Брайън Морисън
Причина да умреш (15)

14.

Джак Рандъл се събуди веднага. В абсолютната тъмнина опипа масичката до леглото за пистолета, който беше извадил от направената по поръчка ниша в основата на белия меламинов гардероб, преди да легне да спи. Стъпалата му вече бяха допрели пода и ръката му стискаше револвера, когато гласът, който го беше събудил, отново долетя.

— О, по дяволите! — Намери пипнешком копчето на нощната лампа и го натисна. После, примижавайки от внезапно блесналата ярка светлина, си сложи очилата, погледна часовника си и отново изруга. Беше само пет и двадесет. Хвърли пистолета на леглото, грабна един вълнен халат от пода и забърза по коридора, като подръпваше материята на старомодната пижама на чатала си.

Задумка силно с юмрук на вратата на Пат. Изчака секунда, после изстена ядосано, отвори вратата и светна лампата. Пат лежеше проснат напреко на леглото и единият му мазолест крак стърчеше от разбърканите чаршафи. Беше легнал по корем и над одеялата се виждаше само сплъстената му коса. Дишаше дрезгаво и с гъргорене, като похъркваше. Рандъл прекоси стаята с изражение на истинско отвращение и дръпна рязко завивките. После разтърси силно рамото на Пат. Стържещото дишане поспря и после пак се поднови, като двигател на кола, прескочил един такт. Джак направи гримаса, хвана с два пръста големия палец на крака на дебелака и го изви силно. Пат измуча и седна в леглото, като търкаше очи. После впери тъп поглед в Рандъл.

— Да те вземат мътните, това боли бе! Какво е станало?

— Размърдай се. Той е тук. Отвън. Сега!

Пат се прозя така, че цялото му тяло се разтърси.

— По дяволите, Джак! Колко е часът?

— Майната му на времето! Хайде, надигай се!

Издърпа го да стане и го изведе от стаята. В коридора се бяха изтегнали двама либийски войници в маскировъчни дрехи на пустинните десантни полкове. Без да им обърне внимание, Рандъл поведе Пат към салона. Стаята беше напълно осветена от яркия блясък на полилея.

Сивокосият мъж с тъмни очила с дебели рамки крачеше напред-назад. Той се извъртя към тях. Лицето му беше потъмняло от ярост. Бели кристалчета сол проблясваха по веждите и между жълтеникавите кичури на косата му. Тъмносивият му костюм беше измачкан и покрит с петна.

— Затвори вратата!

Рандъл се подчини незабавно. След това се обърна към новодошлия:

— Какво става, Хари? Изглеждаш ужасно.

— И ти. Не съм спал две денонощия. Преди час докарах кораба. — Докато говореше, отиде до вратата и я отвори рязко. Надникна в коридора, за да види дали двамата войници не подслушват. После я затвори внимателно, обърна се към останалите в стаята и снижи глас, почти съскайки: — Сполетя ни шибана катастрофа! Куриерът е задържан!

Патрик спря да чеше дебелия пласт тлъстина на кръста си. Лицето му се сгърчи от удивление и гневна недоверчивост, сякаш се беше събудил и попаднал в кошмар, вместо да излезе от него. Накрая се изсмя невярващо:

— Провал! Всемогъщи боже, още един! А иначе мен ще обвините, ако те не ни дадат стоката! Само че аз ви казах — няма пари, няма стока. — Гласът му беше хленчещ. — Бяха абсолютно ясни. — Изстена. — Каква бъркотия! И за каква пасмина скапани идиоти ни смятат! — Внезапно се обърна към Рандъл: — Грешката е твоя! Ти обеща, че този път всичко ще бъде наред! Ти провери в Амстердам! Всичко беше под контрол!

Рандъл пристъпи към Пат със стиснати зъби.

— Да, проверих. Всичко беше наред. Куриерът бе съпроводен до летището и качен на самолета. Не започвай сега да ми казваш, че не си разбирам от работата, шибан скапан алкохолик!

— Затваряйте си устата!

