Брайън Морисън
Причина да умреш (24)

23.

Прибрал едната ръка до тялото си, Майк се отпусна с цялата си тежест до стената на камбуза. Все още неспособен да си поеме дъх, той се извърна към нападателя си. Шокът, когато видя Пат да му се хили, трая само секунда; след това Майк веднага започна да пресмята шансовете си.

Ядът правеше Пат невнимателен. Вместо да стои на крачка разстояние, за да си остави място, той се беше приближил плътно до гърба на Майк и се наслаждаваше да търка грубо цевта на оръжието в гръбнака му.

Сканлън направи гримаса и се поизправи, като прехвърляше тежестта от единия на другия си крак и се опитваше да възстанови равновесието си. Пат беше едър мъж, груб и силен, но в лоша физическа форма и в никакъв случай не можеше да представлява трудна задача. Майк направи едва забележимо движение и се приготви да се нахвърли върху него. Чувстваше се уверен, че ще успее да се докопа до пистолета си, преди Пат да реагира и да стреля. Дебелакът допря по-силно оръжието си в гърба му и го блъсна напред. За момент натискът накара Майк да се поколебае. Тогава на няколко крачки от него прозвуча глас:

— Копеле такова!

Изненадата беше почти толкова силна, колкото и отчаянието му — всякаква надежда да се справи с Пат изчезна. Отпусна се до стената и се обърна надясно. Мери се беше показала иззад спасителната лодка, завързана на палубата. До нея стоеше Рандъл. И двамата държаха оръжията си насочени към стомаха на Майк. Мери отново заговори:

— Ти, мръсно предателско копеле! — Очите й просветваха. Гласът й пресекваше от ярост. — Доносник! Мръсно информаторче!

Тя се приближи още, докато лицето й застана на педя пред неговото, и се изплю. Това не беше тънка струя пръски, а опитна, тлъста храчка — нещо, което едно момиче можеше да научи само в малките улички на Белфаст. Храчката улучи Майк в лявото око. Той я усети как набира инерция и започва да се плъзга надолу по бузата му.

— Здрасти, Мери. Радвам се да те видя. — Усмихна се мрачно и примирително зад носната кърпа. — Какво ново?

Пат отдръпна пистолета си и отново ръгна Майк в гърба така, че го накара да подскочи.

— Не се прави на много умен, господинчо. Вдигни си ръцете на главата.

Майк погледна иронично към Мери и се подчини. Без да сваля пистолета от гърба му, Пат се наведе от едната му страна и прокара ръка по бедрото му. После изгрухтя. Сканлън почувства дъха му на врата си. Дебелакът разкопча джоба и извади пистолета. Натискът му изчезна от гърба на Майк, когато отстъпи крачка назад, вдигна високо оръжието и се ухили саркастично на Рандъл:

— Откъде е докопал това, за бога?

Джак направи физиономия, сякаш смучеше лимон.

— Отдолу — каза той и посочи с глава кабината на щурвала. — Те всички имат пистолети. Сигурно долу са складирали цял арсенал. Да вървим.

Пат ръгна силно Майк:

— Мърдай! Върви след Джак.

Мери кимна:

— Не казвай нищо на арабски на тарамбуките, ясно ли е? Ще говориш само с нас. Усмихвай се и се старай да изглеждаш естествено.

Очите на Майк не се присвиха, когато отново й се усмихна лъчезарно. Той тръгна на три крачки зад Рандъл, който пое покрай кабината на щурвала, по палубата и към мостика.

На кея се срещнаха с либийските моряци, които бяха започнали да се влачат, след като Рандъл го нямаше да ги подканя. Майк видя как Джак пъхна оръжието си в джоба, когато арабите излязоха от мъглата, и се досети, че Пат и Мери правеха същото зад гърба му. За тях беше важно да не излагат на показ пред либийците своите трудности; имаха достатъчно проблеми с доверието към тях и без да бъдеше докладвано в Триполи, че са започнали да се стрелят взаимно.

