрягаха очи за първия кораб. Внезапно тя изсъска предупредително и се хвърли по очи в пясъка. Майк пропълзя по корем до нея.

— Какво има?

Младата жена сложи пръст на устните си и посочи напред. Майк засенчи очи с ръка и примижа по посока на жеста й. Вятърът позатихна за момент и мъглата се проясни за кратко. На десетина метра пред тях Пат лежеше проснат неестествено на пясъка и ги гледаше. В ръката си държеше хлабаво пистолет. Лежаха втренчени един в друг няколко секунди. После съвсем внимателно Мери стана и тръгна към мъжа. Широкото лице на Пат зяпаше изцъклено към кея и изражението му не се промени при приближаването й. Майк я последва и двамата отидоха до него.

Мери се обърна към Майк с изкривено от отвращение лице. До Пат вече се беше образувала малка дюничка и по гърба и врата му се бяха плъзнали пръсти от пясък. Краката му бяха полузаровени, сякаш земята искаше да си го прибере обратно. Пясъкът беше плътно прилепнал по тъмночервените петна по яката и косата му.

Не бе умрял от изстрела напосоки на Мери, когато беше изхвърчал от колибата. С такава рана едва ли щеше да кара и метър. Даже и Майк, който нямаше никакъв опит с пистолети, разбра значението на опърлените следи по яката на Пат. Изстрелът беше даден от упор. Един-единствен изстрел в основата на черепа отзад.

Старият Пат беше екзекутиран. От професионалист.

Без да каже дума, Мери се наведе, отскубна пистолета от юмрука на Пат и го подаде на Майк. Двамата продължиха да се движат със скоростта на Сканлън по кея, наострени и бдителни. Въпреки шума на вятъра, не си казаха нито дума. Вслушваха се напрегнато за някой звук — крак, удрящ метал; глас или рев на мотор. Не чуха нищо освен вятъра и плискането на вълните в бетонния кей.

Зърнаха кораба по едно и също време — по-тъмна мъгла, която се извисяваше над тях. На разстояние два-три метра един от друг, те се приближиха с още няколко крачки към неясната форма. Майк изруга тихо, но отчетливо. Беше зърнал през мъглата името на кораба. Това бе либийският съд. Този на О’Кийф беше акостирал на изток от него, по-близо до пистата. Сега птичката беше излетяла.

Поспряха се в подножието на мостика, като се ослушваха напрегнато. Чуваше се само воят на вятъра около корпуса. Мери се заизкачва първа. Майк се затътри зад нея, като се подпираше на парапета от дебел кабел. Чувстваше се неловко с пистолет в ръка. Краткият му престой в тренировъчния лагер не му бе достатъчен, за да го накара да се чувства удобно с оръжие.

Приклекнала, Мери го поведе, като стъпваше едва-едва по тясната пътека от едната страна на палубата към задната част на кораба. Стъклото на кабината на щурвала беше покрито с тъмни петна. Зад него не се виждаше никой. Все още приклекнала, тя поведе Майк към вратата. Поспряха за момент, като държаха главите си под нивото на прозорците. Мери протегна ръка и провери пистолета на Майк. После, доволна, сложи длан на бравата, наведе се по-близо към спътника си и допря устни до ухото му:

— Влизам вътре. — Тя кимна към пистолета. — Използвал ли си някога такива неща? — Майк поклати глава. Мери сви рамене. — Не е трудно. Ако чуеш стрелба, влизай и стреляй по всеки освен мен. Ясно? — Майк кимна. — Ами да вървим. — Натисна внезапно бравата и се хвърли вътре.

В кабинката имаше трима мъже. Всичките бяха застинали в неудобните пози на мъртъвци. Капитанът лежеше в един ъгъл, далеч от другите двама, свързан към тях само с жива диря кръв, сякаш в него бе останал достатъчно живот, за да пропълзи прострелян толкова далеч. Майк и Мери стояха един до друг и гледаха мъртвите либийци. Всеки от тях беше прострелян повече от веднъж. Тъмните петна на прозорците бяха пръски кръв. Двамата се взираха няколко секунди в кървавата сцена. Майк заговори пръв. Гласът му беше придобил нова сила и енергичност:

— Има още двама.

Обърнаха се заедно и влязоха в тесния камбуз. На печката вреше вода в тиган. Пренебрегвайки болката, Майк се спусна бързо по стълбата, която водеше надолу. Мери слезе след него, прескочи леко последните няколко стъпала и се приземи шумно зад гърба му. Напредваха по късия сумрачен коридор, като проверяваха предпазливо каютите. Всяка от тях имаше своя собствена миризма, съставена от спално бельо, храна и тоалетни принадлежности.