При думите на Хари Патрик трепна и направи крачка назад. Рандъл също се отдръпна и издиша бавно. Двамата се обърнаха към Хари. Той ги погледна за секунда. Очите му пламтяха от гняв и презрение. Първите му думи бяха насочени към Джак:

— Къде е новият, дето го изпратиха ония клоуни от Дъблин? Същият, за когото казват, че говорел езика на тарамбуките.

— Държим го настрана. Изпратихме го в тренировъчен лагер, да не би да свърши някоя поразия, пък и да научи това-онова.

— Тогава го върнете тук. До сутринта.

 

 

Майк лежеше в тъмния окоп и се опитваше да зарови лице в каменистото му дъно. Бойните куршуми отчупваха камъчета от ръба на окопа и на главата му се стоварваха облаци жилещи частици. Между зъбите му скърцаха песъчинки. Неочаквано стрелбата спря. През ехото от куршумите, което звънтеше в ушите му, чу някой да вика името му. Вдигна глава много внимателно и надникна над ръба на окопа. До един джип беше застанал войник и му махаше да отиде при него. Майк се изправи бавно, като изтърсваше прахта от дрехите си, и отиде предпазливо до джипа, спрял близо до стрелковия бункер. Когато се приближи, видя инструктора, когото беше ударил предишния ден. Последният лежеше разкрачен зад тежката картечница. Когато мина покрай него, мъжът му се ухили неприятно.

— Тъпак — промърмори Майк, като му се искаше да знае как да го каже на испански. После се обърна към чакащия го войник: — Аз съм Майк Сканлън. Мен ли търсите?

 

 

Хеликоптерът бръмчеше монотонно по пътя си на север, обратно към Триполи. Майк все още беше облечен в прашната си бойна униформа. Шофьорът на джипа не му бе дал време да си събере нещата. Почуди се защо ли го викаха отново, и то толкова припряно. Но каквато и да бе причината, той не можеше да направи нищо през следващите два часа. Сведе поглед към облеклото си и се почуди за още няколко неща.

Камуфлажните дрехи и ботушите го караха да се чувства като самозванец, сякаш си играеше на войник. Запита се дали всички не се чувстваха така в страна, където като че ли половината от мъжете го правеха. Бе невероятно — държавата имаше население не по-голямо от това на Ирландската република и все пак притежаваше техника като суперсила. Либийските оръжейни складове бяха претъпкани с всякаква смъртоносна машинария, която последните технологии можеха да предоставят — от химически оръжия до ракетни системи — а в армията им почти нямаше хора, които да знаят как се използва всичко това. Толкова много души заемаха високи постове, че едва ли беше останал някой, на когото да се дават заповеди. Цялата страна приличаше на някаква ужасна играчка на богато дете с изкуствени варианти на нещата, които притежаваха истинските държави: чужди посолства, министерства, армии с пълен състав офицери, флота, изобилстваща от хора, които не можеха да плуват; разузнавателни служби; официални информационни агенции; гигантска бюрокрация. Беше някакъв изроден Град на играчките, превърнат в заплаха за цивилизацията.

Майк не можеше да се отърве от подозрението, че целият този процес е бил подпомогнат от идиотските, почти несъзнателни реакции на западните политици, много от които едва ли бяха в състояние да покажат Либия на картата.

Мина покрай часовия и влезе в къщата, очаквайки да се изсмеят на комичното му облекло. При звука от отварянето на вратата Рандъл едва не се затича по коридора, за да го посрещне, като мина на сантиметри от мотаещите се войници. Още в момента, в който го видя, Майк разбра, че поне известно време няма да му се смеят. Рандъл го сграбчи за ръката и го завлече в салона.

— Влизай. Има един човек, с когото искаме да се запознаеш.

Избута Майк пред себе си в стаята. Мъжът с тъмните очила стоеше до камината с чаша кафе в ръце. Той кимна рязко на Майк:

— Значи най-сетне те докараха. Името ми е О’Кийф. Хари О’Кийф.