Фигурата на О’Кийф се мержелееше в мъглата до ленд роувъра, който беше докарал Пат и Мери. Лицето му не изразяваше нищо. Беше непроницаемо, сякаш не усещаше праха, който го шибаше по очите и се мъчеше да проникне в ушите и устата му. Пат се огледа бързо, за да се увери, че либийците са се изгубили. После, когато видя, че не го наблюдават, извади пистолета, взет от Майк, и го размаха.

— Този път го хванах, скапаняка. Снабдил се е с това. — Той наведе оръжието, като се перчеше.

О’Кийф кимна, без дори да погледне към пистолета. Без да откъсва очи от Майк, той пристъпи напред и стовари юмрук в носа му с всичка сила. Сканлън залитна към джипа. Ударът беше страхотен. Той се прегърби и хвана лицето си с две ръце, изненадан от силата на другия. Очите му се насълзиха и за миг не виждаше нищо. Поклати глава, за да прогони сълзите. От носа му бликна кръв и започна да се стича между пръстите му. В гърдите му се надигна ярост, която го завладя. Той се изправи и се озъби със свити юмруци, готов да скочи върху О’Кийф, който стоеше, леко приведен назад от кръста нагоре. Дясната му ръка бе протегната право към Майк и държеше пистолет. Другата я поддържаше. Очите зад тъмните стъкла гледаха неподвижно към една точка в средата на гърдите на противника му. Пат също приготви пистолета си.

За момент Майк изпита изненада от абсолютната простота на положението. Сега щеше да умре. Яростта му се беше стопила, оставяйки само празнота и завладяващо чувство на безпомощност. Беше предал Аликс, беше предал и нероденото им дете. Шансът му се бе появил и изчезнал там, във вилата, и той го беше изпуснал. Майк отпусна ръце и остана неподвижен, като наблюдаваше как пръстите на О’Кийф се напрягат.

— Не го прави! — извика властно Мери.

Хари я стрелна с очи:

— Какво?

— Не го застрелвай.

О’Кийф погледна отново към Майк с физиономия на търпеливо презрение.

— Какво? Той е информатор. Мекере. Ние винаги сме застрелвали такива — прибави към Майк и му се усмихна разсъдливо, сякаш човек с опит като неговия щеше да разбере.

Майк просто го погледна с безмълвна омраза.

— Да, знам. — Мери се озърна, за да се увери, че никой от либийците не се е появил отново, за да стане свидетел на сцената. Но те не се виждаха никъде, явно не бързаха да излязат от убежището на трюма. — Виж, Хари, изпратиха ме тук с нареждане. Хората от Дъблин трябва да знаят кое е това копеле. Трябва да знаят какво е предал. — Тя хвърли злобен поглед към Майк. — Гадният двуличник е имал описания, адреси и някои дяволски добри скици. Трябва да знаем дали има още.

— Ами че попитай го.

Тя поклати глава и отново посочи през рамо. Чуваха се либийците, които прекосяваха палубата с нови товари.

— Не тук. По-нагоре има няколко колиби. С Пат ще го заведем там.

О’Кийф погледна часовника си.

— Забрави. Аз съм този, който дава нареждания на Дъблин, а не те на мен. Ако не се махнем оттук, цялата проклета операция ще отиде по дяволите.

Тя поклати глава и възрази:

— Виж, Хари, с нещата, които е имал, това копеле можеше да унищожи всичко; щеше да върне цялото движение назад с четирийсет години. — В гласа й се появи умолителна нотка: — Ние сме идващото поколение, Хари. Ние не искаме да се връщаме на мястото, откъдето сте започнали вие. Искаме да запазим това, за което сте се борили, построено върху всичко сторено от теб, Джак и останалите, а не да започваме отначало. — Тя го докосна по ръката. — Вие двамата с Джак продължете работата си. Няма да ми отнеме повече от петнадесет минути. — После се обърна към Майк със смразяваща усмивка: — Някой, който има куршум в глезена, няма да ме кара да чакам дълго. — Мери отново се усмихна. — Особено когато знае, че следващият куршум ще бъде в топките му. — Пак се усмихна широко, с още по-малко веселост. После отново стана сериозна, кимна към него и посочи с глава към джипа: — Качвай се.