Намериха първия от мъжете в каютата до арсенала, където Майк беше проникнал малко по-рано. Либиецът се бе отпуснал със затворени очи на едната койка, отхвърлил глава назад върху възглавниците. Бутилката с одеколон за след бръснене с един пръст останала течност на дъното стоеше на протрития килим до леглото. Ръката на мъжа висеше отпуснато до нея. По кожата му се стичаха струйки кръв, сякаш вените му бяха отвън, и напояваха килима и разбърканите чаршафи. Нямаше следи от борба. Мери изкриви лице с отвращение и погледна от наболата брада на мъжа към бутилката на пода. Вдигна объркано вежди. Майк поклати глава и направи жест, сякаш пиеше от бутилката.

— Лосион за след бръснене? — промърмори изненадано тя.

Майк кимна:

— На борда не им се позволява никакъв алкохол, затова в крайна сметка са започнали да пият такива работи. Съмнявам се дали е почувствал каквото и да било.

— Не е ли отровно?

Той сви рамене:

— А опитвала ли си някога от онези морави питиета, складирани отзад в хотелските барове? Да вървим да намерим другия.

Докато говореше, корабът потрепери. Локвичката кръв, която се беше събрала върху пластмасовите плочки на пода до бутилката, потрепери и се раздели на мънички струйки. Те продължиха пет сантиметра и бяха попити от оръфания край на килима. Майк замръзна за миг, като гледаше втренчено в кръвта, обърна се и напусна каютата. Беше в края на коридора, когато Мери се показа на вратата:

— Къде, по дяволите, отиваш?

Той дори не се обърна:

— В машинното отделение. Проклетият кораб потъва. Иди да се погрижиш за другия от екипажа! — Майк отвори тежката желязна врата от дясната си страна и изчезна. Сложи крака на външната част на стълбата и се плъзна надолу, като триенето с метала вибрираше болезнено в раната му. Приземи се в половин метър вода. После прехапа устни, наведе се, за да избегне множеството тръби над главата си и започна да се движи между боядисаните в основни цветове тръби и клапи. Беше се размотавал с достатъчно корабчета и снабдителни съдове, докато работеше на дълбоководни сонди. Знаеше какво търси. Опипвайки и шляпайки, той се придвижи с труд през тясното помещение към края на машинното отделение. Водата стигаше до над коленете му, пречеше му и замаскираше препятствията. Кракът му закачи нещо и Майк се просна във водата. Изправи се с мъка, като ругаеше. Под краката си чувстваше как корабът потреперва и потъва още повече.

Брадичката му се удари в нещо твърдо, но той почти не усети болката; толкова напрегнат беше да достигне ъгъла на помещението, където се виждаше как мазната вода кипи и се разлива, сякаш течеше през отворения кингстон. Майк се покатери на нисък парапет, спря се за момент, вдиша дълбоко, напълни дробовете си до пръсване и издиша изцяло. Направи го три пъти, пое си дълбоко дъх и изчезна под водата. Намери краищата на дупката на пода на машинното отделение, където капакът беше махнат, и се улови здраво. Нахлуващото море заплашваше да го помете назад и далеч от дупката, а водовъртежът правеше невъзможно да се види каквото и да било.

Той вкопчи пръстите на едната си ръка още по-здраво в метала, докато се увери, че захващането му е толкова сигурно, колкото бе възможно. После пусна другата си ръка. Принуден да напрегне цялата си намаляла сила, за да се задържи, Майк започна да опипва под водата със свободната си ръка. На три пъти му се наложи да изплува на повърхността с дробове, които още малко и щяха да се пръснат за въздух. На четвъртия опит откри това, което търсеше. Пръстите му се сключиха около ясните контури на „цедката“ — елемент в сърцето на кингстона, който — когато се махнеше, позволяваше на водата да влиза свободно в кораба. Майк си пое още веднъж дълбоко въздух и се издърпа обратно в кипящата вода. Този път, усещайки, че силите му намаляват още повече, докато се бореше с напора на водата, той се провря през дупката на липсващия капак и влезе в черната кухина под пода на машинното отделение.

Вече в абсолютна тъмнина, притиснал гръб в долната част на стоманения под срещу налягането на водата, той се замъчи да монтира цедката. Отне му почти минута, преди да почувства как тя се плъзга на мястото си. С дробове, които жаднееха за въздух, Майк дръпна лостчето нагоре, за да закрепи здраво цедката. После, вече издишвайки въздуха от болящите го дробове, се отблъсна нагоре.