Майк почувства световъртеж и едва не загуби равновесие. Мъжът в другата страна на стаята беше с десет години по-стар, отколкото на снимките, тъй ясно отпечатани в главата му. Косата от червена беше станала сива, а дебелите рамки и тъмните стъкла на очилата скриваха зелените му очи. Но това нямаше значение — не можеше да се сбърка лицето на този, когото считаха за най-главния, за силата, която стоеше зад Шин Фейн. От десетилетия беше смятан за най-жилавия човек в републиканското движение, докато през шейсетте не бе възникнал същият бум от неприятности като сега. През петдесетте го бяха затворили за нападение на полицейски участък, когато съвсем сам беше убил трима полицаи с граната-самоделка. Това се бе случило в период на пълен застой на републиканското движение, когато то нямаше структура, и О’Кийф поддържаше мотивацията си единствено чрез собствената си преданост към каузата.

През 1973-а отново бе влязъл в затвора, след като властите бяха провалили голяма операция за доставка на оръжие от Нигерия. Тогава, тъй като го смятаха за твърде опасен, за да го държат в Ълстър, го изпратиха в Уолтънския затвор. През 1976-а той избяга, като уби надзирател. Оттогава се смяташе, че се е установил в Амстердам — град, чиито претъпкани улици и свободни отношения бяха дали убежище на толкова много бегълци. Имаше достатъчно причини да се смята, че той е бил архитектът на бомбения атентат срещу консервативното правителство в Брайтън.

Но това, което не подлежеше на съмнение, бе, че той беше човек, проявяващ въображение и остра интелигентност, далеч надхвърляща обичайното ниво. Допреди три години. Оттогава за него не се бе чула нито дума. Беше изчезнал напълно от сцената. Слуховете говореха, че бил убит от фракция вътре в Шин Фейн, бореща се за надмощие. Сега той стоеше пред Майк и му протягаше ръка. Още един, завърнал се от смъртта, подобно на Рандъл.

— Майк Сканлън. Радвам се да се запознаем, Хари. Чувал съм много за теб. Например че си бил убит.

О’Кийф кимна.

— И аз чух същото — рече той лаконично, като по този начин с твърда ръка постави въпроса за миналото си извън разговора.

Рандъл заговори, като подръпваше нервно мустака си:

— Имаме проблем, Майкъл. Ти можеш да ни помогнеш да го разрешим.

Погледът на Майк се стрелна от него към О’Кийф. В гласа на Рандъл се беше появила нова нотка, нотка на обезкураженост. Изглежда, бойният му дух бе поспаднал и той отново приличаше на някогашния учител, приближаващ края на дългата си и неособено успешна кариера, който се чудеше дали пенсията ще му бъде достатъчна. Пат, все още в пижама, седеше на ръба на един стол и разтриваше лицето си с длани.

Майк се обърна към О’Кийф:

— И какъв, дявол да го вземе, е проблемът? Какво е станало?

Хари махна пренебрежително с ръка и смаза опита на Рандъл да вмъкне отговор. После каза тихо, с рязък и безизразен глас:

— Парите са задържани. Няма да пристигнат навреме, а без тях либийците няма да ни дадат стоката, от която имаме нужда. А дори и да имахме парите, те пак отказват да се забъркват.

— Е, и? Защо не изчакаме да пристигнат? Защо всеки в този екип е толкова припрян? Мотали сме се триста години. Какво значение има още една седмица?

Очите на О’Кийф проблеснаха гневно зад очилата. Тонът на Майк го беше жегнал. С течение на времето бе отвикнал да спорят с него.

— Защото не можем да чакаме. Поставен ни е срок. Имаме нужда от стоката, а не от многознайническите съвети на скапаняци като теб, дето не са направили нищо.

Презрението в гласа му шибна Майк като камшик. Той усети, че кипва. Омразата му се надигаше в опасна близост до повърхността. Направи крачка към О’Кийф със свити юмруци. В същото време погледът му обхвана тримата мъже в стаята. Сакото на Хари беше неестествено надигнато на хълбока, издуто от нещо, което със сигурност бе пистолет. Рандъл вероятно също беше въоръжен. Само Пат щеше да бъде лесна задача. Обаче в счепкване, изискващо бърза работа с краката, той щеше да представлява огромно количество месо, окачено на врата на противника. Майк преглътна с мъка, отпусна юмруци и отново заговори:

— Окей. Значи всички знаем, че те биха могли да ни дадат стоката, ако искаха. А цялата тази врява за парите е просто димна завеса. Въпросът е дали искат да се сдобием с това, което търсим. Следователно първото нещо, за което трябва да се тревожим, е кой взема решенията.