Майк се поколеба. Пат го ритна жестоко в лявото коляно.

— Мърдай, да те вземат дяволите!

Сканлън го погледна през рамо с чиста злоба и бавно се качи в джипа.

Когато стигнаха до колибите, Мери слезе първа, спусна се внимателно от шофьорското място, без оръжието й нито веднъж да потрепне. Пат пусна краката си от джипа и понечи да скочи на земята. Тя сложи ръка на бедрото му.

— Не, Пат. Мога да се справя с това копеле. Стой тук и наблюдавай. Ако Джак и Хари са му дали оръжие, един господ знае на какво още са способни. А и онези араби ме нервират. Доста вероятно е да са видели какво става там. Няма да ни е за пръв път да имаме проблеми с невинни либийски моряци.

Забележката не отиде напразно. Няколко години преди това един шпионин на Мосад беше издал кораба, който пренасяше пратка с оръжие за Шин Фейн. Британците бяха потопили съда точно преди влизането му в ирландски води. На него имаше трима от върховното командване на Шин Фейн. В резултат на този инцидент Пат бе изпратен като постоянна връзка в Либия. Той се отпусна неохотно на седалката.

Мери се обърна към Майк и махна с пистолета:

— Влизай там! — Беше принудена да крещи, за да надвика воя на вятъра около порутените постройки.

Сканлън отвори вратата на колибата. Поривът на вятъра я откъсна от ръката му и я затръшна назад на проядените й панти. Майк пристъпи вътре.

— Продължавай.

Тя го изчака да направи още няколко крачки, преди да влезе в колибата и затръшне вратата след себе си. След яростния вятър навън, вътре за момент изглеждаше странно тихо. Двамата се гледаха изпитателно на четири метра един от друг. Майк се втренчи в нея, като претегляше възможностите си и пресмяташе наум разстоянието. Мислите му го накараха да разкрачи леко крака, сякаш се приготвяше за нещо, което дори още не бе определил.

— Не, недей — поклати глава Мери. — Дори не си и помисляй да опитваш. Такива неща стават само по телевизията, а на телевизията куршумите не са истински и лошите не могат да стрелят точно. — Тя помаха с пистолета. — А тези куршуми са истински. И аз имам доста практика.

Той сви рамене и й се усмихна презрително.

— Значи ти си много опасна дама. Защо, по дяволите, ме докара тук? Спокойно можеше да накараш Хари да ме застреля. Нямам какво да кажа.

Тя не обърна внимание на думите му. Ярките синьо-зелени очи се впиха в лицето му.

— Ще ти се наложи. Първо, кой си, по дяволите?

Майк сви рамене и отмести поглед от нея, без да й обърне внимание. Тя пристъпи напред с протегната ръка, докато пистолетът застана на метър от слабините му.

— Видя как беше О’Кийф. Много бърза да се махне оттук. Нямаме време да се шикалкавим, докато ти ни се правиш на герой. Не се шегувах за петнадесетте минути. Гарантирам ти, че дотогава ще проговориш. Всички го правят. А сега за последен път те питам с добро. За кого работиш?

Той бавно вдигна поглед и се втренчи в очите й. Спомни си дните, които бяха прекарали заедно; как му се бе наложило да се бори с това, което бе започнал да чувства към нея; колко нежно можеше да бъде овалното й лице, когато беше отпуснато, обрамчено с мека кестенява коса. Внезапно Майк се усмихна и поклати глава.

— Хайде стига, Мери — рече дрезгаво той. — Не можеш да ме застреляш. Не и мен.

Необикновените очи го пронизаха, без да мигат. Мери преглътна мъчително. Мина още една секунда, преди да проговори. Гласът й представляваше твърд като стомана шепот:

— Ами опитай, Майкъл.

Нещо в него се превърна в горчилка; мъничката надежда, за която дори не бе сигурен, че съществува, умря. Усмивката му угасна заедно с нея. Вече нямаше ни най-малко значение какво щеше да каже. Думите й, отправени към О’Кийф, се бяха оказали истина. По някакъв начин бяха намерили записките му, знаеха, че е видял твърде много лица и са му известни твърде много места, за да му позволят да остане жив. За нея това беше просто. Нямаше друг избор, освен да го убие. Тогава защо не й кажеше това, което тя искаше да чуе, и не я накараше да приключи с всичко?