Лежа цяла минута отпуснат, като само главата му се показваше над водата. Накрая, когато напрежението в гърдите му поспадна, той полузаплува-полузапълзя към боядисания в яркосиньо мотор, който задвижваше помпите. Поусмихна се доволно — на водата не й достигаха десетина сантиметра, за да наводни двигателя. Ако беше закъснял още малко, корабът щеше да бъде неизползваем.

Майк се засмя от все сърце на себе си — ключът за запалване беше на мотора. При добре управлявани кораби този ключ винаги си стоеше на мястото. Един наистина опитен потопител щеше да го махне. Но пък потапянето на кораби бе област, където само ограничен брой хора имаха опит; главното занимание на ИРА бе тероризмът, а не застрахователните мошеничества.

Майк завъртя ключа на половин оборот и помпите заработиха с тихо думкане.

Намери Мери отново в изпръсканата с кръв кабина на щурвала. Тя го погледна с искрено учудване, когато той залитна над прага от камбуза.

— Какво, по дяволите, е станало с теб?

Майк избърса мокрото си лице и се облегна тежко на шкафчето за знаменцата.

— Ами днес е хубав ден и реших да се поразхладя с плуване. Другият също ли е мъртъв?

Мери поклати глава:

— Той не е на борда.

— Какво? — изправи се Майк. — Навсякъде ли погледна?

— Претърсих всеки сантиметър. Няма го.

— По дяволите! А джипа на Пат? Видя ли го? Още ли е на пристанището?

Тя отново поклати глава:

— Аха. И на мен ми хрумна същата идея. Дори слязох да погледна на кея. Няма го.

— По дяволите! — Майк посочи мъртъвците на пода. — Ако техният приятел успее да се измъкне от тази бъркотия и доведе либийците тук, ще загазим здравата.

— Даже и да не сме го направили ние?

Той я погледна невярващо и избухна в смях.

— Със сигурност си от британските тайни служби, щом мислиш така! Смяташ, че либийците ще се върнат тук, ще намерят половин дузина свои съотечественици мъртви, след като са получили достоверен доклад, че моряците са били застреляни от банда ирландци, ще открият двама от ирландците все още наблизо и ще започнат да четат нашите права? — Той поклати глава. — Вие от Военното разузнаване може и да знаете много за ИРА, но имате сериозни пропуски в познанията си за арабите! — Майк посочи през прозореца към морето. — Сериозно говоря, Мери. Познавам начина на мислене на тези хора. Изобщо няма да се разтакават. Веднага ще се намерим във водата. А тези двете ще подскачат нежно на двайсет метра от теб. — И той посочи към гърдите й.

— Значи какво ще правим?

— Ще подкараме това и ще поемем след онези копелета Рандъл и О’Кийф. — Лицето му загуби всякаква следа от усмивка. — Затова съм дошъл тук.

Тя го погледна някак странно, обърна се и огледа кабината. Близо до проснатите тела все още тлееха почернели останки от огън. Чекмеджетата на шкафчето за карти бяха до едно отворени и празни. Знаменцата също бяха извадени от шкафчето си. Парчета цветен плат и хартия лежаха покрай огъня.

— Не си ли твърде оптимистично настроен, Майк? Те имат на разположение около двайсет хиляди квадратни мили, за да изчезнат.

Той сви устни.

— Не, Мери. Отправили са се на север. В абсолютно права линия.

Мери го погледна слисано.

— Откъде, по дяволите, знаеш? Дори и Пат не знаеше какво се готви.

— Рандъл се изпусна.

Тя вдигна вежди с възхищение.

— Ама те наистина са ти се доверявали. Онези двамата не биха казали тайна и на отражението си в огледалото. Не можем ли да изпратим вест до Малта? Там имаме свои хора. — Забеляза леко изненадания му вид. — Няма нужда да се изненадваш. Много либийци използват Малта за ваканциите си. Там могат да се намерят лесно момичета, също и алкохол. Оттам получаваме много информация.

— Аха, обзалагам се. — Докато Мери говореше, Майк отиде до УКВ-радиото. Кутията му бе отворена със сила и оттам стърчаха жици. Погледна го навъсено. — По никакъв начин не мога да го поправя. Но дори и да можех, какво щяхме да им кажем? Та ние дори не знаем името на кораба им. Имат ли твоите хора или малтийците властта да спират и претърсват всеки плавателен съд?

— Е, значи какво можем да направим?

— Както вече казах, да поемем след тях. От дълбочината на водата долу съдя, че едва ли са потеглили преди повече от половин час. Знам това-онова за корабите. Моторът, който някой е поставил тук, изглежда достатъчно мощен, за да ни даде малко допълнителна скорост. Възнамерявам да ги намеря. Възнамерявам също да спра тези копелета. Завинаги.