Пат избухна в ревящ смях иззад дланите си. Всички се обърнаха към него. Месото на бузите му изглеждаше по-отпуснато. Сивата му набола брада стигаше почти до ключицата му. Кървясалите му очи гледаха изпод полузатворените клепачи като животни, които се боят от светлината.

— Кой решава ли? — изфъфли саркастично. После погледна крадешком от Майк към О’Кийф и отново се засмя.

Сканлън се огледа в стаята. Чашките за кафе бяха празни. Това обясняваше удебеления глас на Пат — докато бе правил кафе в кухнята, далеч от погледите на О’Кийф и Рандъл, беше ударил първата си за деня водка.

Пат се обърна нападателно към Майк:

— Че кой мислиш? Полковника! Блюстителят на революцията. Опекунът на народните пари!

— Лично ли? Искаш да кажеш, че е в течение на всичко, което правим?

Отговорът на Пат бе рязък. Това беше неговият шанс, като човек, който има близък поглед върху положението, да говори на Майк отвисоко.

— Това копеле решава всичко. Управлява цялата шибана страна така, сякаш е негова собственост. Тук нищо не става без негово знание. — Огледа се гордо, сякаш очакваше да го поздравят, задето е усетил толкова точно политическите оттенъци на нацията.

— Тогава защо, по дяволите, си губим времето с блюдолизци като Хамид? Защо не отидем направо на върха?

— Ами да! Давай. Покажи им, че нямаш търпение да го видиш. Той ще престане да управлява страната и веднага ще те покани. Може и правителствена кола да ти изпрати. — Пат се изправи несигурно, приближи се до Майк и наведе лицето си на педя от неговото. — Не ти ли е хрумвало, че може да сме опитали? Това копеленце Хамид би трябвало да урежда тези неща. Такава му е работата — да бъде връзката между нас и правителството. Но всичко, което виждаме напоследък, е Хамид или някое незначително чиновниче. Носиш за него от ония мръсни книги и той се стоварва целият върху теб, целува те и те прегръща като някакъв шибан педераст. Ама в момента, в който го помолиш да свърши нещо за теб, започва да говори за „официални канали“. „Ще предам вашето желание на началниците си.“ Молили сме го дузина, че и повече пъти за среща с Кадафи. И всичко, което получаваме, е отговорът, че Полковника бил в Тунис и обсъждал как шибаните араби щели да завладеят света. Или пък че щял да бъде вързан три дни с някаква си скапана делегация от Албания или от не знам си къде. Или пък че е отишъл в пустинята да медитира, да го вземат мътните! — Пат изрече последните думи с нотка на невероятен гняв, което наведе Майк на мисълта, че събеседникът му не се преструва. Последният грабна чашата с кафе от ниската масичка и изгълта наведнъж останалата вътре течност. — Ох, да вървят на майната си! — После остави чашата, като не успя да улучи чинийката. — Знаеш ли какво мисля аз? Че са извратени типове. Цялата им шибана пасмина! Разкарват се напред-назад, хванати за ръце. Скапани педерасти.

Майк сви устни в гримаса на искрена неприязън.

— Това ли са думите, които им казваш, посланико? — попита много тихо той и се обърна да види реакцията на другите двама.

Очите на О’Кийф го пронизаха, после мъжът посочи с глава към вратата:

— Ела навън за минутка.

— А?

— Навън. Ще се поразходим. Искам да говоря с теб.

Майк усети как по гръбнака го полазиха тръпки от страх. Погледна към другите двама. Изглеждаха толкова изненадани, колкото и той самият. Каквото и да беше намислил О’Кийф, явно не го бе обсъждал с другите.

— Ти си шефът — каза Майк и се отправи към вратата.