— Британското военно разузнаване. Запознах се с един човек, докато работех в Саудитска Арабия. Преди няколко години. Работеше в посолството. Разказах му за баща ми. Когато се върнах във Великобритания, имах посетител — един тип, който искаше да знае дали бих проявил интерес да им помагам. Да се внедря между вас. За кралицата и родината. — Майк изрече последните думи с горчив смях, като се извърна настрани.

Един куршум удари дървената стена само на сантиметър от главата му. В бузата му се вряза треска. Той залитна и се хвана за лицето. В действителност не беше ранен, а просто ядосан на себе си заради вика на болка и изненада, който се изтръгна от гърдите му. Мери се възползва от момента, пристъпи напред и хладнокръвно го ритна в слабините. Той залитна назад и се стовари тежко върху стената.

Внезапно вратата се отвори широко и вътре нахлу пищенето на вятъра. Двамата се обърнаха натам. Пат стоеше с див поглед на прага. Носната кърпа се беше смъкнала от лицето му. В огромния си юмрук стискаше здраво пистолета. Въпреки болката, при вида на Пат Майк се засмя — щяха да се изпопребият кой да го застреля. По лицето на Мери се изписа изненада.

— Пат!

Той не й отговори. Очите му бяха приковани в Майк. Покритите му със спукани капиляри скули бяха станали морави. Трепереше от неудържима ярост. Във въздуха се усещаше миризма на убийство и той искаше да участва.

— Не ще ли да говори копелето? — каза повече на себе си, отколкото на Мери. — Тогава аз ще му развържа езика, после ще го довърша.

Той пристъпи към Майк, който все още седеше до стената, хванал слабините си с ръце, и се ухили в обърнатото му нагоре лице. Болката, която виждаше, очевидно му доставяше удоволствие. Майк му се усмихна с безкрайно презрение и описа къса дъга с дясната си ръка.

Лостът улучи Пат по горната устна. От разкъсаната плът бликна кръв. Дебелакът залитна назад с рев и едва не загуби равновесие. Успя да сграбчи рамката на вратата и това го спаси от падане. Беше възстановил равновесието си, преди Майк да успее да направи нещо повече от това да се изправи с мъка на крака. Пат пристъпи напред и вдигна пистолета си.

Трите изстрела прозвучаха с толкова кратък интервал помежду си, че ехото им под ламаринения покрив се превърна в общ гръм. Майк усети миризмата на дим от пистолети и писъците, а също и разкъсваща болка в ребрата си. Отне му секунда или две, за да се окопити достатъчно и осъзнае, че това, което чувстваше, не е смърт. После, с изкривено от болка лице, се огледа бавно. Мери беше приклекнала на вратата с гръб към него. Тя даде два бързи изстрела към нещо извън колибата.

През грохота на стрелбата и воя на вятъра Майк чу рева на мотор. Мери изруга, изправи се на крака, отпусна въоръжената си ръка и се приближи до Сканлън. Той се свлече на колене. Тя се спря на две крачки разстояние и се втренчи надолу към него. Случилото се през последните няколко минути явно беше изцедило силите й. Лицето й изглеждаше изпито и в същото време изпълнено с облекчение — като на човек, който дълго е носил някакъв товар и най-сетне се е освободил от него. Когато проговори, гласът й едва се чуваше:

— Ще те попитам още веднъж. За кого, по дяволите, работиш?

— Казах ти. За британците. За Военното разузнаване — процеди той.

Мери поклати глава.

— Дрън-дрън, Майкъл. Не си от разузнаването.

Тя приклекна пред него и пистолетът увисна между бедрата й. Беше опряла брадичка на едната си длан. Изглеждаше много уморена.

— И кое те кара да бъдеш толкова сигурна?

Гласът зад ръката й прозвуча вяло:

— До ден-днешен са успели да внедрят напълно само един човек в Шин Фейн. — Тя вдигна глава и му се усмихна уморено. — И това съм аз.