На безлюдната улица имаше само няколко коли. В тази част на Триполи никой не се разхождаше пеш. О’Кийф не проговори, докато не се отдалечиха достатъчно от къщата. Неочаквано се спря и се обърна с лице към Майк.

— Ти смел човек ли си, Майкъл?

Въпросът беше твърде внезапен. Сканлън се вгледа в събеседника си в продължение на няколко секунди, преди да отговори. Накрая сви рамене.

— Не знам. Предполагам, че зависи за какво трябва да съм смел. Защо?

О’Кийф не отговори веднага. Вместо това се извърна и зарея поглед покрай него, сякаш беше забравил за присъствието му. Постоя така, очевидно дълбоко замислен.

Майк използва времето, за да го огледа. Това беше човекът, когото мразеше до дън душа, и все пак събеседникът му го впечатляваше. Излъчваше целенасочена сила на убежденията, която плашеше. В продължение на десетилетия бе начело на борбата и сега не беше по-близо до победата, откакто бе започнал, но все пак, след почти цял живот безплодни усилия, вярата му изобщо не бе намаляла. В О’Кийф имаше твърдост, която караше младежите, бомбените атентатори и стрелците, с които Майк се беше срещал през последните седмици, да изглеждат почти деца. Същите качества, насочени в друга посока, можеха да направят човека светец. Неочаквано О’Кийф свали тъмните очила, обърна се и го погледна право в очите.

— Слушай! — Майк се почувства като набоден на погледа на светлозелените очи. — Очевидно се канеше да ни кажеш каква тумба аматьори сме, нали? Е, давам ти възможност да приложиш на практика големите си идеи, да ни покажеш какъв професионалист си. Ще се срещнеш с Полковника. И ще го убедиш да ни даде това, от което имаме нужда.

Майк го погледна. Очите им бяха на едно ниво.

— Да, разбира се. — Говореше нехайно, с иронична нотка. Вътрешно кръвта му препускаше бясно. — Ние нямаме парите. На него вече му се гади от нас. Пакистанците го заплашват, под натиска на янките и британците, че ще престанат да му помагат с ракетната програма, ако не спре да помага на нас. И от мен се очаква да вляза при него, да се запознаем и без да имам нищо, което да предложа, освен несравнимия си личен чар, да го убедя да промени мнението си. — Майк поклати глава. — Съжалявам, Хари. Аз съм петролен техник, а не магьосник.

— Няма да има никаква магия. А сега първото нещо, което ще трябва да направиш, е да ме изслушаш. И второто — да не пророниш думичка на някого за това. На когото и да било. Това включва и онези двама идиоти в къщата. Разбираш ли ме?

Майк кимна. Винаги се стараеше да разбира човек с пистолет под сакото.

— Добре. Хайде тогава да се пораздвижим.

Докато обикаляха групата къщи, О’Кийф говореше с нисък глас. На втората обиколка свърши и обърна металния си поглед към Майк:

— Какво мислиш?

Сканлън отвърна на погледа му. Току-що чутото го беше изненадало по-малко, отколкото на О’Кийф му се искаше. Донякъде казаното досега само потвърждаваше нещо, което Майк беше чул за пръв път години преди това; една от онези недоказани истории, намиращи благодатна почва в парниковата атмосфера на изгнаническите общества, където тайните желания се превръщаха в клюки, а те от своя страна — в неоспорими факти. Един от тях току-що се беше оказал истина.

Очите на О’Кийф проблясваха, докато очакваше отговора му.

— Даже и да се съглася да опитам, той вероятно ще ме убие.

— Откажи, Майкъл, и аз със сигурност ще те убия. — О’Кийф оголи зъби в първата си усмивка пред Майк. — Ти отиде твърде далеч, приятелю. Навлезе твърде надълбоко, знаеш прекалено много. Още преди седмици загуби правото си да казваш „не“. — Все така усмихнат, той постави ръка около раменете на Майк в смразяваща пародия на другарство. Другата му ръка беше в джоба на сакото му. — Но изборът е твой, Майкъл. Изцяло твой.